Копринената паяжина

Десета глава

Да, бяха се срещнали, но срещата им беше повече конфронтация за Катлийн, отколкото обикновено запознаване. Тази първа сутрин определи тона на всички следващи срещи с Хейзъл Кирчоф. Тъй като Хейзъл беше главен мениджър на магазина, двете с Катлийн често се срещаха. Винаги когато оставаха сами, тя се държеше надменно и злонамерено, но когато Сет беше наблизо, беше очарователна и любезна.

Катлийн никога не се беше сблъсквала с по-опасен характер от този на Хейзъл Кирчоф и се стремеше да намали до минимум общата си работа с тази жена. Не беше нужно много време, за да се разбере, че Хейзъл не се нрави на по-голяма част от служителите в магазина. Беше злобно критична, способна да прекърши до сълзи и най-издръжливата личност измежду тях с жестокия си език. Но когато Сет беше наблизо, от същия този език капеше мед. Пред брат си се усмихваше и хвалеше идеите му, а зад гърба му ги принизяваше и осмиваше.

Подчертаваше непрекъснато правата си над него. Дори Джордж отстъпваше назад, когато тя беше наоколо. Често самият Сет изглеждаше смутен от прекомерното глезене, на което го подлагаше, но никога не й правеше забележки за това. Приемаше нежеланата й помощ с любезността, която характеризираше отношенията му с всички хора около него.

За разлика от сестра му, Сет беше обичан от всички. Трудно беше да се съжалява човек, който нямаше подобно усещане към себе си. Той не пропускаше случай да се пошегува със своя стол, който наричаше «моята колесница», флиртуваше с чувство за хумор с жените, имаше приятелски отношения с мъжете и съумяваше да накара и току-що назначения чиновник да има самочувствие. Плащаше на хората си добре. Срещу това очакваше прилежност и чувство за отговорност от всички — и те му ги даваха. Поради тази причина редовните клиенти на магазина му бяха верни и към тях се отнасяха с почитание, от което служителите на другите универсални магазини можеха много да се поучат.

Тези първи трескави дни Катлийн и Сет прекараха главно в офиса му в преглеждане на документация, проверка на поръчки, направени от предшественичката и, проверяваха дали поръчаните стоки са получени и колко още остава да бъдат получени за сезона на зимните отпуски. Някои от поръчките не бяха особено лоши, други бяха отвратителни и хвърляха и двамата в отчаяние.

— Ще направим най-доброто, което можем. През октомври очаквам от теб да отидеш до Ню Йорк и да направиш покупките за пролетта по твоя преценка. Тогава всъщност ще направим първата си голяма стъпка в новата посока.

— Междувременно — каза Катлийн — ще телефонирам на някои от модните къщи, с които съм работила в миналото, и ще ги помоля да ми изпратят няколко от най-новите си модели. Надявам се, че не е твърде късно.

Той се съгласи и Катлийн се зае да разучи магазина с подробности. Двамата със Сет посещаваха отделните сектори заедно в неговата специално пригодена за стола му кола — фургон. Джордж ги придружаваше от сградата до колата, която беше боядисана в сребрист цвят отвън, а отвътре беше черна. Хидравличен асансьор вдигаше стола на Сет и го вкарваше в нея. Обстановката беше наистина луксозна и Катлийн спомена за това веднъж, докато се отпускаше на богатата кожена тапицерия, а Джордж блокираше стола на Сет.

— Да-а — съгласи се сухо Сет. — Исках ферари, но проклетият стол не можеше да се побере в такава кола.

Катлийн се разсмя.

За голяма изненада на Сет, Катлийн помоли да й бъде дадена за офис малка складова стая на приземния етаж, а не определеното за нея помещение на по-горен етаж.

— Тя е много по-удобна. Повярвай ми — доказваше му тя убедително съображенията си. — Тук мога да разпределям стоките в момента на пристигането им, да ги проверявам по фактури и да ги преглеждам преди разпращането им по различните отдели.

— Но, Катлийн — запротестира той, — тази работа тук се върши от служители на по-ниско ниво.

— Знам. Те могат да помагат. Но предпочитам да върша по-голямата част от тази работа сама или поне да следя изпълнението й.

Незабелязано настъпи първата седмица на октомври и тя заживя в очакване на пътуването до Ню Йорк, запланувано в края на месеца.

Този ден изваждаше луксозни вечерни рокли от голяма кутия и ги поставяше на закачалка за гладене, когато изведнъж почувства замайване.

За миг й се стори, че губи съзнание, впи пръсти в масата наблизо и затвори очи, като наведе глава в усилието си да й осигури нужната кръв. Преодоля слабостта си, изправи се бавно и пое дълбоко въздух.

