Копринената паяжина

Двадесет и първа глава

Катлийн следеше с усмивка Терън, който отхвърли влакчето и насочи вниманието си към красиво оцветената кутия на играчката. Той седеше между купища цветна хартия и панделки от разтворените коледни подаръци под украсената елха. Алис и Джордж бяха настояли детето да празнува истинска Коледа, независимо от смъртта на Сет.

Двете седмици след погребението бяха много болезнени за Катлийн. Джордж пое нещата в ръцете си и спести на Катлийн някои от най-неприятните задължения. Хейзъл отказваше дори да минава край стаите на брат си.

Хейзъл. Тя продължаваше да се държи с убийствена антипатия към Катлийн. Гореше от омраза, която изяждаше отвътре самата нея. Всеки ден ходеше в офиса си и предизвикваше бъркотия и безредие колкото можеше и където можеше. Подлудените мениджъри на магазините почти непрекъснато звъняха на Катлийн да я питат какво да правят с неразумните й изисквания. Тя се опитваше да ги успокои, казваше им, че Хейзъл сигурно не е на себе си от мъка и ги умоляваше да се отнасят към нея със снизхождение. Знаеше, че обясненията й не звучат особено убедително, но те бяха достатъчно любезни да не й противоречат от почит към скорошната смърт на съпруга й.

Катлийн не се върна на работа. Прекарваше дните си с Терън — чувстваше, че го беше изоставила през последния месец. Той, разбира се, не изглеждаше да е страдал прекомерно от това. Беше жизнерадостен и енергичен, както винаги.

Усмихна се, когато Алис разгъна пуловера от кашмир, който й беше подарила. Лицето на възрастната жена светна от изненада. Джордж посрещна със същата радост шапката от туид, която намери в своя пакет. Те не бяха предвидили нищо за Катлийн, но Алис се приближи до нея и я целуна леко по бузата:

— Приготвям за теб традиционна коледна вечеря, Катлийн. И лично ще следя и настоявам да изядеш до трохичка всичко, което ще сложа пред теб. Джордж е осигурил хубаво вино.

Катлийн ласкаво потупа ръката на Алис.

— Благодаря. Звучи чудесно. Да ти помогна ли?

— Не, мадам. Ти си стой тук и си играй с Терън — поколеба се малко, преди да й напомни тихо: — Той получи вчера и още един подарък. Няма ли да му го дадеш да го отвори?

— Да — въздъхна Катлийн. — Ще му го дам.

Голямата кутия лежеше под дървото към стената и колкото и да се опитваше да не я забелязва, не успяваше. В края на краищата той му беше баща. Естествено беше да изпрати на сина си подарък за Коледа.

Знаеше това. Безпокоеше се от онова, което не знаеше. Какво възнамеряваше да предприеме той? Гневният решителен израз на лицето му и злокобното предупреждение, което й подхвърли на гробищата, я преследваха денем и нощем. Беше се въздържал и не поиска сина си по-рано заради Сет. Но сега нищо не стоеше на пътя му. А беше чул и заплахите на Хейзъл и знаеше за омразата й към детето му. Лесно беше да се убеди, че действа в интерес на сина си и в негова защита.

— Терън! — Катлийн извика сина си, който в момента дъвчеше съсредоточено една от цветните панделки. — Ела тук. Имаш още един подарък. — Хвана го за ръка и той се заклати към големия, красиво опакован пакет. — Искаш ли да ти помогна? — попита го тя. — Очевидно не — отговори си сама, когато Терън се зае усърдно да къса опаковката.

— О, боже! — разсмя се Катлийн, когато прочете надписа върху кутията. — Той е луд.

Кутията наистина съдържаше яркочервен велосипед с три колелета, окомплектован със звънци, блестящи светлини и дори сирена, която започна да вие, щом Катлийн леко натисна един бутон. Пронизителният звук разби на парчета относителното спокойствие на етажа. Алис и Джордж се втурнаха разтревожени от кухнята.

И двамата запляскаха с ръце и избухнаха в смях пред озадаченото изражение на Терън. Джордж повдигна момчето върху седалката. Пълничките му крачета не бяха достатъчно дълги, за да достигнат до педалите, но той се усмихваше гордо. Напоследък пролича и още една физическа прилика с Ерик — имаше трапчинка точно на същото място…

— Ерик направо е полудял — каза Катлийн със смях.

