Копринената паяжина

Деветнадесета глава

Уплахата й се замени бързо с гняв, предизвикан от ревност и безсилие да промени нещата. Остави фалшивата закрила на прозореца и се изправи предизвикателно срещу него, напрегната докрай от потисната ярост.

— Напусни веднага стаята ми и ме остави на мира!

— О, не, госпожо Кирчоф. Не и след като рискувах живота си да дойда дотук. Няма да изляза, докато не приключа това, за което съм дошъл.

Лицето й пребледня и Катлийн забрави за решението си да се отнася към него само с презрение.

— Долетя дотук в тази буря? Как?

— Намерих пилот, по-алчен, отколкото страхлив, и го подкупих. Оставих го в тоалетната на летището. Не се чувства особено добре.

— Луд си да дойдеш тук в такава буря. Пилееш си напразно и времето, и парите, и героичните усилия. Не искам да те виждам. Моля, напусни стаята ми.

Ерик се изсмя гневно.

— Няма да стане.

Направи две заплашителни стъпки към нея. За да отложи това, което неминуемо щеше да последва, Катлийн попита бързо:

— Как ме откри? На никого не казах къде отивам.

— Това ти поведение се превръща в лош навик, госпожо Кирчоф — подигра се той. — Този път обаче не си успяла да прикриеш следите си достатъчно добре. Признавам, че когато пристигнах в Сан Хуан и не те открих в хотела, за кратко време изгубих следите ти, но не беше особено трудно да се върна обратно на летището и да подновя въпросите си за… няма значение какво съм питал. Важното е, че те открих. — Устните му се опънаха в твърда, горчива линия. Мокрите дрехи направиха вада в краката му, а когато пристъпи към нея, обувките му изджавкаха. — Защо избяга, без да оставиш никакво съобщение? — Очите му я пронизваха, притискаха я към прозореца.

Катлийн с мъка преглътна буцата страх, която отново заседна на гърлото й. Не, той няма да й причини болка. Знаеше това. Но… сигурна ли е?

— Аз… бях уморена. Исках да се откъсна за малко от всичко и всички. Възнамерявах да се върна за снимките. Нямам ли право на свободен ден, както всички други? — Съвзе се достатъчно, за да завърши обясненията си разгневено.

— Да, но ти си единствената, която предпочете да се изниже посред нощ като крадец, без да каже нито дума на никого. Единствено ти изостави всички и хвърли отговорника на екипа в ужас. Мислите ли, че това е поведение на възрастен човек, госпожо Кирчоф?

— Престани да ме наричаш така, като че ли името ми е някакъв епитет! — сряза го тя.

Усмивката му беше предизвикателно обидна.

— Срамувате ли се от името си, госпожо Кирчоф? Или се срамувате от начина, по който стигнахте до него? Бедният Сет така и не можа да се ориентира в теб, нали? Да пукна, ако мога да разбера защо такъв чудесен човек като него те е избавил от затруднения, когато в утробата ти е било моето дете.

— Затваряй си устата! — отдели се от прозореца и се приближи към малък шкаф с чекмеджета, като преднамерено му обърна гръб. — Мъж като теб не може да разбере почтен човек като Сет. Не всички мъже са така разглезени и такива големи егоисти като теб.

— Кое точно ти дава право да говориш така? Не ти ли се струва, че си превишаваш правата? — следваше я по стаята, обезсилваше опитите й да увеличи разстоянието между тях; зад него оставаше мокра пътека.

— Ако аз не знам какво се върти в главата ти, сигурна съм, че Тамара ще може да ме осветли по въпроса. Видях я миналата нощ да излиза без премеждия на брега — без да настъпи нито един морски таралеж! — гневно се върна на първоначалната си позиция до прозореца. Гръмотевиците и светкавиците бяха спрели, но потоци дъжд продължаваха да се изсипват по пясъка и океанските вълни пред погледа й. Вятърът навеждаше палмовите дървета почти до земята.

Ерик вдигна любопитно вежди.

— Шпионираше ни, така ли? — запита я развеселен.

Катлийн се обърна отново с лице към него, този път истински побесняла.

