Копринената паяжина

Първа глава

Когато хвърчилото се гмурна надолу и лудо се завъртя, преди да започне да пада с носа напред, децата закрещяха и запищяха едновременно.

— Внимавай!

— Кати, не!

— Дърпай!

— Не, Кати, не!

Без да изпуска от очи ексцентричното хвърчило, Катлийн прехапа устни и опъна конеца. Изтича няколко стъпки назад с вдигната високо над главата ръка, внимавайки да не настъпи обутите в гуменки крака на дузината възбудени деца, които се блъскаха около нея.

— Отпусни го леко, малката.

Гласът беше дълбок, мъжествен и напълно неочакван. Катлийн нямаше време дори да го възприеме изцяло, преди да се сблъска с мъжа, който се появи зад нея.

Стресната, тя отпусна ръка и хвърчилото полетя надолу, гмурвайки се устремно с носа напред. Падна върху големия дъб наблизо и безнадеждно се наниза на един от клоните му, а опашката му се заплете в листата. Децата се втурнаха към дървото и бързо се закатериха нагоре, като взаимно се обсипваха с обвинения, оплаквания и смях.

Мъжът обхвана с поглед картината пред себе си, после обърна сините си очи към Катлийн.

— Извинявам се — каза той смирено, като постави ръка върху сърцето си. Но блясъкът в очите му поставяше под съмнение искреността на извинението. — Мислех, че помагам.

— Можех да се справя и сама.

— Сигурен съм, че щяхте да се справите, но ви помислих за едно от децата и ми се стори, че се нуждаете от помощ.

— Помислили сте, че съм едно от децата?! — Катлийн беше вързала косата си отзад на две плитки, по лицето й с форма на сърце нямаше и следа от грим. Беше с тъмносини къси панталонки и бяла тениска с лагерната емблема отпред — трябваше да признае, че наистина можеше да се направи подобна грешка.

— Аз съм Катлийн Хейли, един от директорите на лагера — той я огледа от главата до петите с красноречив поглед, който й подсказваше, че облеклото й не отговаря на длъжността директор. — Освен това допълнително работя и като възпитател — добави тя и протегна ръка.

Русият гигант с гъсти мустаци се ръкува с нея.

— Ерик Гуджонсън.

— Трябва ли да знам името ви, господин Гуджонсън?

— Аз съм видеооператорът, който ще снима документалния филм за UBC. Семейство Харисън не ви ли уведоми за идването ми?

Може и да са го направили, но информацията се беше изплъзнала от вниманието й.

— Не казаха, че ще дойдете днес.

Летният лагер за сираци Маунтин Вю трябваше да бъде включен в националното телевизионно шоу «Хора». За да предизвика обществен интерес към лагера, а оттам и дарения, Катлийн беше представила на телевизионен продуцент идеята си за сценарий. След няколко писма и продължителни телефонни разговори с Ню Йорк тя успя да наложи хрумването си. Беше й съобщено, че по някое време в лагера ще бъде изпратен видеооператор, за да направи филм за децата. Не беше помислила нито за миг за него, не беше се опитвала да си го представи как ще изглежда. Не бяха ли всички тези видеооператори малко късогледи? По-голямата част от тях не носеха ли отпуснати панталони с торбички на колената? Не ходеха ли напред-назад със светломери, които висяха на връвчици, вързани около вратовете им? Представите й за професията бяха много различни от вида на Ерик Гуджонсън.

Видът, а и името му силно напомняха за северните народи. Беше наследил тялото на свирепите си предци. В това високо мускулесто тяло, което излъчваше сила и виталност, сигурно течеше кръвта на известните от древността викинги. Дори и изправен неподвижно в измамно случайна поза, той изглеждаше невероятно силен.

Косата му блестеше на слънцето като златист шлем. Беше гъста, пищна и покриваше аристократичната му глава в небрежен безпорядък. По-тъмните на цвят мустаци засилваха чувствеността на широките му устни. Здравите му бели зъби проблясваха в приятен контраст със загорялото лице, привикнало да живее на открито.

