Копринената паяжина

Трета глава

Началото на следващия ден не изглеждаше обещаващо. Катлийн не беше спала добре и настроението й не се оправи, когато отиде на закуска и откри, че Ерик е вече там. Той се усмихваше, дразнеше децата, флиртуваше с възпитателките и изглеждаше отпочинал и жизнерадостен.

Катлийн обичаше домашно приготвените бисквити, които се топяха в устата, въпреки че обикновено не закусваше редовно. Тази сутрин обаче любимите й лакомства имаха вкус на тебешир, който дъвчеше механично и промиваше с капучино. Миризмата на прясно препечен бекон и бъркани яйца съвсем не възбуждаше апетита й. Като че ли само за една нощ целият й свят се бе преобърнал наопаки. Вината беше на Ерик Гуджонсън и тя го ненавиждаше. Беше напуснала работата си, за да избяга от натрапването на мъж с прекомерно самочувствие. Сега й се струваше, че Дейвид Рос не е нищо повече от любител в сравнение с Гуджонсън.

Само в най-тайните кътчета на ума си признаваше, че не беше останала равнодушна към внезапната му целувка. Беше бърза, почти игрива, но нежна. Когато усети устните му, удоволствие прониза гърдите й, прониза я надолу до самия й център и остави зад себе си незадоволено очакване като разтворена рана…

Сега, докато го наблюдаваше прикрито иззад гъстите си черни мигли, Катлийн си призна, че й харесва. Всичко, което беше вършила от момента на тяхната среща, беше всъщност защитна реакция на неговото налагащо се мъжко присъствие. Очевидно на Ерик му харесваше да я предизвиква и да упражнява върху нея мъжкия си магнетизъм.

Катлийн реши да не допусне повече да я провокира и бързо направи плана си за деня. Беше способна, независима жена и до края на този ден той ще разбере това. Колкото до нейното отношение към него, ще се държи хладно, с професионализъм и ще отговаря на двусмислените му шеги със снизходителна толерантност.

Изправи се решително, погледна часовника си и изсвири заповеднически със свирката, вързана около врата й.

— Всички от четвърта група, внимание: среща на стъпалата. Бързо!

Гордееше се с подчертаната увереност в гласа си. Отнесе таблата с чиниите до кухненския шубер с високо вдигната глава. Когато излезе навън и тръгна към групата си, Ерик се обърна с лице към нея. Опъна рамене назад и й отдаде бързо чест под веселия смях на децата.

— Готов за действие, сержант.

Катлийн потисна изкушението да му отговори язвително; вместо това го запита любезно:

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Да, готов съм — заяви той тържествено.

На теб ти се струва така, помисли си Катлийн.

— Чудесно — каза на глас. — Хайде да тръгваме. Планът й за днешния ден беше запълнен с изтощителни натоварвания. По този начин се надяваше да постави господин Гуджонсън на мястото му, но с разочарование трябваше да установи, че той се справя чудесно с всички изпитания. Изкачи стръмната скалиста пътека като коза, и при това с камерата на рамо, готов да я използва всеки миг. Как съумява да постигне това? — питаше се тя вбесена, отпускайки се върху тревата, когато спряха за почивка.

Междувременно Ерик снимаше децата, които пиеха вода, изтърсваха пясъка от гуменките си или се разхождаха в гората.

Катлийн се облегна на дървото зад себе си и затвори очи. Отвори ги стреснато, когато тежкото тяло на Ерик се отпусна до нея.

— Фюю! — Пое дълбоко дъх и попи потта от челото си с носна кърпичка. — Как се справяш с това всеки ден?

— Нима си уморен? — запита тя със следа от недоверчивост в гласа.

— Разбира се. Ти не си ли? Ако правя тези изкачвания всеки ден, ще си умра за седмица.

Тя му отговори с лек смях. Точка за нея ли беше това?

Когато се върнаха в лагера, обядваха набързо и се отправиха към стрелбището за упражненията с лък. Децата притиснаха Ерик с настояване и той да направи опит. Постижението му беше много по-добро от това на Катлийн и децата се струпаха около него, изпълнени със страхопочитание, когато той многократно изпрати стрелата точно в центъра на мишената. После видеооператорът отново вдигна камерата на рамото си, снимайки усилията на децата, които се мъчеха да следват съветите на Катлийн.

