Копринената паяжина

Пета глава

Катлийн се обърна бързо към притежателя на отблъскващия носов глас и видя двама младежи, седнали на една от малките маси около дансинга. Бяха се отпуснали назад на столовете си с глупави и нахални физиономии и каубойски шапки с широки периферии и ленти, бутнати назад към тила.

Гореща червена вълна заля лицето й. Обърна се бързо и без да изчака Ерик, се впусна към вратата. Но резкият шум от падане на столове върху пода я закова на място.

С инстинкта на диво животно Ерик скочи срещу двамата младежи. Първият му юмрук попадна под брадата на единия. Той излетя от стола си и се приземи безпомощно на пода. Другият се изправи с надежда да се защити, но в корема му попадна вторият железен юмрук на Ерик и докато се навеждаше в агония от болката, позна и силата на удара на Ерик в челюстта си.

И двамата се вторачиха във видеооператора със замаяни и изплашени очи от унизителната си поза на пода.

— Почерпете се от мен, за да се поохладите малко, момчета — каза им той весело и им хвърли пет долара на масата. После, с достойнството на монарх, се присъедини към Катлийн и я изведе от смълчания клуб.

Едва когато изкачиха стълбите и пресякоха фоайето, тя го запита разтреперана:

— Добре ли си, Ерик?

— Разбира се. Защо да не съм? Те си заслужиха боя — усмихна й се и стисна успокоително ръката й. — Спокойно, нищо им няма. Честна дума. Не са изпитали дори част от болката, която можех да им причиня.

Точно това я тревожеше. В мига, в който се беше обърнал към двамата младежи, беше уловила такъв заплашителен израз на лицето му, че смразяващи трънки плъзнаха по гръбначния й стълб. Беше оголил зъби в животинска гримаса и ръцете му бяха стиснати в юмруци, отпуснати до тялото му, свито в готовност за скок.

Беше споменал за свирепия нрав на баща си. Очевидно кръвта на викингите в него, която реагираше така буйно на всяко чувство, не беше имунизирана срещу гнева.

— Ще можеш ли да ме насочваш, докато излезем от града? Улиците тук са истински лабиринт — замоли я Ерик веднага щом влязоха в колата му.

Този любезен мъж ли нападна двамата младежи преди малко? Катлийн се засмя нервно и му даде първите упътвания:

— Караш направо към следващите няколко блока.

— Направо? Шегуваш се! — каза той, като направи първия остър завой.

Беше прав — по-голямата част от улиците на Юрека Спрингс бяха наистина уникални. Всяка от тях се увиваше около възвишенията на вид без определена цел, но все пак успяваше да се влее в по-широките и леки за шофиране пътни артерии.

От двете страни на тесните лъкатушещи улици се издигаха исторически сгради, украсени с резба и прави тавански прозорци, а пред тях пъстрееха лехи здравец, петунии и невен. По-голямата част от тези стогодишни къщи бяха напълно реставрирани и боядисани в свежи, контрастиращи цветове, което превръщаше това малко арканзаско градче в нещо като Дисниленд.

— Искаш ли да спрем на някое друго място? — запита Ерик, когато стигнаха до магистралата за Маунтин Вю.

— Не. Приятно ми беше да напусна лагера за няколко часа, но утрешният ден ще бъде изморителен като днешния, а на следващия ще ходим с автобус до бързеите на Бъфало Ривър.

— Хей, това звучи чудесно! Ще може ли да се присъединя към вас?

— Разбира се — усмихна му се в тъмнината на колата. Ерик по всяка вероятност бе забелязал поканата в очите й и не се опита дори да прикрие желанието си, когато й заповяда дрезгаво:

— Ела тук.

Тя се премести по-близо до него. Бедрата им се докосваха.

— Така е по-добре — той й се усмихна, преди да я целуне леко по устата.

Когато очите му се върнаха към пътя, той вдигна ръката й и докосна дланта й с горещи, влажни устни. Без да освободи ръката й, той я постави на бедрото си. Пръстите й се разтрепериха, но неговите ги задържаха властно.

