Копринената паяжина

Четвърта глава

— Имам чудесно предложение! — възкликна Една на закуската следващата сутрин.

— И какво е то, скъпа? — запита Би Джи, като захапа една бисквита.

— Катлийн да заведе Ерик на вечеря в Кресънт Хотел.

Вилицата на Катлийн изтрака по чинията й и тя стреснато вдигна глава — срещу нея в сините очи на Ерик проблясваха весели искрици.

— Какво представлява Кресънт? — запита той Харисънови, без да снеме втренчения си поглед от Катлийн.

— Ерик, сигурна съм, че много ще ти хареса. Това е хотел в Юрека Спрингс, построен през 1880 година и реставриран до оригиналната си викторианска елегантност. Ресторантът им е разкошен!

— Аз не… — започна Катлийн.

— На какво разстояние оттук е Юрека Спрингс? — прекъсна я Ерик.

— Само на около трийсет мили, но обикновено е нужен цял час, за да се стигне дотам. Тук няма супермагистрали — засмя се Би Джи. — Но ти наистина трябва да видиш градчето. Наричаме го Американската Швейцария. Юрека Спрингс е разположен направо на върха на планината. Къщите и сградите са странни на вид, обикновено на няколко етажа. Единият от тях може да бъде на нивото на улицата, а гърбът на къщата да се подкрепя от опори с височина десетина метра.

— Убедихте ме — възкликна Ерик ентусиазирано. — Чувал съм за Юрека Спрингс, но никога не съм бил там.

— Чудесно. В такъв случай въпросът е уреден — откликна Една.

— Почакайте! — Катлийн почти извика, но когато три чифта очи се обърнаха към нея, лицето й почервеня. — Не мога да тръгна просто ей така. Искам да кажа… децата… тази вечер… против правилата е.

— Ти си член на управата. А членовете на управата не нарушават правилата — Една се усмихна. — Трябва да дадем на Ерик малка почивка. Той едва ли е свикнал като нас на продължителна изолация от цивилизацията.

Катлийн погледна Една с подозрение. В казаното от нея имаше логика — напълно вероятно беше Една наистина да иска да даде възможност на Ерик да забрави поне за една вечер шумната лагерна трапезария. Но еднакво вероятно беше това предложение да е опит за старомодно сватосване. Нямаше любезен начин за отклоняване на предложението за свободна вечер, така че на Катлийн не оставаше нищо друго, освен да преглътне буцата, заседнала на гърлото й, и да каже тихо:

— Сигурно няма да е лошо малко да се поразходим.

— Можете да тръгнете веднага щом върнеш децата днес следобед — продължи Една с оживлението на човек, довел до успешен край една добра мисия. — Ерик, в хотела има и приятен изолиран клуб в приземния етаж с дансинг.

— Звучи все по-добре и по-добре — каза Ерик на Харисънови, после им обърна гръб и намигна на Катлийн.

О, боже, простена тя в себе си. Тази сутрин й беше нужно да събере целия си кураж, за да влезе в трапезарията за закуска след снощното си поведение. Какво й бе станало? Трябва да се е побъркала. Беше го спряла точно навреме, но го допусна прекалено близо до себе си — разреши му много повече, отколкото беше разрешавала на когото и да било досега. А го познаваше само от два дни! Готовността, с която тялото й реагираше на ласките му, независимо от волята й, я изпълваше със страх и несигурност.

Но уверена в собствените си морални принципи, тя намери начин да се оневини. Начинът, по който ръцете му галеха тялото, лекотата и фамилиарността на движенията му подсказваха добро овладяване на прецизна техника в отношенията с жените. Устните му върху нейните и по тялото й, възбуждащата сила на прегръдката му — нямаше и съмнение в честото им практикуване. Усети податливостта й на чара му и не пропусна да направи капитал от това. Беше й разказал впечатляваща история от командировката си в Етиопия и тя се беше поддала на емоционалното изнудване, както съпругите на някои от първите заселници са се захласвали пред демонстрациите на някой набеден лечител. Колко ли пъти беше използвал същата тази история, за да преодолее бариерите между себе си и жената, която иска в леглото? А и напълно възможно е в този разказ да няма и капка истина!