Към средата на следобеда тя трябваше да преодолее част от отрицателното си отношение и да признае някои качества на Ерик, които заслужаваха уважение. Например той никога не забравяше защо е тук. Камерата беше като срасната с ръката му — много внимаваше с нея. Но истински я изненада умението му да се разбира с децата. Отговаряше със завидно търпение на многобройните им въпроси, шегуваше се с тях, дразнеше ги приятелски, с еднаква лекота им правеше строги забележки или ги утешаваше.

Когато даде знак със свирката си, че е време за плуване, децата се втурнаха към реката с възторжени викове. Докато тичаше с тях, Катлийн хвърли поглед през рамо и забеляза, че Ерик се връща към лагера. Потисна лекото си разочарование и насочи вниманието си към децата.

Под късите панталонки и тениската си носеше бикини. Съблече се и влезе заедно с децата в реката. Те веднага я включиха в игрите си и й се наложи да се бори с тях, за да задържи главата си над водата, докато те групово се мъчеха да я потопят.

Най-сетне се смилиха над нея и я освободиха със смях и викове. Излезе от водата и прибра назад прилепналата по лицето й мокра коса.

В този момент видя Ерик да стои на брега по бански, но с камера в позиция за снимка, насочена право към нея. Тя се поколеба, усмихна се неуверено и се обърна да направи забележка на децата да не лудеят прекалено.

Пресече плитчината и изстиска водата от косата си.

— Мислех, че си решил да приключиш за днес — каза тя с неравен глас. Искаше й се Ерик да гледа някъде другаде, а не да оглежда тялото й.

Той постави камерата си на безопасно място върху суха и плоска скала под сенчесто дърво. Дъхът й замря при вида на тялото му. Килимът от къдрави руси косми, който покриваше гръдния му кош, надолу преминаваше в копринена ивица, която изчезваше в ниско разположения колан на сините му бански. Мускулестите му стройни крака бяха загорели, както останалата част от тялото му, а това изтъкваше златото на русите му косми по тях.

— Трябваше да сменя лентата и да си облека бански.

— Ще влизаш ли във водата?

— Да. Не мога да издържа на изкушението. Едва не се стопих там, горе — посочи стръмния хълм, който бяха изкачили сутринта.

Когато Ерик влезе във водата, Катлийн се отпусна на брега. Той играеше по-грубо с момчетата, беше деликатен с момичетата, но никого не лиши от внимание. Не бе забравен дори Джейми, който цял ден вървеше по петите му като влюбено кученце.

Докато Ерик и децата лудуваха във водата, Катлийн прокарваше пръсти през косата си и почти я беше изсушила, когато видеооператорът най-после реши, че трябва да излезе на брега.

— Ако остана твърде дълго във водата, ще имам нужда от повече витамини — прошепна той и се отпусна на гръб до нея. Кожата на стомаха му се опъна стегнато и образува дълбоки кухини под ребрата. Гърдите му тежко се вдигаха и падаха, докато се мъчеше да урегулира дишането си.

Катлийн се засмя.

— Ти издържаш на натоварвания с лекота — и преди да разбере защо прави това, си призна: — Днес се опитах да те накажа, като те преуморя.

Той се обърна настрани и погледна към нея с пронизващите си сини очи. Тя не издържа и отправи поглед към плискащите се в реката деца.

— Защо? — запита той тихо.

Не се усмихваше. Катлийн разтръска все още влажната си коса.

— Не знам. Може би защото изпитвам инстинктивно отвращение към всеки, който следва хората с камера на рамо, като че ли се опитва да ги хване в някакво компрометиращо положение. Класифицирах те като циник, който търси някакви скрити мотиви зад нашата програма. Лагерът е организиран от църквата и се поддържа главно с частни дарения. Една и Би Джи получават много малки заплати за труда си. Всяка есен и пролет приемат тук групи за професионални срещи, събирания и прочие. Парите, които осигуряват от тези дейности, се влагат директно в издръжката на лагера. Те приемат този летен лагер за деца — сираци като своя лична мисия, но са открити и за критика. Предполагам, че те възприех като ловец на вещици там, където ги няма.