Джордж и Алис я погледнаха бързо. Неволно ли беше споменала името му? Катлийн силно се изчерви. Името, което измъчваше ума й през тези последни дни, най-накрая беше произнесено. Тя често се бе питала дали Джордж и Алис подозират за истинските й отношения с Ерик. Джордж беше чул тирадата на Хейзъл в болничния коридор. Сигурно е разказал на жена си за тази сцена. Терън все повече и повече заприличваше на баща си. Знаеха ли? Не можеше да каже — бяха толкова внимателни към нея, толкова сдържани. И сега, след смъртта на Сет, продължаваха да се отнасят към нея приятелски и с уважение.

— Терън бързо ще порасне достатъчно, за да може да го кара — каза Джордж. — Може би Ерик ще го научи.

— Рик, Рик — припя Терън, като натискаше бутона за сирената.

— Може би — прошепна Катлийн и се зае бързо да прибира разхвърляната наоколо хартия.

След богатата вечеря с коледна пуйка Катлийн се оттегли във всекидневната, за да се отпусне пред коледното дърво с втора чаша вино. Хейзъл беше вечеряла съвсем сама в стаите си. Жена, достойна за съжаление, помисли си Катлийн.

Светлините по елхата се превърнаха в неясни петна пред потъналите й в сълзи очи. Силна носталгия я обля с гореща вълна, понесе я на гребена си… Къде е нейният дом? Имаше Терън, но беше бездомна. Тази къща беше на Хейзъл и винаги ще бъде нейна. Веднага след легализиране на завещанието на Сет Катлийн възнамеряваше да отведе Терън далече оттук и щеше да го направи и без ултиматума на Хейзъл. Но къде ще отиде? Къде беше нейният дом? Ерик…

С кого ли прекарва Коледа — помисли си тя и сърцето й се сви от болка. — Дали пие вино пред камината си с жена? Прегръща ли я? Целува ли я? Казва ли й…

Престани! Не трябва да мисли за това. Иначе ще подлудее. А ако не мисли за него, ще умре…

Трябва да говори с някого. Вдигна телефона и се обади на единствените хора, които й бяха останали…

— Една, весела Коледа!

— Катлийн! Скъпа, толкова се радвам, че се обади. Би Джи, изключи този мач и вдигни другата слушалка. Катлийн се обажда.

— Здравей, мила! — гръмна в ухото й познатият глас на Би Джи.

Гласовете им бяха като балсам за раните й. Те бяха най-прекрасният коледен подарък за нея.

— Благодаря ви за цветята, които изпратихте за погребението на Сет. Написала съм отговор, но той още не е изпратен.

— Скъпа моя, знаеш, че няма защо да ни благодариш. Ако можехме, щяхме да бъдем с теб.

— Знам. Разбирам. Чудесно е да чувам гласовете ви.

— Катлийн, как си? Как е детето? Добре ли си? — загрижено запита Една.

Любовта им достигна до нея по жиците, докосна сърцето й, освободи цял порой от чувства, които до този момент беше успешно потискала. И тя им разказа всичко, като започна от деня, в който ги остави, за да придружи Ерик до летището на Форт Смит.

— Терън е син на Ерик — призна тя тихо.

— Катлийн, ние не сме чак толкова стари и слабоумни, за да не разберем сами това — каза Би Джи. — От самото начало знаехме кой е бащата на това бебе. А Ерик знае ли?

— Да — отговори тя спокойно и заразказва за повторната поява на Ерик в живота й, за дните в Чъб Кей. — Не мога да престана да го обичам. Любих се с него, а когато се върнах, Сет умираше. — Разплака се със сърцераздирателни ридания и сърцата на възрастните хора се свиха от болка.

— Катлийн, бедното ми момиче — каза Една и Катлийн усети сълзите в гласа й.

— Ти и този млад мъж сте в непрекъсната борба от момента, в който се видяхте. Защо не му кажеш ясно и просто за чувствата си? — запита Би Джи.

— Защото не съм сигурна, че той ме обича. Той иска само Терън — страх ме е, че ще ми го отнеме. Няма да оставя сина си без борба, но той може да превърне съществуването ми в истински ад.

— За първи път в живота си чувам толкова глупости накуп — обади се Би Джи.

