Душата на звяра

Втора глава

Хелоуин. Пакост или лакомство. Забавления, призраци и таласъми.

Аманда ги обичаше. Тя се засмя, докато стоеше на вратата и подаваше лакомства на малките мускетари, като направи комплимент за костюмите на розовобузестите малки чудовища, облечени и натъкмени от родителите си.

Въздухът бе хладен и свеж, навън се свечеряваше, но атмосферата беше ободряваща и весела. Нямаше нищо, свързано с Хелоуин, което Аманда да не харесва. Това бе единственото събитие, в което не бе задължена да се появи в дома на баща си и да се преструва на мила млада дама, докато разговаря със скучни политици и застаряващи женкари. Вкъщи можеше да се отпусне, да гледа филм и да види радостта в очите на децата, които я посещаваха на предната веранда на къщата за лакомствата, които трябваше да им даде.

Облечена в дълъг червен костюм на дявол, тя привличаше доста заинтригувани мъжки погледи, но все пак бе достатъчно покрита, за да даде възможност на майките да общуват спокойно с нея. Дългата рокля беше тънка, но не прозрачна, падаше от кръста към бедрата й като облак от червено съвършенство. Плътно прилепналият корсаж бе завързан под гърдите й, а заоблените форми бяха обгърнати от мек муселин. Дългата й кестенява коса бе оставена свободна и падаше до кръста й, а на върха на главата й стояха чифт малки червени рога.

Това бе обичайният й костюм за Хелоуин. Чувстваше се секси, жива и независима. Особено тази година. Нейната първа официална година, далеч от ограниченията на семейството й. Или поне почти далеч от него.

— Здравейте, госпожице Мейрън. — Кайли Брок заподскача нагоре по стъпалата. Малкият й костюм на дяволче се показа, когато момиченцето я дари с усмивка, при която се показаха липсващи зъбки. — Аз изглеждам точно като теб.

Аманда погледна към майката. Тами Брок беше стройна, многообещаваща млада адвокатка, която живееше няколко къщи по-надолу. Със засмените си сини очи и иронично чувство за хумор, по-възрастната жена извъртя поглед към дъщеря си.

— Със сигурност, Кайли. — Аманда приклекна, заставайки на нивото на детето и пусна цяла шепа лакомства отворената му чанта. — Изплаши ли всички, в чиито къщи отиде за бонбони тази вечер?

Момиченцето погледна към върха на главата на Аманда и въздъхна дълбоко.

— О, да. Имам много бонбони. Но мама не можа да намери рога като твоите.

Детето се бе влюбило в костюма й, когато тя го бе облякла в училище в деня преди партито за Хелоуин. Особено рогата.

— Не е успяла? — Аманда се протегна към изправените, специално направени рога, които бе открила в един уникален малък магазин за подаръци, докато бе пазарувала със сестра си в Ню Йорк.

— Търсих навсякъде — засмя се Тами. — Дори в складовете за костюми, които снабдяват магазините. Сигурно ме помислиха за луда.

Аманда се засмя с нея.

— Знаеш ли какво, аз купих няколко чифта — тя вдигна рогата от главата си и закрепи малките гребени, които ги държаха на място, в червената перука, която Кайли носеше.

Очите на детето се ококориха, а бледото му лице пламна от удоволствие.

— Мои ли са? — попита то изумено, а сивите му очи грейнаха от щастие. — Само мои?

— Само твои. — Аманда се усмихна и прие развълнуваната прегръдка на малкото момиченце, докато майка му я гледаше с благодарност.

— Благодаря ти, Аманда — прошепна тя, когато Кайли заподскача надолу по стъпалата, за да се похвали със съкровището си на приятелите си. — Ти я направи щастлива тази вечер.

— Как се справя тя? — Кайли бе диагностицирана с рядко заболяване на кръвта преди година и това бе труден път за нея и родителите й.

— Има добри дни, има и лоши — въздъхна Тами. — Почти се бях отказала да я извеждам тази вечер, но тя я очакваше с такова нетърпение.

Аманда кимна.

— Уведоми ме, ако имаш нужда от нещо. — Прегърна другата жена силно и сърцето й се разкъса при мисълта под какво напрежение живееше новата й приятелка.

— Ще го направя — поклати глава Тами. — Ти също се грижи за себе си. Предполагам, да бъдеш дъщеря на президента точно сега, притежава повече недостатъци, отколкото предимства?

Аманда се изправи, а устните й се извиха при иронията в коментара на другата жена.

— И това си има своите недостатъци — призна тя със смях, отново вадейки бонбони от отворените торбички, когато приближиха още няколко деца.

След бъркотията на президентските избори, протестите срещу Закона за Породите, техните права и всичко останало, свързано с тях, младата жена имаше нужда от почивка. Собствената й работа се бе превърнала в една шега през последната година. Някога тя бе уважаван член на обществото, а сега бе трибуна за политическа риторика от директора на училището до шести клас, учениците и техните родители.

