Копринената паяжина

Осемнадесета глава

Катлийн си почиваше под сламения покрив над масата с желанието да се чувства толкова спокойна, колкото изглеждаше външно. Имаха почивка. Всички от снимачния екип лежаха отпуснато по шезлонгите във вътрешния двор на Харис Бар с чудесен изглед към Атлантическия океан. Катлийн тайно наблюдаваше Ерик и Тамара, които се отделиха от другите и се отправиха към скалистия плаж.

Това място тук не беше така прочуто като Венеция примерно, но за сметка на това беше добре известно на американските туристи — единствено тук можеха да си купят американски хамбургери на Гранд Бахама Айлънд. Намираше се между Уест Енд и Фрийпорт и примамливо предлагаше студени тропически напитки, бира, обяд или вечеря.

Един от отговорниците по осветлението донесе на Катлийн в книжна чаша специално приготвен пунш. Катлийн отпи колеблива глътка. Беше приятно изстуден и с вкус на смесени плодови сокове, но тя знаеше, че прекаляването с това питие може неусетно да опие всеки — беше най-опасната алкохолна напитка заради липсата дори и на следа от алкохол във вкуса му.

Питието не потуши огъня, който я гореше отвътре през последните няколко дни. Всеки път, когато виждаше Ерик и Тамара заедно, закипяваше от болезнена ревност. Русата красавица просто не можеше явно да държи ръцете си встрани от него. Когато Ерик упътваше нея или другите момичета, тя неизменно се увиваше по него като лоза, вместо да застане права и да слуша внимателно обясненията, давани с характерния му отривист, професионален тон.

Самият той не беше притеснен от прекаленото й внимание, флиртуваше, общо взето, с всички манекенки — един ефикасен метод да ги предразположи да се вслушват в изискванията му и да ги изпълняват точно. Търпението, което проявяваше към тях, нямаше граници. Но флиртува нето му с Тамара имаше характера на безсрамна покана… Всеки поглед, всяко докосване между тях беше наситено с подтекст. Сигурно вече спят заедно, помисли си Катлийн с горчивина, когато дочу звънливия смях на Тамара откъм плажа. Инстинктивно погледна в тази посока и видя манекенката, седнала на висока скала. Силните ръце на Ерик бяха вдигнати към нея, за да я свалят долу.

Катлийн обърна глава настрана, не искаше никой да види сълзите в очите й. Трябваше да преодолее ревността си. Нямаше никакво оправдание. Тя беше семейна, а и Ерик достатъчно ясно й обясни как се чувства по отношение на нея. За тях нямаше бъдеще и никога не е имало. Той не я обичаше.

Но тя го обичаше. И затова го ревнуваше. Не можеше да понесе да вижда някоя друга да докосва тялото, което тя чувстваше, че й принадлежи. Не искаше друга жена да познае ласката на очите му или убедителността на устните му.

Ерик и Тамара сега изкачваха стъпалата към вътрешния двор и той обяви, че почивката е свършила. Харис Бар беше избран за база на снимките заради изумителната гледка към океана, масите със сенници от слама и удобното си разположение.

Спокойното само преди минута дворно пространство сега гъмжеше от бързащи насам-натам хора. Безкрайни на вид кабели се преплитаха под краката им — те свързваха камерите към записващата апаратура, а прожекторите — към електрическите контакти. Апаратурата се пренасяше от място на място в тежки метални кутии, които сега бяха безредно струпани наоколо и заплашваха живота или краката на всеки един, който прояви невнимание и се спъне в тях. С няколко думи: наоколо цареше контролиран хаос.

Отговорниците по осветлението отново включиха прожекторите. Ерик настройваше триножника на камерата си с широко разтворени крака, за да намали собствената си височина, така че да бъде на едно ниво с окуляра. Моделиерката се въртеше около манекенките, оправяше презрамки, приглаждаше с ръка ревери. Днес момичетата бяха облечени в спортни дрехи — тип сафари, в нюанси от зелено, каки и бежово. Катлийн беше избрала контрастиращи цветове в яркочервено, жълто и бяло. Гримьорката, която изглеждаше повече като домакин в женско общежитие, се въртеше около манекенките, проверяваше последно за пропуски в грима и си ги въобразяваше там, където ги няма. Фризьорът, чийто единствен мъжки атрибут като че ли беше рядката му козя брада, пърхаше между момичетата с четки за коса в ръка и с величествения замах на матадор, който отмята за последен път пелерината си, преди да излезе на арената.

