Душата на звяра

Двадесет и втора глава

Киова беше сложил яйцата и шунката в чинии, когато Аманда тръгна към спалнята. Дългата й коса още бе мокра, а лицето й — бледо, когато хвърли поглед към него.

— Обади се на доктор Грейс да дойде тук — каза тя с ясен заповеднически тон. Властният й глас беше остър като бръснач. — Искам веднага да направи онези кръвни тестове.

Възбудата разяждаше тялото й, Киова можеше да го подуши — по-гореща и по-силна от всякога, а Аманда издаваше заповеди като генерал в центъра на военна зона. За нейно съжаление, Киова не се бе присъединил към Въоръжените сили просто защото не си падаше по заповеди.

— Изяж си закуската — изръмжа той в отговор. — Тогава ще видим дали не може да направим нещо, за да подобрим настроението ти.

Уханието на възбудата й накара устата му да се навлажни за вкуса й. Желанието да я докосне го завладяваше.

Аманда надигна глава бавно, очите й блестяха от ярост и страст, когато изпъна рамене и каза:

— Само през трупа ми. Отказвам да се чукам с теб, докато не приключим с тези тестове.

Киова се намръщи, щом чу думите й. Знаеше колко болезнена може да стане възбудата. Наистина ли тя можеше да запази упоритостта си толкова дълго?

Мъжът се усмихна лениво, припомняйки си първия път как тя бе молила толкова сладко, така разпалено.

— Не.

Странно, по лицето й премина сянка на болка, сякаш тази една дума я нарани.

— Не съм гладна — изрече тя тогава, обърна се към вратата, отвори я рязко и се втурна към верандата и Бог знае къде по-далеч.

Киова се взря шокирано в отворената врата. Тя беше разгонена, очевидно по-възбудена, отколкото някога е била, и бягаше от него? Той поклати глава, преди да я последва бавно, любопитен да разбере какво смята да направи или къде ще отиде.

Два вълка охраняваха верандата. Аманда стоеше на стъпалата и се взираше в животните, които я наблюдаваха предизвикателно. Когато тя погледна назад към Киова, той почти трепна от яростта, отразена в очите й.

— Аманда… — Мъжът пъхна ръце в джобовете на дънките си и приведе рамене отбранително. — Не мога да понеса мисълта за болката, която ще изтърпиш. Дори само за кръвните тестове.

— Това не е твоят избор — отсече тя, извърна се от него и погледна надолу към вълците. — Кажи им да се отместят.

Киова въздъхна тежко. Тази жена щеше да изтръгне сърцето от гърдите му, а дори не го разбираше. Нямаше представа за ада, пред който го принуждаваше да се изправи.

— Моята работа е да те защитавам — каза той тихо. — Как мога да го направя, ако ти позволя да сториш нещо, което със сигурност ще ти причини толкова болка? — Киова поклати объркано глава, борейки се с импулса да направи това, което тя искаше, и инстинктивния вой на животното, което изискваше тя да не познае страданието.

— Смяташ ли, че тази възбуда не боли? — Аманда се обърна към него и уханието на желанието й накара страстта да забушува в слабините му. — На високия и силен Койот Киова обаче не му пука, нали? — изръмжа тя. — Ако не накараш онези учени да дойдат за тези тестове, тогава ще ме гледаш как страдам, така или иначе. И ще боли, и боли. Защото няма да ме докоснеш, докато не направя това.

— Защо е толкова важно? — Той се бореше с пламъците на собствения си гняв, с емоцията, която се опитваше да се освободи. — Те не могат да ти помогнат, Аманда. Нищо не може да пречупи връзката с мен, без значение колко го искаш.

— Това може да създаде лек. Ако не друго, поне за облекчаване на симптомите — отвърна жената. — Ако не за мен, тогава за някой друг.

— Не е необходим лек. — Киова искаше да оголи зъбите си в примитивно яростно ръмжене и едва успя да се сдържи. — Защо така отчаяно искаш да ме напуснеш? Не ти ли е достатъчно, че знам, че не ме искаш?

Аманда му хвърли недоверчив поглед.

— Мислиш, че това е само заради теб? Че не те искам? Че не бих те желала дори, ако не беше това разгонване? — Устните й се свиха, а очите й блестяха от непролетите сълзи. — Киова, искам да знам, че това, което чувствам, това, което виждам в теб, е повече от някакъв хормонален порив, преминал отвъд всички граници. И ако не мога да го получа за себе си, тогава нека го постигна поне за децата ми. Сега кажи на тези животни да се отместят. — Гласът й стана твърд.

Пръстът, който смушка гърдите му, го изненада и потуши гнева му за достатъчно време, за да отстъпи на веселието. Тя стоеше пред него като разярен женски койот, очите й блестяха, а зъбите й бяха оголени от гняв, докато този малък пръст бодеше гърдите му.

— Ами аз? Ами останалите жени, които търпят това? Ами ако нещо се случи с теб, идиот такъв? — Гласът й се извиси и Киова видя нещо, приличащо на страх в очите й. — Какво ще правя тогава, Киова? Колко болка ще понеса?

— Нищо няма да ми се случи. — Той не би го допуснал. Не и сега.

— Господи, толкова си арогантен. — Аманда вдигна ръце към главата си и я хвана, сякаш я боли. — Забрави. Просто забрави истинската причина. Чети по устните ми. Няма да се чукам с теб, докато не направя тези тестове.

