Копринената паяжина

Единадесета глава

Катлийн не отмести поглед от Сет, докато той се опитваше да асимилира казаното от нея преди миг. Лицето му беше безизразно, изглеждаше напълно объркан.

— Не мога да повярвам, че чух правилно — каза той накрая.

Беше положила върху лицето си маска на лъжливо спокойствие. Не знаеше колко огромни изглеждаха зелените й очи. Нито и това, че строгостта на прическата й, която опъваше косата й назад и откриваше напълно бледото й лице, подчертаваше болезнено острите й скули. За всички — с изключение на нея самата — беше видимо вътрешното напрежение, което сковаваше тялото й.

— Да, така е. Чу ме правилно. Трябва да подам оставка. Ще остана, разбира се, още две седмици, докато намериш заместник.

— По дяволите заместникът! — Сет удари с длани върху полираната повърхност на бюрото си. Едва ли можеше да направи нещо повече от това, за да даде израз на гнева си. Никога не го беше чувала да повишава глас така. Сви се пред гневния му поглед. — Защо, Катлийн? Защо, по дяволите? Мислех, че ни харесваш, че харесваш работата си тук.

Без сили да издържи повече погледа му, Катлийн обърна глава към големите прозорци, които поднасяха в рамка част от градската панорама на Сан Франциско.

— Така е. Но доколкото разбирам, работата ми тук изисква да бъда закупчик и координатор на модните тенденции в твоя магазин, в близко бъдеще — магазини. Като такава, аз трябва да изглеждам и да играя ролята на лице, което следи модата и се движи в крак с нея.

Тъмните му вежди се вдигнаха в почуда нагоре.

— Е, и?

Отклони поглед от потъналия в мъгла пейзаж и събра сили да го погледне право в очите.

— Това не е особено лесно осъществимо за една бременна жена.

Отново очите й срещнаха същия безизразен, неподвижен поглед — като че ли казаното от нея беше толкова неразбираемо, че той не бе в състояние да го възприеме. Очите му се вторачиха със същия неразбиращ поглед в плоския й корем. После се върнаха на лицето й.

— Искаш да ми кажеш, че си бременна?

Тя опъна назад рамене.

— Да.

Беше средата на октомври. Изминали бяха около две седмици от деня, в който Катлийн дойде в съзнание в болничната стая и веднага разтреперано поиска да узнае носи ли още бебето на Ерик в себе си. Доктор Питърс беше до леглото й, за да я успокои, че всичко е наред.

— Искам да имам това бебе.

— Трябва ли да разбирам, че ще бъдете самотна майка?

Кимна.

— Ще се справите, сигурен съм — доктор Питърс потупа ръката й и Катлийн му беше благодарна за опита му да й вдъхне смелост.

Тези две седмици не бяха лесни. Все още й се гадеше сутрин и страдаше от лошо храносмилане следобед, но доктор Питърс й беше предписал таблетки за облекчаване на неразположението й.

Физическите неудобства не я измъчваха така силно, както разкъсващата я вътрешна борба. Трябваше да се пребори с изкушението да телефонира на Една и да й разкаже всичко. Надделя решението да не прави това: Харисънови само щяха да се безпокоят за нея още повече, отколкото се безпокояха сега. Този път трябваше сама да се пребори с проблемите си. Ще се справи. Всеки ден се раждат множество бебета — включително и от самотни жени.

Трябва незабавно да уведоми Сет. Беше дал ход на плановете си за разширение и прекарваше с часове на телефона: говореше с производители в Ню Йорк, определяше с тях срещи за Катлийн, за нейното отиване в Ню Йорк в края на месеца. Трябваше да му каже — нямаше как да избегне разговора с него, просто нямаше избор. Но именно този разговор я плашеше най-много. Съзнаваше, че го предава професионално — той не беше пропускал случай да демонстрира вярата си в способностите й. Не й се искаше да го разочарова като личност, към която беше изразил многократно искрено уважение. Най-голямата болка за нея щеше да бъде да види разочарование в очите му.

Сега той вече знаеше, но в погледа му не забеляза и следа от отвращението, което беше очаквала. Вместо това, очите му като че ли заблестяха от радостно вълнение. Заобиколи бюрото, приближи се до стола й и обгърна ръката й с топлата сигурност на своята.