Ерик имаше четирима асистенти. Двама от тях се грижеха за осветлението. Другите бяха момчета за всичко. Те го гледаха в очите и като че ли предвиждаха всяко негово желание: подаваха му филтри, осигуряваха допълнителни кабели, сменяха кутии с лента. Катлийн харесваше и четиримата, а всички те направо боготворяха Ерик. В момента единият от тях отстраняваше широк лист от високо дърво, който хвърляше нежелана сянка върху лицето на едно от момичетата.

— Тамара, не правим порнофилм — чу се гласът на Ерик.

Тамара се беше покатерила на стената, която заобикаляше вътрешния двор. Беше облечена в зелени шорти, бял блейзър и горна част без гръб, с връзки около врата и на гърба. Океанският бриз бе подхванал леката тъкан и бе оголил напълно лявата й гръд. Мъжете от екипа заподвикваха приятелски, момичетата избухнаха в смях. Единствено Тамара остана нахално спокойна.

Катлийн беше отвратена от липсата на всякакъв срам у това момиче. Само преди един ден ходиха до казиното във Фрийпорт — Ерик искаше да снима официално вечерно облекло. За разлика от американските казина в Лае Вегас, тук крупиетата и дилърите бяха облечени в смокинги — атмосферата беше строга, чисто британска.

Тази вечер Тамара излетя от гримьорната само по чифт пликчета — тип бикини, размахала черната атлазена рокля, която трябваше да представи.

— Защо тази рокля не е в ред? — запита тя нагло зашеметената Катлийн. Всички очи в стаята се обърнаха към тях.

Катлийн беше така изумена от голотата, демонстрирана от момичето, че в първия момент не можа да реагира.

— Какво не е в ред? — заекна тя.

— Проклетата рокля. Предполага се, че трябва да бъде точно по мен, а ми е твърде тясна в задника. Кой, по дяволите, е отговорен за тази грешка, госпожо Кирчоф?

Произнесе името й с преднамерено удължаване на гласните и Катлийн едва се сдържа да не вдигне ръка, за да я удари по-грижливо гримираната буза.

— Не пробвахте ли роклята снощи? — запита я студено Катлийн. — Ако се налагат промени, точно снощи беше времето да се направят. Не съм донесла шевна машина тук само за да я гледам.

— Снощи бях заета — отново удължи ненужно гласните Тамара и намигна над рамото на Катлийн. Катлийн се обърна бързо и видя Ерик, облегнат на някаква маса, със скръстени ръце и вдигнати вежди, да следи с интерес разиграващата се пред него сцена. Или може би интересът му беше насочен към голите гърди на Тамара, които свободно се люлееха пред очите на всички, включително и на шокираните служители на казиното: те се бяха вторачили в момичето като омагьосани, неспособни да изразят какъвто и да било протест против това зашеметяващо представление.

— Какво според вас трябва сега да направя с нея? — настоя Тамара.

Катлийн беше готова с отлично предложение, но се въздържа.

— Предлагам — каза тя спокойно — или да не участвате във филма тази вечер, или да носите тази рокля, но да не се обръщате с гръб към камерата. Има и още една възможност — да си размените роклите с някоя от другите манекенки. За вас явно е нужна по-голяма рокля — добави Катлийн с типична женска злоба и се почувства по-добре.

Тамара я изгледа през присвити кехлибарени очи.

— Грешката е в роклята. Аз съм точно осми номер.

— По-вероятно сте непълен десети — натисна спусъка Катлийн.

— Ти…

— Дами — обади се Ерик зад тях. — Предлагам да продължим работата си. Трябва да приключим до четири часа. Тамара, облечи си нещо. Колкото и да си хубава, скъпа, сега не е нито времето, нито мястото да показваш красивото си тяло. Ако можеш все пак да облечеш тази рокля, направи го. Няма да те снимаме отзад.

Тамара им обърна гръб и се прибра вбесена в гримьорната, гърдите и косите й подскачаха в синхрон с резките й гневни стъпки. Приключиха с филмчето, но Тамара продължи да бъде предмет на шеги и подигравки до края на деня, както предвиди едно момче от екипа:

— Тамара, ти обра всички точки! Обзалагам се, че ще бъдеш прицел на шегите днес! Не искам да те обидя, разбира се.