— Катлийн, наистина не се чуваш какво говориш. Едва ли можеш да си представиш в какво състояние беше, когато дойде да те търси след катастрофата. Никога не съм виждала толкова влюбен мъж, истински болен от любов.

Катлийн поклати тъжно глава.

— Не. Той само е бил вбесен, защото съм го изоставила.

— Той няма да направи нищо, което да причини болка на теб или на детето — каза Би Джи. — Познавам достатъчно добре човешката природа.

— Но ти не си го виждал сега. Той е съвсем различен от човека, когото познавате от онези дни в Маунтин Вю. Той е… груб… суров.

— Чудя се какво ли го е променило така? — запита многозначително Една.

Катлийн побърза да смени темата, разказвайки за последните подвизи на Терън.

— Надявам се, че ще можете скоро да го видите. Непременно ще го обикнете.

— Ние вече го обичаме — каза Би Джи.

Преди да затвори телефона, Една каза:

— Защо двамата с Терън не ни погостувате? Той ще може да играе на открито. А и ти ще се почувстваш добре.

— Бих дошла с удоволствие, но не знам кога ще мога. Точно сега нещата около мен са много неустановени. Ще трябва да изчакам.

Не се наложи да чака дълго. Две седмици след Нова година адвокатът на фамилията Кирчоф извика Катлийн и Хейзъл в офиса си, за да им прочете завещанието на Сет. Съдържанието му изненада и двете жени.

Оказа се, че Сет тайно беше продал магазините Кирчоф на по-голяма верига от универсални магазини. В условията на продажбата бяха включени няколко изисквания — сестра му да бъде приета в техния борд на директорите и да запази мястото си там, докато иска, магазините да задържат името Кирчоф до края на живота й, а Катлийн да остане на настоящата си работа също докато иска.

Къщата оставаше на Хейзъл, както и по-голяма част от имуществото на Сет. На Катлийн беше завещана сума, която в нейните очи изглеждаше много голяма, но в действителност беше доста скромна в сравнение с огромното богатство на Сет. Оставяше й също и къща в Напа Вали, на север от Сан Франциско. Сет никога не й беше споменавал за този имот, а го беше закупил, както каза адвокатът, преди година.

Хейзъл побесня, когато разбра за продажбата на магазините без нейно знание, но, от друга страна, се опиваше от чувството, че се е наложила над Катлийн и получава много повече от нея. В завещанието не се споменаваше за Терън. Това изненада Катлийн и предизвика радостта на Хейзъл. Най-важно за Хейзъл беше, че нейният дял от имуществото на Сет многократно превишава този на Катлийн.

— Искам ти и копелето ти да напуснете къщата ми до края на седмицата — заяви Хейзъл, когато излязоха от офиса на адвоката. — Не желая повече да те виждам.

Катлийн не й отвърна — истината беше, че посрещна злобните й думи дори с облекчение. Тя самата не искаше да остава и една нощ повече в тази къща. Каква ли би била реакцията на Хейзъл, ако й кажеше кой е бащата на Терън? Беше толкова хитра — защо не беше прозряла истината? Катлийн често се беше страхувала да не разпознае някои от чертите на Ерик в детето. Но Хейзъл не беше търсила улики за физическия му произход. Проклятието на живота й беше простият факт на съществуването на Терън и Катлийн, а не откъде са дошли. Ако Хейзъл не беше така концентрирана в саботиране на работата й в магазините, за да предизвика неразбирателство между нея и Сет, очите й можеха да се отворят за единствения коз, с който щеше да постигне своето отмъщение. Беше държала в ръката си асо — и не беше разбрала. Сега вече беше твърде късно. Играта бе приключила.

Катлийн погледна свитото от злоба тържествуващо лице на Хейзъл и почти се изкуши да й каже всичко. Но какъв беше смисълът? Хейзъл нямаше повече нищо общо с живота и бъдещето й.

Джордж закара Катлийн до Напа Вали и къщата, която Сет й беше завещал. Беше истински възхитена от нея. Само един поглед към старата тухлена къща, построена в стила на френски замък, й беше достатъчен, за да разбере, че това е мястото, в което иска да живее с Терън.

