Душата на звяра

Двадесет и първа глава

— Какво е това? — Аманда погледна сънливо към предмета, висящ на стената над леглото. Приличаше на паяжина, изплетена в кръг от клонки. В паяжината бяха вплетени малки кристали, а по-нагоре, откъдето висеше от тавана, имаше няколко малки торбички, привързани към връвта.

— Това е Ловец на сънища — Киова лежеше на една страна, сгушен близо до нея. Едната му ръка беше под главата й, другата преметната върху корема й, а самата Аманда се бе отпуснала върху гърдите му.

— Чувала съм за тях — намръщи се жената.

Киова изсумтя.

— Майка ми беше наполовина индианка от племето киова. Тя ми го направи, преди да ме отпрати с дядо ми. Това би трябвало да носи хубави сънища. Да залавя виденията и да ги държи, като позволява на кошмарите да избягат и да не те безпокоят повече.

Аманда наклони любопитно глава.

— Повечето Породи приличат на индианци, защо е така?

Мъжът въздъхна, премести се по гръб и погледна нагоре към Ловеца на сънища.

— В генетично променената сперма има кодирано много от индианците. Учените, в своите изследвания, са решили, че това ще създаде жестоки бойци, по-свирепи войници, когато я комбинират с животинска ДНК. — Киова сви рамене пренебрежително.

Аманда повдигна глава и погледна към заплетената, крехка плетеница и малките кристали, които изглеждаха като роса върху паяжината на паяк.

— Предизвиква ли хубави сънища? — попита го тогава, като се обърна и го погледна.

Изражението на лицето му беше смесица от съжаление и примирение. Той не се чувстваше засегнат от миналото, но беше решен то никога да не се повтори.

— Това е просто за спомен. — Киова най-сетне се извърна от него, но Аманда знаеше, че е много повече от това.

Младата жена продължи да гледа нагоре мълчаливо.

— Някога виждал ли си майка си, след като дядо ти те е отвел? — попита тя. Не можеше да си представи живота си без семейството си. Колкото и досадни и разочароващи да можеха да бъдат, те все пак бяха нейното семейство.

— Никога. — Отново този безстрастен тон.

Аманда го погледна, когато той се надигна от леглото, и видя строгата маска на лицето му.

— Готова ли си вече за закуска?

Аманда се измъкна от леглото и усети болка в мускулите и нежната плът. Той я бе любил дълго през нощта, беше я обладавал с отчаяние и вещина, която едва не ги унищожи на няколко пъти.

— Киова — проговори тя тихо. — Ето за това избягах от теб миналата вечер. Ако не говориш с мен, тогава това чифтосване никога няма да има шанс.

Мъжът изсумтя.

— Последното, което чух от теб, бе, че ти не му даваш шанс така или иначе. — Той отиде до гардероба и си извади чисти дрехи. — Отивам да си взема душ. Ще приготвя закуска, докато ти се къпеш.

Аманда наведе глава и прехапа устни нервно.

— Ще продължа да бягам, Киова.

Той спря. Жената повдигна глава и се загледа в играта на мускулите му под тъмната кожа.

— Ако избягаш отново, ще те накарам да съжаляваш, че си го сторила. — Тонът на гласа му беше плашещ. Когато се обърна да я погледне, беше толкова студен, така лишен от емоции, че Аманда се зачуди къде крие болката и гнева, които знаеше, че бушуват в него. — Не прави тази грешка отново, Аманда. Заради двама ни.

— Жената, която те роди, ти изпраща този Ловец на сънища. — Дядо му посочи паяжината с кристалите и перата, която висеше в ъгъла на стената на всекидневната. — Накара ме да обещая, че ще го оставя тук, при теб. Обаче животните нямат сънища, нали, момче? — отсече той яростно. — За да сънуваш, трябва да имаш душа.

Киова наведе глава и се взря в ръцете си. Той имаше сънища, спокойни, нежни сънища, в които един майчин глас пееше приспивни песни, а шепотът й се носеше около него.

Бъди добро момче, Киова. Намери душата си…

Неговата душа.

Какво е душа? — питаше се детето всеки ден. Струваше му се, че ако някой има душа, той няма да остави детето си само. Не би оставил детето си на студено, да трепери в една колиба, без да го е грижа за страховете, които му пречат да заспи.

Майките имаха ли души? — питаше се то. Как можеха да родят дете и да го оставят на грижата на такъв човек?