Онази му хвърли изпепеляващ поглед.

А сега отново предизвикваше екипа: стоеше с опънати назад рамене върху стената на вътрешния двор, вятърът дърпаше с пъргави пръсти дрехата й по начин, много по-предизвикателен дори от почти пълната й голота преди един ден.

Тъй като тя не обърна внимание на забележката на Ерик, той търпеливо повтори:

— Направи нещо с тази проклета блуза.

Катлийн долови съвсем слаба следа от раздразнение в гласа му.

— Не знам какво да правя с нея — нацупи се Тамара.

Ерик се завъртя на пети и погледът му попадна на Катлийн.

— Катлийн, моля те…

Гласът му заглъхна и той не довърши молбата си, но беше повече от ясно какво иска. Изкуши се силно да му се озъби и да го прати по дяволите или да му каже да го направи сам, но и сега се въздържа. Пресече вътрешния двор към стената. Постави ръце на кръста си и изгледа хладно манекенката.

— Нямам намерение да се катеря по тази стена.

Тамара слезе неохотно, все още нацупена. Катлийн веднага откри проблема — разбра, че забавянето можеше спокойно да бъде избягнато.

— Не си затегнала връзките достатъчно — отиде зад нея, пъхна ръце под блейзъра и завърза наново връзките на врата, като издърпа плата по-високо над гърдите й.

— Така е прекалено стегнато — запротестира Тамара.

— Съгласна съм — отговори й Катлийн. — Имаш прекалено голям бюст за този вид блуза, но това няма да се отрази на филмчетата — едва ли някой ще забележи.

— До гуша ми дойде! — извика Тамара, обърна се и се насочи разгневено срещу нея. — Никой не може да има прекалено голям бюст, за каквото и да е! Ти самата щеше да бъдеш доволна да имаш малко по-голям, но нямаш! Яд те е, нали? Аз…

— Тамара! — нетърпящият възражение глас на Ерик преряза въздуха. — Не ти ли си струва, че вече ни забави достатъчно дълго? Върни се обратно на онази проклета стена и се усмихни. Слава богу — няма да можеш едновременно да се усмихваш и да говориш.

Думите му бяха посрещнати със смях, който придружи Тамара при връщането й върху стената.

— Благодаря — подхвърли Ерик, когато Катлийн мина край него.

— Няма защо — студено му отговори. Отношенията им бяха на това ниво от момента, в който напуснаха Сан Франциско. През седмицата, прекарана на Очо Риос, Ямайка и сега на Гранд Бахама Айлънд, той беше неизменно учтив, внимателен и незаинтересован. Отнасяха се един към друг като непознати, събрани заедно от обстоятелствата и необходимостта да свършат професионално определена работа — с изключение може би на малко по-голямата от обикновена при такива случаи сдържаност. Всяка вечер той отиваше в нейния апартамент и преглеждаха заедно плана му за следващия ден. Тя го съпоставяше със своя списък на дрехи и аксесоари за всяка манекенка, за да се убеди, че те съвпадат с неговите виждания. Когато приключваха тази рутинна работа, той й благодареше, пожелаваше й лека нощ и си отиваше. Не седнаха един път заедно на храна, пред чаша с кафе, не размениха повече думи от строго необходимите за съвместната им работа.

Празнотата в сърцето й нарастваше с всеки изминат ден и тя заживя със странния страх, че скоро ще я обхване напълно и ще я превърне в изпразнена от съдържание ненужна черупка. Колкото понапрегнати ставаха отношенията им, толкова по-ясно разбираше, че го обича и че без него животът й губи смисъл. Ако някога се бе съмнявала в това, сега вече знаеше със сигурност — любовта й към Ерик беше факт, който не можеше да се отрече. Чувствата й към него не можеха да бъдат обяснени като резултат от обикновен сексуален глад. Обичаше този мъж — обичаше го с простичката, ясна и същевременно величава земна любов…

Но обичаше и Сет. Обичаше го като брат с чисто и силно чувство. Прекланяше се пред силния му характер, ценеше високо любовта му към нея и Терън.

Но обичаше Ерик повече. На Сет принадлежеше сърцето й, на Ерик — душата й. Но той не знаеше това.