Собственикът на недвижими имоти, от когото Сет беше закупил къщата, я разведе наоколо. Тя е била модернизирана само преди няколко години, но беше запазила старовремския си чар — непрекъснато попадаха на интересни кътчета и ъгълчета, скрити в сложния лабиринт от стаи. Мебелировката беше закупена заедно с къщата. Тя се нуждаеше само от цялостно почистване и някои малки промени или добавки, с които Катлийн да внесе своето виждане за уют и да я превърне в свой дом. В общи линии къщата беше готова за живот.

Прикрепената към нея винарска изба беше изоставена от години, а и лозята в землището не бяха в по-добро състояние, но Катлийн не смяташе да се безпокои за това сега. С парите, оставени от Сет, и спестената си заплата от последните две години можеха да преживеят достатъчно добре с Терън няколко години. Ще започне да се безпокои по-късно. Точно сега единственото й желание беше да поживее известно време в мир и спокойствие.

— Мисля, че на Алис много ще й хареса тук. Онзи малък апартамент от другата страна на кухнята има хубав изглед към лозята — каза някак между другото Джордж, докато й помагаше да седне в мерцедеса.

— Джордж! — извика Катлийн изненадано и бързо се обърна към него. — Искаш да кажеш, че ти и Алис искате да дойдете да живеете с мен?

— Ако ни приемеш.

— Разбира се, че ще ви приема — разсмя се тя. — Помислих си, че ще останете при Хейзъл.

Той поклати глава.

— Катлийн, ние бяхме наети от Сет. Работихме за него. Откакто той си отиде, работим за теб. Тук аз ще поддържам къщата, пристройките, колите и ще правя всичко друго, от което имаш нужда, но не желая да ми плащаш. Две или три сутрини на седмица ще слизам в града и ще работя като доброволец в рехабилитационния център за инвалиди.

— Това е чудесно.

— Питам се какво смяташ да правиш с фургона на Сет. Аз…

— Можеш да разполагаш с него както намериш за добре.

— Благодаря. Освен това — с твое разрешение — ще работя в лозята. Винаги съм имал слабост към приготвянето на вина и съм чел доста през последните години по този въпрос. Мисля, че с малко късмет ще мога да постигна нещо.

— Да, да. Благодаря ти, Джордж — тя импулсивно го прегърна. — Имам голяма нужда от теб и Алис. Ще плащам на Алис заплата. Настоявам — каза тя, когато забеляза, че Джордж се кани да протестира. — И искам да имам правото да опитвам всяка бутилка вино.

— Получаваш го — засмя се той и й протегна ръка. Няколко дни по-късно Катлийн се срещна с новия собственик на магазините Кирчоф и учтиво отказа предложението му.

— Не трябва да напускате — каза й той. — Ние познаваме вашите способности. Според вашия съпруг коренната промяна, която стана с магазините преди две години, до голяма степен се дължи на вас. Ние много бихме искали да останете на работа.

— Благодаря ви, но чувствам, че трябва да напусна — Катлийн знаеше, че сърцето на магазините Кирчоф беше Сет. — Бих ви препоръчала обаче да назначите на моето място помощника ми. Елиът Пейт е много надарен млад човек, който знае всичко, нужно за тази работа.

— Катлийн, благодаря ти, скъпа! Току-що ми позвъниха от името на новия собственик — искат веднага да започна работата, която ти така глупаво отказа.

Гласът на Елиът звучеше така, като че ли се намираше не на седмото, а на деветото небе от щастие.

— Не беше глупаво. Знаеш, че имам малко дете, което се нуждае от грижите ми. Ти заслужаваш тази работа, Елиът. Завиждам ти за вълнуващите неща, които ще изживееш през следващите години.

— Винаги можеш да идваш при мен да ми помагаш — предложи той.

— Може да прескачам от време на време да поглеждам над рамото ти.

— Поканата ми остава в сила, не забравяй това. Има една работа, която — надявам се от сърце — няма да оставиш изцяло на мен.

— Коя е тя?

— Проклетите модни ревюта. Катлийн, нямам търпение да се разправям с онези грубияни, които отговарят за осветлението, нито с кучките, които аранжират цветята. Би ли поела тези неща вместо мен? Поне за една година? Моля те.

Катлийн се разсмя.

— Окей, окей. Нима мога да ти откажа?