Момичето, което работеше на съскащата машина за парно гладене, беше забелязало моментното й прималяване.

— Катлийн? Добре ли си? Имаш вид, като че ли ще припаднеш.

— Н-не… Добре съм. Зави ми се малко свят и това е всичко… Изглежда, ще трябва по-добре да се храня.

Понякога така се увличаше от работата си, че закъсняваше с обяда си или изцяло го забравяше и към края на деня трепереше от изтощение. Проблемът при нея беше, че рядко закусваше добре, а напоследък изобщо нямаше апетит.

Тази сутрин, докато миеше зъбите си, изпита такова силно гадене, че едва не се задави. Освен сутрешното гадене, вечерно време имаше неприятни проблеми с храносмилането. Всеки следобед стомахът й се надуваше, притискаше дробовете й, създаваше й чувство на преяждане, без фактически да е сложила нещо в устата си.

Катлийн не беше свързала тези симптоми, докато тяхното упорство я принуди най-сетне да им обърне внимание. Когато едва не припадна на работата си за трети път за една седмица, реши, че трябва да предприеме нещо.

— Не мога да разбера какво ми става — промърмори тя на себе си сутринта, като гледаше смутено скалата на кантарчето си — то посочваше, че е отслабнала близо килограм. После очите й се замъглиха и десетте лакирани нокти на краката й се умножиха до двайсет. Тя бавно се вгледа в собственото си бледо отражение в огледалото над малкия умивалник.

— Не — прошепна тя едва чуто. — Не, не може да бъде.

Постави инстинктивно ръце над корема си и както обикновено, пръстите й почувстваха само плоските му опънати мускули. Но тя знаеше, че имаше нещо много различно от обикновено. Коремът й беше загубил еластичността си и изглеждаше някак подут. Мислеше, че повишената чувствителност на гърдите й просто й напомня за наближаването на много закъснялата й менструация.

Спомни си, че беше неразположена за последен път по време на празнуването на Четвърти юли в Маунтин Вю.

А Ерик пристигна седмица по-късно. Средата на юли. И оттогава… Беше решила, че закъснението се дължи на силното емоционално и нервно вълнение, през което беше преминала.

Погледна се в огледалото и вдигна трепереща ръка да задуши вика си. После се насили да се изсмее, но смехът й прозвуча странно глухо.

— Каква глупачка си, Катлийн Хейли. Защо си винаги истерично готова за погрешни умозаключения? Такива неща не се случват с жени на твоята възраст. Просто не могат да се случат. Причината е друга. Освен това знае се, че човек наддава на килограми, когато е… Не, причината е друга.

Но не беше.

Телефонира на случаен гинеколог — не искаше да пита за препоръки другите жени на работата си, не желаеше да предизвика нежелано любопитство. За късмет лекарят имаше възможност да я приеме на следващия ден следобед. Прие предложението му с благодарност — можеше да отиде до кабинета му по време на обедната почивка и след това да се върне в офиса си.

Следващите тридесет часа бяха най-дългите в живота й — с изключение на онова мъчително време, което беше прекарала в чакалнята на отделението за бърза помощ в Арканзас.

Почти нарочно и напук на отказващия храна стомах, вечеря обилно сама в някакъв китайски ресторант, който й беше похвален като най-добрия на Грант Авеню. Беше глупава постъпка. Човек никога не трябва да ходи сам на китайски ресторант — там обикновено се сервира огромно количество храна. Но след супата и две хлебчета с яйца като ордьовър, тя погълна всичко, което й поднесоха.

Прибра се вкъщи с чувството, че е доказала по този начин несъстоятелността на най-лошите си подозрения. Но възвърнатата й самоувереност беше много кратка — в мига, в който отвори външната врата, трябваше да тича към банята, където изпразни пълния си стомах в мъчителни спазми. Легна си изтощена и разтреперана от тревога. Вече със страх очакваше диагнозата на лекаря.

Най-сетне стана обед. Катлийн изкара колата си от гаража и отиде направо в кабинета на лекаря. Не беше яла от снощи и ръцете й трепереха върху волана.

Влезе в приятен офис в многоетажна сграда с лекарски кабинети. Представи се на сестрата зад стъклената преграда и седна да попълни необходимите формуляри. Когато приключи, ги подаде на сестрата.

— Благодаря ви, госпожице Хейли. Ще изискаме веднага медицинския ви картон от Атланта. Сега почакайте малко — лекарят ще ви приеме след няколко минути.