— Не! Но не можах да заспя и реших да се поразходя по кея. Не беше много трудно да ви забележи човек. И на двамата явно ви беше все едно дали някой ви вижда или не. Отидох си, преди сценарият да стане прекалено отблъскващ.

— В такъв случай не знаеш какво точно стана.

— Мога да предположа.

— Ревнуваш?

— Аз да р-ревнувам? — заекна тя. — Сигурно се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Ти избяга, защото не си могла да понесеш да ме гледаш заедно с Тамара.

— Не можах да понеса да гледам двама възрастни да се държат като… като непослушни деца! Човек трябва да е влюбен, за да се люби до водата — завърши тя съвсем нелогично и прехапа устни.

Искаше й се да върне думите си назад, но това беше невъзможно. Дишаше тежко, гневът и силата на бушуващите в нея чувства подкосяваха краката й. Сега Ерик знаеше, че тя си спомня — че лелее с обич този спомен — спомена за онази единствена и неповторима тяхна обща нощ край реката…

Известно време я гледаше втренчено изпод надвисналите си вежди, преди да промълви с одрезгавял глас:

— И ти си спомняш…

Сърцето й лудо биеше, опитваше се да отмести погледа си от него, но очите й отказваха да се подчинят на командите на объркания й мозък.

— Да — наведе глава. — По-добре щеше да бъде, ако не се беше случило…

— Сигурна ли си?

Вдигна рязко глава и изстреля гневно отговора си:

— Да!

— Ние нямаше да имаме и Терън.

— О! — разплака се и отново му обърна гръб. Потърси опора в перваза на прозореца, въпреки че нищо не можеше да бъде достатъчно силно, за да поеме ужасната тежест в сърцето й. Беше казал «ние». Грешеше. Той нямаше права над Терън — тя имаше. Тя и Сет. Прошепна едва чуто:

— Докога ще се самоизмъчваме по този начин? Всеки път, когато сме заедно, правим всичко възможно да си причиним болка един на друг. Предавам се. Уморих се да се боря с теб, Ерик.

— Не съм дошъл тук да се боря с когото и да било — гласът му прозвуча съвсем близо до нея и я стресна.

Кръвта нахлу в главата й и тя стисна силно очи.

— Защо ме последва?

Ерик не отговори. Тя стоя дълго с гръб към него в очакване на отговор, но той не почете мълчаливата й молба да го чуе. Обърна се, вгледа се в лицето му, надвесено над нейното, и повтори въпроса си.

— Защо дойде след мен?

— Защото не можех да допусна отново да изчезнеш от живота ми. Едва останах жив първия път — той ми беше предостатъчен… Трябва да те имам в живота си, Катлийн.

— Аз съм омъжена.

— Да, по закон. Но онзи мъж не е истинският ти съпруг — ръцете на Ерик се отпуснаха леко, но твърдо на раменете й. — Любила ли си се някога с него?

В този момент трябваше да му удари плесница и да му заяви, че интимният й живот със Сет си е тяхна работа. Вместо това, Катлийн поклати отрицателно глава:

— Не.

— Той ли е бащата на сина ти? — ръцете му, топли и силни, легнаха ласкаво на бузите й и леко отблъснаха главата й назад.

— Не — прошепна тя, когато лицето му се наведе бавно над нейното и устните му докоснаха нейните.

Той попита дрезгаво:

— Кой е съпругът ти, Катлийн?

— Ти — прошепна тя, преди устните му да потърсят отново нейните и двамата да се слеят в страстна прегръдка. Повдигна я от пода и телата им се притиснаха силно едно в друго — разделяха ги само дрехите…

— Катлийн, целуни ме, целуни ме — молеше я той, като едва повдигна устни от нейните, за да си поеме дъх.

И Катлийн в самозабрава му предложи устните си. Когато той най-сетне я пусна на пода, обви ръце около нея и притисна лицето й към мократа си риза.

— Никога не си тръгвай, без да ми кажеш къде си. Едва не полудях, Катлийн. Господи, не прави това отново — притисна я още по-силно към себе си и покри косата й с целувки.

— Не. Няма да правя повече така — гласът й се промени и тя тихичко се засмя. — Ако ми обещаеш нещо.

— Дръпна се леко назад, за да я погледне.

— Какво?

— Че няма да ме мокриш така следващия път, когато се втурнеш след мен.