— Чудесно! — направи пауза за миг и продължи: — Катлийн, Гуджонсън е голяма работа. Гледа ли онези рекламни филми? Новите собственици са луди по него. Ерик е не само талантлив — той е и страхотен човек. Работи като бесен… — Замълча, покашля се и Катлийн се усмихна. За първи път на Елиът не му достигаха думи. — Искам да кажа, че ако между вас двамата има… нещо… можеш спокойно да пратиш целия останал свят по дяволите…

— Благодаря, Елиът — каза тя бързо. — Ще имам предвид съвета ти, но между мен и Ерик няма нищо.

— Не бих си заложил утрешното мартини. Винаги си била проклето сдържана, когато стане въпрос за личния ти живот.

— А ти винаги си повече от скандален, но аз те обичам. Обаждай ми се.

— Непременно — много вероятно е скоро да пропищя за теб и да те моля да се върнеш и да ме спасиш от всичко това. — Двамата се разсмяха, но преди да затвори телефона, той й каза с рядко сериозен за него тон: — Катлийн, бъди щастлива.

Беше щастлива. Или поне доволна. Тя, Терън, Джордж и Алис се настаниха в новата къща и много рядко изпитваше носталгия по оживлението на големия магазин. Беше очарована от къщата и изцяло потъна в плановете си за пълна подмяна на мебелировката й.

Наближаваше февруари. Когато в планините на Орегон и във Вашингтон валеше сняг, в долината бе дъждовно. В един такъв ден Катлийн седеше сама в уютната всекидневна. В камината пращеше весел огън. Терън спеше на горния етаж. През последните няколко дни беше понастинал и сега бе потънал в дълбок сън под въздействието на лекарствата, предписани от педиатъра. Алис и Джордж бяха отишли до Сан Франциско за продукти.

Когато тишината отвън беше нарушена от шум на идваща кола, Катлийн стана да погледне през прозореца — знаеше, че беше твърде рано за Джордж и Алис.

Сърцето й затанцува, а после скочи в гърлото й, когато видя очукания син додж, който пухтеше по осеяната с дупки алея. Произнесе беззвучно с устни името му и инстинктивно притисна ръка към гърдите си, за да успокои лудото биене на сърцето си.

Той беше вече на верандата и дърпаше шнура на старомодния звънец. Катлийн отиде до вратата и я отвори без колебание.

Вгледаха се един в друг и останаха така в продължение на цяла вечност. Ерик влезе, без да каже нито дума. Изтръска мокрото си палто и го закачи на закачалката до вратата. Огледа стаята с гръб към нея и изрази с кимване мълчаливото си одобрение.

— Здравей, Катлийн — обърна се с лице към нея.

— Здравей, Ерик — отговори тя с несигурен глас. Защо не можеше да говори? Веднага се беше превърнала във възел от нерви. Дошъл е тук, за да я заплашва за Терън? Ще използва ли факта, че е сама, ще го вземе ли насила?

— Къде е Терън? — запита той, като че ли прочете мислите й.

— Спи горе — отговори тя предпазливо.

Ерик кимна разсеяно.

— Къщата е хубава, много хубава. Харесваш ли я?

Въобразяваше ли си или и той беше не по-малко нервен?

— Да, влюбена съм в нея. Тук е много спокойно.

Той седна без покана на канапето пред камината и се втренчи в огъня за момент. После вдигна глава и като че ли се учуди, че тя все още стои права.

— Седни.

Катлийн не помръдна.

— Какво правиш тук, Ерик?

Той я гледа още известно време, без да промълви нито дума, после извади плик от джоба на ризата си и й го подаде.

— Получих този плик по пощата преди три дни от адвоката на Сет. Бил е инструктиран да го изпрати в определен ден. Доктор Александър го е получил от Сет в нощта на смъртта му.

Катлийн искаше да попита какво значи всичко това, но той се беше обърнал отново към огъня, вгледан замислено в пламъците му. Пликът в ръката му изглеждаше напълно безопасен — на него бяха написани само името и адресът на юридическа фирма. Отвори го и извади от него два листа. Единият беше договорът за заема, направен от Сет на новата компания на Ерик. На него беше сложен червен печат с текст: «Напълно изплатен».

Другият беше изписан саморъчно от Сет — не толкова четливо и твърдо, както обикновено, но достатъчно ясно. Датата посочваше нощта преди смъртта му.