— Предполагам, че поздравленията за случая няма да бъдат уместни — това не беше въпрос, не беше и шега, но Катлийн го посрещна с горчив смях.

— Не съвсем — вгледа се в бездънните дълбини на тъмните му очи и не видя там осъждане. Можеше да бъде напълно честна с този човек, без да се страхува от евентуален присмех. — Не знаех, когато приех работата тук. Кълна се. Едва не направих аборт, но… — За нейно огорчение, очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Колко можеше да плаче едно човешко същество, без да се обезводни напълно, да изсъхне като сух клон в пустиня? Сигурно наближаваше това състояние — струваше й се, че последния месец беше плакала непрекъснато.

— Вярвам, че решението ти да родиш детето е правилно. Защо не сподели това с мен досега?

— Бях объркана, не знаех какво да правя.

— А сега знаеш ли?

Поклати тъжно глава.

— Не. Просто се опитвам да живея ден за ден и да държа глава над водата.

Той постави ръце на раменете й и я притегли към себе си, докато главата й се отпусна на гърдите му. Отначало заплака тихо, после мъчителни ридания разтърсиха тялото й. Той успокоително галеше гърба й и шепнеше утешителни думи в ухото й. Най-сетне се овладя и се изправи, като прие кърпичката, която той извади за нея от вътрешния си джоб.

— Бащата? — запита я той тихо.

През главата й премина мисълта да излъже и да каже на Сет, че бащата е мъртъв, но не можа.

— Бяхме заедно само една нощ. На следващия ден той си отиде.

Пръстът му се плъзна под брадичката й и повдигна лицето й нагоре, докато тя се принуди да го погледне в очите.

— Обичаше го, нали?

Отмести поглед. Очите й зашариха из стаята, спряха се на един предмет, носле на друг, на каквото и да било, търсеше да ги ангажира с нещо, за да избегне проницателния поглед на Сет.

— Катлийн?

Погледна го, прочете на лицето му само нежност и съчувствие и не издържа.

— Да — ридаеше тя с лице, заровено в кърпичката му. — И все още го обичам. Господ да ми е на помощ, все още го обичам…

— Знае ли за…

— Не! И никога няма да узнае. Никога няма да го видя отново. Той има друг живот, има… — не можа да намери сили да каже на Сет, че Ерик е семеен. Искаше да запази поне част от уважението му към нея. — За мен той е като мъртъв.

Стана и отиде до прозореца, обгърнала кръста си с ръце като в самозащита. Не чу моторчето на инвалидния стол и подскочи, когато той заговори зад нея.

— Защо напускаш магазините на Кирчоф?

Катлийн се обърна бързо към него с разширени от изненада очи.

— Защо? — повтори тя с недоверие в гласа. Не беше ли чул какво му каза? — Защо? Мисля, че причината е повече от очевадна. Бременна съм, Сет. След няколко месеца ще наедрея като балон. А няколко месеца след това ще бъда с новородено бебе, за което ще трябва да се грижа.

— Познавам житейските факти, Катлийн — каза той спокойно, но с усмивка. — В твоя договор няма клауза, според която евентуална бременност не допуска по-нататъшно изпълнение на задълженията ти. Първо, това не би било законно, и второ, ние тук не сме чак толкова консервативни! Няма ограничения за работещите жени да имат деца. Страхуваш се, че няма да имаш сили да се справиш с допълнителното натоварване?

— Не, но… — говореше бавно, все още не искаше да повярва, че на мрачния хоризонт пред нея заискрява надежда.

— Какво смяташ да правиш?

— Ами… — започна тя уклончиво. — Ще си потърся някаква по-обикновена работа, на по-ниско ниво. Ще дам детето в дневни…

— В дневни ясли, където то ще расте без теб, без нужните грижи?

— Не, разбира се! — гневно реагира Катлийн. — Първо ще се уверя в нивото на яслите. Няма да го дам, където и да е.

— Това не прави яслите по-приемливи, Катлийн. Ела тук — хвана ръката й и я придърпа върху скута си.

— Сет — ахна тя. — Какво… Ще ти причиня болка.

Той се засмя.