Той видя познатия предизвикателен, щастлив блясък в зелените й очи, който не беше виждал, откакто я целуна и й махна с ръка за довиждане онзи съдбовен ден на летището преди повече от две години. Усмивката му беше открита и безгрижна, както тогава — в нея нямаше и следа от студения цинизъм, който обикновено извиваше устната му нагоре в лукава усмивка.

— Обещавам.

Още веднъж обхвана с устни нейните и заигра с тях. Тя се опитваше да хване изплъзващите й се устни, но не успяваше. Когато Ерик отново повдигна глава, веднага забеляза шеговития блясък в очите му.

— Не съм си донесъл никакви други дрехи. Какво предлагаш да направя?

Катлийн си даде вид, че обмисля задълбочено въпроса му.

— По всичко личи, че за нас идва нощта на голямото целуване. И тъй като не желая да се разхождам в мокър хавлиен костюм, предполагам, че единственото разрешение на проблема е да съблечеш всичките си дрехи.

Ерик щракна с пръсти и лицето му светна.

— Как сам не се сетих за това?

Катлийн се засмя като малко момиче.

— Защо не ги свалиш от себе си, докато ти потърся кърпа?

Хвана ръката й в момента, в който се канеше да тръгне към банята.

— Само още една бърза целувка…

Тя изпълни желанието му и влезе в банята. Докато беше там, бързо напръска «Митсуко» по раменете и гърдите си. Изглеждаше съвсем естествено да се съблече и тя. Излезе от банята с кърпа пред себе си. Ерик беше стигнал до бельото си — в следващия момент и то последва останалите му дрехи. Когато обърна голото си тяло към нея, тя затаи дъх. То беше великолепно със силата и мъжествеността си.

Бавно се приближи към нея с поглед в очите й. Когато застана само на един дъх от нея, Катлийн каза:

— Ти си моят датски принц.

Не, това беше Хамлет. Катлийн се усмихна:

— Той с нищо не те превъзхожда.

Вдигна кърпата към косата му и игриво я разроши — тя беше вече почти изсъхнала. После с обич погали през меката тъкан всяка черта на любимото лице. Дойде ред на раменете и ръцете му и когато се наложи да смъкне кърпата надолу, чу го да поема шумно дъх при вида на голото й тяло.

Притисна кърпата към гърдите му, затърка ръце над нея, за да го изсуши. Това бяха по-скоро ласки, отколкото движения по необходимост. Ръцете й слязоха надолу, погалиха стегнатия му стомах, стигнаха до корема му. Катлийн се усмихна тайно на разочарованието му, когато махна кърпата и я постави на раменете му. Но Ерик получи добра компенсация — сега можеше да я гледа без прикритието на кърпата…

Тя хвана по един ъгъл от кърпата и започна да я движи наляво и надясно по гърба му, за да го изсуши. С всяко движение я смъкваше все по-надолу, като същевременно се приближаваше към него. Когато достигна долната част на гърба му, Ерик задържа очаквателно дъх — и търпението му беше възнаградено.

Тя продължи да движи кърпата по бедрата му, като се отпусна срещу него.

Ерик прекрати играта, обгърна я здраво с ръце, притисна я силно към себе си. Устните му се спуснаха върху нейните.

Катлийн се залюля срещу него, тялото й вибрираше от жажда. Ръцете му галеха гърба й, събуждаха всеки нерв в гръбначния й стълб, бяха умели и знаещи.

Ерик не губеше време — вдигна я на ръце и я понесе към очакващото ги легло. Постави я върху възглавниците, отпусна се до нея и се опря на лакът, за да може да я гледа.

— Катлийн, ако желаеш да спра…

Тя постави пръсти върху устните му.

— Люби ме, Ерик, моля те. Сега. Веднага.

Той хвана ръката й, която милваше тила му, и нежно целуна дланта й. Отпусна се с цялата си дължина върху нея. Тялото й се притисна към неговото с мълчалива молба и той изпълни онази болезнена, дълбока празнота в нея…

— Сладка моя… — прошепна. — Винаги съм те обичал, Катлийн. О, господи, мислех, че паметта ми преувеличава, когато си спомнях отново и отново колко добре ни беше на двамата… Оказа се, че не е грешила… И все пак, любов моя, споменът бледнее пред това изживяване сега. — Обхвана с ръце лицето й, обсипа го с целувки.