За нейна изненада, той се разсмя.

— Няколко години по-рано щеше да имаш право да мислиш така.

— О?

— Да, така е. Бях циник. Мислех, че светът и всичко в него вони. Знаех отговорите на въпроса как могат да се оправят нещата, но не исках да ги споделям с никого. Това би ме смъкнало на същото ниско ниво, на което бяха всички останали идиоти, поставили си за цел да намерят изход от несправедливостта в света — присмя се горчиво на себе си и прехвърли няколко малки камъчета от едната в другата ръка.

— Защо си бил толкова ожесточен към света? — запита Катлийн. — Аз имах извинение да приемам нещата по този начин. Отнеха ми родителите.

— Точно там е същността на въпроса. Нямах извинение. Според мен реагирах по този начин преди всичко от незрелост и скука. Бях прекрасен пример на моето егоистично поколение. Ако целият свят се беше ориентирал към самоунищожение, то аз бях решен да му покажа, че не ми пука ни най-малко дали ще отиде като едно цяло в ада или не. Ще се грижа само за Номер едно, т.е. за себе си.

— Какво те промени? Въпреки, че не съм много сигурна дали все още не си надут самовлюбен пуяк — добави тя.

Разсмя се на последната й забележка, но после продължи замислено, със сериозен тон:

— Бях изпратен до Етиопия в командировка. Прекарах там шест месеца. Отидох убеден, че целият свят е грозен и отблъскващ.

— И там откри още по-голяма грозота?

— Не — каза той тихо. — Открих красота.

Тя поклати объркано глава.

— Не…

— Нека да обясня. Ако мога, разбира се. Един ден бях в лагер за бежанци. Господи, Катлийн, и да искаш, не можеш да си представиш нищетата и мизерията, която виждах. Бяхме безпомощни… Просто няма начин да се опише ужасът на разложението… — Прекара ръка над очите си, като че ли в неволно желание да изтрие спомена от видяното тогава. — Снимах бежанците и в окуляра на камерата си забелязах млада майка с бебе. Бяха минали всички възможни критични нива на глада, наистина плачевна гледка, само кожа и кости. Но без да забележи, че я наблюдавам, жената изстиска последната капка мляко от плоската си гръд и постави зърното й в устата на детето. По лицето й се стичаха сълзи. Детето протегна ръчичка и докосна леко бузата й. Сякаш знаеше, че това беше последното, което тя можеше да му даде и й благодареше.

Замълча, с поглед, втренчен невиждащо пред себе си. Дори крясъците и смехът на децата бяха погълнати от силата на чувствата му.

— И сред цялата тази грозота открих нещо истински красиво. Не ми се иска да ти прозвучи твърде глупаво и поучително, но проумях, че ако човек се взре с достатъчно желание и усърдие в нещата около себе си, може да открие зрънце красота във всичко. В края на краищата може би си струва да се спаси светът дори и да е само заради едно дете.

Катлийн беше трогната от разказа му.

— Камерата ти сигурно открива нюанси, които са незабележими за другите.

— Ела — каза неочаквано той, хвана ръката й и я вдигна на крака.

— Къде? Децата…

— Не, не се безпокой. Ще отидем само до камерата. На много малко хора разрешавам това. Надявам се, че ще го оцениш.

Поведе я към скалата, на която беше оставил камерата си. С ръце на кръста, той я огледа през присвити очи, после прехвърли поглед на тежката камера.

— Чакай да видим. Как да разрешим този проблем? Ако сложа тази камера на рамото ти, ще потънеш в земята под тежестта й.

— Какво…

— Чакай! Намерих разрешение — щракна няколко ключа. — Окей, ела тук. — Постави ръка на талията й и я придърпа така, че да застане с лице към камерата и очите й да бъдат почти на нивото й.

Изправи се сега на пръсти и намести дясното си око срещу окуляра. Виждаш ли монитора?

Катлийн изпълни напътствията му. Трудно й беше да се концентрира след вълнуващото усещане на ръката му върху голия й корем. Но окото й откри малкия телевизионен монитор.

— Така ли изглежда? Все едно гледам черно-бяла телевизия. Мислех си, че е на принципа на обикновения фотоапарат — възкликна тя.