Всеки ден като че ли го отдалечаваше все повече от нея, а същевременно обогатяваше и засилваше любовта й към него… Обичаше да наблюдава как работи. Беше компетентен, истински професионалист. Изискваше много от подчинените си, но и сам той работеше неуморно, повтаряше някои сцени, докато остане доволен от резултата. Притежаваше специфичния стремеж на таланта към съвършенство.

Само за няколко дни тялото му доби медно шоколадов цвят от почти непрекъснатото излагане на тропическото слънце. Колкото повече почерняваше кожата му, толкова по-руса ставаше косата му. Обличаше се обикновено в стари, раздърпани къси панталонки и тениска, срязана така, че да покрива само раменете и горната част на гръдния му кош. Събличаше я обикновено към средата на деня. Катлийн го виждаше с панталони и спортна риза само на вечеря.

Избраха Уест Енд Ризорт на Гранд Бахама Айлънд заради предлаганите удобства и страхотния басейн. Вечер всички се събираха около него да плуват, да играят на карти, да разговарят или просто да си отдъхват с някакво питие в ръка. Бяха добре балансирана група. Няколкото мъже в нея се бяха възползвали от по-сговорчивите от манекенките и дори си бяха разменили партньорките няколко пъти. Катлийн мислеше, че знае коя е партньорката на Ерик.

Този ден нямаха повече непредвидени спирания и забавяния и успяха да приключат със снимките в Харис Бар точно когато от запад хоризонтът се покри с буреносни облаци. Почти всеки следобед падаше краткотраен дъжд, но днес облаците изглеждаха много по-зловещи. Втурнаха се да прибират скъпата апаратура и не спряха, докато всичко не беше добре опаковано и подредено. Бурята започна, когато влизаха с фургона в паркинга към курортния комплекс. Всеки грабна каквото можа от колите и се затича към стаята си. Тъй като Катлийн имаше нужда от пространство за съхраняване на дрехите, Ерик беше уредил за нея апартамент от няколко стаи в група едноетажни сгради встрани от главния хотел. За щастие тя успя да спре взетата под наем кола комби под покритието над тротоара. Разтовари дрехите бързо и ги прибра почти незасегнати от проливния тропически дъжд — но за сметка на това самата тя стана вир-вода.

Отдъхна си, когато внесе вътре и последния вързоп дрехи. Щеше да премести неправилно паркираната на тротоара кола по-късно. Затвори вратата на стаята си, но почти веднага някой почука. Сърцето й се преобърна, когато отвори и на прага застана Ерик с дрехи, от които се стичаше вода, и мокра, прилепнала към главата му коса.

— Успя ли да прибереш всичко? — попита той.

— Да — отговори му тя и се отмести, за да му даде път. — Заповядай.

Ерик влезе в стаята й и тя затвори вратата зад него.

— Ще пусна климатичната инсталация — иначе ще замръзнеш. — Катлийн посегна към термостата зад гърба му.

Ерик почувства лекото докосване на ръката й по гърба му и неволно трепна. Господи! Кога най-сетне ще преодолее желанието си да има тази жена? Не продължи ли това чистилище прекалено дълго? Или ще трае вечно? Проследи я с поглед, когато отиде до масата да светне лампата, за да прогони преждевременното смрачаване, предизвикано от проливния дъжд.

Когато се обърна с лице към него, само видът й беше достатъчен, за да реагира като при удар. Беше облечена в зелени къси панталонки и спортна блуза на зелени и бели райета без ръкави и с остро деколте. Не знаеше ли, че ризата й беше мокра и прилепваше към тялото й като втора кожа? Защо, по дяволите, е решила точно днес да не слага сутиен? Знае ли, че краката й са по-хубави от краката на която и да било от манекенките? Кожата й имаше мекотата на атлаза и цвета на узрели кайсии. Беше сритала сандалите си и стоеше пред него боса… Ноктите на краката й бяха лакирани в деликатен коралово червен нюанс.

Очите му се върнаха на лицето й, целенасочено избягвайки гърдите й. Мокрите й мигли усилваха зеленото излъчване на очите й. Устните й бяха полуотворени — стори му се, че долавя лекото и бързо преминаване на въздуха през тях. Тази уста беше създадена за целувка като никоя друга; заболя го от желание да прекоси разстоянието между тях и да притисне жадните си устни към нея.