Тя усети, че той почти се страхува, да не би да й причини болка. Погледна право в сините му очи и каза с треперещи устни:

— Аз съм само твоя, Ерик. Искам те целия.

— Катлийн… съкровище мое… — успя да отговори той и след миг всичко се превърна в светлина — телата им, душите им, предметите. Достигнали върховната наслада, двамата сякаш потънаха в безвремието.

— Божествено е — въздъхна блажено Катлийн, силните му ръце умело масажираха мускулите на раменете й.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Как си се научил да масажираш така добре?

— Практика.

— О, ти, негодник такъв! — извика тя и обърна главата си, за да го погледне.

Той игриво я плесна по дупето.

— Лежи кротко, иначе ще спра.

— Не, продължавай. Харесвам докосването на ръцете ти — правиш го така добре.

— Не ставай дръзка — иначе ще те накажа.

— Каак? — попита тя с подчертано равнодушно разтягане на гласната.

— О, мога да измисля куп дяволски начини. Ей сега ще ти демонстрирам един — отговори веднага той и смъкна ръцете си надолу. — Може да ми се наложи да стана лош и да правя например това. Научи ли дамата урока си? — запита я той, отпускайки тяло върху нея и плъзгайки ръце под гръдния й кош, за да погали гърдите й. Тя се повдигна леко, за да улесни ръката му.

— О, да-а — въздъхна тя щастливо. Дъхът му пареше кожата й — той беше отместил косата от врата й и сега целуваше ухото й.

Бедрата му се наместиха по-стабилно върху нейните.

— Ерик, моля те…

Целуна я звучно по бузата.

— Не. Чаках те достатъчно дълго време, Катлийн — постави ръка на рамото й и я обърна. Махна с леко движение косата от челото й и се усмихна. — Преди малко и двамата загубихме контрол над себе си и всичко свърши много бързо. Искам време — искам бавно да вкусвам тялото ти, искам да имам цялото време на света, за да ти се насладя…

Целуна я. Страстна целувка, която едновременно и даваше, и получаваше, която и предизвикваше, и отговаряше на предизвикателството, целувка на обещание и клетва…

— Миришеш винаги така прекрасно — прошепна Ерик с устни зад ухото й; после ги придвижи надолу по врата.

Повдигна се на ръце и погледна с благоговение гърдите й.

— Повдигни си ръцете зад главата. — Катлийн изпълни искането му и няколко мига той попива красотата на тялото й с очи.

Разпиляната й коса беше като кестеняв пухкав облак върху бялата възглавница, която обрамчваше съвършенството на лицето й и го подсилваше. Загорялата й кожа контрастираше с по-бледата плът там, където са били бикините й. Гладка и нежна, сега тя като че ли излъчваше топлина.

— Ти си съвършена — прошепна той. — Нито прекалено едра, нито прекалено дребна. Безкрайно женствена. — Наведе глава и целуна гърдата й. Премести устни на другата й гръд и прошепна: — Иска ми се все още да имаш мляко. Бих искал да го вкуся.

Ръцете й се смъкнаха надолу и обвиха врата му.

— Съжалявам, че не намираш в мен това, което искаш.

— Напротив — в теб намирам всичко.

Този път не бързаха. Имаха време. Цяла вечност. Защото това, което изживяваха сега, беше като раждане…

Когато най-накрая се подчиниха на вече вибриращите си тела, направиха го отново заедно и се сляха и с тяло, и с дух.

— Умирам от глад — обади се Катлийн от леглото. Беше се облегнала на дървената табла, с чаршаф, изтеглен до брадичката й. Ерик стоеше до прозореца, вгледан в търкалящите се над океана облаци. Бурята беше преминала и сега спокоен дъжд отбелязваше края й.

Ерик се обърна и й се усмихна момчешки.

— Нищо чудно. Изгорихме поне десет хиляди калории от снощи.

Катлийн се изчерви.

— Ако някой иска да отслабне, няма по-добър начин от този.

— Ти нямаш нужда от това. И бездруго си само кожа и кости.

