Душата на звяра

Шестнадесета глава

Преди Аманда да успее да направи друго, освен да ахне, Киова я вдигна на ръце, устните му се спуснаха към нейните, а езикът му се тласна властно в устата й, докато я отнасяше в спалнята.

Младата жена не беше сигурна как е свалил роклята, но точно сега това не я интересуваше. Всичко, за което я бе грижа, беше да го докосва, да чувства топлината на тялото му и желанието, бушуващо в кръвта й.

Устните му бяха върху нейните, езикът му споделяше интригуващия, пристрастяващ вкус на мед и подправки, докато Киова я полагаше на леглото и се отпускаше върху нея. Той също беше гол. Аманда се зарече, че следващият път ще разбере как успява да съблече и двама им толкова бързо.

— Не прибързвай — изръмжа той, когато жената се потърка в него, като погали зърната си в гръдния му кош и се задъха от удоволствие.

— Аз? — изпъшка тя в отговор. — Не съм аз тази, която има някакъв откачен афродизиак, който се излива от мен. Вината е твоя.

Киова изсумтя, един определено мъжки звук на раздразнение, който накара усмивката да замръзне на устните й. Но очите му бяха присвити от потиснат смях, когато се надигна, за да погледне към нея и черните ириси бяха изпълнени с нежност, въпреки огъня, който гореше в тях.

— Наблюдавах те една седмица преди да се опитат да те отвлекат — прошепна Киова, а дланта му улови бузата й. — Следвах те до училище всяка сутрин, следвах те вкъщи всяка вечер. Ако излезеше, аз бях по петите ти, докато не стигнеш до крайната си цел, после обратно, докато се прибереш вкъщи. За една седмица, аз те слушах да се смееш със съседите ти, да говориш на децата им. И всеки път, когато те видех, желанието към теб нарастваше вътре в мен. Без афродизиак. Без усложненията на разгонването. Просто мъж, който бавно се влюбва в една жена, която няма право да обича.

Ръцете й се стегнаха на раменете му, докато се взираше шокирано нагоре към него.

— Миналата вечер, докато гледах как даваш онези лакомства на децата, които идваха пред вратата ти, бях толкова твърд, че бях на път да се пръсна в дънките си. Можех да видя толкова много живот в теб, толкова възхищение и радост, че исках сам да те отвлека и да се насладя на всяка капка от това. Да бъда чифтосан с теб не е трудност за мен, Аманда. Но никога нямаше да ти сторя това, ако знаех какво ще ти причини целувката ми.

И ето го мъжът. Без гняв, без съжаление, просто посочващ истината, каквато бе в неговите очи. Това не би трябвало да нарани сърцето й. Не би трябвало да я накара да желае неща, които тя знае, че не могат да бъдат реални.

Аманда преглътна бучката, която се появи в гърлото й, и потисна сълзите, които щяха да напълнят очите й. Ръката й се премести от рамото му, а пръстите й погалиха грубите му кадифени устни.

— Би трябвало да те отблъсна — прошепна тя дрезгаво. — Не би трябвало да бъдеш отговора на всичките ми сексуални фантазии и в същото време да нараняваш сърцето ми, Киова.

Веждата му се изви бавно.

— Отговорът на всичките ти сексуални фантазии? — попита той и изкуствената игривост в гласа му разкъса душата й.

Той беше толкова силен. Прекалено силен. Нямаше съжаление за това кой или какво е той, нямаше извинения или обвинения за миналото. Но не бих могла да го обичам, каза си Аманда. Искаше да бъде учителка, искаше свободата си, независимостта си, нали?

— Всичките ми сексуални фантазии — отговори най-сетне и гласът й беше стегнат от неизплаканите сълзи, а тялото й — от допира му.

Ръката й се плъзна в косата му, връхчетата на пръстите се насладиха на хладната черна коприна, когато главата му се сведе отново към нейната. Езикът му очерта контурите на устните й с едно нежно движение, което предизвика накъсана въздишка от копнеж, която се откъсна от тях.

Ръцете му се заплетоха в косата й, докато се наслаждаваше на вкуса на устните й, сякаш не искаше нищо повече. Ближеше ги, отпиваше от тях, едно ниско ръмжене, което дойде от дълбините на гърдите му, завибрира по устните й.

Аманда го гледаше, неспособна да затвори очи или да пропусне гладното намерение в изражението му. Това бе, за което бе мечтала през всички онези горещи нощи, когато възбудата бушуваше в тялото й, а порочните желания се разгръщаха във въображението й. Точно това.

— Разтвори си краката за мен — прошепна Киова тогава. — Искам да гледам очите ти, докато те обладавам. Да виждам как синьото потъмнява, а зелените петънца изсветляват. Имаш много красиви очи, Аманда.