Защо тя? Защо от всички жени, които беше имал досега, тя беше тази, от която не можа да избяга, не можа да се освободи? След всичко, което стана между тях, защо не може да я намрази? Беше износила и родила детето му тайно от него. Само странен каприз на съдбата му разкри съществуването на сина му…

Онази последна, паметна вечер в жилището му… Беше преднамерено жесток в атаката си срещу нея. Искаше и тя да страда. Думите му бяха така подбрани, че да я обидят и като личност, и като жена. Беше му отговорила с удар под пояса — думите й го засегнаха и раниха дълбоко, както може да рани само директно изказана истина… Катлийн беше права. Не трябваше да предават Сет. Но все пак… Нима беше възможно някой от тях да се противопостави на привличането помежду им, което ги теглеше един към друг като магнит?

Тя беше създадена за любов, имаше нужда да бъде любена често и всеотдайно. Какъв ли е животът й със Сет, когото обожаваше? Не е ли тази причината за тъгата в очите й? Познаваше добре естествената й склонност към смях и шеги. Но онази щастлива млада жена, която срещна в Арканзас преди две години, изглежда, беше останала завинаги под сянката на дъбовете там… Тази Катлийн беше зряла — и някак примирена. В майчинството й ли бе причината за тази промяна? Или в дъното на душата й самотно ридаеше горчиво съжаление?

Но колкото и да се беше променил всеки от тях, едно съществено нещо се беше запазило. Той все още я желаеше толкова силно, колкото я беше желал и в онези романтични дни. Но трябваше да признае, че и копнежът му за нея се бе променил. Новата му сила го изпълваше с тревога. Желанието му се беше превърнало в нужда. Нейното одобрение му беше необходимо, за да запази вътрешното си равновесие. Положителната й оценка за работата му беше много по-ценна за него от парите, които печелеше. Желаеше тялото й, както един мъж можеше да желае жена, но искаше и нещо повече от това… Понякога — много често — се улавяше, че копнее да го докосва така, както докосваше Терън. И отказваше да повярва, че никога няма да познае разтърсващата всеотдайност на това докосване…

Тя му принадлежеше. Побесняваше при мисълта, че друг има нрава над нея. Беше негова, както беше негов и синът му. Никой…

— Ерик? — гласът й беше напрегнат.

Осъзна, че лицето му сигурно е отразило част от бурята в душата му и бързо го превърна в непроницаема маска. Никога няма да допусне Катлийн да разбере какво голямо значение има за него. Твърде често го беше правила на глупак.

— Дойдох да ти кажа, че направих справка с метеорологичната станция — изглежда, очакват ни поне двайсет и четири часа буря. Обявих утрешния ден за почивен. Няколко души вече ми дадоха идеите си, но… — Сви красноречиво рамене и се усмихна. — Аз съм шефът тук и аз решавам.

— Добре ли вървят нещата? Харесваш ли това, което правиш?

Очите му заискриха от вълнение както винаги, когато говореше за работата си.

— Да-а. Започнах да… — спря, без да довърши изречението си. Искаше му се да я покани в стаята си да изгледат заедно готовите снимки. Потисна изкушението в последния момент. Не искаше да бъде в една стая с нея, да чувства присъствието й в тъмнината и да няма право да я има… Това го подсети за още нещо.

— Обажда ли се у вас?

— Телефонирах преди две вечери — всичко е наред. Смятам да се обадя отново сега. Терън… — спря внезапно.

— Да? Какво?

— Има нов зъб — съобщи му гордо Катлийн. — Тук. — Отвори уста, за да му посочи точното място.

— Наистина ли? — Ерик се засмя. — Това момче скоро ще започне да яде бифтеци.

— Но той вече яде — засмя се и Катлийн.

— Така ли?

— Смлян бифтек, разбира се.

— О, да. Знам толкова малко за бебетата… — каза това тихо, но думите му и тъгата зад тях увиснаха между нея и него.

Катлийн отклони погледа си от Ерик и прошепна:

— Да, така е.

Настъпи тишина, прекъсвана само от равномерното плющене на дъжда.

— Ако ми дадеш ключовете си, ще откарам колата ти до паркинга.

— Благодаря — Катлийн пусна ключовете на колата в протегнатата му ръка, без да я докосне.

— Почини си утре, в това време какво друго може да се прави?

— Прав си.

Той кимна, обърна се, отвори вратата и се впусна в проливния дъжд навън.