«Драги Ерик,

Моят адвокат ще потвърди, че в Банк ъв Америка има таен фонд под попечителство за Терън. Ще установиш, че това е доста голяма сума, която, надявам се, ще нарасне още повече с полагащата се към нея лихва. До времето, когато Терън ще бъде готов да навлезе, в която и да е област, избрана от него, той ще има достатъчно стабилна финансова осигуровка. Условията за получаване на горепосочената сума на неговия двадесет и пети рожден ден са малко странни. Моето последно желание е да направиш необходимото те да бъдат изпълнени.

До втория му рожден ден, петнадесети април, искам името му да бъде легално променено на Гуджонсън. Дълбоко съм убеден, че синът трябва да носи името на бащата. Благодаря ти, че ми разреши да му се порадвам за кратко време. Моята благодарност към теб е по-малка само от любовта ми към него и майка му. Надявам се, че и тя ще бъде включена в тази смяна на името. Твоето име трябваше да бъде и нейно от много дълго време.

Приех те като приятел за цял живот. И за мен оставаш такъв.

Сет»

Катлийн отпусна листа, преди сълзите й да размият мастилото.

— Той е знаел.

Ерик се размърда, но не погледна към нея.

— Така изглежда.

Отпусна се на канапето до него.

— Трябваше да се сетя, че ще разбере. Сет беше толкова чувствителен към атмосферата наоколо си… Не можеше да не види, да не предположи… — Отново замълчаха. Катлийн го погледна боязливо. — Какво ще направиш?

Той прокара ръка през косата си, стана и се приближи до огъня. Побутна с крак един от пъновете по-навътре — пръсна внезапен фойерверк от искри и почти веднага изчезна през комина.

— Не знам, по дяволите! — въздъхна той. — Прекарах последните два дни в търсене на някакъв изход от положението. Прибегнах до най-лекото и временно решение на проблема — чисто и просто отказах да мисля за него. Но адвокатът се обади по телефона, за да се увери, че съм получил писмото и да ме информира, че при него има копие. — Постави ръце на полицата над камината и отпусна глава между тях в пълно отчаяние. — Бихме могли да оспорим завещанието, но… — В гласа му липсваше убеденост — явно беше, че ненавиждаше съдебните разправии точно толкова, колкото и тя. — Как мога да откажа на сина си тази възможност, Катлийн?

— Не мисля, че можеш — отговори тя с привидно спокойствие. Не искаше да му помага, не искаше да участва в решението, което само той можеше да вземе.

— Разбира се — продължаваше да разсъждава той на глас, — задължителното условие, за да има право да получи тези пари, е смяна само на неговото име, не и на твоето.

Остра болка премина през нея и заби безмилостни нокти в сърцето й. Как може да бъде толкова жесток? Той не я иска за съпруга, но иска да смени името на сина си. Явно беше, че се опитва да се пребори със съвестта си и да престъпи завещанието на Сет с надеждата, че тя няма да затрудни нещата.

— Да — успя да каже Катлийн с мъка.

— Надявах се, че един ден ще носиш моята фамилия — обърна се към нея. — Но исках да се омъжиш за мен само ако ме обичаш толкова, колкото аз те обичам, а не заради интересите на сина ни.

Катлийн продължи да гледа втренчено ръцете си, отпуснати безжизнено в скута й — не можеше да повярва на ушите си. Потисна желанието си да вдигне глава и да го погледне в очите, но се страхуваше, да не би да види потвърждение на съмнението си, че не го е чула добре. Вместо това стисна очи и се замоли пламенно вътре в себе си Ерик наистина да е казал точно това, което тя мислеше.

— Катлийн — каза той с неравен глас. Сега тя вдигна очи и видя две красноречиви, проблясващи на светлината от огъня сълзи да се стичат надолу по измършавелите му бузи. — Не бягай отново от мен. Винаги ме обвиняваш в егоизъм и Господ знае, че наистина съм такъв. Но сега ще отправя най-егоистичната молба в живота си. Преглътна с мъка. — Ако трябва, омъжи се за мен дори само заради Терън и в съответствие с писмото на Сет, но умолявам те, омъжи се за мен. Ти не трябва… ние дори не е задължително да спим заедно, но моля те, омъжи се за мен.

— Ерик! — тя скочи от канапето и се хвърли в ръцете му. Отначало той не реагира — не можеше да повярва на щастието си, но топлината и мекотата на тялото й, притиснато към неговото, бързо го извади от състоянието на зашеметяване, в което беше изпаднал. Ръцете му я обвиха и той зарови мокрото си лице в извивката на врата й.