— Ще убия копелето, което те нарани — извика Киова, връхлетян от яростта. — Чу ли ме, Аманда? Не ме интересува, било то мъж или жена, няма да бъда в състояние да контролирам яростта си.

Той почти бе опрял носа си в нейния и се бореше да сдържи ръцете си да не я разтърсят, за да я накара да разбере.

— Преодолей го! — озъби се тя. — Сега ги накарай да дойдат тук, а след това се махай. Върви да ловуваш. По дяволите, върви се напий, не ми пука. Но ако не са тук до петнадесет минути, тогава тези крастави вълци могат да ми разкъсат задника или да изчезнат, защото ще отида до онази лаборатория и сама ще направя проклетите тестове.

Мамка му. Проклятие. По дяволите. Пенисът му пулсираше като зъбобол, инстинктите му крещяха да я чука до забрава, но нещо друго го предупреди, че не той ще излезе победител в този спор. Беше това, което видя в очите й. Беше едно от нещата, което го бе привлякло към нея още в самото начало — тази искра на решителност и на сила.

Аманда бе избягала от него заради необходимостта му да я защитава. Сега тя стоеше насреща му, ръмжаща и готова да се изложи на яростта му, която нямаше представа до какво би довела, за да направи това, което смяташе за правилно. Да направи нещо, което би могло да й даде възможност да избяга от него, това търсеше тя. И Киова го знаеше.

Младият мъж се отдръпна бавно, потискайки болката вътре в себе си, и погледна надолу към вълците.

— Тръгвайте. — Кратката заповед ги освобождаваше от задължението им и ги изпращаше обратно при Даш, където й да се намираше той. След това се обърна към нея. — Лабораторията е в главната къща — каза тихо. — Не мога да дойда с теб, Аманда. Колкото и да не искаш да ми повярваш, щях да убия един от онези лекари, първия път, когато те чух да плачеш.

Той се обърна и тръгна към къщата. Яйцата и шунката бяха забравени на масата, когато той започна да обикаля спалнята. Вдишваше уханието й, усещаше присъствието й в живота си, и се страхуваше да не я изгуби. Застави се да чака.

Той не разбираше. Аманда изтри сълзите, които се стичаха по лицето й, докато крачеше надолу по чакълестия път. Беше толкова упорит, с толкова типично мъжко поведение, че тя не можеше да намери думи да го обясни.

Беше влюбена в него. Безмозъчна глупачка, такава беше, задето само за няколко дни сърцето й се бе отворило, а душата й жадуваше за него. И това не беше само възбуда, въпреки че тя бе достатъчно силна да докара дори една решителна жена до лудост. Не, беше по-дълбоко, прекалено дълбоко, за да може Аманда да пренебрегне последиците от това, пред което бяха изправени двамата.

Както бе казал Киова, ако светът разбереше за разгонването, за неконтролируемия глад, за нуждата, която прогаряше дори най-силните прегради, Породите никога нямаше да бъдат в безопасност. За да предпази живота си и този на човека, в когото бе влюбена, трябваше да се намерят отговори. И вече беше време да ги открие. Сега, когато възбудата гореше вътре в нея като жива факла и я оставяше трепереща, отмаляла от копнеж за неговото докосване.

Как бе намерила сили да го остави сам в колибата, Аманда не бе сигурна. По дяволите, тя не знаеше дори дали ще успее да стигне до главната къща в подножието хълма, толкова бяха слаби краката й. Всичко вътре в нея крещеше да се върне при Киова, да го докосне, да го поеме в себе си.

Дори не можеше да спре да плаче. Чувстваше се така, сякаш са изтръгнали душата й, задето се отдалечава от него по този начин. Задето го оставя сам, виждайки болката вътре в него, без да знае как да я облекчи. Да го накара да говори с нея беше все едно да вадиш нечий зъб. Не че говоренето беше толкова лесно, когато страстта разкъсваше слабините й като гладен звяр.

Скоро, обеща си тя, веднага след като приключат с тези тестове и възбудата намалее, ще поговорят. Ако това бе начинът на природата да събере една Порода с една-единствена жена, тогава Аманда трябваше да вярва, че природата я е чифтосала с мъж, който би я обичал със същата сила и отчаяние, каквито тя започваше да чувства към него.

— Аманда.

Тя спря, когато осъзна, че един малък, удобен автомобил е спрял до нея. Погледна нагоре и срещна загрижения поглед на Меринъс.

— Киова се обади до къщата долу. Искаш ли да те откарам?

— Той се е обадил? — Объркването я изпълни, но тя знаеше колко лесно става така, когато желанието достигне такава висока точка.

— Хайде, Аманда, качвай се. Ще те отведа обратно при Киова, ако искаш — гласът на Меринъс беше мрачен и тих.

Аманда се насили да се качи в автомобила.

— Не — Тя поклати глава, опитвайки се да мисли, за да довърши онова, което бе започнала. — Тестовете. Трябва да направим онези тестове.

— Сигурна ли си? Аманда, не се налага да го правиш.

Но трябваше. Това бе нейният живот. Може би животът на децата й. Трябваше да го направи.

— Да. Да, сигурна съм — прошепна младата жена, вдигайки очи отново към Меринъс. — Заради мен и заради Киова трябва да го направя.