Катлийн най-сетне прибра дрехите и аксесоарите към тях в съответните кашони. Беше станало време за вечеря в ресторанта. Помисли си дали да не поръча да й донесат яденето в стаята, но реши, че това ще привлече много повече вниманието към нея, отколкото ако отиде на вечеря и се опита да прикрие лошото си настроение. Нямаше сили да издържа повече Ерик, да бъде толкова близо до нея физически и същевременно така далече. Това беше истинско мъчение, на което не искаше да се подлага.

Облече се, отиде в ресторанта и се присъедини към три от момичетата. Когато приключи с вечерята, извини се и се прибра в стаята си, където се опита да гледа някакъв телевизионен филм.

Опита се да се убеди, че депресията й се дължи на умора и си легна рано, но след като се мята неспокойно известно време в леглото, реши да се поразходи малко по кея. Може би това ще я умори и разсее достатъчно, за да може да заспи.

Облече спортно комплектче от хавлиен плат и тръгна боса към кея. Заобиколи басейна и се отправи по сенчестите алеи към крайната си цел. Кеят се простираше навътре в океана над кристалночиста вода. Дъждът беше спрял за момент, но над главата й все още се търкаляха тежки облаци, през които от време на време надзърташе бледата луна.

Видя Ерик в един от кратките лунни проблясъци — точно когато се обърна, за да се прибере в стаята си. Той лежеше на одеяло много близо до водата — тя се пенеше почти в краката му.

Нямаше начин да сбърка фигурата му. Можеше да я познае и в най-тъмната нощ. Беше по бански и подпрян на лакти, гледаше към водата. Разсмя се високо и Катлийн проследи погледа му, за да разбере какво го разсмиваше така, когато беше съвсем сам.

Но Ерик не беше сам. Тамара излизаше съвсем гола от водата, мократа й кожа блестеше на лунната светлина. Косата й изглеждаше като сребърен шал, надиплен върху раменете и гърба й.

— Не се ли страхуваш да не настъпиш морски таралеж? — извика й Ерик.

— Ако стъпя на някой, ти ще ми се притечеш на помощ.

Гласовете им се носеха спокойно над водата — очевидно беше, че изключваха друго присъствие тук.

— Да, да — ти си мислиш, че ще дойда — каза Ерик. — Твърде съм отпуснат и мързелив, за да го направя.

Звънливият смях на Тамара достигна до Катлийн като звук от счупено стъкло.

— Знам как да те накарам да се опънеш като струна.

— Хайде, опитай — предизвика я той.

Тамара вече стоеше над него — от нея върху тялото му се стичаше вода.

— Това е най-хубавата част от представлението — каза тя и се отпусна на одеялото до Ерик.

Катлийн не можеше да понесе повече гледката пред очите си. Затича с несигурни крака към стаята си.

— Трябва да уволня веднага тази кучка! — крещеше тя на стените. — В края на краищата аз съм госпожа Кирчоф и аз отговарям за всичко, нали? Не представям ли тук Сет? А Сет нае Ерик. Ще отида още сега при тях и ще я уволня. — Но когато се обърна и дори постави ръка на топката на вратата, решителността й се изпари. Не искаше да се върне на плажа — знаеше какво ще види. И няма да уволни Тамара. Няма да достави удоволствие на Ерик, като му покаже, че го ревнува.

Без да мисли за последствията, влезе в спалнята си и изтегли един от куфарите от полицата на гардероба. Започна безразборно да хвърля дрехи в него. Когато сложи всичко, от което можеше да има нужда, излезе от стаята и се отправи към фоайето на курортния комплекс. Навън отново започна да вали като из ведро.

— Искам да си тръгна оттук тази вечер. Какви полети има сега?

Сънливият нощен дежурен се почеса озадачено по главата.

— Не знам… Чакайте да проверя… Времето… — гласът му се проточи многозначително. — Сутринта ще можете да се качите на самолет за Сан Хуан. Излита в седем сутринта. Но в това време…

— Може ли някой да ме закара още сега до летището? Ще чакам там.

— Може, госпожо, но защо не…

— Къде е шофьорът на лимузината? — запита тя със заповеднически тон.

— Беше в бара преди…

— Благодаря ви. Аз съм от групата на господин Гуджонсън. Ако той поиска да влезе в стаите ми, преди да съм се върнала, можете да му дадете ключ.

Намери шофьора, който остави със съжаление и мърморене недопитото си питие — за да закара някого на летището, когато там няма никакъв самолет, както с право вметна той.