Вратата беше отворена от друга сестра, която я стресна, като извика името й. Без да иска, беше потънала в съзерцание на млада жена с енергично прохождащо дете в скута. Майката се опитваше да го занимава с книжки с картинки, но момченцето предпочиташе да тероризира златната декоративна рибка в аквариума.

Катлийн последва сестрата по коридора и влезе в стая с голяма червена цифра «2» на вратата.

— Имате ли някакви проблеми, госпожице Хейли? Или искате само профилактичен преглед.

— Мисля, че… — Катлийн прехапа устна. — Не, профилактичен преглед.

Реши, че е по-добре да не повдига предварително въпроса за евентуална бременност. Това бе, разбира се, детинска игра — мъчеше се да отрича онова, в което не желаеше да повярва.

Сестрата отбеляза нещо в папката с нейното име.

— Съблечете се зад онази завеса, а аз ще се опитам да попълня картона ви преди идването на лекаря.

Катлийн влезе в малката кабинка, съблече се и облече квадратно парче щампована памучна материя. То едва покриваше задните й части. «Очарователно», измърмори тя на себе си, преди да излезе иззад завесата.

— Първо трябва да ви претегля — инструктираше я сестрата.

Теглото й беше прилежно отбелязано в папката, сестрата измери и кръвното й налягане и взе кръвна проба от пръста й. Ръцете й бяха влажни от пот и сестрата, шегувайки се с нея за нервността й, я посъветва да се отпусне. Катлийн й се усмихна едва забележимо.

— Мензисът ви редовен ли е? — запита я сестрата с наведена над папката й глава.

— Да.

— Кога беше за последен път?

Катлийн пребледня.

— Ъъ… чакайте да си помисля… Не мога да си спомня точно. Може би преди две седмици.

Трябваше да даде и урина за изследване, за което използва свързаната с кабинета малка тоалетна. Подаде пластмасовата чашка на сестрата с надеждата, че съдържанието й няма да я обвини в нищо…

Останала сама за няколко минути, Катлийн се опита безуспешно да успокои дишането и пулса си. До влизането на лекаря вече трепереше от нервно напрежение.

— Госпожице Хейли, аз съм доктор Питърс. Моля, без шеги във връзка с името ми. Много от колегите ми често подхвърлят, че е трябвало да бъда уролог, а не гинеколог — той се разсмя на собствената си шега и Катлийн съумя да му отговори с усмивка. Кой можеше да изпитва страх от един любезен мъж на средна възраст с побеляла коса, очила, които непрекъснато се плъзгаха по носа му, и с добродушното изражение на Дядо Коледа? Беше му благодарна за опита да я накара да се отпусне.

Прегледът беше рутинен. Прослуша гръдния й кош, провери жлезите й на врата, погледна очите и гърлото й, после я помоли да легне на твърдото легло и прегледа основно гърдите й.

— Болят ли ви?

Гърлото й се сви около буцата, която се появи внезапно там. Ерик й беше задал същия въпрос. На следващата сутрин. Все още в ушите й звучеше сериозната извивка на гласа му, усети загрижеността, с която я докосна тогава…

— Малко.

Докторът извика сестрата да помогне на Катлийн да постави крака в гривните от неръждаема стомана. Потръпна леко от хладината на метала.

— Съжалявам — обади се лекарят, когато чу неволното й ахване. — Помолих жена си да оплете нещо за тези гривни, но тя е прекалено ангажирана с тениса… А сега се отпуснете, докато ви прегледам. Смъкнете се малко надолу. Точно така, достатъчно. Отпуснете се.

Отново Ерик… Беше шепнал тези, думи в ухото й дори когато й отнемаше девствеността. Отпусни се. Отпусни се. Докато изневерявам на жена си и те мамя — отпусни се…

И разширителят беше студен и когато се отвори в нея, Катлийн се сви и стисна тъканта над гърдите си, стегна челюсти. Не отпусна юмруци, докато пръстите на лекаря не се отдръпнаха от нея.

— Ще ви видя в офиса си, когато се облечете.

Облече се при бърборенията на сестрата, която почистваше леглото и го приготвяше за следващата пациентка. Когато Катлийн й каза къде работи и какво точно, момичето беше истински впечатлено.

— Каква чудесна, вълнуваща работа имате!

Да, помисли се Катлийн. Не съвсем подходяща обаче за бременна жена. Но тя, разбира се, не беше бременна, иначе лекарят щеше да й го каже веднага. Взе книжна салфетка и попи потта от дланите си.

— Влезте — реагира той веднага на боязливото й почукване. Стана вежливо при влизането й, посочи й стол срещу бюрото си и когато Катлийн се отпусна на него, скръсти ръце пред себе си и я погледна обезоръжаващо над очилата.