Катлийн се уважаваше прекалено много, за да си разреши случайни връзки, които не водеха доникъде, да допуска отношения, които с нищо не я обогатяваха и водеха до самозаблуда, разочарования и болка, за да остане накрая само болезнено чувство за празнота. Не се ли беше борила с Дейвид Рос като тигрица именно заради това?

Преди да потъне в неспокоен сън снощи, Катлийн си обеща, че следващия път, когато Ерик се опита да й посегне, ще му каже достатъчно ясно и разбрано за нежеланието си да бъде въвличана в каквито и да било романтични преживявания.

А сега Една им урежда среща! И тази среща ще се проточи с часове, ако пътуват до Юрека Спрингс по двупосочната магистрала, която лъкатушеше неуморимо през стръмната планинска местност!

Със смесица от облекчение и съжаление разбра, че днес Ерик е решил да придружи групата на Майк Симпсън — смятаха да отидат с коне до другата страна на планината, екскурзия, която щеше да трае целия ден. Катлийн не можеше да си представи как Ерик щеше да носи камерата си, но беше сигурна, че ще се справи. Той е рядко талантлив човек, мислеше си тя саркастично, като го наблюдаваше да пресича двора с апаратурата си и няколко любопитни деца по петите му.

Денят мина бързо и групата на Катлийн изкачваше уморено хълма към лагера, когато се срещнаха с хората на Майк. Тайно се надяваше, че Ерик ще бъде достатъчно изтощен от многочасовата езда и ще се опита да отклони излизането им тази вечер. Но той й извика, усмихнат и жизнерадостен, както винаги.

— Хей, Катлийн, почакай — размени няколко думи с Майк, разроши весело косата на момченцето наблизо, което го наблюдаваше с обожание, и погали ласкаво едно момиченце под брадичката, преди да изтича към нея.

Бялата му трикотажна риза бе просмукана от пот, а овлажнената коса — залепена за челото му, но когато присви очи в усмивка, силата на чара му отново я покори.

— Как мина денят ти? — запита той.

— Прекрасно. А ти липсваше на децата — и на мен, дявол да го вземе, призна тя в себе си. — Как мина ездата?

— Известно време не ми беше лесно, но после му хванах цаката — изглеждаше възхитително скромен.

Настойчивият му поглед я смути — знаеше много добре, че изглежда на не повече от дванайсетгодишна, с коса, вързана на две опашки, къси панталонки и спортни обувки. Дали той си спомня случилото се снощи? Едва изрече този въпрос към себе си и очите му се спряха на устните й и сякаш замряха там. Да, спомняше си, и то добре. Катлийн почувства, че се изчервява под силния си загар.

— Как се справи с камерата? — запита го тя с любопитство.

Ерик се засмя, зъбите му проблеснаха на почернялото лице.

— Тя язди на седлото пред мен.

— Много хитро.

— Научих се да импровизирам — засмя се отново. Какво беше онова там под мустаците му — трапчинка? — Колко време ти е нужно да се приготвиш? — смени той внезапно темата.

— Все още ли искаш да отидем? — попита тя. — Не сме длъжни да ходим, знаеш това.

— Знам. Но искам да отида — наведе се към нея и прошепна: — Защо, мислиш, изявих желание да участвам в тази проклета екскурзия? Знаех, че не мога да бъде с теб през целия ден в очакване на вечерта и да държа ръцете си настрана като добро момче. Доколкото разбирам, програмата на лагера не включва обучение по любов, нали?

Какво стана с онези внимателно подбрани и многократно репетирани думи? Къде се скриха всички онези епитети, които й звучаха така добре и на място? Солидната логика се разпадна и на нейно място се утаи приятна възбуда. Езикът й отказа да действа, още по-малко да произнесе запаметения наизуст хаплив отказ със съответното възмущение.

Нямаше сили да срещне погледа му. Той я изпълваше с неясна тревога и неспокойствие, хипнотизираше я. Зелените й очи се отправиха към дърветата, към пилона със знамето, което висеше унило в горещия следобед, към лагерниците и възпитателите им наоколо, които уморено се прибираха в бунгалата си.

— Около час?