— Бих искал да можеше! — После отново я погледна със сериозни очи и я придърпа по-близо до себе си, като постави едната си ръка на гърба, а другата — около кръста й. — Катлийн, бих желал да мога да чувствам нещо в краката си. Дори това нещо да е болка. Истината е, че съм напълно безчувствен от кръста надолу. От кръста надолу съм мъртъв. — Очите му пронизаха нейните. — Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

В първия момент Катлийн погледна смутено настрана, но после върна погледа си към него. Лесно беше да преодолее смущението си с човек, толкова непретенциозен и искрен като Сет.

— Да, мисля, че разбирам.

— В такъв случай ти е ясно, че аз никога няма да мога да имам бебе, да имам семейство, въпреки че това беше едно от най-съкровените ми желания. Колкото и да ми се иска — той погали леко бузата й, — не бих могъл да имам каквито и да било физически изисквания към една жена… — Вдигна ръката й към устните си и целуна нежно върховете на пръстите й. — Ще се омъжиш ли за мен, Катлийн?

Сега тя се вторачи в него с неразбиращ поглед. Неочакваното предложение беше зашеметяващо само по себе си. Но още по-смайващ беше фактът, че й се поднесе след признанието й за бременността и любовта й към бащата на детето в нея. Луд ли е Сет?

— Сет, ти…

— Искам те за съпруга — завърши той простичко. — Обичам те Катлийн. Обичам те от момента, в който пристъпи в офиса ми за първи път. Знам, че не ме обичаш. Обичаш бащата на бебето си, както е редно да бъде. Но той не е тук. Аз съм тук. Искам те. Искам детето ти. Моля те, Катлийн, ела в живота ми. Такъв, какъвто е. — Само единият ъгъл на красивата му уста се повдигна леко нагоре в тъжна усмивка. — Разбирам, че искам много — продължи той след миг. — Знам, че здрава, нормална жена като теб има нужда от много повече, отколкото аз мога да й предложа като мъж. — В гласа му прозвуча болка. — Но аз мога да ти дам сигурност, име за детето ти, осигурен живот…

— Сет, моля те — тя постави пръсти на устните му. — Твоето богатство няма никакво значение за мен. Това, което ми предлагаш, е прекалено щедро дори за размисъл. Ти даваш много повече, отколкото аз мога да ти дам.

— Остави ме аз да се безпокоя за това — отговори й той, притегли я към гърдите си и постави главата й на рамото си. — Живей в моя дом, дай ми възможност да те виждам всеки ден, работи с мен, помогни ми да реализирам идеите си, дарявай ме с жизнерадостния си дух.

— О, Сет — промълви тя. Би ли могла да направи това? Това ли бе решението на проблема й? Изпитваше истинско уважение към него. Може би то граничеше с любовта. Беше честен човек и идеалист, предразполагаше към доверие, беше толерантен. Какво повече можеше да иска човек от един мъж?

Физическият му недъг не беше важен за нея. Беше обичала веднъж. Беше дала тялото си на Ерик, всичко, което имаше за даване, и беше сигурна, че никога повече нямаше да обича друг мъж с такава самозабрава и страст. Никога повече няма да види Ерик. Дори и да го срещне някога, какво от това? Той принадлежи на друга жена. Те двамата никога няма да могат да имат общ живот.

Все още го обичаше. Нямаше смисъл да се опитва повече да отрича този факт. Един живот със Сет няма да бъде така наситен с искряща страст. Няма да губи дъха си всеки път в очакване да го види. Няма да познае отново това единство на тяло, дух и ум, онова единение с друго човешко същество, което можеше да се осъществи само с акта на любовта.

Но животът й със Сет ще бъде добър и почтен живот. Той ще се грижи за нея и детето й. Ще бъде живот тих и спокоен. Ще работят заедно, всеки ще върши това, което го интересува и харесва. Тя ще познае нежността и… почтеността.

— Не е задължително да ми отговорят днес, но за мен ще има значение, ако ми кажеш «да» още сега — каза Сет.

Катлийн се изправи и постави ръце на реверите на сакото му.

— Наясно ли си какво точно искаш, Сет?

— Да.

— В такъв случай ще се омъжа за теб. С радост и без колебание.