— Така е, ако снимаш филм, но с видеолента виждаш точно това, което ще се види на телевизионния екран, с изключение на цвета. Поради тази причина има нужда от настройка на белия цвят. Какво виждаш? Кажи ми накъде да я изместя.

— Ами… — заколеба се тя. Виждаше само неясните очертания на дървото на няколко метра пред тях. — Не е на фокус — призна тя накрая.

— Ще се опитам да я фокусирам — каза той близо до ухото й. — Дай ми знак.

Дънерът на дървото постепенно ставаше по-ясен — сега виждаше кората му с най-малки подробности.

— Готово! — възкликна тя развълнувано.

— Сега накъде искаш да я изместя — наляво или надясно? Нагоре или надолу?

— Малко нагоре, към клоните.

Той се приближи с половин стъпка към нея, за да настрои камерата, и топлият му твърд гръден кош докосна гърба й. Ръката му се отпусна на рамото й, докато настройваше лещите. Пулсът й се ускори.

— Сега надясно — обади се тя със затаен дъх. — Още. Спри! Там има нещо… паяк и… огромна паяжина. Простира се от клон до клон. Той работи по нея. О, Ерик, можеш ли да го приближиш, искам да кажа, да го направиш по-голям?

Той се засмя и дъхът му раздвижи леко косата й на тила.

— Разбира се. Но ще трябва отново да коригирам фокуса. Сега по-добре ли го виждаш?

— Да-а! Ето го! Фокусирай още малко. Съвършено! Той е съвършен!

— Искаш ли да запишеш «Един следобед от живота на паяк»?

— Сега не записваме ли?

— Не. Не съм натиснал бутона за запис.

— Ще имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

Когато започнаха да записват, Катлийн очакваше, че ще си прибере лявата ръка, но той я постави на скалата така, че сега тя беше притисната между студената й повърхност и топлите вибрации на тялото му. Трудно й беше да определи кое беше по-силно и непроницаемо…

— Какво прави? — прошепна той в ухото й. За миг й се стори, че мустаците му я докоснаха леко.

— О, той е чудесен. Истински красавец — почувства коленете му до бедрата си отзад и неволно намести крака към тези мускулести колони.

— Косата ти мирише на орлови нокти — прошепна Ерик. Този път нямаше грешка — устните му леко се движеха по ухото й. Бедрата му се изместиха и едва сега Катлийн установи, че само тънката тъкан на нейните бикини и банският му делят телата им.

— Ерик — прошепна тя дрезгаво. — Мисля… че вече… снимах паяка. По-добре е да спрем — не беше сигурна какво точно има предвид — да спрат снимките или да прекратят опасната близост на телата си, която бързо се превръщаше в прегръдка.

— Окей — въздъхна той със съжаление.

Изключи камерата и малкият монитор в окуляра посивя. Тя отново се почувства в безопасност, пое дълбоко дъх и едва тогава се обърна към него. Все още обаче не беше в състояние да го погледне в очите.

— Благодаря ти — каза. — Беше чудесно.

— Наистина ли? — тихият му, леко дрезгав глас настояваше за честен отговор.

Вдигна бързо очи и те бяха пронизани и задържани от неговите. За миг останаха така, с очи, впити един в друг, после погледът му се плъзна надолу и се спря на треперещите й устни. В следващия миг очите му отново се вдигнаха и разчетоха вътрешното й вълнение, което се излъчваше от тях.

— Кати, Кати!

Тихият гласец най-сетне стигна до съзнанието й, обгърнато в булото на желанието. Отстъпи назад и погледна разсеяно идващия Джейми.

— Кати? — повтори момчето несигурно. — Нещо не е в ред с краката ми, изтръпнали са.

Катлийн притисна с длани пламтящите си бузи и бързо погледна часовника си.

— О, боже! Пет и петнайсет е!

Ерик се разсмя, но тя не обърна внимание на смеха му, изтича до брега на реката, посегна за свирката си, която лежеше до дрехите й, и силно я наду.

— Побързайте! Закъснели сме. Веднага се обувайте и се нареждайте за връщане в лагера.

Едва сега можа да обърне внимание на малката ръка, която потупваше нейната от известно време. Погледна надолу — отново Джейми. Тъмните му очи блестяха.