— Кожа и кости! — отметна чаршафа и седна възмутена. — Не е вярно! — Погледна без смущение гърдите си.

— Съгласен съм, че някои твои части са по-закръглени.

Катлийн хвърли възглавницата срещу него, но той пъргаво я хвана, преди да направи някоя пакост.

— Изглежда, надяваш се, че ще проявя кавалерство и ще тръгна да търся храна.

— Това е най-малкото нещо, което може да направи един джентълмен. Не си ми платил дори вечерята.

— Ще си намокря отново дрехите — захленчи престорено той.

— Тогава отново ще ги съблечеш. И за да не се чувстваш неудобно, и аз ще съблека моите. Но, разбира се, в случай че…

— Тръгвам, тръгвам — забърза Ерик, докато нахлузваше полуизсушените си дънки и риза. — Ще се върна веднага. Не прави никакво движение. — Намигна й многозначително, преди да затвори вратата зад себе си.

Помръдна се само за да отпусне чело на вдигнатите си колене.

— Няма да мисля — повтаряше си тя. — Няма да мисля за последствията или за каквото и да било друго, а само за Ерик и за това, че съм с него. Обичам го. Сигурно заслужавам този кратък празник. Нали? Нали? Няма да мисля за отговорност, лоялност, задължения, морал. Утрешният ден не съществува. Днес той е с мен, обича ме, люби ме. Отказвам да мисля извън днешния ден. Обичам го. Обичам го.

Посрещна го с разтворени ръце, когато се върна в стаята й с пълна чанта продукти.

Ерик щастливо се смееше, докато изтръскваше вода от косата си върху голата й кожа.

— Ето, видя ли? Не спази обещанието си никога да не ме мокриш — укори го игриво Катлийн.

— Наруших го още снощи, когато бяхме под душа — подразни я той, наведе се и я целуна по носа. — Но тогава не се оплакваше.

— Просто бях вежлива — продължи Катлийн шегата.

— Вежлива! Чувал съм наистина за южняшкото гостоприемство, но, скъпа моя… — Тя бързо му пъхна парче кифла в устата и той трябваше да замълчи.

Беше донесъл палачинки, плодове, бисквити, сирене, пържени картофи, шоколад и кутия плодов сок — което беше напълно безсмислено, тъй като нямаха отварачка за нея. Но това беше най-вкусната — макар и най-разнородната храна, която някой от тях някога беше ял. Храниха се на пода — като на пикник. Ерик също се беше съблякъл, но и двамата се увиха в кърпи, за да поддържат поне някакво подобие на приличие. Ерик беше заявил, че не е честно нейната кърпа да бъде поставена по-горе от неговата и накрая стигнаха до компромисно решение кърпите им да бъдат точно на кръста. Разреши й обаче да остави наниза си от коралови мъниста на врата.

— Те лежат така красиво на това предизвикателно място… — каза той и прекара леко пръст по линията на наниза.

Когато се нахраниха, тя протегна ръка за четката си за коса. Започна енергично да се реши, изправена на колене, с лице към него.

— Радвам се, че косата ти закрива белега на главата — каза тя, когато откри бледорозовата линия, спомен от получената при самолетната катастрофа рана.

— Да-а. Трябваха й само няколко седмици след смъкване на превръзките. Косата ми расте много бързо.

— Имаш хубава коса — каза тя замислено.

— Ти си хубава.

Катлийн погледна към него и видя, че докато реши косата си, гърдите й се люлеят примамливо.

— Махни това нещо — хвана китката й, разклати я леко и четката падна на пода. Обгърна с ръце врата й, после отпусна глава на гърдите й. От гърлото й се отрони нисък доволен стон.

— Докосни ме — прошепна той. — Никой, Катлийн… Никой не е като теб — кълнеше се той. — Ти ме омагьоса, чарът ти ме направи много по-силен, отколкото някога съм бил — и в същото време треперя от слабост… Катлийн.

— Името й прозвуча и като стон, и като ридание… Притискаше я към себе си, люлееше я нежно на скута си във всевечния ритъм на любовта, почти без страст, но с нещо много по-дълбоко, много по-силно. У Катлийн се надигна ново чувство — на завършеност, на пълнота — и то надвишаваше удоволствието. Тя беше Ерик, а той — Катлийн…

Когато телата им се разлюляха, разтърсени от силата на екстаза, тя извика неговото име. А неговият дрезгав вик обяви тържествуващо:

— Ти си моя!