След като стигна до главната магистрала, Ерик можеше вече без нейна помощ да се прибере в лагера. Равномерното бръмчене на мотора, пълният й стомах и тихата музика от неясно осветеното табло приспаха Катлийн. Тя отпусна глава назад и затвори клепачи.

Ръката му се вмъкна под полата й, погали гладката кожа на бедрото й, откри най-мекото и топло място и замря. Само от време на време тя чувстваше лекото докосване на върховете на пръстите му.

В полусънно състояние усещаше възбуждащия аромат на одеколона му — силен, но не прекалено. Беше свеж, чист и остър, напомняше за морски въздух и есенен ден. Пред затворените й клепачи застана викинг с лицето на Ерик, който прибираше кораба си във фиорда, а там го чакаше момиче с нейните очи…

Сънят й стана още по-приятен, когато върналият се воин скочи на брега и обгърна момичето с мускулестите си ръце, целуна устните му, погъделичка ухото му с мустаци. А тя с радостен смях го притегляше все по-близо до себе си…

Катлийн още се усмихваше на съня си, когато колата спря пред бунгалото й. Нямаше сили да помръдне.

— Будна ли си? — дъхът на Ерик се плъзна по врата й.

— Не — отговори му тя сънливо.

Той се засмя.

— Така си и помислих. Вкъщи сме. Слизай.

Преди да разбере какво точно става, той отвори вратата откъм нейната страна, повдигна я от мястото й, измъкна я от колата и я понесе към бунгалото й, обгърнал с една ръка раменете й, а другата подпъхнал под коленете й.

Отвори скърцащата лека врата, задържа я с гръб, за да не се затръшне шумно. После я понесе през задяната с лунна светлина стая към леглото.

Отпусна леко главата й върху възглавницата и я целуна по челото. Остави я за момент, пусна вентилатора, без да светва лампите. Съблече блейзера си и го захвърли върху стола.

Катлийн беше странно отмаляла. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова безпомощна. Като че ли всичките й мускули се бяха разтворили — и въпреки това те вкупом се устремиха към Ерик, когато той легна до нея на тясното легло и я обгърна с ръцете си.

Устните му жадно потърсиха нейните. Този път в целувката му липсваше убеждение, нямаше финес. Устните му настояваха за нея, искаха я, но им беше отказан триумфът на победителя — тя посрещна жаждата им с пламенност, която изненада дори нея самата. Отворила с готовност уста, Катлийн преплете език с неговия в сладка самозабрава.

Постепенно първоначалният им глад поутихна, но в никакъв случай не се уталожи. Ерик направи пауза само да си поеме дъх, без да откъсва напълно устни от нейните.

— Чаках за това цял ден. Прекарах всяка секунда миналата нощ в копнеж по теб, вкусвах те, опитвах се да прогоня мириса ти, вида ти, усета за теб, за да не полудея напълно. А сега нищо не е достатъчно за мен… нищо…

Устните му още веднъж потърсиха нейните.

Катлийн ги посрещна с доверие и почти същата жажда. Той простена дълбоко в гърлото си, когато тя прокара език по долната му устна и после под коприната на мустаците му.

— Господи, Катлийн, толкова силно те желая.

Това беше всичко, което успя да каже, преди да вмъкне палци под презрамките на корсажа й и да ги смъкне надолу.

Устните му вкусваха всяка частица от гърлото и деколтето й надолу — беше като чревоугодник на пир… Катлийн зарови пръсти в косата му, опиваше се от мекотата й. Когато устните му достигнаха горната извивка на гърдите й, той се спря изчаквателно.

Вдигна глава и я погледна в очите, потърси в тях знак за протест. Пръстите му разкопчаха горното копче на корсажа й. И когато Катлийн нищо не направи, а продължи да го гледа с широко разтворени доверчиви очи, той разкопча и второто. Третото. Четвъртото. Всичките — но пак продължаваше да я пронизва със синята светлина на очите си.

После бавно, като удължаваше предвкусването на удоволствието, той разтвори корсажа й, с поглед, впит в гърдите й.

