Копринената паяжина

Шестнадесета глава

— Катлийн! — възкликна Сет, насочи стола си към нея и едва не я блъсна от вълнение.

Тя със смях се наведе да приеме топлата му целувка. Когато се изправи, отново забеляза с тревога израза на безкрайна умора, изписан на лицето му. Не е ли отслабнал? Скулите изпъкваха остро на измършавялото му лице. Но както винаги, очите му искряха от радост, че я виждат.

— Как мина пътуването? — запита той, докато я придружаваше до масата. Джордж и Алис се бяха втурнали в стаята веднага щом чуха гласа й и протегнатите й ръце прегърнаха телцето на Терън.

— Какво предлага пролетната мода, Катлийн? Алис, моля те, сложи й чиния. Терън се научи да казва «кола» и «камион». Скъпа, успешно ли беше пътуването? — думите на Сет се прескачаха една през друга — така се радваше, че я вижда. Тя се засмя отново и притисна дърпащия се Терън към гърдите си.

— Пътувахме много добре и може да се каже, връщаме се с пълни ръце. Направихме някои много сполучливи и изгодни покупки. Свършихме рано и решихме да се върнем — очите й обхванаха насядалите около масата и ги включиха в разговора. Погледът й се спря на русата красавица до Ерик. — Извинявайте, още не са ни запознали.

— О, съжалявам — каза Сет. — Толкова се зарадвах, когато те видях, че забравих задълженията си на домакин. Катлийн, запознай се с Тамара. Тамара, това е съпругата ми и най-добрият ми помощник в работата, Катлийн.

— Здравейте — каза учтиво Катлийн.

— Здрасти — отговори й момичето и отново замълча.

— Как си, Катлийн? — обади се Ерик за първи път. Звукът на любимия глас отбеляза истинското й завръщане вкъщи. Той я обгърна с богатството и дълбочината си, с мъжествеността си, докосна я с тембъра си.

Копнееше да се приближи до него и да почувства силата и топлината му… Но не можеше. Имаше толкова хора, а и до него седеше разкошна красавица, жена, която беше посмял да доведе в нейния дом.

— Добре съм — отговори тя, без да срещне погледа му.

— Алис, отведи сега Терън обратно в кухнята — нареди Хейзъл.

— Не — противопостави се Катлийн хладно. — Той ми липсваше повече, отколкото можех да си представя. Тази вечер ще остане при нас. — Отправи предизвикателен поглед към зълва си.

— Разбира се, скъпа — съгласи се благосклонно Хейзъл, но погледът, който й отправи, беше остър като кремък.

Катлийн постави салфетка на скута си и очите й неволно се върнаха обратно към тази обаятелна млада жена до Ерик. Трябва да е доста висока, прецени тя. Тамара нямаше ли и друго име? Но и за какво ли й беше? Нима някой можеше да я забрави, след като веднъж я види? Косата й имаше цвета на лунната светлина — възможно най-светлия рус цвят. Тя обрамчваше лицето й във внимателно подредено безредие и се спускаше до средата на гърба й, свободна, неопитомена — подчертаваше котешката хитрина, която надничаше от кехлибарените й очи. Те бяха студени и пресметливи, но когато се обръщаха към Ерик, излъчваха само топла, предразполагаща подкана. Катлийн можеше да почувства искрите, които проблясваха в тези очи, независимо от разстоянието.

Веднъж забеляза Ерик да отговаря на съблазнителните погледи на Тамара с една от неговите бавни, предизвикателни усмивки — и храната в устата й изгуби вкуса си. Опита се да не ги поглежда и да концентрира вниманието си върху това, което Сет й разказваше за Терън и магазините, но усилията й бяха напразни.

Тамара беше облечена в тясна бяла рокля, която подчертаваше чудесния й тен. Доколкото Катлийн можеше да види от мястото си, тъканта очертаваше фигура със съвършените пропорции на статуя, без да оставя нищо скрито за стимулиране на въображението.

— Ако си се нахранила, Катлийн, нека да отидем във всекидневната — предложи Сет. — Струва ми се, че почти нищо не яде.

Катлийн се вгледа в чинията си, без да я вижда — не бе изяла повече от няколко хапки.

— Закусвахме в самолета — каза тя колкото можа жизнерадостно и протегна ръце за Терън.

Ръката на Ерик хвана собственически лакътя на Тамара и той я поведе към всекидневната. Хейзъл ангажира Сет в някакъв личен разговор и малкият Терън се оказа единственият придружител на Катлийн.

Тамара почти се излегна на дългото канапе във всекидневната и дръпна Ерик към себе си, като прокара красивата си ръка йод неговата. Лакътят му се притисна в огромния й бюст.