— Наистина ли имаш трапчинка под тях? — запита тя лениво. Пръстите й галеха мустаците му. Двамата лежаха на леглото с лице един към друг, преситени от любов. Само ръцете им продължаваха да докосват, да изследват, да опознават другия…

— Може би ще трябва да обръсна мустака си от тази страна, за да узнаеш истината със сигурност. — Той постави пръста й на устата си, целуна го нежно.

— Не смей! — възкликна тя.

Дълбок смях се претърколи в гърдите му.

— Защо не?

— Поради две причини, Ерик. Първо, мога да реша, че си отблъскващо грозен без мустаци.

— Благодаря. А каква е другата?

— Приятно ми е да ме докосват…

— О, да-а? — изправи се на лакът, веждата му се вдигна многозначително. — Къде? Тук? — Той докосна ъгъла на устата й с пръст.

— Ъъъмммм… — наведе се и я целуна там, където я беше докоснал.

Късно следобед дъждът най-сетне спря и те се разходиха по плажа, хванати за ръце.

— Казаха ми, че при хубав ден по време на отлив на няколкостотин метра от брега има насип — човек може да отиде спокойно до него. Но когато дойде приливът, водата го покрива изцяло и никой не може дори да предположи, че го има.

— Това е хубав остров — отвърна Катлийн. Сега всяко място би им изглеждало красиво.

Говориха целия ден. Ерик й разказа за решението си да напусне Сейнт Луис и да отиде в Европа. Разказа й и с попълни подробности за осиновяването на Джейми от Боб и Сали.

— Сега той е съвсем различен от детето, което ти познаваш. Толкова е открит и самоуверен — няма да можеш да повярваш, че е същият Джейми от Маунтин Вю. Никой не може да го накара да замълчи. Разбира се, майка ми го обожава. До раждането на малката Дженифър той беше единственото й внуче.

И двамата замълчаха, всеки за себе си коригира другия — Терън също й беше внук.

— Тя все още ли е в Сиатъл? — запита Катлийн, заличавайки неудобната пауза.

— Да.

— А Боб и Сали?

— Те живеят в Тусла. Заради това успяха да дойдат до Форт Смит само няколко часа след катастрофата. Името на Боб беше вписано в личната ми карта като най-близък роднина, на когото да бъде съобщено в случай на нещастие. Тръгват веднага за Форт Смит след телефонното обаждане от болницата. Боб работи като техник в компания за преработка на нефт.

Говориха много и на различни теми, но и двамата внимаваха да не засегнат дори и най-слабо Сет и женитбата й.

— Никога не съм спал с Тамара — заяви внезапно той, когато седнаха на мокрия пясък.

— Какво? — Катлийн се направи, че не го е чула. Погледна към морето. — Никога не съм казвала, че си спал.

Той се засмя и обгърна с ръка раменете й.

— Но така си мислиш. Катлийн, имай ми малко по-голямо доверие. Нима наистина мислиш, че мога да легна с уличница като нея? — изглеждаше съвсем естествено смаян. — Всеки мъж оттук до Тимбукту сигурно е споделял леглото й. Онази нощ отидох сам на плажа. Тя ме последва.

— Но аз я видях да излиза гола от водата и да се отпуска върху теб. Тя…

— Веднага я отхвърлих. Само че ти не си видяла тази част от представлението — когато забеляза скептичния й поглед, добави: — Приемам, че тя ме беше нарочила от момента, в който ме видя, но аз никога не приех поканата й. Направих всичко необходимо, за да разбере, че това няма да стане и че е по-добре да се откаже. Но тя е от хората, които не умеят да губят.

— Всеки път, когато ти пускаше ръце, ми се искаше да я убия. — Зелените й очи заискриха свирепо.

Ти си малка тигрица, Катлийн Хейли — подразни я Ерик и никой от тях не забеляза, че я нарече с моминското й име.

— Току-що се обадих до информацията. Ще има самолет едва утре сутринта — Ерик изговори думите механично, не допусна отчаянието му да проличи. Седна на края на леглото и се втренчи с враждебен поглед в невинния телефон.