— Госпожице Хейли, извинявайте за директния ми въпрос, но не подозирахте ли, че сте бременна?

Думите му я удариха като залп от оръдие. Стори й се, че жизнените й сили бавно заизтичат от тялото й — като въздух от недобре вързан балон. След няколко мига имаше чувството, че в нея не е останало нищо. Но това не беше вярно. Бебето на Ерик беше в нея.

Очите й се напълниха със сълзи и тя наведе глава.

— Да — призна тя тихо.

— Кога беше последният ви мензис? — повтори той въпроса на сестрата.

— През първата седмица на юли — знаеше, че е безсмислено да поддържа лъжата си.

Той пресметна наум и каза:

— Това съответства на резултата от прегледа. По размера на матката ви прецених, че бременността ви е на десет седмици — покашля се деликатно — даваше й време да възприеме думите му. — Всичко изглежда напълно нормално. Кръвната ви захар е в нужните граници, но ви съветвам да започнете да се храните по-добре и да се опитате да наддадете малко. Ще родите…

— Не мога да родя това бебе — каза бързо тя, преди да изгуби напълно куража си. Преглътна тежко и изтри нетърпеливо сълзите от бузите си със стиснати юмруци. — Искам да направя аборт.

Доктор Питърс сякаш се стресна от решителния тон и упоритата линия на брадичката й. Не му изглеждаше от жените, за които вземането на прибързани решения е нещо обикновено — особено когато става въпрос за толкова важен въпрос.

— Това първа бременност ли ви е, госпожице Хейли?

Смехът на Катлийн тежеше от горчивина. Откъде можеше доктор Питърс да знае, че това бебе е плод на първата й нощ, прекарана с мъж? Дори не й беше минало през ум, че трябва да вземе предпазни мерки. Мили боже, та момичетата в пубертета имат повече разум от нея! За какво си беше мислила тогава? Катлийн се изсмя отново и доктор Питърс вдигна въпросително вежди.

— Да, това е първата ми бременност.

— В такъв случай сигурна ли сте в решението си?

Погледна мократа салфетка в ръцете си.

— Толкова сигурна, колкото може да е човек, решил да убие някого.

— Госпожице Хейли, имате на разположение не повече от две седмици да обмислите решението си. Може би ще трябва да се посъветвате с бащата…

Бързо вдигна глава.

— Това е невъзможно. А и няма нищо за обмисляне. Ще поемете ли аборта? Или ще се наложи да потърся друг специалист?

Лекарят се втренчи в нея. Струваше му се, че открива фалшива нотка във външно демонстрираната й непоколебимост. Независимо от възрастта си, изглеждаше толкова безпомощна, толкова уязвима, така невинна. Въздъхна тежко.

— Добре, както желаете.

Вдигна телефонната слушалка и помоли сестрата на рецепцията да определи час за госпожица Хейли за прекратяване на бременността. Постави телефонната слушалка обратно и се обърна към нея.

— Направете справка с Максин на излизане. Докато се видим отново, вие винаги и с пълно право можете да промените решението си.

Тръгна към вратата, но не излезе веднага. Обърна се и този път погледна открито доктор Питърс в лицето. Не направи опит да скрие сълзите си.

— Не мислете, че приемам нещата прекалено лековато, доктор Питърс. Чисто и просто нямам друг избор. Бащата на детето е семеен човек.

Събота сутринта. Два дни. Можеше ли да чака толкова дълго? Медицинската сестра на име Максин й каза, че не трябва да яде нищо след дванайсет часа през нощта в петък и че същата вечер трябва да отиде в болницата, за да извършат всички необходими лабораторни изследвания. Беше й обяснено, че д-р Питърс винаги прави аборти с упойка, за да спести на пациентките си ненужна болка. В болницата трябваше да бъде прегледана на рентген, докато в лабораторията работят върху кръвната й проба.

Сет й се обади по телефона в петък следобед, за да я покани на вечеря с него. Трепереше от напрежение. Днес Хейзъл беше идвала в магазина и беше анулирала поръчка на Катлийн. Бедното момиче, което работеше по новаторския метод на Катлийн за инвентаризация, стана жертва на хапливия език на Хейзъл и избухна в сълзи.

— Сет знае ли какво правиш? — запита студено Хейзъл, когато Катлийн прекъсна недостойната сцена. — Тук винаги сме правили инвентаризация по моя начин.

Катлийн едва успя да потисне желанието си да й съобщи мнението си за архаичната й система. Отговори й с еднакво студен глас:

— Да, знае и одобрява начина ми на работа.