Катлийн с труд се въздържа да не се разкрещи и на двамата, отпусна се на един от фотьойлите с Терън, който задъвка ентусиазирано кораловите й мъниста. Сигурно изглежда уморена и сбръчкана — една почтена омъжена жена, а Тамара е така млада и свежа, съблазнителна и узряла за любов…

Верен на навика, Джордж донесе сребърния поднос със сервиза за кафе. Тази вечер Катлийн се дразнеше от всичко. Защо всички да не отидат в кухнята, да седнат на столчетата там и да си наливат кафе директно от кафеварката в чашите с дебели стени? Копнееше за леките, свободни разговори с Една и Би Джи. Как само й липсваха непринудените шеги и топлота, онзи непретенциозен начин на живот!

Гадеше й се от канапетата наоколо, покрити с брокат, от изкуствените цветя. А още повече й се гадеше от тази висока, предизвикателно облечена блондинка, която явно не можеше да държи ръцете си настрана от Ерик.

— Ти си стой с бебето, Катлийн, скъпа — тази вечер ми разреши аз да разлея кафето. Сигурно си изтощена след това уморително пътуване — лицемерието на Хейзъл беше наистина забележително. Катлийн не можеше да се начуди как поддържаше тази непрекъсната игра, без да допусне и най-малка грешка. Отмести очи от зълва си навреме, за да види как Тамара се обляга още по-сладострастно на Ерик.

Бедрото й се търкаше в неговото в еротично подканване. Ерик разсеяно я потупа по коляното. Катлийн с радост би убила първо момичето, после него.

Имаше ли право да ревнува? Ерик беше толкова мъжествен, а тя бе семейна жена. Никога не беше споменал дори, че я обича. Знаеше, че все още я желае и че е привързан към нея заради сина си. Но обича ли я? Никога не й беше казвал това.

Но дори и да го направи, какъв ще бъде смисълът от признанието му? Катлийн никога няма да напусне Сет и Ерик знаеше това. Имаше достатъчно причини да… се среща с някоя жена. Но защо тази жена трябваше да бъде толкова млада и хубава? Толкова сексапилна? И защо я е довел тук?

Скоро й беше отговорено на последния въпрос.

— Катлийн, Ерик има чудесна идея за рекламиране на пролетните колекции. Иска до отиде до тропиците, които да използва като фон на рекламите. Ти какво ще кажеш? Не е ли чудесно? — лицето на Сет просветна в очакване на одобрението й.

— Да — съгласи се Катлийн и се насили да се усмихне.

— Моето мнение е, че това е великолепна идея — обади се Хейзъл с хитра усмивка, отправена конкретно към Катлийн.

— Ерик е открил Тамара чрез една от агенциите за предлагане на талантливи професионалисти — продължи ентусиазирано Сет. — Тя ще бъде главното действащо лице, ако мога така да се изразя, във всички рекламни филми на нашите пролетни модели. Ще има и други модели, разбира се, но тя ще бъде централната фигура. — Сет се усмихна благосклонно на манекенката и тя му отговори с бързо намигване. — Красива е, нали? Не я ли виждаш, облечена в някои от онези прозрачни летни рокли на фона на океана? — Той се разсмя. — Послушай ме само какви ги говоря — опитвам се да обяснявам на Ерик неговата работа!

Ерик се присъедини към смеха му, погледна одобрително Тамара и каза:

— Предложението ми изглежда напълно приемливо.

Катлийн скочи рязко и Терън изненадано изпусна намокрените мъниста върху блузата й.

— Аз… сигурна съм, че… рекламите ще имат голям успех. Приятно ми беше, че се срещнахме, госпожице… Тамара. Моля да ме извините. Аз съм… — мъчеше се да овладее дишането си, в главата я прорязваше силна болка. — Ужасно съм уморена. Лека нощ, Хейзъл, Ерик, лека нощ, Сет — приближи се до него и го целуна бързо по бузата.

— Катлийн…

— Ще се видим утре сутринта — прекъсна го тя и преди някой от тях да може да реагира, се отправи към стаите си на горния етаж, далеко от Ерик и жената, с която той щеше да обикаля тропиците.

Следващия ден Катлийн прекара в стаята си. Пътуването я беше уморило повече, отколкото й се искаше да признае, а преживяванията й предната вечер още повече я бяха изтощили.

Денят се проточи дълъг, почти безкраен. Опита се да дремне, но всеки път, когато се отпускаше, я събуждаха неприятни сънища за Ерик и неговата блондинка, увиснала на ръката му. Тя нервно скачаше от леглото, обикаляше стаята, плачеше и се чувстваше виновна за мисловната си изневяра спрямо Сет.

На следващия ден се върна на работа. Елиът изглеждаше съвсем незасегнат от умората и напрежението на десетте дни, прекарани в Ню Йорк. Напротив, той дори бе освежен и изпълнен с нови сили. Ентусиазмът, с който говореше за идващия сезон, дразнеше Катлийн — както и всичко друго през тези дни.