Дънките му бяха добре износени и плътно прилепнали към тялото. Ризата му от лек памучен плат на райета прилепваше почти по същия начин към гръдния му кош. Навитите нагоре ръкави откриваха силни, жилести ръце. Разкопчаната отпред риза разкриваше широк гръден кош. Ръцете му бяха дълги — с издължени деликатни пръсти, и излъчваха едновременно и сила, и чувствителност, нужни за успешна работа със сложната видеокамера.

Неизвестно защо, Катлийн почувства странно присвиване в гърдите, докато очите й се плъзгаха нагоре по силния му врат, гордата брадичка, подсказваща упорство, чувствената уста и добре оформения нос — чак до сините очи.

Когато зелените й очи се срещнаха директно с неговите, в долната част на тялото си почувства странно усещане на потъване — едновременно вълнуващо и тревожно.

— Изглеждате по-подходящ за заснемане на тежки природни бедствия и кървави сблъсъци.

Той сви неопределено рамене.

— Отивам там, където ме изпратят.

— Надявам се, че не очаквате особено много от нас, защото иначе ще бъдете разочарован. В живота ни няма нищо необикновено.

— Не съм и имал подобни илюзии. Защо всъщност говорите така? Нямате ли доверие на журналистите? — Наведе се леко напред, с усмивка, само частично прикрита от мустаците му, и прошепна: — Или може би на мъжете изобщо?

С глас, хладен като израза на лицето й, Катлийн каза:

— Трябва да изкачите хълма и да завиете наляво. Карате направо, докато стигнете главната външна врата. Административната сграда е непосредствено зад нея, а вдясно е офисът. В него ще намерите Една или Би Джи.

— Благодаря — все още с предизвикателна усмивка, той се отправи с небрежна походка към паркирания си блейзър.

Катлийн не можеше да намери логично обяснение на раздразнителността си през остатъка от следобеда, въпреки че съумяваше да се справи с децата с присъщото си умение. По-голямата част от тях я обожаваха и я предпочитаха пред другите възпитатели. Тези чувства бяха взаимни.

Днес, поради някаква неясна за нея причина, от момента на срещата с Ерик Гуджонсън Катлийн беше избухлива и напрегната, искаше й се слънцето да слиза по-бързо към линията на хоризонта. В пет часа всички щяха да се отправят към бунгалата си за час почивка преди вечерта в голямата шумна трапезария.

Сега Катлийн седеше на брега на Кингс Ривър — река, която си пробиваше път през Озарк Маунтин в северозападен Арканзас. Беше си разрешила малка почивка под ласката на слънчевите лъчи, докато децата лудуваха в обградената с въже част от реката. Внимаваше за тях, следеше ги с очи, но все пак можеше да се поотпусне малко и да ги остави на собствените им игри в прозрачната вода.

Въздъхна дълбоко и затвори за миг очи, за да ги предпази от заслепяващото отражение на слънчевата светлина върху водната повърхност. Обичаше това място. Прекарваше отпуската си тук всяко лято и престоят в лагера беше празник за нея и помощ за приятелите й, семейство Харисън. Тя с радост работеше като възпитателка.

В продължение на шестдесет дни Катлийн Хейли, доставчик на модни стоки за универсалния магазин на Мейсън в Атланта, преставаше да съществува. Оставяше зад себе си бясното напрежение, с което живееше през другите десет месеца на годината, и се сливаше с планинския въздух, подчинявайки се доброволно на режима на редовна храна, ранни часове на ставане и лягане и изтощителни физически натоварвания. Но въпреки строгия режим на лагера, работата в него я отморяваше и физически, и психически.

Малко млади жени, втурнали се да правят кариера, биха отделили от ценното си време, за да работят като възпитателки в детски лагер, но за Катлийн това беше задължаващ емоционален ангажимент. Познаваше добре от личен опит отчаяната нужда на тези деца от обич и внимание.

Ако беше по силите й да даде обратно поне една частица от онова, което тя самата беше намерила тук преди години, струваше си да отдава време и усилия.

— Хей, Кати, Роби е извън въжето.

Отвори очи и видя малкия доносник с обвинително насочен пръст към момчето, нарушило строгите нравила на къпането в реката.