Хвана къдрица от косата й между два дълги гъвкави пръста. Опъна я леко, преди да я постави ласкаво зад ухото й.

— Четирийсет и пет минути — прошепна дрезгаво, преди да се обърне на пети и да се отправи към бунгалото си.

Мислите й лудееха бясно в главата й, докато бързаше към своето. Какво ще облече? Тук нямаше нищо подходящо! Помисли с копнеж за гардероба си в Атланта — пълен с модни рокли, великолепни обувки и богат избор на аксесоари. Благодарение на работата й не й беше трудно да се снабдява изгодно с всичко това.

Сега се вторачи с отчаяние в тесния си гардероб и простена вътрешно. Памучната щампована рокля — шемизета или муселинената рокля с дълбоко деколте без ръкави? Прехапа устни в нерешителност. Щампата беше мека, простичка и приятна. Както и безопасна. Роклята без ръкави беше мека, семпла и секси. Не толкова безопасна. Продължи да се колебае и след душа.

Най-сетне смъкна деколтираната рокля без ръкави от закачалката. Муселинът легна на тялото й като лек облак. Корсажът беше скроен като камизола. През голите й рамене минаваха поръбени с дантела презрамки с ширина около 3 сантиметра. Двете части на предницата се замятаха една върху друга и се закрепваха от всяка страна с две редици перлени копчета, които завършваха на талията й. Така върху гърдите й лягаха два слоя прозрачна тъкан. Полата на роклята беше богато набрана, но тя си сложи къс комбинезон и кремави пликчета като слаба защита срещу прозрачността на плата. Морскозеленият цвят на роклята подчертаваше цвета на очите й и подсилваше медно кайсиевия нюанс на кожата й.

Плъзна босите си крака в единствения чифт сандали с високи токчета, които беше донесла тук. Не обичаше да носи чорапогащи в летните горещини, но беше обръснала краката си гладко и сега ги намаза с лосион, който омекоти кожата й и ги направи приятни при допир.

Вдигна косата си нагоре в кок на върха на главата си и я закрепи там с дълга златна шнола, украсена с черупка на наутилус. Постави в пробитите си уши малки златни обеци. Когато Ерик почука на вратата, вече си слагаше парфюм «Митсуко».

Ръката й инстинктивно подскочи към основата на врата, където пръстите й почувстваха бързото туптене на сърцето й. Престани с това — заповяда си тя. Беше много по-нервна от времето на първата си среща с един млад мъж още докато живееше в сиропиталището.

Все пак успя да убеди непослушните си крака да пресекат стаята, фигурата на Ерик запълваше отвора на вратата на фона на сгъстяващия се навън сумрак.

— Здравей! — каза тя с престорена небрежност.

Той не направи опит да прикрие чувствата си. Устата му остана отворена под смешен ъгъл, докато смаяните му широко разтворени очи поглъщаха тялото й.

— Това същото момиче ли е, което само преди час беше с коса, вързана на две опашки отзад?

— Преди четирийсет и пет минути — коригира го тя шеговито.

Лицето му възстанови нормалния си израз и той я дари с ослепителната си усмивка, от която й се завиваше свят. Досега го беше виждала облечен само в дънки. Банският трудно би могъл да бъде приет за облекло. Видът му сега направо спря дъха й. Панталони с цвят на камилска вълна обгръщаха плътно — като собствена кожа — бедрата и ханша му. Двата крачола се пречупваха над лъснати до блясък леки обувки с прецизност, която може да се постигне само при шев по поръчка. Тъмносин блейзър покриваше силните му рамене. Той постави ръце на кръста си и отново я огледа одобрително.

— Вие, госпожице Хейли, сте наистина смайваща личност. Тук — Ерик посочи лагера зад себе си с глава — като нечия красива малка сестричка. Сега изглеждате като красивата… ъъ…

— Какво?

— Няма значение — простена той. — Това, което исках да кажа, можеше да ме вкара в беля. Хайде да тръгваме.

Изведе я през вратата и двамата тръгнаха към блейзъра, паркиран на няколко метра от бунгалото й.

— Надявам се, че познаваш местността. Дойдох тук, като следях с едно око пътя, а с другото — някаква остаряла карта.