Преди да й обърне гръб, Хейзъл я огледа от главата до петите със своите смъртоносни очи. Изправеният й гръб и властните стъпки, с които се отдалечи, изразяваха красноречиво омразата й към Катлийн.

А сега любезният тих глас на Сет идваше до нея по телефона. Тонът му беше така приятелски и вдъхващ доверие, че за миг Катлийн беше силно изкушена да излее пред него цялата си мизерна история.

Но въпреки че се бяха сближили през последните няколко седмици, Катлийн знаеше много добре, че няма право да го натоварва с личните си проблеми. Ако не можеше да се обади на Една и Би Джи, не можеше и да сподели проблема си и с напълно непознат човек. Измъчваше я чувство на вина за начина, по който беше изоставила Харисънови. Беше отхвърлила не само тяхното приятелство и подкрепа, но ги беше изоставила и сред тежкия летен сезон с още две летни смени пред тях и с един човек по-малко… Без да се преструва на излишно скромна, знаеше много добре колко трудно им е било да намерят някой с нейния опит да заеме освободеното от нея място. И като добавка към всичко това, опитите й за събиране на средства за лагера бяха временно спрени. Планираше да ги поднови, но по-късно. Когато се възстанови емоционално. Сега беше притисната от прекалено много грижи и проблеми, за да може да отделя енергия и за това…

До болка копнееше да говори с Харисънови, но се страхуваше от намесата на името на Ерик между тях. В този момент не беше готова да поеме и да се справи с това, което те евентуално можеха да й кажат. По-добре беше да се нита през дългите си нощи дали я е търсил след възстановяването си, отколкото да знае със сигурност, че никога не е направил и най-слаб опит да се свърже с нея.

— След вечеря ще можем да потанцуваме — приятният глас на Сет в ухото й я върна в настоящето. — Разбира се, ще имам известни проблеми с поклона, но това не е толкова съществено, нали?

Катлийн неволно се усмихна. Как можеше да се валя в тази зловонна тиня от самосъжаление, когато някой в състоянието на Сет намираше сили да се шегува със себе си?

— Разбира се — отговори му толкова бодро, колкото можа. — И аз не мога да се покланям добре.

— Но имай предвид, че съм истински дявол на ча-ча-ча. Две крачки напред. Стоп. Чупка в кръста. Стоп.

Сега вече чу смеха й по телефона.

— Ти си луд, Сет Кирчоф.

— Как позна? Да, права си — луд по тебе — продължи с потих и сериозен тон: — Катлийн, в деня, в който пристъпи в офиса ми, съдбата най-сетне се усмихна на старото добро момче в инвалиден стол. Ти си създадена за тази работа. Умът ти сече като с бръснач. Красива си — истинска наслада за очите — и е прекрасно да те вижда човек наоколо. И като връх на всичко изброено дотук, аз те харесвам. Защо да не вечеряме заедно?

— Сет?

— Обещавам поведението ми да не разреши какъвто и да било упрек. Ако си разреша да премина допустимите граници с една дама, Джордж ще ме накаже и няма да изпразни торбичката ми с урина.

— О, Сет, ужасен си — извика тя, но продължи да се смее.

— Моля те, Катлийн.

— Не, не мога да изляза тази вечер с теб, Сет. Имам други планове.

— Среща?

— Не, не, нищо подобно — побърза да го увери тя. — Аз… ъъ… ангажирана съм. — Побърза да се осигури предварително. — Истината е, че ще бъда ангажирана през целия уикенд.

Последва дълга пауза, преди Сет да попита:

— Наред ли е всичко? Работа? Пари? Всичко? — Загрижеността в гласа му стопли сърцето й. Състоянието му го беше направило изключително чувствителен към болката на другия.

— Да, Сет. Ще се видим в понеделник.

— Окей.

— Приятна вечер.

— И на теб — канеше се да постави слушалката на място, когато отново чу гласа му.

— Катлийн?

— Да?

— Знаеш, че ако някога имаш нужда от нещо, единственото, което трябва да направиш, е да говориш с мен. Не забравяй — аз съм твой приятел.

Така простичко. Без въпроси. Без квалификации. Без условия. Приятелство. Обич. Гърлото й болезнено се стегна.

— Благодаря ти, Сет. Лека вечер — постави слушалката на мястото й, преди да даде воля на сълзите си.

След вземане на кръвната проба, минаване през рентген и попълване на съответните формуляри на Катлийн й беше казано да се прибере вкъщи; трябваше да се обади на рецепцията в шест и половина сутринта.

Изпълни инструкциите и си легна веднага, но не можа да затвори очи, колкото и изтощена да се чувстваше. Пред очите си виждаше инструментите, които д-р Питърс ще използва, за да я освободи от «продукта от зачеването». Не «бебето». Дори не «зародиша». Продукта от зачеването.