— Иска ми се да има светлина — прошепна той дрезгаво. — Да виждам лицето ти. Искам да виждам как изглеждаш, когато правя това.

Докато говореше, той докосна една от гърдите й с върха на пръста си и почувства как тя потръпна от тази милувка.

Трябва да го спра. Трябва да спра това. Думите се въртяха в главата й като катехизис, но нямаше сили да го направи. Пръстите на Ерик бяха така нежни и същевременно изискващи… Той я изследваше, изучаваше я, галеше я, завладя я възбуда, непозната за нея до този момент…

А й предстоеше да научи, че това беше само началото. Той наведе глава и я покри с устни. Беше обвита в сладък, горещ, мокър капан, от който не искаше да избяга.

Усети ръката му да се движи нагоре по бедрото й в чувствена ласка. Кога беше вдигнала колене? Защо бедрата й се въртяха в еротичния ритъм на някакъв езически балет? Не, това нямаше значение. Нищо нямаше значение, докато с устни върху гърдите й той продължаваше да изпълва тялото й с това непознато досега удоволствие.

Прошепна ли името му? Помоли ли го да я докосне с ръката, която носеше жадуваното облекчение? Усети ли той неизразената й с думи молба? Не разбра, но не беше в състояние да се съпротивлява.

Беше изхвърлена като с катапулт от летаргията си, когато той стана от леглото и започна да разкопчава нетърпеливо ризата си, като едва не откъсваше копчетата от плата.

За първи път от момента на влизането им в бунгалото й Катлийн осъзна опасната игра, която играеше. Мили боже! Какво правя?

Ерик беше захвърлил ризата си и сега се мъчеше с токата на колана си, вбесен от неочакваната съпротива на метала.

— К-какво правиш? — запита Катлийн разтреперано.

— На теб може да ти се харесва да го вършиш с дрехи — приемам, че така може да е много възбуждащо, но тази нощ е твърде гореща. Освен това аз предпочитам голотата.

— Не! — почти извика тя и скочи от леглото, като закри с корсажа оголените си гърди. — Не! — повтори отново, като клатеше отрицателно глава.

Той спря бесните си усилия да разкопчее заялия колан и се втренчи смаяно в нея.

— Какво искаш да кажеш с това «не»? «Не, ще го правим с дрехи» или «Не, неразположена съм»?

Изви глава настрана, за да избегне погледа му.

— Не, не съм неразположена — измърмори тя на стената.

— Защо! Защо, по дяволите?

Защо? Срамуваше се да му признае истинската причина. Дори и да му я каже, той няма да й повярва. Коя жена в днешно време оставаше девствена до зрялата възраст от двайсет и пет години? Никоя. Никоя, с изключение на Катлийн Памела Хейли.

— Аз… не… — започна тя смутено. Но после се овладя, вдигна с предизвикателно движение глава, за да срещне очите му и довърши изречението си: — Не искам.

— О, да, сигурно не искаш — грубо отвърна той.

За момент замълча, стресната от гнева в гласа му, за да може да отговори веднага. Арогантността му нямаше равна на себе си. Кой си мисли той, че е — или че тя е? Никога ли не са му отказвали преди? Чудесно, по-добре е да научи още сега, че тя не е жена, с която един мъж може да прави каквото си поиска!

— Казах, че не искам — изсъска тя високо.

Линиите от двете страни на устата му се втвърдиха и от очите му лъхна студ.

— Чудесно — каза той бавно, с фалшиво спокоен глас. — Но аз искам…

— Не!

— О, да. Не знам каква е твоята игра, но сега ще играем по моите правила. — Хвана ръката й и я придърпа.

— Престани, Ерик. Никога няма да ти простя, ако не престанеш — предупреди го тя студено.

Той се изсмя подигравателно.

— Мислиш ли, че ми пука? Хайде, Катлийн. Докосни ме. Опипай ме. Искам да знаеш каква е цената на предизвикателното ти поведение.

Тя покри лице с ръка в опит да спре гневните, унизителни сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Хиляди дяволи! — изруга той. — Не знам защо изобщо ти обръщам внимание.