Дъхът й заседна в гърлото. Тя раздалечи бедрата си бавно, разтваряйки се за него, когато той се намести между тях. Усещаше пениса му твърд и тежък, когато той се разположи срещу хълмчето на женствеността й, притискайки се към клитора й.

Аманда завъртя ханша си към него и дъхът й секна, когато стоманено твърдата топлина на ерекцията му погали чувствителното възелче от нерви, надничащо от гънките на вагината й.

— Съблазнителка — изръмжа мъжът и отново облиза устните й, а очите му се впиха в нейните, когато се раздвижи върху тялото й. Пенисът му се плъзна по чувствителната плът, докато дебелата главичка не застана на входа.

— Смяташ да ме накажеш ли? — тя му хвърли поглед, изпълнен с ленива чувственост, и устните й се извиха в усмивка, когато му предложи шията си. Удоволствието я прониза със силни, резки стрели от топлина, в момента, в който Киова започна да се притиска към нея.

— Хмм. Наказвам и двама ни, може би — сега той скърцаше със зъби и Аманда можеше да го види как се бори, за да запази контрола си. Тази борба се отразяваше в изражението му.

Наистина ли бяха минали по-малко от двадесет и четири часа, откакто я бе докоснал за първи път? В този момент младата жена осъзна, че знае за Киова неща, каквито не знаеше за най-близките си приятели.

Тогава той се плъзна вътре в нея, изпълни я с тежката топлина и твърдата сила, които откраднаха мислите и разума й. Тя можеше да го почувства как я разтяга, мускулите й протестираха в началото на всяка мощна струя предеякулационна течност, която я изпълваше, а след това се отпускаха. Наелектризиращи, спираловидни мълнии от усещане връхлитаха тялото й, докато лежеше под Киова, а пенисът му се движеше бавно вътре в нея, превземайки я с нежност и дълбоки чувства, каквито тя не искаше да изпитва.

Аманда смяташе, че не би трябвало да усеща никаква емоция. Не трябваше да чувства нищо друго, освен горещото триене на телата им и ерекцията му, която утолява неестествения глад на тялото й. Но чувстваше нещо повече, далеч по-дълбоко от дълбините на вагината й.

От погледа й, който още бе заключен в неговия, нямаше начин да се скрие удоволствието, което пронизваше и двама им. Лицето му беше диво и напрегнато, а очите му бяха толкова черни, че Аманда почувства как се изгубва в тях. Тялото й бе свръхчувствително към всяко негово докосване. Дори потриването на гърдите му в твърдите й зърна я подлудяваше. Тазът му, притиснат до напрегнатия й клитор, я издигаше до нови висоти. Всеки тласък я разтягаше и я изпълваше, галеше скритите нерви и караше дъхът й да секва от дълбочината на удоволствието, което нарастваше вътре в нея.

Аманда потрепери под Киова и краката й се повдигнаха, за да се обвият около бедрата му, когато устните му се сведоха отново към нейните. И тогава очите й се затвориха. Не съществуваше власт, нямаше природна сила, която да я накара да ги задържи отворени, когато той я целуна с такава разтапяща страст, която я остави безпомощна.

Устните му се движеха върху нейните, хълбоците му се стягаха срещу нея, докато той вкарваше пениса си по-силно и по-бързо, изпращайки светкавици от усещания, които разкъсваха тялото й. Аманда бе загубена.

Гърбът й се изви, когато всичко в нея експлодира. Тялото й се напрегна и вагината й се стегна около нарастващата му ерекция, когато младата жена почувства онази промяна, подутината вътре в нея, която сигнализираше за собственото му освобождение. Това разпали фитила на вече експлодиращите й сетива и я замая отново, когато усети спермата му да бликва във вътрешността й.

Няколко дълги минути по-късно, Аманда събра сили да отключи краката си от кръста му и отпусна хватката си около раменете му. Изтощението я завладя също толкова силно, колкото страстта преди минути.

Очите й се отвориха, зрението й се замъгли сънено, докато се взираше в тъмните очи на Киова и въздъхна блажено и доволно.

— Заспивай, бейби — прошепна мъжът, облягайки главата си на нейната, една потисната тръпка премина през тялото му, когато още една струя сперма изпълни тясната й вагина. — Аз ще се грижа за теб, докато спиш.

Очите й трепнаха и се затвориха. Знам това, помисли си тя. Не бе нужно той да изрича думите. Беше убедена, че преди всичко останало, Породата ще се грижи за нея.

Киова рядко сънуваше. И смяташе това за благословия. След някои от кошмарите от детството му, той не бе имал желание да посети този външен свят и да изкушава гнева от миналото. Но докато се унасяше в сън, притиснал тяло до това на Аманда, те се върнаха. Като демони, те надигнаха мрачните си, ужасяващи глави.

— Жената, която те роди, е мъртва — информира го дядо му. — Беше убита в автомобилна катастрофа.