Крайниците й тежаха като олово, но главата й изглеждаше твърде лека, за да може да я задържи върху възглавницата — тя я мяташе и обръщаше наляво и надясно през цялата нощ. Мозъкът й отказа да я отпусне в спасителна забрава. Принуждаваше я да си спомня, да размишлява, да се страхува.

Много отдавна се беше клела пред себе си, че ще се реши да има деца само тогава, когато е напълно сигурна — без ни най-малка сянка от съмнение, — че партньорът й ще й бъде партньор за цял живот. Познаваше добре трагедията на деца, които растат без родители, и беше обещала на своите още незаченати деца, че те няма да имат по-малко от двама родители и истински дом — реално пълно комплектувано семейство. Ако сега реши да откаже аборта и да отгледа бебето сама, това ще означава да наруши обещанието си, да лиши детето от правото му на още един родител. Не! Никога.

Как ли ще реагира Ерик, ако знаеше, че носи детето му в утробата си? Иска ли изобщо все още да знае каквото и да било за нея? Дали реакцията му няма да бъде реакция на гняв към нея заради незрелостта й или липсата на достатъчно силно чувство за отговорност, което да й подскаже да вземе някакви предпазни мерки? Ще я съжали ли? Ще й предложи ли да поеме половината от разноските по аборта? О, господи! Не би могла да понесе това.

Или — може би — реакцията му ще бъде съвсем различна? Ще се изпълнят ли сините му очи с онази топлота, която беше виждала в тях, когато ласкаво галеше тялото й и го изследваше с любопитни ръце, а очите му го боготворяха?

Ще коленичи ли пред нея, и обгърнал бедрата й със силните си ръце, ще я притегли ли към себе си, ще зарови ли лице в корема й в мълчалив разговор с бебето си? Ще целуне ли гладката кожа на корема й с благодарност, ще го гали ли с устни? Ще се наслаждава ли на материнската пълнота на гърдите й?

Не! Не! Защо се измъчва така? Едно бебе може да не представлява нищо особено за него. Може вече да си има такова. Може той и жена му да си имат многобройно семейство от малки Гуджонсънчета и това да има точно толкова голямо значение за Ерик, колкото имаше изискването за вярност към жена му.

Катлийн се опита да отхвърли следващата приятна фантазия на изтощения й мозък, но не успя — напротив, тя дори се разшири. Виждаше се върху болнично легло с колелца, тикано бързо по дълъг болничен коридор, а край него крачи с широките си крачки разтревожен Ерик, държи ръката й, повтаря й неуморно колко много я обича.

После стоят пред стъклената преграда на отделението за новородени бебета и гледат с обожание сина си. Син? Да. Ерик трябва да има син.

А сега вървят по сенчеста алея и всеки от тях държи в ръката си малката ръчичка на прохождащото им дете. То има леко къдрава руса коса и своенравен характер. Очите му са пронизващо сини. Като очите на баща му…

Катлийн беше все още будна, когато будилникът й бодро зазвъня. Стана от леглото си с огромно усилие. Единственото добро нещо, което можеше да се каже за тази сутрин, беше, че тя обозначаваше края на една адска нощ. В края на този ден всичко ще бъде свършено. Ще бъде освободена от последния остатък от Ерик и онази меденосладка юлска нощ… Ще може да заживее живота си отново.

Поне това си повтаряше, докато се обличаше с мъка. Откара се до болницата без каквато и да било съзнателна мисъл, паркира колата и се обади на рецепцията, както й беше казано. Отправиха я към третия етаж, където трябваше да се обади отново на друго бюро. — Аз съм Катлийн Хейли — в ушите я удари автоматичен глас, който съвсем не беше нейният.

— Добро утро, госпожице Хейли. Следвайте ме.

Тръгна след сестрата, отблъскващо свежа и оперена за този ранен час от сутринта. Спряха се пред стая с шест легла, но само две бяха заети.

Сестрата й сложи пластмасова гривна за идентификация.

— Съблечете се и поставете дрехите си в шкафчето. Там ще намерите болнична нощница. Непременно махнете всичките си бижута. Ако ви се наложи, използвайте бидето… Ще се върна след малко да ви сложа на система.

Катлийн беше оставена с другите две жени в студената стая. По-младата нямаше повече от седемнайсет години. Дали беше тук поради същата причина? Изпълни се със съчувствие към момичето, но хладните му нахални очи, които срещнаха погледа й, не изглеждаха особено разтревожени. По-възрастната жена тихо плачеше в носната си кърпичка. Без съмнение нейният аборт не беше по желание, а терапевтичен — наложен от природата. Какъв ужас.