Прекара в пустата сграда цялата нощ. Сутринта изчака търпеливо обявения полет и беше благодарна, когато той закъсня с не повече от четиридесет и пет минути. Все още валеше проливен дъжд.

Полетът до Сан Хуан беше много неприятен и Катлийн тръпнеше от страх — струваше й се, че самолетът може всеки момент да падне в океана. Пуерто Рико не беше главната й цел — беше прекалено оживен град за сегашното й настроение. Търсеше уединение. Поиска информация в някаква будка на летището.

— Можете да опитате в Чъб Кей — частно островче със сравнително малка курортна площ — осведоми я жената в будката. — Островът е все още красив и уединен и отговаря на желанието ви.

— Как да стигна дотам? — запита Катлийн.

— Има само един полет дневно и той е след — направи справка с разписанието — двайсет минути.

Катлийн изтича до гишето за билети. Сърцето й се сви, когато видя самолета. Беше наполовина по-малък от този, с който беше дошла дотук. Всеки път, когато видеше самолет, пред очите й се появяваше и огромният самолет с Ерик в утробата му… виждаше го да се засилва по пистата — и пред нея заиграваха пламъците на онова ужасяващо сблъскване… Оттогава никога не се беше чувствала добре в самолет. Особено в дъждовни дни и нощи.

Какво ли щеше да се случи, ако със самолета на Ерик не се беше случила тази страхотна беда? Дали щеше да се върне същата вечер, както беше обещал? И вероятно докато вечерят, щяха да говорят за Боб и Сали — кой знае?

Когато се качи на самолета, в сърцето й лежеше тежката сянка на съжалението. За неин късмет полетът беше кратък и тя скоро си нае стая в курортния комплекс на острова. За да бъде сигурна, че никой и нищо няма да я безпокои, взе си бунгало, настрана от главната сграда.

Беше откарана с някакво подобие на карета до него. Багажът й бе внесен в уютна стая с изглед към океана. Напълно изтощена, тя се отпусна на леглото и потъна в дълбок сън.

Събуди се в настъпващата вечер от разтърсваща гръмотевица. Отиде до прозореца и дръпна завесите. Тежко водно платно се спускаше пред очите й. Чувстваше се отпочинала и в безопасност. Обърна гръб на прозореца и дъжда навън, влезе в малката баня и си взе ободряващ душ. Докато си четкаше косата, помисли лениво дали да не се обади вкъщи, но реши да отложи разговора до сутринта. Искаше тази вечер и тази нощ да бъдат изцяло нейни.

Отново се облече в спортното хавлиено костюмче. Приятният жълт цвят засилваше подновения й загар. Сви се в леглото, постави възглавницата зад гърба си и взе книжката с меки корици, която беше купила на летището в Сан Хуан.

Бурята се усили. Гръмотевиците като че ли се приближаваха все повече и повече, светкавици разкъсваха дъждовния здрач в тревожна последователност. Отиде до прозореца да дръпне завесите, за да се изолира колкото е възможно от бурята вън. Вдигна ръка към шнура, но тя замръзна във въздуха. Някой тичаше през проливния дъжд. Силен вятър го блъскаше в гърдите, караше го да залита, но беше безсилен да го спре.

Сърцето й скочи в гърлото, когато й стана ясно, че този неочакван призрак тича към нейното бунгало. Едва имаше време да се обърне ужасена към вратата, когато тя се отвори с трясък и Ерик се втурна през нея.

Дънките и ризата му бяха вир-вода, косата му прилепваше към главата му. Дишаше тежко, гърдите му се вдигаха и отпускаха като мях на ковач. От ушите, от носа, от веждите му се стичаше вода. Ръцете му бяха свити в юмруци и отпуснати до бедрата. Вторачи се яростно в Катлийн, която неволно се притисна към перваза на прозореца — в този момент тя се страхуваше повече от него, отколкото от развилнялата се навън буря.

Сега Ерик изглеждаше като истински син на Тор, заченат от бога на гръмотевиците по време на буря. Очите му бяха студени като северния вятър. Лицето му беше ужасяващо — тъмното лице на гнева, решено да си отмъсти на някоя бедна объркана душа, която си беше позволила дързостта да обиди боговете.

— Трябва да те пребия от бой — изръмжа той.

Вратата зловещо се тресна зад него.