— Роби! — извика Катлийн. Когато главата на малкия нарушител се показа над повърхността, Катлийн му отправи заплашителен поглед. Това беше достатъчно, за да го принуди да се гмурне обратно под въжето при другите. За да му докаже, че не се шегува, тя го предупреди:

— Ако още веднъж те видя извън това въже, с дните ти за плуване тук е свършено. Ясно ли е?

— Да, Кати — прошепна виновно момчето и наведе глава.

Катлийн се усмихна вътрешно — знаеше, че неодобрението й е достатъчно, за да укроти и най-буйните от децата.

— Защо не се упражняваш да стоиш на ръце в реката, както се опитваше оня ден? Я провери колко дълго можеш да издържиш под водата.

Очите на детето светнаха моментално — знаеше, че Кати е отново благосклонна към него.

— Окей! Гледай!

— Добре — тя му махна с ръка от брега и малчуганът започна да демонстрира трика си. — Джейми, благодаря ти, че ми насочи вниманието към Роби, но искам да знаеш, че не е много хубаво да се доносничи. Окей?

Слабичкото момче с тъмна коса и очи се оклюма малко, но й отговори с плаха усмивка:

— Да, мадам.

Всяко лято сред лагеруващите винаги имаше поне едно дете, което й въздействаше много по-силно емоционално, отколкото останалите. Този път това дете беше Джейми.

Беше по-дребен от другите, несръчен, затворен в себе си. Игрите не му се удаваха и обикновено го избираха последен, когато се разделяха на отбори. Но той страстно обичаше да чете и рисуваше най-добре от всички. Тъмните му влажни очи грабнаха сърцето на Катлийн още при първата им среща и за нея, но въпреки усилията й да не показва предпочитания, Джейми заемаше специално място.

Катлийн стана и тръгна, подмамена от водата. Седна на мокрия пясък, събу спортните си обувки и късите чорапи. Напълни шепи със студена вода и обля уморените мускули на краката си. Усети как я обсебва неочаквано образът на Ерик Гуджонсън.

Двайсет и пет годишна вече, Катлийн се беше срещала с много мъже, беше си въобразявала, че е влюбена в някои от тях, но избягваше интимния контакт. Всъщност не беше ли това истинската причина, поради която бягаше?

Силен смях я върна към действителността и тя бързо погледна ръчния си часовник. Пет без десет!

Наду сребърната свирка, която висеше на врата й, вързана със синя панделка. Децата излязоха с протести от водата, струпаха се на покритата с камъчета плитчина и си обуха спортните обувки. Банските останаха върху тях, за да ги изсуши слънцето, докато се приберат в бунгалата. Всяко дете си прибра дрешките, Катлийн също се обу и подреди протестиращата група деца в сравнително права редичка за изкачване по хълма.

Запя песен с безкраен брой стихчета и децата с удоволствие я подеха, вървейки бавно по стръмния склон. И Катлийн отново се зачуди вътре в себе си на силната си любов към тези живописни места. Покритият с червен чакъл път към Маунтин Вю Инкампмънт ги облъхваше с горещи изпарения, всяка крачка вдигаше прах, но никой не би и помислял да се правят тротоари и по този начин да се нарушава естествената красота на планинската местност. Администрацията на лагера беше взела мъдрото решение да остави околността колкото е възможно дива и непокътната. За децата от домовете за сираци в големите градове този лагер беше единственият им шанс за истински контакт с природата с естествен пейзаж, напълно различен от смазващото ги обкръжение от огромни сгради и бетон.

Всеки сезон тук имаше своя собствена, неповторима красота, но тъй като тази година пролетта беше необичайно дъждовна, сега планината радваше очите с истинско богатство от нюанси на зеления цвят — специфичния зелен цвят на дъба, чинара, на бряста и бора. Пълзящи растения обвиваха в зелени драперии дърветата, а земята под тях беше покрита с буен храсталак.

Кингс Ривър течеше надолу пълноводна и бърза. В плитчините й водата беше толкова прозрачна и чиста, че човек можеше без усилие да преброи камъчетата по дъното.

Катлийн обичаше всичко наоколо. Обичаше планината, дърветата и хората, които водеха обикновен, природосъобразен живот във фермите си сред тази пасторална среда.