Той я целуна леко по устните — целувка без страст и желание, но преливаща от нежност. Тя подпечата договора между тях.

— Катлийн — каза й той тихо, когато се отдръпна от нея. — Ние сме от различни… религии, ако мога така да кажа. Смущава ли те фактът, че съм евреин?

— Не, ако и ти не се смущаваш от факта, че аз съм християнка.

Той се засмя.

— Единственото, което ще поискам, е — ако детето е момче — да го обрежем на осмия ден от раждането му според изискванията на нашата традиция.

— Нека да е така. А може ли да празнува Коледа и Великден, докато стане достатъчно голям, за да избере сам религията?

— Разбира се — очите му обгърнаха с обожание лицето й. — Обичам те, Катлийн.

Тя с усилие прогони от ума си две лазурносини очи, искрящи като вода под слънчеви лъчи, коса, блестяща като самородно злато в слънчевата светлина, копринени мустаци, обградили проблясващи в усмивка бели зъби, и се опита да фокусира вниманието си в мургавото любящо лице близо до нейното.

— Знам, че ме обичаш, Сет, знам…

— Ти, разбира се, се шегуваш. — Хейзъл Кирчоф седеше върху копринените възглавници с цвят на праскова на канапето си в красивата, скъпо обзаведена всекидневна. Ръцете й бяха грациозно скръстени в скута й, глезените — кръстосани според изискванията на правилата за добро поведение, гърбът й — изправен: точно както я бяха учили в частното училище, което беше посещавала като дете.

— Не, не се шегувам. Двамата с Катлийн ще се разпишем тази неделя при съдията Уолтърс. Той ни дължи услуга. Спомняш ли си? Поръчахме онзи норков дълъг шал за госпожа…

— Сет, знам много добре каква услуга направихме за съдията — прекъсна го тя рязко. — Сега би ли бил така любезен да ми обясниш какво имаш предвид, като казваш, че ще се жениш за тази малка… госпожица Хейли.

Сет се усмихна и завъртя стола си до старинния салонен бюфет от розово дърво, за да си налее още едно уиски.

— Изненадана ли си? И аз съм изненадан.

— Единственото, което ме изненадва, е, че моят иначе разумен, интелигентен брат днес говори като идиот. Не мога да допусна, че ти и госпожица Хейли ще се жените. Това е абсурдно!

— Съгласен съм — каза той весело. — Но колкото и странно да изглежда, е истина.

Вълнението, изписано на лицето на Хейзъл, не разкриваше и частица от бурята, която вилнееше в нея. Беше усетила, че това момиче ще им създаде доста неприятности. Красотата и умът бяха несъвместими качества. Това, което за брат й беше интелигентност, за Хейзъл беше само лукавство. Катлийн си беше пробила път в любимата й корпорация чрез поставяне на клопки и долнопробно хитруване. А сега нахлуваше в семейството и дома й. Умело беше изкушила бедния Сет, който беше готов да реагира на вниманието на всяка жена.

Майка им беше умряла, когато Хейзъл беше на двайсет и четири години. Сет, късно родено дете, беше само единайсетгодишен. Оттогава Хейзъл беше поела изцяло грижата за него. Този вид обвързаност не беше желано от нея задължение, а още по-малко можеше да се каже, че й доставяше особено удоволствие. Но проклета да бъде, ако разреши мястото й да бъде заето от друга жена.

Успокои малко нервите си и с пресилена усмивка се обърна към него:

— Защо не ми разкажеш какво точно стана, Сет, скъпи.

Той с плам се впусна в изброяване на качествата на Катлийн. Колкото повече Хейзъл го слушаше, толкова по-гневно ругаеше брат си наум за глупостта му, в която тя никога не се беше съмнявала: за нея той винаги е бил и си оставаше пълен глупак. Щедрите му жестове я дразнеха. Търпението му, начинът, по който приемаше собствената си недъгавост, я вбесяваха. Защо не беснее, защо не прелива от горчиво озлобление? Беше един прекалено слаб човек. Точно като баща им, когото винаги беше презирала.

Когато най-сетне Сет направи достатъчно дълга пауза за глътка от питието си, тя също постави устни на ръба на чашата си с шери, но не пи. Отвращаваше се от това питие. Утехата й идваше от бутилката водка, скрита в едно от чекмеджетата на спалнята й.