Тишината на стаята беше изпълнена с тежкото му дишане. Обърна се на пети, грабна ризата и блейзера си и се отправи към вратата. Катлийн чу проскърцването й, когато я отвори. Спря се за миг, преди да изчезне в тъмнината отвън.

— Знаеш ли, онези момчета в бара бяха прави. Ти си разгонена женска. И беше узряла и напълно готова за леглото.

На следващата сутрин Катлийн отиде с тежки като олово крака до трапезарията. Страхуваше се да срещне Ерик лице в лице — не беше сигурна какво ще направи, когато го види. Ще се почувства ли принудена от гнева си да му удари плесница за обидните думи, които й беше подхвърлил на раздяла? Или ще се разплаче при мисълта, че той я смята за способна да се държи преднамерено подло с него. Потръпваше всеки път, когато си спомняше отвращението в гласа му. От друга страна, защо той очакваше от нея да прави любов с него на всяка цена? Не беше ли нейно правото на избор? След прекараната безсънна нощ на безкрайни мъчителни въпроси тя все още не беше открила правилния отговор.

Той не беше в трапезарията, когато влезе. Съумя да се държи нормално, отговаряше на поздравите на децата, когато се присъедини към другите възпитатели на тяхната маса, разменяйки с тях задължителните любезности, въпреки че беше невъзможно да прикрие подутите си от плач зачервени очи. Когато Ерик влезе, сърцето й скочи в гърлото, но той се забави достатъчно дълго, за да си вземе термоса с кафе от кухнята, после излезе, без да погледне встрани, затръшвайки вратата зад себе си.

Другите възпитатели се вторачиха в Катлийн и тя усети увисналото във въздуха мълчание. Продължи безгрижно на вид да си пие кафето, като се опитваше да се държи така, като че ли изобщо не бе видяла Ерик.

Когато излизаше от трапезарията, Една я спря на верандата и без заобикалки я запита:

— Нещата не протекоха много добре снощи, нали?

Катлийн бе изкушена да отговори, че всичко е наред, но знаеше колко безполезно е да я лъже. Познаваше възрастната жена от твърде дълго време, беше израсла под майчинските й грижи. А тя пък, от своя страна, познаваше Катлийн може би по-добре, отколкото много майки познаваха собствените си деца.

Катлийн въздъхна тежко. Облекчение беше да отпусне в отчаяние рамене, които — заради другите от персонала — беше държала така гордо опънати назад.

— Не.

— Съжалявам. Опитвах се глупаво да играя на сватовница. Би Джи ме предупреди да оставя нещата на естествения им ход и да не се намесвам, но вие, двамата изглеждахте така подходящи един за друг… такава красива двойка. Той — толкова мъжествен, а ти — толкова… — Една замълча, стресната от нехарактерния за Катлийн горчив смях.

— Проблемът не е в липсата на привличане между нас — призна тя.

Върху ласкавото лице на Една просветна разбиране.

— Аха-а. Значи ли това, че истината е противоположна на моето предположение?

Катлийн погледна виновно настрана.

— Да… — измънка тя. — Той е толкова обигран, а аз съм…

— Мисля, че нещата ми се изясниха — каза тъжно Една. — Хайде, нека да се поразходим. Помолих Майк да вземе групата ти и да ги включи във футболната игра.

Откъде беше разбрала, че й липсват нужните сили да се справя със задълженията си тази сутрин? Катлийн с обич постави ръка около кръста на Една. Отправиха се към един от по-големите притоци на реката; той течеше зад бунгалото на Харисънови. Като по взаимно съгласие двете жени седнаха на покритата с детелини земя. Беше сенчесто и тихо. Лагерниците се бяха разпръснали наоколо. Отнякъде се чуваше бръмченето на косачката на Би Джи. Птици прелитаха с весело чуруликане между прошарените със слънчеви петна клони на дърветата. Катеричка и сойка шумно спореха за територия. Потокът пред нозете им помолеше над пръснатите по дъното му камъчета, отдалечен от всяка скръб, нерешителност или болка.