— Ерик, не знаеш ли, че те обичам? Нима наистина не знаеш колко много те обичам?

— Как да знам, как да разбера? — той изсуши сълзите си в косата й. — Всеки път, когато съм бил близо до теб, с теб, след това ти бягаш.

— Заради чувствата ми към теб. Те са такава съществена част от мен — мислех, че всички ги виждат. Скъпи, обичам те още от онези дни в Маунтин Вю. Когато се оженихме, Сет знаеше, че все още обичам бащата на бебето си. Никога не съм крила това от него.

Ерик се изправи така, че да може да я погледне в лицето.

— Обичам те от отдавна. Но винаги нещо заставаше между нас. Сега ми е трудно да повярвам, че си тук и че ми говориш за любовта си към мен.

— Тук съм и ти го казвам. И ако трябва, ще го повторя.

— Защо се борих против любовта към теб в себе си? Признавам си, Катлийн — борих се с нея… Ти пробуди непознати чувства в мен и те ме изплашиха, направиха ме уязвим… Бях ужасен, да не би да остана пак сам — както се случи след самолетната катастрофа…

Тя потрепери и го притисна още по-силно към себе си.

— Искрено съжалявам за болката, която тогава ти причиних.

— Любима, ако започнем да изброяваме случаите, при които сме се наранявали един друг, моят списък ще бъде много по-дълъг от твоя. Тази част от нашия живот е вече зад гърба ни. Обичам те. Може би под влияние на баща си израснах с убеждението, че любовта е признак на слабост. Сега вече знам, че е обратното. Но все още не съм достатъчно силен, за да обичам в самота — имам нужда от теб, Катлийн. Обичай ме.

— Любов моя — разплака се тя.

Отпуснаха се едновременно на канапето, прегръщаха се, докосваха се, галеха се, уверяваха се взаимно в любовта си един към друг и с думи, и с жестове…

Всеки даде на другия това, от което се нуждаеше… и дори много повече…

— Харесвам тази къща — каза Ерик.

Двамата лежаха в нейното легло. Станаха, облякоха се и вечеряха заедно с Терън, който посрещна с възторг Ерик. Изкъпаха го заедно, радваха му се и играха с него, докато му се приспа и трябваше да бъде сложен в креватчето. Сега Катлийн лежеше сгушена до мъжа, когото обичаше.

— Благодаря — отговори му тя тихо, замислено. Погали долната част на ръката му с пръсти. — Но знаеш ли, не е много удобна — доста е отдалечена от града. Искам да кажа, че е чудесна за уикенда, но аз бих предпочела да живея по-близо до града. Например в твоето жилище — завърши тя с несигурен глас.

Ерик протегна ръка и повдигна брадичката й така, че да може да вижда лицето й. Той я гледа замислено известно време, после каза нежно:

— Ти си едно малко чудо, Катлийн. Знаеш ли това? Никога не бих посмял да те помоля да се откажеш от тази къща и да дойдеш в моето много по-скромно жилище.

— Знам, че не би могъл, но аз наистина искам да живея там. Тук можем да идваме от време на време. Желанието ми е да довърша мебелирането на твоето жилище и да живея в него с теб и Терън. — Погледна го с примамващи очи. — Нямам търпение да те вкарам в онази голяма вана.

Той се засмя, после я погледна сериозно:

— Все още се боря за място под слънцето, Катлийн. Всеки цент, който получавам, влагам в бизнеса си. Няма да мога да поддържам този жизнен стандарт, на който ти си свикнала.

— Това никога не е било от значение за мен. Питах се защо Сет не завеща по-голямата част от имуществото си на мен. Сега разбирам. Той е знаел, че ще се чувствам неудобно обезпечена.

— Той е знаел, че аз ще се чувствам неудобно — целуна я по челото и погали с пръсти устните й. — Обичам те, Катлийн.