Най-активният сезон за всеки търговец беше периодът от началото на ноември до Коледа и магазините на Кирчоф не правеха изключение. Независимо от това Сет не допусна този факт да попречи на подготовката на рекламните филми на Ерик. Пътуването до Карибско море беше запланувано за първата седмица на декември.

Катлийн не искаше да има каквото и да било общо с тази идея, но скоро установи, че подготовката по пътуването не може да мине без активното й участие.

— Не разбирате ли, че искате невъзможното? — извика гневно тя.

Бяха в офиса на Сет, а целта на събирането им — заплануваното пътуване. Катлийн скочи от стола си и отиде до библиотеката със скръстени на гърдите ръце и с гръб към тях. Колко още можеше да понесе? За трети път се събираха тази седмица. Тези срещи непрекъснато я сблъскваха с Ерик, а тя сега не искаше нито да го вижда, нито да го чува.

— Катлийн — каза търпеливо Сет, — знаем какъв товар слагаме на раменете ти. Но ти сама разбираш, че за да могат тези реклами да се пуснат в ефира навреме, Ерик трябва да бъде готов с тях още в началото на другата година. И затова се налага снимките да започнат колкото е възможно по-скоро.

Катлийн се обърна към тях и ги изгледа гневно. Ерик се беше отпуснал нехайно в един от столовете с протегнати напред крака. Гледаше я втренчено изпод вежди. Не го желаеше този поглед — караше я да се чувства неудобно.

— Разбирам всичко това, Сет. Не съм идиот — гласът й беше прекалено рязък. — Но се питам дали ти разбираш колко трудно ще бъде да осигурим доставка на дрехи — дори мостри! — толкова бързо? Не съм сигурна дали ще мога да постигна ангажираност на поне една от модните къщи в Ню Йорк. Те ще ми се изсмеят в лицето.

— Разбираме и напрежението, и неприятностите, с които ще трябва да се пребориш, но знаем, че ще направиш всичко, което е по силите ти. Рекламните филми ще бъдат направо безполезни, ако използваме модели от миналия сезон. Искам само нови облекла.

— Знам, знам — повтори тя уморено, като ненужно напомняше по този начин на Сет, че той й обяснява това поне за стотен път. — Та те дори още не са започнали да кроят пролетните модели — знам това, току-що се върнах от Ню Йорк, спомняш си, нали?

— Да — отговори Сет спокойно, незасегнат от саркастичния й тон. — А ако това, което Елиът ми каза, отговаря на истината, ти си очаровала всички производители на Седмо Авеню. Ще можеш сигурно да ги помолиш за една малка — не, коригирам се — за една голяма услуга.

Катлийн въздъхна, опъна войнствено рамене назад, но после ги отпусна с пресилена примиреност.

— Какъв размер носи това момиче?

— Тамара — обади се Ерик. — Името й е Тамара.

— Съжалявам. Какъв е размерът на Тамара?

— Осми. Ще използваме само модели с този размер, за да улесним нещата за теб.

— Благодаря ви много — каза тя престорено мило и премигна. — Нямам думи да ви обясня колко много ще ми помогнете с това да направя невъзможното.

В стаята настъпи неловка тишина. И тримата се опитваха да не срещат погледа на другия. Катлийн веднага съжали за детинския си сарказъм. Какво й става наистина?

— Ерик, ще ни извиниш ли за няколко минути? — запита тихо Сет след дълга, напрегната пауза.

— Разбира се — той се измъкна от фотьойла и излезе от стаята.

Мълчанието продължи и зад гърба му. Катлийн нервно подръпваше закачена някъде и извадена нишка на ръкава си. Не издържа дълго — когато почувства, че ще се пръсне, ако Сет продължава да мълчи многозначително, вместо да й се накрещи за отвратителното й поведение, каза тихо:

— Съжалявам. Знам, че те поставих в неловко положение пред съдружника ти. Съжалявам много.

Той не отвърна нищо и Катлийн беше принудена да го погледне. В очите му нямаше гняв, нито укор — в тях се четеше само безпокойство.

— Катлийн, какво има?

Гласът му беше мек, успокоителен. Ако я беше осъдил, щеше да продължи да спори с него, но този покоряващ глас проби престорената й горделивост и надменност. Катлийн наведе глава и отпусна рамене:

— Не знам.

— Ела тук.

Отиде покорно до инвалидния му стол и му разреши да я постави на коленете си, както веднъж вече беше направил — в деня, в който й предложи ръката си.

— Сигурна ли си, че не знаеш? От няколко дни не си на себе си. Ако нещо не е в ред, искам да знам кое е то. Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— О, Сет — простена тя във врата му и с облекчение се отпусна в прегръдката му. Беше толкова внимателен, така деликатен. Ще й прости, дори и да му признае сега, че обича приятеля му, че Ерик е бащата на Терън. Любовта му към нея беше безусловна. Но тя никога нямаше да го нарани по този начин. Обожаваше го прекалено много.