Опита се да се усмихне мило, но се получи само грозна гримаса, която Сет не забеляза.

— Знам колко талантлива и красива е госпожица Хейли, Сет — думите се залепиха на гърлото й като лекарство с вкус. — Но какво знаем за нея?

— Отгледана е в сиропиталище след смъртта на родителите й — Сет се впусна да запознава сестра си с главните факти от живота на Катлийн, както тя му ги беше разказала през онзи неповторим следобед от живота му.

Колкото повече говореше за Катлийн, толкова по-силен ставаше блясъкът в очите му и толкова по-болезнено беше онова парещо чувство на потъване в бездна, което гореше отвътре стомаха на Хейзъл.

— Сет, скъпи — започна тя ласкаво. — Прости ми липсата на деликатност, но ти не можеш… искам да кажа… това няма да бъде истинско семейство в традиционния смисъл на думата.

Погледна с престорено смущение ръцете в скута си и със злорадата мисъл, че брат й няма да може да задоволи тази малка уличница и за милион години. Беше забелязала как Катлийн хитро използва тези свои примамващи очи и фино, гъвкаво тяло, как измъчва глупавия й брат, като го кара да мисли, че и той е мъж.

— Знам, Хейзъл — тъжно каза Сет. — Но Провидението ми предложи компенсация за това — Катлийн носи в себе си наследника на корпорацията Кирчоф. Тя очаква бебе през пролетта.

Последните му думи разбиха на пух и прах фалшивото спокойствие на Хейзъл.

— Какво! — едва можа да изрече тя. Лицето й беше истински отблъскващо, в този момент на него се четеше цялата грозота на душата й — маската беше паднала. Курвата беше бременна! Този факт не я изненада. Порази я безочливият опит на тази кучка да натресе копелето си на фамилията Кирчоф. — Смяташ да се жениш за курва, бременна с копелето на някой друг? Възнамеряваш да дадеш името си на този боклук?

Сет беше шокиран за момент от грубия й език. Знаеше, че сестра му се среща с мъже само на професионална база, откакто личната й любовна връзка завърши с провал. Постави чашата си на масата за сервиране на кафе и се приближи със стола до нея. Разбираше, че тя сигурно е изключително разтревожена, за да реагира така. Може би трябваше да й съобщи новината по-внимателно, вместо да й натрапва личното си щастие така недискретно и без каквито и да било задръжки.

— Хейзъл — започна той тихо, — разбирам те, изненадана си и подозрението ти към мотивите на Катлийн е естествено, но трябва да те помоля да не говориш така за нея. Обичам я много, не забравяй това.

Хейзъл се вторачи изумено в него — не можеше да повярва на ушите си, питаше се дали има представа колко идиотски звучаха думите му.

— Мъжът… бащата на детето й е причинил голяма болка. Била е влюбена в него. Знам, че Катлийн нямаше да го допусне до себе си, ако не е била влюбена в него.

Ти си мислиш така, подигра му се мълчаливо Хейзъл. Тази курва ще разтвори дългите си крака за всеки мъж. А на теб, глупави мой братко, ти липсват нужните атрибути точно за това.

— Моля те, дай й шанс, Хейзъл. Сигурен съм, че след време ще започнеш да я цениш и обичаш. И детето също. В края на краищата то ще бъде твоя племенничка или племенник — усмихна й се мило.

Лицето на Хейзъл беше като празна стена. Имаше ли избор? Ако изплюе навън думите, които кипяха зад измамно спокойната й фасада и които едва сдържаше, Сет може да се обърне срещу нея. Защото той беше съвсем явно напълно завладян от тази жена.

А засега тя все още държеше юздите на контрола над него. Можеше да ги задържи само ако си даде вид, че приема тази скитница в дома им и пред него играе ролята на престорено усмихната и щастлива зълва. Нямаше да бъде кой знае колко трудно за нея предвид добрия тренинг от многогодишната й роля на любяща сестра, когато през целия този период от време само видът на Сет беше достатъчен, за да се изпълни с отврата. Тя трябваше да защити първата си любов — магазина. Насили се да каже с привидно спокоен глас:

— А какво ще стане с работата й в магазина?