— Не е ли чудесно, че днес Ерик беше с нас, Кати?

Катлийн погледна неволно към скалата, където Ерик вдигаше тежката камера върху голото си рамо.

— Да — каза тя тихо. — Много хубаво беше.

Ерик привърши набързо с вечерята си и се зае да настройва телевизионния монитор, на който искаше да пусне заснетото до този момент. Беше обещал на лагерниците, че ще се видят и искаше да сдържи обещанието си. Много от децата направиха опит да оставят месото и зеленчуците и се нахвърлиха направо на шоколадовия пудинг с надеждата, че така ще застанат по-бързо пред телевизора.

Но Ерик бе категоричен:

— Няма да пусна филма, докато всички не си изядат вечерята.

Последва общ стон, но храната във всяка чиния беше лакомо излапана. Само след половин час всички деца се наредиха в полукръг пред подиума.

— Окей. Сега внимавайте в някои основни правила. Първото момче, което се изправи и попречи на някого да вижда, ще трябва да се бори с мен. Първото момиче, което направи същото, ще трябва да ме целуне — децата се превиваха от смях, но Ерик остана сериозен и запази заплашителното си изражение. — Изобщо не се шегувам. Ако всички се държите добре, всеки ще може да вижда. Окей?

— Окей! — отговориха децата в хор.

Ерик пусна видеолентата и веднага всички избухнаха в смях пред собствените си образи на екрана.

— Не е ли чудесен с децата? — възкликна Една. Тя, Катлийн и другите възпитатели все още седяха на тяхната маса с чаши с кафе и студен чай.

— Да, много е компетентен — съгласи се Катлийн.

— О, не се и съмнявам. Иначе не би работил за телевизията и нямаше да мине през толкова важни и отговорни командировки. Но би могъл да има артистичен темперамент и да се държи лошо с всички около себе си. А той се справя чудесно с децата.

Катлийн кръстоса ръце в защитен жест. Не искаше Ерик да бъде чудесен. Целенасочено затърси дефекти в него. Искаше й се да греши, да направи поне някое малко нарушение. Съвършенството му я изпълваше с тревога. Присъствието му я тревожеше, той я тревожеше.

Откакто се бяха върнали с децата в лагера, не беше на себе си. За нейно силно огорчение, непрекъснато се хващаше, че преживява отново и отново кратката си близост с него през деня, спомняше си думите, които й беше прошепнал в ухото, топлия му ароматен дъх, който галеше бузата и тила й.

После си помисли, че се държи като глупачка. Беше зряла жена, твърде възрастна, за да й спира дъхът и да получава сърцебиене всеки път, когато го виждаше пред себе си да върви към реката гол, само по бански.

Беше преодоляла изкушението да облече нещо по-различно от сините си къси панталонки и бялата трикотажна блуза. Но се поддаде на желанието да си сложи малко парфюм «Митсуко». Не заради него, повтаряше си тя.

Ентусиазираното възхищение на Една от Ерик беше за нея предупреждение — не трябваше прекалено да се увлича по него. Той беше от друг свят, няколко години по-възрастен от нея. Колко възрастен? Трийсет? Трийсет и пет? Реално погледнато, възрастта нямаше значение. Дори и да беше по-млад от нея, щеше да бъде години по-възрастен по отношение на натрупания житейски опит.

Той, разбира се, е познавал различни жени във всяка част на света. Мъж с физическите качества на Ерик не можеше да остане дълго време самотен. Мъжествеността му се излъчваше от него като поток светлина, която не оставяше равнодушна никоя жена. Вероятно единственият му проблем бе да освободи леглото си от тях, след като е привършил с интимността.

Против волята си, изведнъж си представи за миг Ерик върху широко легло. Но той не беше сам — някой беше с него. И този някой бе тя, Катлийн, напълно безпомощна… Устните му галеха врата й. Мустаците му…

Но какво правеше тя? Катлийн поклати глава. Огледа се нервно и с облекчение разбра, че никой не беше забелязал странното й поведение. Всички следяха нередактираната лента, която пускаха на монитора за втори път по тяхно желание.

Никой не забеляза кога Катлийн стана и излезе от трапезарията, като затвори леко зад себе си вратата. Никой — с изключение на Ерик.