— Какво те притеснява? Ерик ли е причината?

Сърцето й като че ли спря за миг. Нима Сет вече знае? Нима е била прекалено невнимателна с онези дълги, изпълнени с копнеж погледи, които отправяше към Ерик винаги когато бяха в една и съща стая? Дали Сет е забелязал вече приликата между Терън и Ерик, която се засилваше все повече и повече с всеки изминат ден? Трябваше да каже нещо.

— Защо ще ме притеснява Ерик? — помъчи се да се из смее, но смехът й прозвуча фалшиво.

— Не знам. Понякога си мисля, че вие двамата наистина се харесвате, а друг път като че ли настръхвате един срещу друг, готови за битка.

Постави ръце на раменете на Сет и го целуна по бузата — опитваше се да скрие облекчението, което изпита от думите му.

— Единственото, за което се безпокоя точно сега, е дали ще успея да осигуря тези дрехи навреме.

Но Сет беше твърде интелигентен, за да бъде отклонен така лесно.

— Катлийн — той обгърна лицето й с двете си ръце и я изчака да вдигне очи към него, преди да продължи. — Веднъж вече ти казах, че ако някога имаш нужда от нещо — каквото и да е то, — единственото, което трябва да направиш, е да го поискаш. Ако това нещо е в границите на моите ограничени възможности, аз ще ти го дам, не забравяй това. Обичам те. Знаеш ли колко много те обичам?

Тя прочете любовта, която винаги беше така очевидна, в топлите му кафяви очи и сълзи напълниха нейните. Бавно кимна с глава. Можеше да си представи колко много и с какъв копнеж сигурно я обича. Той беше жертва на нереализирана, пламенна любов, която не можеше да бъде нито задоволена, нито отхвърлена. Знаеше също, че не заслужава такава любов и това признание я правеше истински безценна за нея.

Тя се отпусна на гърдите му и заплака с разтърсващи ридания. След няколко минути се изправи и прие кърпичката му.

— Ти се претоварваш, Катлийн — каза нежно Сет. — Такива сълзи често са резултат от крайно изтощение.

— Не, мина ми. Може би чисто и просто съм имала нужда да си поплача малко — усмихна се. — А сега трябва да се хващам на работа. Както знаеш, имам да проведа поне дузина телефонни разговори с Ню Йорк и да превърна в доживотни врагове преуморени кроячки и шивачки.

Той се засмя, но после каза със сериозен тон:

— Ако има някой, който да може да направи чудо, то този някой си ти. Само не се преуморявай. Нищо няма по-голямо значение за мен от теб.

— Знам — прошепна тя и го целуна нежно по устата. Стана от скута му, — но не преди да осъзнае остротата на коленете му под тъканта на панталоните.

— Сет — започна тя предпазливо: той беше толкова чувствителен, когато ставаше въпрос за здравето му, — добре ли си? Напоследък имаш много уморен вид. Кога ходи за последен път при лекаря си?

Той отметна назад глава с престорено раздразнение.

— Какво значи това? Контранападение? Разбира се, че се чувствам добре. Джордж ще се обиди, ако разбере, че се съмняваш в грижите му за мен. Той ме следи отблизо с ревностното око на стара квачка — стисна ръката й. — Катлийн, обещай ми, че никога няма да се тревожиш безсмислено за мен. Ще се оправя. Обещавам ти.

Не беше убедена, но не искаше да го притеснява повече с въпросите и тревогата си.

— В такъв случай — на работа! — изкомандва тя с фалшива жизнерадост и се отправи към вратата с бодра стъпка. — Ще кажа на Клеър да ти донесе кафе. — Махна му за довиждане и излезе от офиса.

Слава богу — Ерик си беше отишъл.

Късно сутринта в Деня на благодарността в памет на първите колонизатори Катлийн слезе по стълбите с намерението да се присъедини към Сет в алеята за коли. Той беше излязъл там да чака Ерик, за да поиграят заедно баскетбол — откакто Ерик монтира коша, двамата прекарваха по няколко часа на седмица в дриблиране и стрелба в него.

Катлийн с безпокойство беше запитала Джордж дали тази нова страст на Сет не го натоварва прекалено много.

— Не — отговори й той. — Не го обезсърчавай, Катлийн. Той се наслаждава на тази възможност да играе с някой друг и да се състезава с него по броя на точните попадения. Не му се меси. Има нужда да дели нещо подобно с други мъже на неговата възраст.

И тя си замълча, въпреки че Сет изглеждаше напълно изтощен след тези игри. Сега тя наблюдаваше от прага на вратата към вътрешния двор как Сет дриблира с топката до колелото на стола си. Изтърва я и загуби контрол над нея. Топката се претърколи в храстите наблизо. Сет се огледа, очевидно търсеше Джордж, но се оказа, че е сам.