И ако това не бе достатъчно лошо, агентите от Тайните служби, които я придружаваха до работа и обратно, наистина бяха започнали да я дразнят. Тя не беше проклетия президент и бе леко разочарована от проблемите, които това започваше да й причинява. Те действаха като бесни кучета-пазачи.

— Аманда, мога ли да ползвам стаята ти за малки момичета? — внезапно попита Тами тихо, а устните й се извиха в напрегната усмивка. — На път съм да умра, а не искам да водя Кайли у дома. Само за минутка.

— Разбира се. — Аманда погледна назад към къщата. — Надолу по коридора и вляво.

— Връщам се веднага. — Тя мина бързо покрай нея и пое към къщата. — Кайли ще бъде добре с приятелите си за секунда, ако я гледаш.

Аманда погледна към малкото момиченце.

— Върви. Ще я наблюдавам.

Тя се засмя. Кайли все още се хвалеше с рогата. Аманда се облегна на рамката на вратата, наблюдавайки я внимателно. Обичаше деца и един ден искаше да си има свое. Понякога се питаше защо изчаква. Можеше да се омъжи двадесет пъти досега, ако искаше за съпруг някой от онези, които й предлагаха. Обикновени, отегчителни мамини синчета, помисли си тя с въздишка, знаейки, че никога няма да стане.

— Благодаря. — Тами мина покрай нея малко по-късно, а очите й се стрелнаха нервно към тротоара, където Кайли разговаряше с приятелите си.

— Спокойно, Тами. — Аманда се намръщи на напрегнатата усмивка, която й отправи майката, преди да слезе бързо по стъпалата и подкани дъщеря си да тръгват надолу по улицата.

Къщата до тази на Аманда беше тъмна, без светлини, които да посрещнат малките пакостници. Тя се намръщи към вратата на долепената до нейната къща и изсумтя.

Там бе настанен отрядът на Тайните служби, който баща й бе наел за нея. Тъпанари.

Младата жена затвори вратата, след като раздаде и последните си лакомства и се върна обратно във всекидневната на просторната си къща. Тогава се закова рязко на място. Очите й се разшириха уплашено, когато зърна облечените в черно фигури, стоящи в коридора.

Погледът й се насочи към алармената система на другата стена, намираща се прекалено далеч, за да я задейства ръчно, но успя да види червената лампичка, която показваше, че задната врата е деактивирана. Мили Боже! Сигурно Тами бе изключила алармата. Но защо?

Добре, а къде са тъпаците сега, когато има нужда от тях? — помисли си тя трескаво. Трябваше да са получили сигнал, че задната врата е отключена, както и предната, докато тя беше отвън. Те бяха толкова стриктни, че трябваше веднага да дотичат, за да проверят какво става, или поне така смяташе Аманда.

— Мога ли да ви помогна? — изписка тя истерично, развеселена от учтивата фаза, която се изплъзна от устните й, докато се облягаше на вратата, която току-що бе затворила. За един кратък миг младата жена разбра, че е била измамена.

Бяха четирима. Това бе повече, отколкото обучението й за самозащита можеше да се справи наведнъж, това бе сигурно. Лицата им бяха покрити с маски, но нищо не можеше да скрие дивата омраза в очите им. Аманда преглътна тежко, питайки се какви са шансовете й за бягство. А те не изглеждаха добри.

— Да, можеш — един от тях пристъпи напред и светлосините му очи блеснаха свирепо, когато вдигна пистолета, който държеше небрежно в ръка и го насочи към главата й. — Можеш да дойдеш тихо или мога да те застрелям. Изборът е твой.

— Имам право на избор?! — Аманда примигна с подигравателна невинност. — О, уау. Мога ли да помисля известно време?

Тя почти потрепери от сарказма си. Лош ход. Сарказмът и оръжията не бяха добра комбинация.

Светлосините очи се присвиха срещу нея. Когато мъжът свали предпазителя, звукът рикошира през тялото й и я накара да трепне ужасено.

— Наистина ли искаш да поемеш този риск, г-це Мейрън? — попита я тихо. — Би могло да бъде смъртоносно.

Аманда пое дълбоко дъх и преглътна трудно. Мразеше изборите. Куршум или съдба, може би по-лоша и от смъртта? Ако беше голяма, много голяма късметлийка, изстрелът само щеше да я рани и да привлече достатъчно внимание… Не, заглушител. Проклятие.

Тя стоеше мълчалива, неподвижна, изправена пред тях, когато с ъгълчето на окото си зърна светлина. Нямаше просто така да ги остави спокойно да я заловят. Само Бог знаеше кои бяха те.

Похитителят направи още една стъпка и тя скочи. Ръката й удари ключа за осветлението и жената хукна към вратата, бутна назад ключалката, завъртя бравата и изкрещя с цяло гърло. Секунда след като звукът разкъса тишината, тъмнината се спусна над нея.

По дяволите. Умирането нямаше да се окаже забавно…