Катлийн отиде в тоалетната и последва съветите на сестрата. Няма да мисля, повтаряше си тя. Не мисли за това, което правиш. Просто го направи и приключи с въпроса.

Изкатери се на високото болнично легло и легна по гръб на твърдата като напълнена с камъни възглавница. След няколко минути в стаята влезе сестрата с шише и поднос.

Без да каже нито дума, почисти със спирт сгъвката на лакътя й. Слава богу, не посегна към ръката, от която й бяха взели кръв снощи.

Никога не можа да се научи да приема нормално поставянето на инжекции. Като дете изпитваше истински ужас от тях. Страхът й не се промени особено много и като възрастен човек вече. Обърна глава настрана и трепна, когато сестрата проби намерената вена и закрепи иглата на място с лепенки.

— Какво ми слагате? — запита Катлийн боязливо.

— Нищо особено — подготвям ви за операция. Определена сте за седем и четирийсет и пет, можете да се отпуснете малко — после вдигна ръката на Катлийн, погледна я и я пусна нетърпеливо на леглото. — Вие сте с лак за нокти. Как ще ви сложим упойка сега с този лак?

— Извинявам се. Никой не ми каза…

Гласът й заглъхна. Сестрата беше излязла от стаята.

Едната от пациентките, жената, която плачеше, беше откарана на специално болнично легло с колела. Момичето дъвчеше дъвка и прелистваше списание «Роулинг Стоунс». Точно когато Катлийн се канеше да наруши тишината и да попита за часа, вратата се отвори и в стаята влезе доктор Питърс.

Беше облечен със зелен хирургически костюм. Маската висеше на гърдите му. Косата му беше комично разрошена, очите му бяха ласкави и бодри.

— Госпожице Хейли — каза той тихо и пое ръката й. Поне не каза «добро утро». Не беше явно толкова голям лицемер.

— Здравейте, доктор Питърс.

— Добре ли се чувствате при тези обстоятелства?

— Да. Малко гладна.

— Тази вечер ще можете да ядете на корем каквото си поискате — засмя се той.

— Тя ми махна лака за нокти — каза внезапно Катлийн и с учудване усети, че долната й устна трепери. Беше си въобразила, че се беше справила със себе си и беше постигнала някакво емоционално равновесие.

— Сестрата, която ви доведе тук? — запита доктор Питърс. Когато Катлийн му отговори с кимване, той се наведе над нея и й прошепна тихо: — Тя е истинска кучка. — Успя да примами усмивка на треперещите й устни. — Но отстраняването на лака за нокти е необходимо изискване преди хирургическа намеса. Иначе — в случай че не поемате достатъчно кислород и ноктите ви посинеят — няма да можем да забележим това. — Провери ненужно системата й. — Чувствате ли се отпаднала и сънлива?

Искаше й се да отговори «да». Молеше мозъка си за забрава, но беше дори прекалено бодра и му призна това.

— Няма страшно — ще ви сложим упойка и няма да почувствате нищо. Обещавам. Сега искам накратко да повторя процедурата с вас, за да знаете какво предстои да се направи.

Отпусна бедро на леглото й, като отчасти се надвеси, отчасти седна на него.

— Първо ще разширим шийката на матката. Това е отворът към матката — тя кимна. — После, когато разширението е достатъчно, ще вмъкна в него куха тръбичка. От другия си край тя е прикрепена към вакуум.

— Не — прошепна тя с пресечен дъх и инстинктивно стисна ръката му. — Моля ви, не — не ми казвайте. — Дишането й се ускори тревожно и почувства, че около нея се затваря тъмнина — стори й се, че всеки миг ще загуби съзнание.

— Госпожице Хейли.

— Не искам да знам. Просто го направете. Кога ще свършите?

Постави ръка върху нейната и я потупа ласкаво:

— Няма да отнеме много време. Вероятно ще дойдете на себе си след около два часа и когато се почувствате достатъчно добре, за да шофирате, ще можете да се приберете вкъщи. Ще се опитам да отнема колкото е безопасно от покритието на матката ви, за да нямате много остатъчно кървене. Но ще използвате превръзки. Никакви тампони до следващия ви мензис — поколеба се, преди да зададе още един въпрос: — Искате ли да си поговорим за методите за предпазване от забременяване?

Методите за предпазване от забременяване? За какъв дявол? Напуши я истеричен смях. Може би все пак включената в нея система дава някакви резултати.

— Не. Няма да бъде необходимо.