Приближи се с количката си към храстите, опита се да се наведе и да вземе топката. Мускулите на врата и ръката му се напрегнаха от усилие, челото му се покри с пот. Стресната, че може да падне от стола, Катлийн се канеше да изтича при него, за да му помогне, когато той сви юмруци и заудря по страничните облегалки на стола си.

— По дяволите! Мразя се! Защо, защо съм инвалид?! — сълзи на безсилие се смесиха с потта, която се стичаше по измършавелите му бузи. Гласът му всъщност беше само дрезгав шепот, но тя чу ясно думите му. Лицето му се изкриви в гневна гримаса, продължаваше да удря по стола си, обсипваше с проклятия и него, и себе си. — По дяволите всичко! Защо? Защо аз?

Катлийн се изплаши. За първи път го чуваше да проклина състоянието си. Винаги се беше шегувал с парализата си. Тази демонстрация на вечната болка, с която живееше, я скова от жал. Затвори за миг очи, опита се да събере сили, трескаво затърси думи, които да не прозвучат покровителствено.

Когато отвори очи, сцената се беше променила. Ерик тичаше към Сет, лицето му изразяваше тревога.

— Сет?

Сет го чу и незабавно прекрати горчивото си оплакване. Стисна смутено клепачи и главата му се отпусна на гърдите. Юмруците му останаха свити върху облегалките на стола. Ерик коленичи до него с поглед в земята пред краката си и търпеливо го зачака да се съвземе.

Катлийн остана зад завесите на вратата към вътрешния двор.

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на лошото ми настроение тази сутрин. Не допускам често подобни избухвания, но когато го направя, знам, че не съм много приятна гледка — Сет говореше със самоосъждащ се тъжен хумор.

Ерик го погледна без усмивка.

— Не мисля, че някога съм ти казвал колко се възхищавам от теб, Сет. Ако бях на твое място, не бих могъл да се справя.

— О, Ерик, не ме хвали толкова. Такъв съм, защото нямам друг избор.

— Не, не е вярно. Ти би могъл да бъдеш и отблъскващ, озлобен, крайно неприятен човек.

Сет въздъхна.

— Понякога ми се иска да съм такъв. Например сега. Бих искал много да те мразя. Иска ми се да имам твоето тяло, твоята сила… Завися много повече от другите около мен, отколкото Терън. В какво, мислиш, превръща подобна зависимост един мъж? Презирам тази моя безпомощност, Ерик. Научих се да живея с нея, да. Но признавам, че се изпълвам със завист към теб всеки път, щом те видя.

Ерик извади топката изпод храстите и замислено прокара пръст по нея. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че Катлийн едва го чуваше.

— А аз си признавам, че завиждам на теб. Бих желал да имам твоята способност да приемам нещата такива, каквито са. През последните две години се мъчех да плувам срещу течението, да се боря за нещо недостижимо, да искам нещо, което нямам право да искам… Не умея да приемам отказа и неуспеха. Никога не съм бил способен да го правя. В известен смисъл това е трагедия, като се вземе предвид, че отдавна съм излязъл от пубертета… А всичко, което ти казваш и правиш, показва самопожертвувателност, на която се възхищавам, защото дори не съм способен да я разбера. Това забележително качество е безкрайно чуждо на характера ми.

— Благодаря ти, Ерик, но мисля, че си твърде критичен към себе си.

— Не, страхувам се, че се познавам прекалено добре. — Направи усилие над себе си и смени темата — Ще поиграем ли малко?

— Да си призная, нямам настроение — каза Сет с извинителен тон.

— Окей. Няма проблеми. Какво ще кажеш да изпием по бира?

— Звучи добре. Денят е толкова хубав, защо да не поостанем още малко?

— Чудесно. Ще отида за бирата.

Ерик пусна топката и се упъти към кухненската врата. Катлийн побърза да се оттегли — не искаше нито един от двамата да разбере, че беше станала неволна свидетелка на разговора им.

В неделята след Деня на благодарността Катлийн работеше в склада на магазина в долната част на града. Следващите петък и събота бяха най-оживените пазарни дни на годината, а тя беше изостанала със собствената си работа и затова искаше да си помогне днес.

Двамата със Сет се срещнаха на паркинга към магазина. Бяха тръгнали към долната част на града в различни коли, за да бъдат самостоятелни и да не се налага да се изчакват — не знаеха кога всеки от тях ще свърши работата си. Сет искаше да следи поставянето на коледната украса.

Той се придвижи със стола си по асфалта заедно с Катлийн. Беше се облякла подходящо за работата, която й предстоеше — в стари, избелели дънки и карирана памучна блуза с навити нагоре ръкави. Косата й беше събрана отзад в опашка.

— Това ли е най-новата мода в Сан Франциско? — подразни я Сет.

— Как позна? — отговори му тя шеговито. — Сет, облякох се така за удобство: ще разопаковам кутии и ще прекарвам дрехи през машината за парно гладене.