Каква огромна разлика имаше между техния живот и нейния в Атланта, където ежедневието й беше белязано с постоянен стрес и безжалостно напрежение. Като доставчик на модно облекло за голям универсален магазин от нея се очакваше непрекъснато да взема решения. Задължението й беше да закупува стока за няколко отдела — младежко облекло, спортни дрехи за жени, луксозни рокли, палта, облекла за късния следобед, официални вечерни тоалети.

Но независимо от главоболията, свързани със специфичната й работа, тя беше свикнала с нея и я обичаше. И когато в началото на лятото подаде молба за напускане, приятелите и колегите й бяха истински изненадани.

— Кати, кажи на Алисън да престане да ме спъва. Прави го нарочно — оплака се покритата с лунички Грейси.

Катлийн се върна с трепване в настоящето и реагира автоматично:

— Алисън, как ще ти се хареса, ако аз започна да те спъвам? Престани.

— Тя първа започна — заспори Алисън.

— В такъв случай защо не дадеш пример и не покажеш на всички, че можеш да бъдеш добра и великодушна, вместо да отговаряш със същото?

— Окей.

Жарките слънчеви лъчи се сипеха върху гърба на Катлийн и когато грубо изработената от кедрова дървесина врата на Маунтин Вю се появи пред очите им, тя използва тениската си, за да попие капчиците пот, които се стичаха между гърдите й.

Лагерниците бяха нервни и явно се нуждаеха от определената им почивка. Момичетата се разделиха от момчетата и уморено се отправиха към бунгалата си.

— Всеки да си вземе душ преди звънеца за вечеря. Ще се видим тогава. Лес, прибери си ръцете и престани да дразниш Тод — Катлийн ги изпрати до бунгалата им, после се отправи към сградите за възпитатели. Участието й в управлението на лагера й даваше право на самостоятелно бунгало. Отвори леката врата и веднага включи вентилатора на тавана.

Останала без сили, тя се отпусна напречно по гръб на тясното легло, разтворила ръце и крака като парцалена кукла. Наложи си да диша бавно и скоро почувства как горещината и напрежението започнаха да се оттичат от тялото й. Затвори очи и независимо от волята й, мислите й я върнаха обратно в Атланта.

Господин Мейсън, объркан и разтревожен от внезапното й напускане, беше поискал да узнае причината. Не му каза истината. Не му каза, че не може да работи повече с Дейвид Рос.

Дейвид беше главният счетоводител на магазина на Мейсън и се занимаваше с цялото счетоводство — от закупуването на електрически крушки до огромната ведомост за заплатите. Беше взискателен към подчинените си, но любезен и приятен извън офиса. Катлийн се беше наслаждавала на общите им почивки пред чаша кафе и на няколкото случая, когато бяха обядвали заедно, обикновено сред група служители от магазина.

Но скоро обедите им станаха по-интимни, «неочакваните срещи» — по-чести, случайните докосвания — по-продължителни. Отначало Катлийн смяташе, че засиленият му интерес към нея е чисто въображение, но скоро й стана ясно, че той е напълно сериозен, а и не можеше повече да издържа на глада в очите му всеки път, когато я погледнеше.

Тя охлади отношението си към него и започна да отблъсква прикритите му опити за сближение. Дейвид Рос беше много интелигентен, красив — и женен. Имаше три деца и английско овчарско куче, което живееше с него и очарователната му съпруга в един от кварталите на Атланта.

Завършваше един от дългите и уморителни дни и Катлийн се чувстваше съвсем изтощена. Беше отваряла току-що пристигнали кутии със стока и бе проверявала съдържанието им по списъка за направените от нея поръчки. Магазинът беше затворен вече от час и почти всички служители се бяха прибрали по домовете си.

Дейвид влезе в офиса й и затвори вратата зад себе си.

Усмихна й се мило, приближи се до бюрото, опря се на него с широко разтворени ръце и наведе глава към нейната.

— Какво ще кажеш за една вечеря заедно? — Гласът му беше делови и прецизен като счетоводните му картони.

Катлийн се усмихна.

— Не тази вечер. Имах много тежък ден и съм уморена. Отивам си вкъщи, вземам си вана и веднага си лягам.