— Предлагам използване на презервативи. Това е необходимо не само за предпазване от забременяване.

— Разбира се — не можеше да си отговори на въпроса защо не беше предприела най-обикновени предпазни мерки и не се и опита да обясни небрежността си на доктор Питърс.

— Ще се видим в операционната след — хвърли поглед на японския си ръчен часовник от неръждаема стомана — около двайсетина минути.

Преди санитарите да дойдат за нея с подплатеното болнично легло на колела, изминаха трийсет и пет минути. Преместиха я на леглото, като че ли беше бездушен товар. Искаше й се да стане и да отиде сама до операционната, но знаеше, че това беше невъзможно. Погледна смутено към момичето и то я изненада, като проговори за първи път:

— Не е кой знае какво. Наистина.

Нима и преди е идвала тук? Зашеметена, Катлийн можа само да промърмори «Благодаря». Изблъскаха болничното легло през вратата навън.

Светлините на тавана на коридора се затъркаляха над нея. Направиха завой и Катлийн се вкопчи с две ръце в страничните ръбове на леглото, замаяна и изплашена, че ще падне на пода. Беше прекарана през двойни въртящи се врати и оставена в предоперационната.

Медицинска сестра провери гривната на ръката й.

— Госпожица Хейли?

— Да.

Сестрата се усмихна. Тази не беше кучка. Може би беше запазила в себе си обикновената човешка способност за разбиране и съчувствие.

— Ще я ускоря малко — каза й тя, като закрепи допълнително иглата. Системата беше преместена заедно с нея. — Скоро ще ви се приспи.

И така стана. Като че ли само за секунди стаята започна да се накланя и предметите пред очите й отначало като че ли се уголемиха, а след това отстъпиха някъде в безкрая — все едно че ги наблюдаваше през обратния край на бинокъл.

Няма да усети никаква болка. Разширяване. Продукт от зачеването. Вакуум. Вакуум. Катлийн се опита да постави в защита ръка на корема си, но не беше сигурна дали успя.

Не е продукт от зачеване. Личност. Бебе. Нейното. На Ерик.

Ерик. Ерик. Ерик, къде си? Обичах те! Все още те обичам. А те искат да убият нашето бебе. Защо не си тук да ме защитиш?

Защо не си тук да видиш раждането на сина си? Твоето бебе. Но бебе няма да има. Вакуум.

Сестрата се надвеси над нея и й каза нещо, но Катлийн не я чу. Забеляза, че таванът отново започна да се движи и в следващия миг беше в друга стая с ослепяващо силна светлина. Някой поставяше отпуснатите й крака във високи халки в края на масата. Краката й бяха така тежки. Сви се от студената промивка, която някой направи на гениталиите й.

Разширение. И няма да има бебе. Бебето на Ерик. Тя го обичаше. Толкова ли е лошо да иска да запази плода на тази любов? Ще преживее по-лесно измамата му, ако можеше да запази нещо ценно от онази звездна, кадифена нощ в планината… нещо, което ще направи по-поносима болката от загубата му. Нима можеше да има по-голямо доказателство за любовта й към Ерик от раждането на бебето му? Бебе, което ще отговори на любовта й с любов…

Русо бебе. Момче. Беше сигурна, че ще бъде момче. Сини очи. Очите на Ерик. Бебето на Ерик.

Някакъв плуващ в пространството глас й говореше нещо и покриваше носа и устата й с маска. Не можеше да диша. Не, не, не! Чу някой да пищи и разбра, че е тя.

— Не! — Заблъска ръцете, които се опитваха да я задържат. — Не, не ме докосвайте!

— Доктор Питърс! — прозвуча над главата й разтревожен женски глас.

— Оставете ме! Обичам го. Искам бебето. Не съм под упойка. Не бълнувам. В пълно съзнание съм и си искам бебето — паниката в гласа й звучеше маниакално дори за собствените й уши, но тя трябваше да спаси бебето си, да ги убеди да й го оставят. Повтаряше отчаяно едно и също с цялата сила и убеждение, което можа да събере в себе си и да вложи в гласа си.

— Госпожице Хейли.

Позна този глас и обърна мятащата си глава към него.

— Доктор Питърс — произнесе името му с пресекнал глас. Как да ги накара да разберат? Не трябва да й отнемат бебето. Опита се да събере колената си, но нещо ги държеше широко разтворени. — Бебето. Не го наранявайте. Искам го. Моето бебе. Бебето на Ерик. Обичам го. Момче е. Знам, че е момче. Искам си бебето. Ерик… Ерик…

Тъмната забрава, за която беше копняла и срещу която сега се бореше, властно я обгърна, черна и абсолютна.