Той я проследи с поглед, когато се отправи към края на голямата веранда и седна на горното стъпало с отпусната назад глава, за да може да гледа небето. Къдриците извън кока й изглеждаха като копринени нишки на фона на бялата й блуза.

Ерик затвори за миг очи и почти усети мириса на орлови нокти, с който косата й бе завъртяла главата му днес след обед и го бе опиянила.

Трудно му беше да откъсне очи от фината й фигура там, сред сенките. Върна погледа си към монитора заради възторжената си публика. Но не и мислите си. Те останаха там, при момичето на верандата.

Момиче? Жена? Поради неизвестна за него причина, нито едно от определенията, с които той обикновено класифицираше жените, не пасваше на Катлийн Хейли. Тя притежаваше качествата на всички други жени и все пак не беше една от тях. Притежаваше класа — нещо, което я правеше различна и невъзможна за категоризиране.

Имаше още нещо, което бе необяснимо. Тя не беше неговият тип. Харисънови му бяха казали, че работи в сферата на модата. Трябваше веднага да се досети. Кой друг можеше да носи чифт къси панталонки и свободна блуза, сякаш това беше най-модното облекло? До този момент дрехите на жените изобщо не го интересуваха. Предпочиташе ги голи. Освен това харесваше пищни тела.

А тя беше с почти момчешка фигура. Дългите й стройни крака не се опитваха да предизвикват, но той се беше хванал, че наблюдава играта на мускулите й, докато вървеше пред него по планинската пътека сутринта. Гърдите й бяха малки, но красиво оформени.

Хиляди дяволи! Фантазираше си за жена, която не изглеждаше достатъчно зряла. Харесваше жените, но ги харесваше голи, мълчаливи и в леглото. Никога не беше мислил за тях като за личности. Нито пък беше търсил някоя от тях заради удоволствието от общуването. А днес беше споделил с Катлийн мисли, неподредени дори в собствената му глава. Нейният начин на слушане беше изострил мозъка му, беше го накарал да види ясно неща, които преди бяха обвити дори за самия него в мъгла.

Снощната целувка не беше спонтанна. Беше я планирал до последната подробност. Искаше да притисне устни до нейните. Но вместо да задоволи любопитството му, тя го беше накарала да копнее за още една. Трябваше да разбере дали вкусът й е наистина толкова добър, колкото кратката целувка му бе подсказала.

Лентата свърши и Ерик отговори с усмивка на ентусиазираното ръкопляскане на децата.

— Отново, отново! — скандираха те.

Ерик се засмя.

— Не, стига вече.

— Деца — надвика Би Джи шума и плесна с ръце. — Деца, време е за лягане, така че нека всички да тръгват към бунгалата си. Възпитатели, погрижете се за групите си. Всички прекарахме чудесна вечер. Нека да благодарим на господин Гуджонсън.

Децата с радост изкрещяха думичките на благодарност към него, като се възползваха докрай да бъдат толкова шумни, колкото им се искаше.

Катлийн се бе върнала в трапезарията. Ерик успя да се промъкне през тълпата до нея.

— Иска ми се да ти покажа днешните си снимки. Не са редактирани, но реших, че може би ще поискаш да видиш какво съм направил досега.

— Аз… — поколеба се. Не беше наясно дали искаше да остане насаме с него или не.

— О, хайде! — подкани я той. — Приеми идеята ми като покана за кино без пари. — Докосна я леко с юмрук по рамото.

Катлийн се засмя.

— Добре, ще изгледам днешните ленти.

Пожелаха лека нощ на другите възпитатели и на Харисънови, които забързаха към стаите си, като отклониха поканата на Ерик да останат — Би Джи заяви, че трябва да бъде в стаята си преди новините в десет часа. Жените от кухнята бяха измили чиниите и в сградата нямаше никой друг, освен тях.

— Ще започна с първата лента — каза Ерик. — Защо не загасиш светлините? Ще виждаме по-добре.

Катлийн отиде до голямото електрическо табло и щракна ключовете. Сега стаята се осветяваше само от разсеяната светлина на малката електрическа крушка в кухнята.

— Готова ли си? — запита я Ерик и й се усмихна.

— Готова съм.