— Радвам се, че реши да направиш това днес. Утре магазините ще бъдат заредени с нова стока. От този момент до Коледа ще се подлудим от работа — очите му светнаха ентусиазирано.

— Сет Кирчоф! Как можеш да бъдеш толкова алчен? При това Коледа дори не е твой празник.

— Но раздавам подаръци и за нашия еврейски празник, нали?

Джордж помогна на Сет да влезе през сервизния вход на магазина, където се бяха събрали работници с коледни украси — чакаха инструкциите на Сет и аранжора на витрини. Всички веднага започнаха работа.

— Хей, това ми харесва — възкликна Сет зад гърба на Катлийн няколко часа по-късно: в този момент тя поставяше на закачалка жълт костюм от приятна мека материя.

— Запази един за себе си.

— Вече го направих — обяви тя дяволито. — И на мен ми хареса.

— Ето, виждаш ли? Две умни глави винаги действат еднакво.

Телефонът на бюрото й иззвъня и тя протегна ръка, за да вдигне слушалката.

— Ало?

— Катлийн?

Сърцето й подскочи лудешки в гърдите, когато разпозна дълбокия тембър на гласа на Ерик. От сцената между Сет и него пред баскетболния кош почти не го беше виждала. Като по чудо — но най-вероятно заради реномето на магазините «Кирчоф» — исканите мостри пристигнаха навреме. Ерик беше много зает с подготовката на пътуването, което щеше да бъде през следващата седмица.

— Здравей, Ерик! — каза тя с небрежен приятелски тон. — Откъде разбра къде да ни намериш?

— Обадих се у вас и Алис ми каза, че днес работите. Имам номера на телефона на офиса ти.

«Откъде ли го е взел?» — запита се тя. Гласът му отново я привлече.

— Току-що се прибрах вкъщи. Вашият подарък ме чакаше на предната веранда. Истински късмет е, че никой не е посегнал на него. Исках да ви благодаря.

— Получил е тъкания гоблен и ни благодари — обясни Катлийн на Сет. А в телефонната слушалка каза: — Поръчах го онзи ден, когато пазарувахме заедно. Много го хареса тогава, спомняш ли си? Аз… ние — побърза да се поправи тя — искахме да имаш нещо от нас за новия си дом.

— Той ще изглежда чудесно, ако мога да си спомня как се закача. Кой край е отгоре?

— Какво казва? — обади се Сет.

— Казва, че не може да разбере как да го закачи — продължи в слушалката: — Не си ли спомняш? Бежовата част е най-отгоре…

— Защо не прескочиш до него да му покажеш на място? — прекъсна я Сет.

— Какво? — възкликна Катлийн.

— Не съм казал нищо — обади се Ерик.

— Не ти, Ерик — каза тя смутено в слушалката. — Не мога — обърна се към Сет.

— Не можеш какво? — запита Ерик.

— О, за бога! — извика Катлийн. — Вие двамата ще ме побъркате!

— Дай ми телефона — каза Сет и взе слушалката от ръката й. — Ерик, какво става? Харесваш ли гоблена? Катлийн ми го описа. Тя го харесва и аз вярвам на вкуса й — Катлийн дъвчеше долната си устна, докато Сет слушаше отговора на Ерик. Не й харесваше насоката, която вземаше разговорът. — Мисля, че по-добре ще бъде Катлийн да прескочи за малко и да ти помогне да го закачиш. — Последва тишина и Катлийн затаи дъх. Ерик вероятно ще откаже — сигурно си има други планове за днес. — О, тя няма да има нищо против. Тя вече си е свършила работата тук. Аз ще поостана още малко, докато всички украшения се поставят на място. Изпращам я веднага. — Засмя се. — А, между другото, едва ли ще я познаеш. Днес изглежда като ученичка.

Остави слушалката на място и се обърна към изпадналата в смут Катлийн, която посрещна следващите му думи с трепета на подсъдим, който изслушва присъдата на съдебните заседатели.

— Каза, че ще ти бъде много благодарен, ако му помогнеш. Тръгвай, чака те. Ще се видим вкъщи по-късно.

— Сет, не искам да те оставям тук.

— Защо? Страх те е да не ме нападне диво прасе?

— Не искам да се преуморяваш. Ти…

— … си правиш удоволствието, което е истина. Добре съм, Катлийн. А сега ще тръгваш ли най-сетне? Не забравяй, че Ерик те чака. Ще те видя по-късно.

Нима имаше избор? Ако продължаваше да се дърпа, той с право ще започне да се пита защо така упорито отказва да отиде сама в жилището на Ерик.

Тръгна след няколко минути, но първо си облече жакета от рипсено кадифе — ноемврийската вечер беше доста хладна. Градът беше обвит в гъста мъгла. Светлините на колата й се отразяваха от влажните улични платна и разсичаха преждевременно падналия здрач.