— Добре — Катлийн току-що излизаше от банята.

Ерик повдигна очи към нейните, хвана ръцете й и я притегли на леглото до себе си. Вгледа се в нея, като че ли искаше да запамети всяка дребна особеност на лицето й, вдъхваше с наслада и тъга неповторимия й аромат.

— Ще трябва да се върнем вкъщи, Катлийн — каза той тихо.

Тя докосна косата му, мустаците му и устните под тях.

— Знам. Но не днес. Утре.

Той се отпусна назад и я притегли в извивката на рамото си. Лицето му беше замислено. Прехвърляше бавно къдрици от косата й между пръстите си.

— Какво?

— Хм?

— За какво мислиш?

Той пое дълбоко дъх.

— Много си потиснат.

Тя се повдигна и се наведе над него. Никога не го беше виждала толкова вглъбен в себе си — с изключение може би само на онези няколко минути, когато й разказа за бежанския лагер в Етиопия.

— Какво има, Ерик?

— Винаги когато съм с теб, действам като разгонено животно. Възползвам се от това експлозивно привличане между нас и го демонстрирам, без да покажа достатъчно нежност.

— Ерик, това привличане е взаимно. Никога не си взел повече от мен, отколкото аз съм имала желание да ти дам.

— Мислиш ли? — смъкна краката си на пода и отиде до прозореца. Катлийн остана на средата на леглото, объркана от тази нова страна на мъжа, когото мислеше, че познава така добре.

— Ерик, какво има? Какво те безпокои? — попита тя тихо.

Той се облегна на перваза на прозореца и се вторачи в океана.

— Безпокоя се, като мисля, че ти може би не знаеш как се чувствам по отношение на теб. Безпокоя се, че ти напълно оправдано може да си мислиш, че ме привлича единствено твоето тяло. Никога не съм ти казвал за другите неща… — той направи безпомощен жест в напразен опит да намери подходящи думи. — Трудно ми е да изразявам чувствата си.

— Това не е вярно. Ти си толкова мил с Терън. Спомням си и отношението ти към децата в лагера. Ти беше…

— Да — прекъсна я той нетърпеливо. — Да, но с теб много често се държа грубо. Ти повече от всеки друг провокираш буйния ми нрав — признавам, че не съм нито особено издръжлив, нито особено търпелив. Не мога да разбера защо се държа така с теб, когато ти означаваш толкова много за мен, Катлийн. Някои от нещата, които съм ти казвал, които съм ти направил, са… няма достатъчно силна дума за тях. Защо непрекъснато те предизвиквам срещу себе си? Почти като че ли те наказвам за нещо.

Тя седеше тихо на леглото и несъзнателно увиваше завивките с треперещи пръсти. Преглътна мъчително и попита:

— Защо… защо мислиш, че не можеш да изразяваш чувствата си, Ерик?

Той се отдалечи от прозореца и се отправи към един от столовете. Отпусна се тежко на него и се вгледа в пода между широко разтворените си колене.

— Баща ми беше много добър човек. Никога нищо не е направил, за да причини преднамерено болка някому. Но той никога не даваше външен израз на чувствата си. Не си спомням да е прегърнал някога Боб или мен. Знам, че много обичаше мама, но никога не й го каза. Отнасяше се с презрение към всяка демонстрация на обич. За него нежността беше равна на слабост. Мисля, че в това отношение и аз съм като него. Не искам да съм такъв. Опитвам се — колкото е възможно — да показвам ясно любовта си към Терън. Не искам и на него да му липсват тези… тези така нужни ласки. — Вдигна очи към нея. — Искам да знаеш, че те обичам толкова много, колкото мога да обичам. Съжалявам, че не мога да изразя любовта си към теб по-добре. Имам нужда да знам, че… че държиш на мен… поне малко — добави той с прегракнал глас.

— Ерик — прошепна тя. — Ерик. — Като съпруга на Сет не можеше да изрази с думи любовта си към него, която изпълваше цялото й същество — но можеше да му я покаже. Катлийн разтвори ръце и той се сгуши до нея на леглото.

Държа го в прегръдките си през цялата нощ.