— Ще трябва все пак да ядеш нещо някъде — Дейвид не се предаваше.

— Мисля, че в хладилника има някакъв сандвич.

— Това не звучи твърде апетитно — той направи комична гримаса.

Катлийн извади чантата си от чекмеджето на бюрото и протегна ръка за блейзера на закачалката. Преди да може да го откачи, Дейвид хвана ръката й. Обърна я с лице към себе си, взе й чантата, сложи я върху бюрото и постави двете си ръце върху раменете й.

— Фактът, че си уморена, не е истинската причина за отказа ти да излезеш с мен, нали?

Срещна спокойно погледа му.

— Не.

Той въздъхна тежко.

— Така си и мислех — пръстите му докоснаха с ласка бузата й, но тя не реагира. — Катлийн, не е тайна, че те харесвам — това е повече от обикновено харесване. Защо поне не излезеш да вечеряш с мен?

— Знаеш защо, Дейвид. И това не е тайна. Ти си женен човек.

— Нещастно стечение на обстоятелствата.

— Съжалявам, но това не е мой проблем.

— Катлийн — простена той и я притегли по-близо до себе си. Тя се дръпна, но не можа да се освободи от силните му ръце. Дейвид реши да опита друг трик и запита:

— Ако не бях семеен, щеше ли да имаш желание да се виждаме?

— Въпросът е спорен. Ти…

— Знам, знам. Но ако не бях женен, щеше ли да искаш да се срещаш с мен?

Очите му настояваха за отговор и както винаги, Катлийн беше прекалено честна.

— Ти си привлекателен мъж, Дейвид. Ако не беше женен, да, щях да искам да те виждам…

Преди да може да довърши изречението си, той отново я притисна към себе си в отчаяна прегръдка. Ръцете му се обвиха около нея и я обхванаха като в клещи. Той наведе глава, за да впие устните си в нейните.

Дейвид умееше да целува. За миг Катлийн се поддаде на копнежа на жадните му устни. Ръката му се плъзна надолу до бедрата й и той я притисна още по-силно към себе си.

Отчаяно се опита да го отблъсне. Направи няколко несполучливи опита да го удари силно с юмруци в гърба. После притисна длани срещу раменете му и го заблъска, като в същото време го риташе в глезените, докато най-сетне той я пусна.

Очите му бяха подивели от похот, дишаше тежко. Пристъпи към нея, но решителното изражение на лицето й и зеленият лед на очите й го спряха. Разбра, че си беше позволил твърде много.

— Стой настрана от мен! — каза тя задъхано, с пресекващ глас. — Ако ме докоснеш още веднъж, ще направя официално оплакване за сексуално преследване.

— Глупости. Дори и да посмееш да стигнеш дотам, кой ще ти повярва? Куп хора са ни виждали заедно. Ти предизвикваш. Аз действам. Толкова е просто.

— Ти си определено елементарен, ако не можеш да направиш разграничение между обикновени колегиални отношения и опити за прелъстяване! — извика тя гневно. — Ние сме колеги. Това е всичко.

— Засега.

— Завинаги, господин Рос.

Той се изсмя подигравателно, докато оправяше дрехите си.

— Ще видим.

Излезе от офиса й, но Катлийн знаеше, че беше успяла само временно да го възпре. Вероятно планира следващата си атака. Седна на бюрото и покри лице с ръцете си. Сега какво?

Дявол да го вземе, той беше прав — нямаше да го обвини в сексуално преследване. Можеше да накара колегите си да застанат на нейна страна, но не искаше да влага време и енергия в това. Дори и да спечели, тя ще продължи да работи в магазина на Мейсън, а напоследък беше започнала да чувства, че той не й осигурява достатъчно поле за действие. Всичко беше прекалено спокойно и улегнало, прекалено консервативно. Искаше й се да работи сред хора с прогресивно и новаторско отношение към модата.

Дейвид Рос беше последната капка, която преля чашата и й помогна да вземе трудното решение да напусне сигурността на добре познатата рутинна работа и да се впусне в неизвестността.