— Ти беше създаден, Киова — изръмжа дядо му. — Създаден и наложен на една безпомощна жена. Злото, което те създаде, и злото, което поставиха в теб, ще те унищожи. Трябваше да те удавя като нежелано куче, когато се роди.

Докато стоеше под силната струя на душа, Киова въздъхна уморено. Спомените бяха брутални и му се искаше да може да ги прогони завинаги. Той би трябвало да знае, че е по-добре да изостави живота, който бе създал за себе си, и да намери работа, която да му даде възможност да помисли.

Аманда го бе накарала да си спомни за всички приятни, нежни неща, които някога бе мечтал да бъдат негови. Когато бе напуснал планината на четиринадесет години, Киова се бе заклел, че един ден ще има всичко, което дядо му се бе погрижил да не получи. Вместо това, младият мъж бе научил, че мечтите, магията на живота, които бе виждал по телевизията, всичко това е илюзия. И през годините, той се бе постарал да не забравя това.

Допреди Аманда.

Крехката, нежна Аманда.

Нейният смях бе откраднал сърцето му още преди дори да я е докоснал. Магията в усмивката й и нежността в гласа й бяха успокоили една част от него, която той не знаеше, че все още страда. Тя го бе накарала да мечтае и проклятие, ако това не болеше.

Устните му се извиха с горчива ирония, когато взе ръкавицата за баня от малкия рафт, където я бе оставил, и я насапуниса енергично.

Чифтосването бе една биологична, хормонална реакция. Не беше емоционално. Нямаше магия в това да накара една жена да обича нещо, което тя не може да приеме. Точно както и майчинството.

— Те са й казали за отвратителното нещо, което са сложили в тялото й — дядо му се бе разбеснял, когато Киова се бе осмелил да предположи, че е дете, а не животно. — Показали са й създанията, които са измътили до сега — мяукащи, отвратителни малки зверчета, които изглеждат като бебета, а звучат като животни. Ти не си повече, отколкото те са били. Ти си вкаран насила в нея. Тя те роди, защото съвестта й не й позволи друго. Но ти я отврати от деня, в който се появи на този свят…

Киова трепна при спомена, преди да започне да трие лицето си грубо с насапунисаната кърпа. Това беше минало, но още имаше силата да го накара да кърви. Аманда го виждаше като животно, което й е наложено от разгонването, прекалено сурово, прекалено грубо за мечтите, които тя таеше за бъдещето си. Тя искаше повече, отколкото смяташе, че той може да й даде и в края на деня Киова винаги се гордееше със своята честност, ако не с друго. Имаше много малко, което можеше да й даде.

Имаше достатъчно пари от не особено законната дейност, която бе вършил през годините, така че нямаше да й липсват материалните неща, с които бе свикнала, защото можеше да й ги осигури. Но Аманда все пак беше дъщеря на президента Върнън Мейрън. Израснала с нагласата да се омъжи за някой приемлив, елитен член на обществото и с мисълта, че не е предназначена за утайката на човечеството. А Киова беше утайката на човечеството. По дяволите, имаше дни, когато сам се питаше дали в него е останала някаква човечност.

Няколко минути по-късно, изкъпан и облечен в дънки и черна тениска, той излезе от банята и погледна към Аманда, която стоеше тихо в средата на леглото. Тя отвърна на погледа му с хладно мълчание, а лешниковите й очи бяха сърдити.

— Ще приготвя закуска. Имаш половин час — информира я Киова тихо, потискайки тъмното желание и собствения си гняв дълбоко в мястото, което бе създал за тях преди години.

— Тогава ти имаш половин час да помислиш — тя се надигна от леглото и го погледна мрачно и надменно. — Можеш да обмислиш това и да достигнеш до разумно решение или да започнеш да правиш планове как най-добре да ме заключиш. Защото това няма да продължи.

— Надявам се яйца с шунка да те устройва — каза мъжът спокойно. — Ще трябва да сляза до склада по-късно.

Устните й изтъняха от гняв.

— Приготвяй си каквото ти харесва, по дяволите. Ще си го ядеш сам. И помисли върху това, Киова. Гласуването на Закона за породите е вдругиден. Колко дълго смяташ, че можеш да ме принудиш да остана след това?

Аманда мина покрай него, главата й бе високо вдигната, а косата й се развяваше около нея като пелерина, когато се втурна към банята.

— Първо, никога не съм смятал, че мога да те задържа — промърмори Киова тихо. — Но това не значи, че не съм достатъчно глупав, за да се опитам.