Катлийн се разсмя, докато сядаше в колата.

— Познавам я, но за това ми бяха нужни години. Само хората, които живеят в този район, могат да твърдят, че познават добре пътищата наоколо.

— Вярвам им — съгласи се той. — Сега накъде?

Катлийн му даде необходимите упътвания и се отпусна на облегалката, която беше още топла от слънцето. Лек поток въздух от климатичната инсталация скоро промени въздуха.

— Не ми изглеждаш човек, който предпочита кола от този тип — каза тя замислено.

Ерик се разсмя развеселено и посегна към радиото.

— А каква кола би ми отивала според теб? — намери подходяща музика и протегна ръка, докато пръстите му докоснаха голото й рамо и я разтрепериха отвътре.

— Вероятно «Miata». Или може би «Корвет».

Разсмя се отново, този път по-силно. Смехът му беше толкова естествен, така лек, така типично мъжки. Той буквално извираше от гръдния му кош.

— Какво ще кажеш за «Додж»?

— Шегуваш се!

— Не. Тази кола е собственост на телевизионната станция. Фактически, когато съм в Щатите, карам фургон «Додж». Нищо луксозно, никакви матраци, покрити с кожа, никакви рисунки отвън. Но е много подходящ за апаратурата ми — изключително практичен.

— Не мога да повярвам — призна си Катлийн. После, като вдигна коляно на седалката и се обърна леко към него, запита: — Живееш в Сейнт Луис, нали? — Харисънови поне й бяха казали така.

— Да. Чувала ли си някога израза «О и О»?

— Не — поклати тя глава.

— Естествено е, след като не работиш в телевизията. «О и О» е съкращение за притежание и експлоатация. Отнася се за телевизионни станции, собственост на телевизионните мрежи. Според нравилата на FCC всяка телевизионна мрежа може да има пет VHF телевизионни станции. UBC притежава тази в Сейнт Луис. Всъщност това е само един адрес за мен. Обикновено ме изпращат навсякъде, където имат нужда.

— Интересно. Страхувам се, че не знам много за телевизионната индустрия.

— И аз толкова знам — усмихна се той. — Единственото, което мога да твърдя, че познавам, е камерата ми и начинът на работа с нея. Имам желание да снимам истински, не само да предлагам някой и друг кадър за илюстрация на новините. Разглеждам зависимостта ми от тях в момента като обикновено чиракуване. Един ден ми се иска да имам моя собствена продуцентска компания, която да представя на света оригинални търговски реклами, филми, свързани с някои клонове от промишлеността, и други подобни. За съжаление това изисква много голям начален капитал.

— Предполагам, че на ценен служител като теб се плаща добре.

— Така е, но не и прекалено добре. Момчетата на славата са онези пред камерата, а не хората зад нея — показалецът му потупа шеговито върха на нека й. — Сега е твой ред. Не знам нищо за «търговията на дрипи».

Катлийн се разсмя от сърце и се впусна в кратко описание на работата си, но — за нейна изненада — той показа естествен интерес и й зададе интелигентни въпроси, които я накараха да се отпусне в оживен разказ за работата си.

— Посещавам обикновено няколко модни разпродажби на година — не само в Атланта, но и в Чикаго и Далас. Често ходя в Ню Йорк.

— Това звучи страхотно — той беше истински впечатлен.

— Е, не чак толкова много — засмя се тя. — Често ми се налага да омилостивявам шивачката, която трябва да поправи дрехата според изискванията на клиентката дори и тогава, когато всяка поправка изглежда невъзможна. А и винаги се появява някоя богаташка, която на всяка цена трябва да има рокля за официалния прием на клуба си. Тя ме поставя в зависимост от милостта на отговорничката на склада, която обикновено е със сърце от камък. Отговорничките по продажбите непрекъснато свършват стоките, които производителите твърдят, че нямат повече на разположение. — Катлийн направи пауза да си поеме дъх. — Стига ли ти всичко това дотук?

Ерик се разсмя.

— Но ти ще се върнеш през есента, нали?

Внезапното напомняне, че няма къде повече да се връща, я стресна и тя бързо погледна встрани.