Видеооператорът пусна лентата и Катлийн седна до една от дългите маси на децата. Той се отпусна до нея, опря лакти на масата зад себе си и протегна дългите си крака напред. Катлийн погледна собствения си гол крак само на няколко сантиметра от бедрото му, но не го отмести.

Гледаха необработените сцени и бъбреха приятелски за настроенията, които беше успял да улови. Катлийн не можеше да не се разсмее, когато на екрана се появи покритото с лунички и потънало в сълзи лице на Грейси. Падайки по време на сутрешното изкачване, си бе ударила коляното и дълго бе оплаквала получената драскотина.

— О, Ерик, колко си жесток! — порица го Катлийн през смях.

— Възможно е да си права. Но не можах да надвия изкушението да я снимам. Обзалагам се, че един ден, когато порасне, махне тези скоби и си сложи контактни лещи, ще засенчи всички около себе си — ръката му се отпусна леко върху рамото на Катлийн.

— Надявам се. Тя заслужава малко щастие. Родителите й и малкото й братче са загинали при автомобилна катастрофа, а самата тя е прекарала месеци на легло с жестоки наранявания. Била е осемгодишна и колкото и тъжно да звучи това, счита се, че осемгодишно дете е твърде голямо за осиновяване. Вероятно ще живее в сиропиталище, докато стане на осемнайсет, когато, надявам се, ще може да отиде в колеж.

— Господи, какъв ужас!

Катлийн въздъхна.

— Да, така е. По-голямата част от децата тук са станали сираци при подобни обстоятелства. Някои от тях имат по един родител, обикновено бащата, който обаче не е в състояние да ги гледа. Много малко са родени в дом за самотни майки или са загубили родителите си още като бебета. По-голямата част от бебетата обикновено лесно се осиновяват.

Точно в този момент на екрана се появи лицето на Джейми в едър план.

— Джейми е изключение от това правило. Той е дете на самотна майка, която го дава за осиновяване още при раждането му. Но никой не го е поискал, защото е мелез.

Ръката на Ерик се плъзна по рамото й към врата в успокоителен жест, който премина в ласка.

— Той ти харесва много, нали?

— Да, прав си. Стремя се да не го показвам, но е така — радваше се, че на Ерик се наложи да стане, за да смени лентите. С мъка се бореше с изкушението да се сгуши в него.

Той пусна четири ленти, по двайсет и пет минути всяка, и всеки път, когато ставаше, за да ги сменя, се връщаше на мястото си и поставяше ръката си на врата й, рамото или гърба й. Всъщност през цялото време ръката му я докосваше.

Катлийн скри лицето си в длани, когато на екрана се появи нейният паяк. Двамата се смяха на погрешните движения на камерата — паякът сякаш танцуваше по мрежата си.

— Радвам се, че не ми е хрумвало да ставам видеооператор!

— Беше затруднена — не можеше да държиш камерата сама. А моето извинение е, че не виждах какво снимам — приближи се до нея и докосна с устни ухото й. — А и бях оправдано разсеян. — Устните му докоснаха леко бузата й. Точно в този момент видеото прищракна — лентата бе свършила. — По дяволите! — изруга той тихо и стана.

Катлийн се изправи. Коленете й трепереха.

— Трябва да си тръгвам… — гласът й нервно потрепна.

— Не. Има още една лента. Седни на мястото си! — заповяда й той.

Катлийн нямаше волята да му противостои, а и, честно казано, не беше сигурна, че го иска. Отново се отпусна на пейката. Когато се върна на мястото си, Ерик смело обгърна с ръка раменете й.

В продължение на няколко минути двамата мълчаливо наблюдаваха лудориите на децата в реката. Екранът остана празен няколко секунди и после Катлийн пое стреснато дъх, когато се видя бавно да излиза от водата.

Беше в центъра на картината на фона на дърветата, които растяха по отсрещния бряг. Зелената им завеса подчертаваше всяка извивка на тялото й. Излизаше от водата с естествена, предизвикателна грация. Изглеждаше почти гола. Мократа й коса беше съблазнително прилепнала към врата и раменете й — като пръсти на любовник… Искрящата на слънцето вода се стичаше по ръцете и краката й, по гръдния й кош, по стомаха и корема й, проблясващите капчици изглеждаха като диаманти, пръснати по кожата й. Колебливата усмивка, с която го беше погледнала тогава, на лентата изглеждаше примамлива — боязлива, но подканваща.