Поне така беше обяснила пред себе си подадената молба за напускане. Отказваше да си признае, че беше предпочела да избяга, вместо да се опита да намери някакво разреше ние на проблема с Дейвид Рос. Откакто загуби родителите си, винаги решаваше проблемите чрез отстъпление и бягство. Някои неща бяха толкова ужасяващи, че единствената възможност човек да се справи с тях беше да обърне гръб и да си плюе на петите…

Необяснимо защо, лицето на Ерик Гуджонсън неочаквано се очерта пред затворените й клепачи. Самоувереният му израз й напомни твърде силно за Дейвид Рос. Какво всъщност имаше около привлекателните или дори не чак толкова привлекателните мъже? Дали не си мислят, че всички жени са готови да легнат веднага с тях? Да се отдадат на умели ръце и устни? Да…

Катлийн си наложи да забрави за внезапното сърцебиене. За частица от секундата се беше запитала как ли се чувства една жена, ако я целуне мъж с мустаци.

— По дяволите всичко това! — каза си Катлийн и се отправи към банята.

Взе си душ с хладка вода и специален козметичен сапун с овлажнителна съставка, а след като се изсуши, се напръска с дезодорант. Разпусна тежката си гъста коса и енергично я разреса. Поколеба се дали да я остави свободна, но реши да я събере в опашка, която върза със синя панделка. Дори и след потъването на слънцето зад планинските възвишения на запад вечерите продължаваха да бъдат топли. Къдриците, които обкръжаваха лицето й, бяха все още влажни и се навиваха примамливо по гладката й кожа.

Когато беше в лагера, не употребяваше много грим. Луничките, пръснати по носа и високите й скули, само подчертаваха загорялата й кожа с цвят на кайсия и насочваха вниманието към червеникавите оттенъци в кестенявата й коса. Сложи си малко цветен гел на бузите под скулите, гребна на върха на малкия си пръст гланц за устни с аромат на праскова и внимателно го постави на устните си. Сложи малко грим на дългите си черни мигли — беше готова.

Плъзна се в дантелени пликчета — бикини — единствения лукс, който си разрешаваше през лятото — и си обу униформения чифт тъмносини къси панталонки. За вечеря обаче обикновено сменяше тениската си с блуза. Какво ли не бих дала за една вечер, в която да мога наистина да се облека, както аз си знам! — помисли си тя с копнеж, докато си обуваше чисти бели къси чорапи и спортни обувки.

Пресече двора по посока към трапезарията точно когато прозвуча звънецът за вечеря. Децата винаги с нетърпение се редяха за ядене и тя се присъедини към тях.

— Хей, Кати! — извика й един от другите възпитатели, Майк Симпсън, мускулест здравеняк, специализант по физическо възпитание в Арканзанския университет. Независимо от заплашителните му размери, децата го обичаха. Той умееше да се държи приятелски с тях и проявяваше безкрайно търпение. Тренираше ги в по-силови спортове, като футбол и волейбол.

— Здравей, Майк! — надвика Катлийн децата, които се трупаха пред входа в нестройни редици в нетърпеливо очакване да нахлуят в трапезарията.

— Харисънови искат да се отбиеш в офиса им преди вечеря. Чакат те.

— Окей, благодаря — извика му Катлийн през рамо, докато слизаше по стълбите.

Зад гърба си чу гласа на Майк:

— Много смешно наистина. Кой от вас, момчета, ме ощипа? Я да чуя?

Въпросът му беше посрещнат с буен смях.

Когато отваряше вратата към снабдената с климатична инсталация административна сграда на Маунтин Вю, Катлийн все още се усмихваше.

— Катлийн, ти ли си? — извика Една Харисън, когато чу лекото щракване на вратата.

— Да.

Катлийн пресече коридора и се отправи към вътрешния офис на Харисънови.

— Влез, скъпа. Чакаме те.

Тя вече стоеше на прага лице в лице с Ерик Гуджонсън, който се изправи от канапето, изработено в ранен американски стил. Беше с гръб към Харисънови.

— Катлийн Хейли, запознай се с Ерик Гуджонсън — каза Една. — Той е видеооператорът от UBC. Ерик, Катлийн е член на нашата управа. Тя е направо незаменима за лагера.

— О, вече се срещнах с госпожица Хейли. Днес следобед съвсем случайно се сблъскахме един в друг.