— Влюбена ли си в него, Катлийн? — запита тихо Една. Катлийн поклати глава.

— Не знам. Честно казано, не съм. Познавам го само от няколко дни.

Една се засмя.

— Скъпа моя, времето има много малко общо с любовта. Някои хора се познават през целия си живот, без да престанат да се обичат. Други се срещат и се влюбват за часове. Любовта няма разписание. И никога не издиря. Ти знаеш, че тя се случва на най-добрите от нас, хората. Страх ли те е да обичаш, Катлийн? Нямам предвид физическата близост — подчерта тя. — Искам да кажа, страхуваш ли се, че ще загубиш Ерик, както загуби родителите си?

Любов? Едва през последните няколко часа Катлийн разбра, че Ерик е мъж, който би могъл да означава много за нея. Не беше напълно готова да нарече «любов» ония свои чувства, които той измъкна на повърхността. Но те бяха твърде силни, за да се приемат леко или да се загърбят напълно.

Това беше друг проблем. Ерик не беше безразличен към нея. Знаеше това. Физическото привличане между тях не можеше да бъде отречено. Но ако отстъпи и преспи с него — какво тогава? Той ще продължи по своя път, ще тръгне по своите задачи в някой отдалечен край на света, към друга жена, с нов скалп, залюлян на колана му. А тя ще остане с мъчителното чувство на безвъзвратна загуба — на мъжа и на самоуважението си…

По-голяма част от съвременните жени биха се присмели над старомодния й морал. Това не я безпокоеше. Принципите бяха от значение за нея. Но дали това беше единствената причина, поради която му отказа?

Може би Една беше права. Страхуваше се. Ясно и просто. Това, което за нея щеше да бъде пълно обвързване — в емоционално и физическо отношение, — за Ерик щеше да бъде само още един епизод от живота му. Да, страхуваше се от това. Но не искаше да си го признае — все още…

— Той е арогантен и ужасен егоист. Освен това е отвратително разглезен — заяви тя студено.

— Да, така е — съгласи се Една. — А Би Джи е човек, който вечно отлага нещата, понякога е направо мързелив. Освен това хърка нетърпимо. Но без него щях да бъда като жив труп — макар че от време на време ми се иска да го убия. — Стана отново сериозна и взе ръката на Катлийн в своята. — Ти обичаше родителите си и в детските ти очи те те изоставиха, когато бе най-уязвима. Но все пак успя да преодолееш тази ужасна травма и се превърна в красива жена. Но ти ще загинеш, ще изсъхнеш отвътре, ако не споделиш тази красота с някого, Катлийн. Не се страхувай да обичаш.

Сълзи напълниха очите на Катлийн. Тя постави ръка на рамото на Една и каза тихо:

— Обичам те.

Една потупа ласкаво ръката на Катлийн.

— Знам това. Но точно сега не става въпрос за нашите отношения — Една се изправи с пестеливи движения, характерни за жена на нейните години. — Може би ще се почувстваш по-добре, ако разбереш, че не само ти си в лошо настроение тази сутрин. Мисля, че и за Ерик нещата не са много розови. Раздразнителен е като мечка с жило, забито отзад.

— Къде е той? — прошепна Катлийн.

— В офиса. Поиска разрешение да прегледа няколко отделни случая за допълнителна информация, която да използва за основа.

— Разбирам — каза тя с безразличие, изправи се и изтупа отзад панталонките си.

Двете с Една се върнаха в лагера и Катлийн прекара остатъка от деня в изтощително физическо натоварване. Решително отблъскваше мислите за Ерик, но те непрекъснато се промъкваха в главата й и не я оставяха на мира.

Той не се появи на обяд. Катлийн беше истински разочарована, че не можа да я види колко спокойна и абсолютно незасегната е тя от случилото се снощи, колко подчертано безразлична е към него.

Появи се едва на вечеря.

Влезе в трапезарията с походката на царствените си прадеди, очароващ всеки, който случайно попадне пред погледа му. Усмихваше се под мустаците си с лекотата на филмов идол.