Ръцете й върху волана обилно се потяха. Каква глупачка е! Ерик без съмнение иска само съвета й за поставяне на гоблена, след което спокойно ще си вземе довиждане и ще се прибере при Сет вкъщи. Или може би той не е сам? Тамара? Снощи не беше прекарал нощта у дома си. Беше споменал това без каквито и да било допълнителни обяснения. С Тамара ли е бил? Дали не тренираха за потопените в слънце дни край Карибско море?

Когато паркира подарения й от Сет мерцедес пред жилището на Ерик, тя вече се беше настроила срещу него до състояние на пълна нетърпимост и неконтролируема агресивност. Натисна звънеца с гневна войнственост, която отговаряше на настроението й.

То не се подобри ни най-малко, когато Ерик избухна в смях веднага щом отвори вратата.

— Кое е толкова смешно? — запита нападателно тя: дали нямаше мастило на носа си или нещо друго още по-унизително?

— Съжалявам, момиченце, но аз вече си купих коледни сладкиши от местната скаутска организация на момичетата. Опитайте отново на този адрес следващата година… когато пораснете.

— Много смешно — каза сухо Катлийн.

— И аз съм на същото мнение. Сет ме предупреди, че изглеждаш като ученичка. За разлика от него, виждал съм те вече в този вид и преди — в Маунтин Вю — очите му се задържаха върху нейните за един дълъг момент. Вглеждаха се втренчено един в друг през разстоянието, което ги разделяше, и всеки от тях си спомняше общи по-щастливи дни и една незабравима лунна нощ край бърза река…

Катлийн отклони с мъка погледа си — не искаше да си спомня за онова време, не искаше да се потапя в сладката му мъка…

— Да, така е, той не ме е виждал там.

— Влез — покани я Ерик.

Мина край него и влезе във всекидневната. Бяха доставени всички закупени от тях мебели — само прозорците бяха все още без завеси и се вторачиха в нея с укор. В атмосферата наоколо все още се усещаше онази специфична стерилност на стая на самотен мъж, но не можеха да не се признаят направените подобрения. В камината пращеше жизнерадостен огън и прибавяше светлината на пламъците си към тази на единствената запалена лампа.

— Добре изглежда — изкоментира Катлийн: реши, че все пак трябва да каже нещо. — Подредил си мебелите точно според моите указания.

— Да-а — каза Ерик с нюанс на тъга в гласа и пъхна ръце дълбоко в джобовете на тесните си дънки, докато оглеждаше стаята със скептични очи. — На тази стая като че ли нещо липсва…

— Не й достига докосване на жена — реагира спонтанно Катлийн и веднага съжали.

Ако Ерик беше джентълмен, нямаше да направи капитал от неволната й забележка. Но той вече й беше казал веднъж, че е почтен, но не и глупав и очевидно това все още беше мотото му. Погледна я с предизвикателна усмивка и провлече вбесяващо глас:

— Ти си жена. Докосни нещо.

Обърна се бързо настрана и съблече жакета си. Внезапно й стана непоносимо топло.

— Къде е гобленът?

— Ето го. Разстлал съм го на пода.

Катлийн погледна към другата страна на канапето, която той посочи с глава.

— Катлийн, той е наистина красив. Сега го харесвам дори повече от момента, в който го видях за първи път. Много ти благодаря.

— Трябва да благодариш и на Сет — каза тя бързо. Твърде бързо. Вдигна очи и в отблясъците на огъня хвана сянката на болка, която премина през лицето му.

— Да, разбира се, имам предвид и него.

Стаята внезапно потъна в напрегната тишина. И двамата гледаха с неподвижен поглед многоцветната тъкан пред нозете си с концентрацията на мистици, които се опитват да вдъхнат живот на неодушевен предмет. Накрая Катлийн посочи единия му край и каза:

— Ето, това е горната част — коленичи и опипа пръчката, към която беше прикрепена преждата. — Да, от задната страна на тази пръчка има четири кукички. Остава ни само да забием няколко гвоздея в стената. — Стана и избърса ръцете си. — Имаш ли гвоздеи и чук?

— Има някъде във фургона ми — изчезна само за няколко секунди и се върна с ролетка в ръка. — Мисля, че ще имаш нужда и от това.

— Как така всичко се превърна изведнъж в моя отговорност?

— Защото ти си даваш вид, че знаеш какво правиш — обезоръжи я с усмивка. — Какво още?

— Донеси стълба.

— Стълба! Не искаш ли много?

Тя постави ръце на кръста си — жест, който провокативно опъна тъканта на блузата й над гърдите.

— Не ми казвай, че нямаш стълба! Как ще стигнем без нея дотам? — посочи с ръка към тавана.

— А, виждам, че се връщаме на «ние» — забеляза Ерик и погледна с присвити очи стената. — Ако стъпиш на стол, ще достигнеш ли?

Катлийн въздъхна примирено.