— Да — отговори му неясно. Не й се искаше да обяснява защо беше напуснала магазина на Мейсън.

Ерик усети смущението й, отклони очи от пътя и се вгледа в нея с присвити очи.

Катлийн нарочно смени темата на разговора, като каза:

— Намали малко тук. На кръстопътя ще трябва да завиеш наляво.

Сградата на Кресънт Хотел господстваше над Юрека Спрингс. Изглеждаше много европейски със сивите си тухлени стени, синкав покрив и червени комини и характеризираше чудесно периода, през който беше построена. Всеки етаж имаше просторни веранди, които опасваха цялото здание — там гостите на хотела можеха да почиват в шезлонги и да се наслаждават на планините. Ъглите на сградата бяха квадратни и завършваха с пирамидално оформени кулички.

Ерик паркира колата си и помогна на Катлийн да излезе, като постави ръка под лакътя й. Беше истински впечатлен от стария хотел, но Катлийн беше смутена от прекомерните похвали на Една пред човек, обиколил света. Искрено или не, коментарите му бяха възторжени.

Фоайето беше с високи колони, които свързваха пода от твърдо дърво, покрит с разхвърлени тук-там персийски килими, с високия, украсен с различни фигури таван над тях. Сред обширното помещение имаше открита камина от бял мрамор — гостите на хотела можеха да се топлят на огъня й и от четирите й страни. И през тази гореща лятна вечер тя беше заредена с пънове, но разбира се, не бе запалена. Гостите седяха на викториански мебели сред комфорта, осигуряван от климатичната инсталация.

Ресторантът изглеждаше като стая от «Вечната Моли Браун». Стените бяха покрити с червена и златиста полирана хартия. Дървеният под блестеше с мекия блясък на старо дърво и това говореше достатъчно красноречиво за добро поддържане. Покривките на масите също бяха червени — чудесен фон за порцелана, кристала и среброто. В единия ъгъл се намираше огромно пиано, на което тихо свиреше мъж, облечен в смокинг.

Една беше направила резервация. Бяха отведени до запазената за тях маса от келнера, който държа стола на Катлийн със старомодна елегантност. Прие поръчката им и дискретно се оттегли.

— Какво, по дяволите, е спритцер? — запита Ерик с любопитство.

— Бяло вино, сода с лед и малко лимон.

— Какво не е в ред при старите добри напитки като скоч и вода? — наведе се напред с лакти върху масата и подпря брада на юмруците си, като я дразнеше с весели искрици в очите.

— Не харесвам напитки с вкус на алкохол. Обичам напитки с вкус на пунш или тръпчиви, или приготвени със сладолед.

Ерик направи гримаса.

— Какво правиш, когато имаш нужда от добър стимулатор?

— Вземам витамини.

Той се разсмя и я поздрави с чашата си с уиски и сода, която току-що му бе сервирана. Отпиха и той каза:

— Искам поне да опитам този спритцер. Никой не трябва да мине през живота, без да е сторил това.

Пое от ръката й винената чаша със студеното питие, преднамерено я обърна така, че да постави устни върху петното от нейното червило. Наблюдаваше я над чашата, докато отпиваше от нея. Когато й я върна, прошепна тихо:

— Разкошно е.

Стомахът на Катлийн се преобърна, но тя не можеше да откъсне очи от неговите. Ерик естествено нямаше предвид питието, когато изрази възхищението си. Напомняше й, че беше вкусил устните й, че ги познаваше, разпознаваше и харесваше.

Можеше да прегърне сервитьора, които се появи с менюто точно в този момент.

— Какво ли да вечерям? — Катлийн си даде вид, че е заинтригувана от менюто. Всъщност имаше чувството, че няма да може да хапне нищо. Сърцето й като че ли се разшири и зае целия й гръден кош, притисна дробовете й, затрудни дишането й.

— Вече избрах — заяви Ерик, като затвори решително папката с менюто.

— Какво? — засмя се тя.

— Пържено пиле. Само тук, на юг, човек може да яде истински добре приготвено пържено пиле.

— Трябва да дойдеш някой път в Атланта. Струва ми се, че Атланта е световната столица на пържените пилета.