Катлийн бъбреше оживено с Майк Симпсън, който беше изненадан и възхитен от неочакваното й внимание. Катлийн седна до него на масата и ангажира всички наоколо в приятен непрекъснат разговор.

Ерик седна на пейката срещу нея, до една от възпитателките, която веднага започна безсрамен флирт с него. Катлийн стискаше зъби всеки път, когато високият пронизителен смях на момичето достигаше до нея въпреки шума в трапезарията. Заповяда си да не поглежда към тях.

Когато Харисънови седнаха на масата, Една прецени положението веднага. Катлийн забеляза веселите искрици в погледа й.

Искаше й се да я запита раздразнено «Какво е чак толкова смешно?», но се въздържа.

Приключи с вечерята и се отправи към шубера. Налагаше се да мине край Ерик и обожателката му. Реши да не им обръща никакво внимание.

Стана, придърпа тениската си надолу, без да съобрази как този автоматичен жест очертава фигурата й. Небрежно прескочи пейката и направи две решителни стъпки по посока на кухнята.

— Здравей, Катлийн.

Почти се спъна, когато спортните й обувки замряха с изскърцване на място — като че ли краката й отказаха да се подчинят на мозъка й и подадоха независима команда.

Сгърчи лице в бодра, весела усмивка и чак тогава обърна глава към него.

Момичето се беше отпуснало върху ръката на Ерик и на Катлийн страшно й се прииска да стовари таблата си върху главата му и да оскубе дългата й коса. Вместо това каза мило:

— Здравей, Ерик, здравей, Карол — от гласа й капеше мед, а усмивката й можеше да ги заслепи. Единствено тя не виждаше зеления пламък, затаен в очите й. — Как мина денят ви?

— Ерик прекара цял ден в офиса, но после се присъедини към моята група по време на плуването — Карол извъртя очи към него, като че ли двамата имаха някаква обща тайна. После отново погледна Катлийн. — Той дори не си донесе камерата. Каза, че е дошъл при нас само за удоволствие.

Самодоволният израз на момичето я отвращаваше, но веселото потръпване на мустаците на Ерик я вбеси още повече.

— Прекрасно! — реагира тя с фалшив ентусиазъм. — Той е известен с нуждата си от охлаждане.

— Екскурзията с автобус все още ли е предвидена за утре? — попита Ерик, като едва сдържа смеха си, породен от злостната забележка на Катлийн, останала неясна за другото момиче.

— Аз все още ще участвам в нея — заяви Катлийн.

— В такъв случай и аз ще дойда — каза той.

— Както искаш — обърна им гръб, остави таблата си на шубера и излезе от трапезарията.

Той беше наистина невъзможен! Как смее да й говори! Само дето не й се присмя открито! Искаше й се да го изрита силно в глезена, да го постави на мястото му, а той дори не прояви нужната галантност да й разреши това обикновено задоволство. Беше я принудил да бъде учтива с него.

Как можеше изобщо да си помисли, че се влюбва? Определено не изпитваше подобно чувство. Истината беше, че дори не го харесваше. Ще го прогони от съзнанието си и ще мисли за нещо друго.

Защо тогава, когато се върна в бунгалото си, се опита да не признае някои неща? Защо, когато тялото й затърси нещо, не искаше да проумее какво всъщност търси? Защо, когато се отпусна на леглото, си спомни живо и ясно нежните му ръце и пламтящите устни, които бяха и измъчили, и дали наслада на тялото й?

Мустаците му съвсем не бодяха. Бяха приятно меки.

Простена слабо и се обърна на гръб. Не искаше тялото й да пулсира от горещия спомен за миналата нощ, но беше безсилна да го овладее. Ръцете й несъзнателно затърсиха онези места от тялото й, които бяха познали докосването му, и напразно се опита да заличи от тях спомените за ръцете му.

Обърна се по корем и зарови лице във възглавницата, неспособна да прогони образа му. Минаха часове, преди най-сетне да напусне реалния свят и да пристъпи в по-милостивия свят на сънищата.

Но Ерик я чакаше и там…