— Надявам се — той отиде до кухнята и се върна почти веднага с дървен стол в ръка.

— Този става. Къде го намери?

— В незавършения магазин за мебели. Той е част от кухненски комплект. Не е лош — постави стола до стената и се обърна към нея. — А сега какво?

Погледна го пренебрежително и коленичи да измери разстоянието между кукичките.

— Шест и три четвърти инча — измърмори повече на себе си, отколкото на него. Събу обувките си и стъпи на стола. — Как ти се струва, дали тази линия в стената съвпада с центъра й?

— Да, мисля, че е така.

— Окееей. — Разтегли думата, докато пресмяташе бързо наум. Направи нужните измервания на стената, постави знаци с нокътя си и каза: — Това трябва да е достатъчно. Донеси ми гвоздеите и чука.

Когато изпълни искането й, Катлийн постави гвоздеите в устата си, докато заби в стената първия. Заби всички на местата им и запита:

— Как ще го вдигнем?

— Ще донеса още един стол — Ерик се върна с втори стол, освободи голия си крак от износени спортни обувки и стъпи на допълнителния стол с гоблена в ръце.

Когато всички кукички бяха поставени върху гвоздеите, Катлийн заповяда:

— Слез сега долу и погледни дали не сме го изкривили. Ерик изпълни заповедта й, слезе и отстъпи на няколко крачки от стената.

— Как е? — запита тя, като оглеждаше отблизо това истинско произведение на изкуството.

— Съвършено е.

— Харесваш ли го?

— Много.

Нещо в гласа му накара Катлийн да обърне глава. Той не гледаше гоблена. Погледът му беше насочен към тялото й.

— Ерик.

— Хмммм? — беше единственият му отговор. Направи няколко стъпки към нея и преди да може да реагира, обгърна с ръце бедрата й и ритмично задвижи ръце нагоре и надолу по предната им част.

— Имаш най-сладкото дупе, което някога съм виждал, Катлийн. Как е станало така, че раждането не ти се е отразило ни най-малко?

Той притискаше устни към нея отзад, ръцете му ставаха все по-смели. Галеше я с горещи длани, захапа я силно през дънките й и тя ахна от изненада.

— Ерик — прошепна Катлийн с несигурен глас. Ръцете му се бяха промъкнали под блузата й и се придвижваха нагоре. — Ерик — повтори тя по-ясно, — не мога да стоя повече на този стол. — И беше права: мускулите й бяха омекнали от немирните му ръце и упоритите устни — той продължаваше да я захапва отзад през мекия дънков плат.

— В такъв случай слез долу — думите бяха изречени просто, но подтекстът им беше повече от ясен. С ръце върху ханша й точно под кръста той я обърна с лице към себе си.

Изумруденозелени очи се вплетоха в синия пламък на неговия поглед и между тях избухна огънят на неизразена с думи нужда. Той я обхвана с шепи и притисна корема й към гърдите си. После — без да откъсне очи от нейните — разкопча най-долното копче на блузата й и продължи, докато не стори същото и с последното.

— Катлийн — в гласа му звучеше молба.

Тя вдигна ръце, зарови ги в косата му и притисна главата му към себе си.

Той я грабна и я повдигна от стола. Не я пусна, докато не я отнесе до камината, където я отпусна много внимателно върху килима.

Нейният собствен, изпълнен с болката на копнежа вик се сля с неговия, когато телата им се вплетоха в страстна прегръдка. Устата й се разтвори с желание и готовност, за да се слее с неговата, посрещаше с желание както болката, така и удоволствието. Превърнаха се в едно кълбо от ръце и крака — всеки се опитваше да се притисне по-плътно до другия, телата им се въртяха и търкаха по мекия килим.

Катлийн издърпа долния край на пуловера му над гръдния му кош, за да почувства как гръдта му се притиска към голия й корем. Той й помогна да свали пуловера му, а след това, на свой ред, я освободи от блузата и сутиена — те бяха захвърлени нетърпеливо настрана.

— Никоя жена не изглежда като теб — прошепна той дрезгаво. — Никоя няма твоя аромат, никоя няма вкуса на твоите уста, твоята кожа, допирът до никоя не може да ме възбуди така… Желая те, Катлийн.

— Докосвай ме, Ерик. Искам да почувствам ръцете ти. Искам устните ти. Още, още… — извика тя.

Горещите му жадни устни зацелуваха врата й, придвижи се към ухото й, зъбите му захапаха меката му долна част, езикът му я погъделичка. Ръцете му празнуваха над тялото й, гладни и ненаситни, те откриваха без грешка всяка мека извивка, която познаваше така добре…

Целуна гърдите й с пламнали устни. Катлийн издаваше тихи умоляващи звуци, шепнеше името му…

— Ерик — стенеше тя, — не съм забравила… онази нощ.

— И аз също, но ти си по-сладка от спомена ми.

Телефонът иззвъня.