Той проследи с поглед движението на устните й, после очите му срещнаха нейните.

— Ще дойда.

Това беше обещание и отново сърцето й затанцува в гърдите.

— Ти какво ще си поръчаш? — запита той, когато сервитьорът се върна с химикалка и бележник.

— Пъстърва, печена на скара, с повече лимон.

Сервитьорът си записа поръчката й и ги остави сами.

Ерик отново се наведе през масата към нея.

— Искаш ли още един спритцер?

— Не, благодаря. Но ако желаеш, поръчай си второ питие.

— Не. Достатъчно съм пиян и без него — покри с ръка нейната, обгърна със силните си пръсти китката й и я вдигна към устните си, за да постави пламенна целувка върху пулса й. — «Митсуко». Винаги ли миришеш така омайващо? — Устните му прошепнаха думите срещу гърба на ръката й, докато палецът му галеше чувствителната й длан в стопяващ сърцето ритъм. Въпросът беше риторичен и не се нуждаеше от отговор. — Разкажи ми за себе си, Катлийн.

— Какво искаш да знаеш? — запита тя, останала без дъх.

— Всичко. Много ли ти беше трудно, когато загуби родителите си?

Нямаше намерение да го прави, не беше дори и помисляла за такова нещо, но сега импулсивно протегна другата си ръка и леко я постави върху неговата, в която все още беше уютно сгушена нейната. Гледа втренчено известно време сплетените им ръце, преди най-сетне да заговори.

— И аз исках да умра. Бях толкова гневна. Как можа Господ да ми стори това? Винаги съм била послушна, добра ученичка, покорно изяждах всичко, което се слагаше пред мен — вършех всички онези неща, достойни за похвала от гледна точка на едно дете — въздъхна с тъга. — Онази нощ ме оставиха при приятелка, защото бях настинала и майка не ме взе на лодката. Дори не разбрах за нещастието до следващата сутрин, когато майката на приятелката ми чу за случилото се по радиото.

Затвори очи и преживя отново целия ужас на онзи ден.

— Сега съм почти на двайсет и шест години. Живяла съм с мама и татко само половината от живота си и все пак те са все още живи за мен — добави тя тихо. — Спомените ми за тях са много по-ярки от събитията след смъртта им.

— Когато те настаниха в сиропиталище?

— Да — усмихна се тъжно. — Спомням си колко бях вбесена на приятелите им, които иначе повтаряха колко са разтревожени за мен, но не ме оставиха да живея с тях. Всички бяха много мили. Разбирам това едва сега. Но тогава нещастието, което животът ми сервира, ме изпълваше с горчивина и гняв. В онези дни не изпитвах особено доброжелателни чувства към когото и да било.

— Мисля, че си имала право поне на малко горчивина. — Той отново вдигна ръката й към устните си, целуна я и попита: — Къде ходи на училище?

— В сиропиталището. То беше поддържано от църковната институция — как само мразя тази дума! До девети клас учих там. После бях изпратена в обществено училище. То ми помогна да се приспособя към живота извън сиропиталището.

— А колежа?

— Имах достатъчно добри бележки, за да бъда предложена за стипендия от спонсорите на сиропиталището, но работих в магазин за продажба на рокли близо до колежа, за да субсидирам стипендията.

Ерик се усмихна многозначително.

— Не можете да ме заблудите, госпожице Хейли. Работила си, за да не изглежда, че приемаш милостиня.

— Може би — съгласи се тя боязливо.

— Продължавай.

— Знаеш останалото, фактически всичко останало. След като завърших, работих като продавачка в магазини за продажба на дребно. Постепенно ми бяха поверявани все по-отговорни постове и преди две години кандидатствах за службата в магазините на Мейсън — Катлийн побърза да отклони темата на разговор заради работата, която беше напуснала така внезапно. — Разкажи ми нещо за твоето семейство. От името ти съдя, че имаш скандинавски произход.

— Да, баща ми беше датчанин. Първо поколение американец. Родителите му са дошли от Дания, когато е бил бебе. Баба ми никога не научи английски. Спомням си от нея само опънатата й в стегнат кок бяла коса и домашните й сладки — най-вкусното нещо, което някога съм ял.