— Запазва си я. Аз настоях за това. Но искам да си назначи помощник, който да се учи покрай нея, за да може да поеме нещата в ръцете си след раждането на бебето.

Това не беше най-доброто разрешение на проблема според Хейзъл, но имаше възможности да поработи по него от своя гледна точка.

— Сет, прости ми за думите, които казах. Бях твърде шокирана, за да мога да мисля разумно — каза тя с фалшивата си усмивка, вдигна ръка към тъмната му коса и оправи няколко непослушни кичура. — Мисля, че бурната ми реакция се дължеше на обикновена ревност. През тези години ти ми беше повече син, отколкото брат. А сега те губя — друга жена те отнема от мен.

Той хвана ръката й и я притисна към бузата си.

— Не си права. Ти не ме губиш. Ще бъдем едно голямо семейство. Всички заедно.

— Да — измърмори тя, когато Сет се отдалечи да помоли Джордж за голяма бутилка шампанско. Беше сигурна само в едно нещо: нямаше да допусне тази уличница да наследи и цент от парите, които по право принадлежаха на Хейзъл Кирчоф — дори и да се наложи да убие и нея, и копелето й, и самия Сет.

— Просто не мога да повярвам, Би Джи — възкликна Една. — Тя се е омъжила!

— Така пише в писмото, но и аз не мога да повярвам — прокара пръсти през посивялата си коса. — Кой е избраникът?

— Казва се Сет Кирчоф, притежателят на магазина, в който работи. В Сан Франциско — световния град! Разписали са се миналата неделя. Пише, че се мести в дома му в края на тази седмица.

— Какво е впечатлението ти — този Сет богат човек ли е?

Една прегледа набързо листа, който държеше в ръка.

— Ако този лист с новите й релефни инициали най-отгоре може да послужи като знак, бих отговорила с «да» — изкоментира Една саркастично. Прочете отново писмото и запита: — Би Джи, не си ли изненадан?

— Нищо повече не може да ме изненада — измърмори той.

Една се обърна рязко и го изгледа гневно.

— Ще оставиш ли най-сетне този вестник настрана, за да поговорим? Няма да те оставя да се криеш зад паравана на вестника. Знам, че и теб те боли от поведението й. Време е да поговорим…

— Няма за какво да говорим. Катлийн си има нов съпруг и нов живот — и това е всичко — каза той твърдо.

— Не, това не е всичко. Не мислиш ли, че трябва да му кажем…

— Не! — Гласът на Би Джи не допускаше възражение. Знаеше много добре кого има предвид Една.

— Но знаеш, че обещахме да му се обадим веднага щом получим някаква информация от нея.

— Не е вярно, Една, и не се опитвай да ме подведеш и да ме накараш и аз да мисля, че наистина сме дали подобно обещание.

Една захапа устни, докато търсеше друг начин да разреши проблема.

— Може би трябва само да му съобщим, че е жива и здрава…

— И живее в Сан Франциско с богат съпруг, за когото току-що се е омъжила. Не мислиш ли, че това би било много жестоко?

— Да, прав си — въздъхна тя и се отпусна в стола си пред кухненската маса — пощата беше пристигнала точно по време на спокойната им закуска.

— Налей ми още малко кафе — каза Би Джи, благодарен, че приключиха с неприятната тема.

Ерик гледаше втренчено кехлибарената течност в чашата си, като че ли в нея бяха скрити отговорите на всички тайни на Вселената. Може би ако се взира достатъчно дълго и концентрирано, ще открие там и разрешение на собствените си проблеми.

От другия край на бара долетя звучен смях — там три двойки деляха кана бира, потънали във весел приятелски разговор. Обърна им гръб, обзе го чувство на болезнена самота. Бил ли е някога част от група приятели, нима се е смял някога така безгрижно? Имаше време, когато колегите му го включваха в компанията си в минутите за лека другарска почерпка след работа. Но той започна да пие твърде много, стана твърде мрачен и необщителен, прекалено раздразнителен и избухлив, за да бъде приятен на другите. И всички започнаха да го избягват.