Тя се повдигна на лакти и каза:

— Обичам те, Ерик. Повече от която и да било къща. Повече от всякакво наследство. Повече от всичко. Никога няма да бягам от теб отново. Ти си моята сигурност, моят дом, моят живот. Повярвай ми, разбрах най-сетне, че бягството не предлага разрешение на проблемите. Само удължава мъчително агонията. Ако не бях останала сираче на възрастта, на която бях, може би нямаше да се страхувам толкова много от проблемите и рисковете, които съпровождат човешкия живот. С ума си знаех, че е по-добре да се изправя с лице към проблемите, отколкото да се спасявам от тях с бягство, но понякога чувствата излизаха по-силни от разума…

— Питала ли си се някога защо трябваше да минем през това чистилище? Защо, след като се срещнахме в Маунтин Вю и се влюбихме, че признахме любовта си, не се оженихме и не създадохме семейство, а трябваше да се борим така дяволски трудно за всичко това?

Катлийн мисли дълго за отговора си.

— Не мисля, че когато се срещнахме, бяхме достатъчно зрели да поемем отговорностите на този вид отношения. Бяхме твърде концентрирани в себе си, за да можем да помислим и за другия — искам да кажа, че не бяхме готови още да се обвържем взаимно… Щастието ни сега е много по-ценно именно защото го постигнахме толкова трудно. Освен това нямаше да познаваме Сет… Мисля, че и двамата научихме истинското значение на любовта от него.

Ерик мълча цяла минута, преди да каже:

— Твърде млада си, за да бъдеш толкова мъдра.

— Ето какво иска да чуе една жена, легнала гола с мъжа си — че е мъдра.

Той се разсмя.

— Хайде да донесем Терън тук да спи с нас тази нощ.

— Окей, но по-късно. Егоистка съм и те искам още малко изцяло за себе си.

— Мисля, че ще мога да издържа това изпитание.

Тя го целуна и както ставаше обикновено с всички техни целувки — от лека ласка, целувката й се превърна в целувка на страстна самозабрава. Когато оттегли накрая устни от неговите, попита го задъхано:

— Кога ще се ожениш за мен? Утре?

— Той се протегна мързеливо.

— О, не знам — очите му се спряха на гърдите й и той проточи гласните. — До утре може да загубя уважението си към теб.

Зелените очи на Катлийн се присвиха и тя плъзна бързо ръка надолу по тялото му.

— Точно сега нямам нужда от твоето уважение.

Той бързо пое дъх, когато пръстите й се впиха в него.

— Може би ние… може би трябва все пак да определим дата… о, Катлийн…

— Знаеш ли какво искам?

— Не, но всичко мое е и твое — отвърна той. — Всичко, скъпа, всичко…

Тя се засмя тихичко и продължи:

— Искам всички да отидем в Арканзас и да се оженим в параклиса на Маунтин Вю. Искам Една и Би Джи да бъдат с нас. Можем да поканим още майка ти, Боб и Сали, Джейми и Дженифър, Джордж и Алис — може би и Елиът ще дойде. И, разбира се, Терън.

— Точно сега — прошепна Ерик — съм съгласен с всичко.

Тя отпусна коси над гърдите му, наведе се над него, докосна устните му и попита:

— Обичаш ли ме?

— Да, господи, да.

Той хвана ръката й със своята и я притисна към себе си. Сините му очи пронизаха тъмнината като маяк и я обгърнаха в светлината си.

— Да. Обичам те, Катлийн, обичам те с цялото си сърце, повече от живота си — отпусна се върху нея, обгърна я, с наслада вкуси от голотата й. Устните му я целуваха, а ръцете му галеха коприната под тях.

— Обичам те, Ерик.

— Обичам те, Катлийн.

Тялото му бавно се сля с нейното. Любовният им акт не познаваше граници, но сега той беше нещо много повече от физическо сливане. Този път знанието за пълното обвързване на другия му придаде нова сила. Не само телата им, но и душите им се сляха в пожара, който ги изгаряше отвътре…

Джордж тихо отвори вратата и надникна в стаята.

— Там са — съобщи той на любопитната Алис, която напразно се опитваше да погледне над рамото на съпруга си. — Сгушили са се и тримата в едно легло.

Тримата в леглото не усещаха, че ги наблюдават. Спяха, обърнати в една посока. Ерик спеше с опъната над Катлийн ръка — дланта му лежеше върху рамото на сина им, който се беше свил до майка си.

— Те си принадлежат един на друг — не е ли чудесно, че са най-сетне заедно? — прошепна Алис, докато Джордж тихо затваряше вратата.

— Да, така е. Права си.