— Бил си твърде малък — предположи Катлийн с усмивка.

— Може би.

— А родителите ти? Какво работеше баща ти?

— Беше твърд, целеустремен човек. Издържал се е сам в колежа, участвал е във войната, след това се жени за майка ми. Работеше за Боинг в Сиатъл, където израснах. Беше едър, мускулест мъж с избухлив нрав. Но съм го виждал да плаче на мелодрами.

— Говориш за него в минало време — отбеляза тя тихо.

— Да. Почина преди десет години. Майка ми, която е дребна, добра и тиха — пълна противоположност на баща ми, все още живее в Нортуест.

Разговорът им беше прекъснат от поднасянето на храната. Катлийн с изненада установи, че независимо от всичко, можеше да се храни и скоро изпразни чинията си. Ресторантът на Кресън Хотел беше известен с чудесното съчетание на добра провинциална кухня и елегантно обслужване. Ерик похвали сервитьора за постигането на тази рядка комбинация, докато топеше залъци мека франзела в гъстия сос на пърженото пилешко — според него то беше несравнимо по вкус.

Катлийн отклони предложението му за десерт, но беше убедена да изяде остатъка от поднесените франзели с уханния гъст мед, докато пиеха кафето си.

Когато донесоха сметката на Ерик, Катлийн поиска да плати своята част от вечерята, но думите й бяха посрещнати с гневен поглед.

— Една предложи да дойдем тук — защити се тя.

— Госпожице Хейли, аз съм за равенство между половете — но до известна граница. Аз ще платя сметката.

Строгата линия на челюстта му и твърдият му, нетърпящ възражения тон й дадоха да разбере, че споровете по този въпрос са излишни.

— Къде е салонът с дансинга? — запита Ерик, когато излязоха от ресторанта и прекосиха фоайето.

— Не е задължително да отиваме там — запротестира бързо Катлийн.

— О, да, разбира се, че ще отидем. Една ще очаква от нас подробен доклад и аз се страхувам, че ще изпадна в немилост, ако не танцувам с теб поне веднъж.

Решителният израз на лицето му говореше достатъчно красноречиво, че е безполезно да спори и за това.

— По онези стълби надолу.

Той я поведе по широка стълба с резбовани перила до приземния етаж, където се намираше спокоен салон за коктейли. Това беше непретенциозно помещение, малко по-голямо от механа. Зад бара проблясваха етикетите на различни търговски марки бира. Тази вечер посетителите не бяха много, но пред малък дансинг, потънал в тъмнина, свиреше оркестър от трима души.

Без да обръща внимание на малкия брой посетители и на факта, че никой друг не танцуваше, Ерик хвана Катлийн за ръка и я поведе към дансинга, където я притегли в ръцете си.

Оркестърът свиреше балади. Изтанцуваха две от тях по традиционния начин, въпреки че ръката на Ерик на гърба й я притегляше към тялото си с чувство на притежание.

На третата мелодия той вдигна ръцете й и ги постави около врата си, а със своите обхвана талията й. Отпусна глава до нейната и прошепна в ухото й:

— Така ми харесва повече. Все едно че се любим с музиката.

Катлийн задържа дъха си, когато той я притегли по-плътно. В мига, в който я притисна, усети, че е напрегнат от желание. Бе заровил нос в косата й, вдъхваше с наслада сладкия й аромат. Устните му докоснаха ухото й, когато прошепна името й. И в следващия миг те бяха върху нейните, разтвориха ги и я дариха с нежна целувка.

— Прекрасно е да те чувствам плътно до себе си. Обичам начина, по който тялото ти се движи в унисон с моето. Обичам начина, по който изглеждаш, миришеш, обичам вкуса на устните ти.

Изминаха няколко дълги секунди, преди да разбере, че музиката беше спряла и че триото оставяше настрана инструментите си, подготвяйки се за почивка. Катлийн се отблъсна плахо от Ерик.

— Май няма да е зле да отведеш бързо вкъщи тази разгонена женска, приятел. Изглежда ми узряла и напълно готова за леглото.

Вулгарният глас на непознатия разби на парчета малкия им личен свят и ги върна рязко на земята.