Киова надигна глава от книгата, която поглъщаше. Беше на пет години. Ужасно слабичък и дребен, за него нищо друго нямаше значение, освен думите, които трябваше да научи. И ги бе научил. Той не познаваше жената, която го бе родила, както я наричаше дядо му. Дори не си спомняше лицето й, въпреки че знаеше, че е имало време, когато е бил с нея.

Киова кимна тържествено, гледайки нагоре към едрото тяло на възрастния мъж. Искаше му се да види нещо повече от изкривеното изражение на отвращение, което беше на лицето му.

— Не ти пука дори, нали? — изръмжа старецът.

— Аз не я познавам — прошепна детето.

— Това е отговор на едно животно — разгневи се дядо му. — Животно, което няма душа.

Сънят се изкриви и се премести във времето.

Киова беше на единадесет, живееше сам в бараката високо в планината и чакаше нетърпеливо всяка седмица посещението на дядо си. Той знаеше, че трябва да стои скрит, знаеше, че хората, които насилствено бяха заплодили майката, която никога не бе познавал, го търсят.

Телевизията беше негов постоянен спътник и с нея Киова се бе научил да чете през годините, да разчита думите и да разбира как да ги използва. Книгите стояха на лавици в малката всекидневна. На дивана имаше сгънато одеяло. Той не спеше на леглото. В тъмното прекалено много мисли препускаха в главата му и звуците, огласящи планината, потънала в тъмнина, подхранваха страха му.

Но телевизията беше неговото спасително въже. В нея момчето виждаше мечтите си. Семейство. Майка, баща, дете, което е обичано и закриляно. И в тези мечти то можеше да се смее и да бъде свободно, да пуска хвърчило, да кара колело. С телевизията не се страхуваше да не бъде открит.

— Ето още малко книги. — Кутията се стовари в краката му и дядо му погледна безизразно надолу към него. През годините възрастният мъж беше преминал от отвращение към хладна неприязън. — Ще сложа храна на верандата. Достатъчно си голям да си я вземеш сам.

Единадесет години. Киова бе празнувал рождения си ден сам. Беше опаковал несръчно в стар вестник няколко шишарки, които бе намерил, и книги, които вече беше чел, и се престори, че са подаръци от майка му.

— Благодаря ви, сър. — Киова бе спрял да го нарича дядо още преди години. Дядовците обичаха своите внуци. Те ги глезеха, показваха им света, водеха ги на увеселителни паркове. Не ги заключваха далеч в планината и не ги оставяха да страдат сами в тишината и студа.

— Вече намери ли душата си? — отсече тогава старецът.

Киова се загледа в него безмълвно, годините на самота и мъка се заключиха вътре в него.

— Не, сър. Няма душа тази седмица. — Момчето мина бавно покрай него и събра кутиите със сухи и консервирани храни, от които преживяваше.

Зимата наближаваше, Киова можеше да го усети във въздуха. Питаше се дали дядо му щеше да забрави да му донесе палто и тази година.

Сънят му продължи, показвайки му един друг период от миналото му.

Вечерта, когато по новините бяха съобщили за автомобилна катастрофа на магистралата, Киова бе на четиринадесет години. Джоузеф Мълиган бе претърпял челен сблъсък с един пикап и бе починал на място. Репортерът обяви, че той е последният от рода си и няма семейство. И за първи път от години, Киова отрони една сълза.

На следващия ден, той опакова оскъдните си вещи в една калъфка за възглавница и тръгна надолу по планината. Зимата отново наближаваше, а студът беше жесток враг, когато човек няма суха храна и топли дрехи.

Той беше прочел и гледал достатъчно, за да разбира някои от нещата, за които светът бе загрижен. Знаеше, че трябва да бъде предпазлив, че самото му създаване е против природата. Острите кучешки зъби, които продължаваха да се подават от двете страни на устата му, бяха доказателство за това. Киова знаеше, че има начини за оцеляване, просто трябваше да бъде достатъчно издръжлив. Достатъчно силен.

Когато се отдалечи от колибата, той спря и се загледа назад към нея спокойно.

— Имам душа — прошепна отчаяно. — Винаги съм имал.

Очите на Киова се отвориха бавно, прогонвайки постепенно съня, но не и жената, която държеше в прегръдките си. Главата й лежеше на гърдите му, косата й беше като копринен облак около телата им, докато тя спеше дълбоко и спокойно.

Младият мъж се загледа през прозореца, тъмната завеса закриваше лъчите на слънцето и стягаше хватката му около нея. Щом Котките и Вълците се чифтосваха само веднъж, тогава имаше шанс и Койотите също да се чифтосват завинаги. Той никога не бе желал друга жена, както желаеше тази, преди дори да я е докоснал. Никога не бе мечтал за някоя преди нея, но беше мечтал за тази. Не можеше да я пусне да си тръгне.