Екранът отново посивя и настъпи тежка тишина. Неспособна да се помръдне, Катлийн продължи да гледа втренчено право пред себе си. Лентата най-сетне свърши и видеото прищрака — все едно че гръмна оръдие. Но тя остана неподвижна на мястото си с лудо биещо сърце: опитваше се да събере остатъка от енергия в тялото си.

Ерик докосна лицето й с гърба на ръката си и в тъмнината със сигурни пръсти обърна брадичката й към себе си.

— Тази лента ще бъде за частната ми видеотека — прошепна той, преди да наведе глава, за да докосне устните й.

Отблъсна го с мъка от себе си. Скочи бързо и се отправи към подиума.

— Видеото ти…

Той я настигна с един скок. Ръката му посегна към нея с невероятна бързина и се сключи около кръста й.

— Забрави го — каза рязко. Притисна я в ръцете си. Освободи умело кока й и зарови пръсти в тежката коприна на косата й. Дръпна главата й назад и я принуди да го погледне. — Забрави всичко. Мисли само за това.

Целуваше я, а мустаците му я гъделичкаха и възбуждаха, докато и тя разтвори устни в самозабрава.

Без дори да разбере как стана това, ръцете й покриха лицето му с трептяща ласка, а после пръстите й се вплетоха в тази прекрасна руса коса, докоснаха кичурите, които падаха върху яката му.

Устните му се движеха върху нейните и съвсем естествено тя отговори на тези страстни, възбуждащи движения и притисна тяло до неговото. По-скоро почувства, отколкото чу спирането на дъха му в гърлото, той прошепна името й. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, спряха се за миг на тънката й талия и се придвижиха до меката извивка на бедрата й. Обхвана ги в шепи и още по-силно я притисна към себе си.

Устните му се заиграха с меката част на ухото й и се спуснаха в чувствената пътечка надолу по врата й.

— Какъв е този аромат? — прошепна той и Катлийн простена, когато усети устните му в чувствителния триъгълник в основата на врата си.

— «Митсуко» — прошепна тя.

— Никога не съм го чувал.

— Никога?

— Никога. Но вече няма да го забравя.

Ръката му се придвижи нагоре по гръдния й кош. О, господи, да, да! Ръката му покри гръдта й. Дланта му я обхвана и прилегна върху нея, като че ли беше създадена точно за това. Тя започна бавни, изследващи кръгови движения, които спираха дъха й и я потопиха в неизпитвана досега еуфория. Устните му си играеха с ухото й и я изпълваха с непознато удоволствие, когато изведнъж той запита дрезгаво:

— Къде искаш да отидем?

— Какво? — запита тя разсеяно, с едва чут глас.

— В твоето бунгало или в моето?

Думите му най-сетне проникнаха през гъстата мъгла на възбудата и сякаш я поляха със студена вода. Този обикновен въпрос угаси моментално пламъците на страстта, които вече горяха тялото й и палеха духа й.

Отблъсна се от него и опита да напълни дробовете си с кислород, като направи няколко дълбоки, неравномерни вдишвания.

— Катлийн, какво?

— Аз не мога… не мога… да бъда с теб — каза тя бързо, преди да се поддаде отново на чара му.

— Но защо, по дяволите? — спря се, погледна я за момент, преди да продължи тихо: — Съжалявам. Не беше редно да те питам. — Поклати глава разочаровано и прокара пръсти през косата си, все още разрошена от ласките й. Засмя се нервно. — Все пак трябваше да ме предупредиш преди петнайсет минути, че днес си в «онова време от месеца»…

Не можа да разбере веднага думите му. Ако не беше толкова тъмно, щеше да забележи колко я беше смутил с предположението си, но по-добре беше да си мисли, че е неразположена, отколкото да разбере действителната причина, поради която не можеше да бъде с него.

Ерик пристъпи напред и обгърна лицето й с ръце.

— Лека нощ — прошепна той нежно и я целуна леко по устните, а после по челото.

— Лека нощ — промълви тя. Едва се сдържаше да не се втурне навън — погледът му я изгаряше…