Когато се върна на работа след самолетната катастрофа, беше изпълнен с ярост, граничеща с лудостта. Предаде най-сетне филма си за модерните сиропиталища, но работата върху него се превърна в истинско мъчение. Всеки път, когато пускаше видеолентата от Маунтин Вю, цялото му същество се гърчеше в отчаян гняв и — копнеж. Когато на монитора се появяваше образът на Катлийн, той яростно удряше юмрук в дланта си с желанието ударът му да се стоварва върху нея.

— Хей, доста време си поигра с това филмче, драги — каза продуцентът, когато най-накрая Ерик му го предаде.

— Върви по дяволите! — изръмжа Ерик и се отправи към вратата.

— Почакай за минута, Гуджонсън — извика го онзи разгневено, но гневът му се уталожи под заплашителния поглед на Ерик. — Слушай, това не е моя работа, знам, но откакто се върна след онази самолетна катастрофа, ти като че ли имаш бормашина в задника си. На някои хора тук им е дошло до гуша от поведението ти. Харесвам те, Ерик. Притежаваш страхотен талант и не искам да бъда свидетел на провала на обещаваща кариера заради нещо, което сигурно не заслужава такава огромна жертва. Ако мога да направя нещо…

— Както вече каза, това не е твоя работа — озъби се Ерик и тръшна вратата зад себе си.

Това стана есента, а сега беше пролет. Събуждането на живота около него с всеки ден означаваше само допълнително сриване надолу за Ерик.

Характерният за него стремеж към съвършенство в работата бавно умираше. Проявяваше небрежност и нехайство в нещата, които вършеше. Пиеше прекалено много — обикновено до пълно замайване и изпадане в сънлив унес.

Жените не можаха да му помогнат да излезе от депресията. Нито една от тях не беше достатъчно привлекателна за него, за да се отдаде на забрава. Много се въртяха наоколо — както винаги, но той упорито ги отхвърляше. Колкото и да се опитваха, никоя от тях не можа да събуди такава страст у него, каквато Катлийн…

— Моля, още едно — каза рязко Ерик на бармана и проследи с невиждащ поглед изливането на жълтата течност в чашата. Преди месеци щеше да поиска вода или лед или сода, за да разреди алкохола, който правеше болката по-поносима.

Сега тази болка беше добре дошла за него. Бавно горящата й жарава се беше превърнала в почти приятен компаньон — и фактически — единствен приятел. Бяха се опознали взаимно достатъчно добре — той и болката. Известно време гневно беше прогонвал образа й при всяко появяване в главата му. Но сега се отдаваше с мазохистична наслада на горчивото удоволствие, което му предлагаше всеки спомен за нея.

Миналото лято. Нима беше толкова отдавна? Онези няколко дни, толкова малко на брой в сравнение с продължителността на живота му, му бяха донесли неописуемо удоволствие и още по-неописуема скръб. От тях се роди само едно добро нещо — Боб и Сали осиновиха малкия Джейми.

При мисълта за това усмивка заигра по устните на Ерик, независимо от унинието му. Години подред брат му и Сали отчаяно се бяха опитвали да имат дете, бяха минали през мъченията на клиники и различни методи на лечение, които той дори не можеше да си представи. Веднъж, когато беше вече в състояние да говори за Маунтин Вю, той им спомена за Джейми. Те се заинтересуваха и поискаха да видят видеоленти с него. Развълнувани, но без особено голяма надежда, Боб и Сали се свързаха със сиропиталището в Джоплин, Мисури, където живееше Джейми. Преди да изминат и два месеца, Джейми стана тяхно дете. А по Коледа Сали съобщи с гордост и възторжена радост, че е бременна. И тази радост се споделяше от всички в семейството, включително и от Джейми.

Да, изминалото лято роди поне едно добро нещо…

Докога ще продължава така? Едва ли беше първият мъж, отхвърлен по този начин. Да, вярно е, че на него това му се случваше за първи път. Но да приема тази бавна, ненужна смърт не отговаряше на неговите разбирания за храброст и доблест. Беше отчуждил приятелите си и хвърлил брат си в тревога до лудост с поведението си и начина си на живот. Колегите му го презираха, но не повече, отколкото се презираше той самият. Не искаше да се превърне отново в онзи циник, какъвто беше преди пътуването си в Етиопия, и други преживявания от този вид да му отворят очите към страданията в света.

Беше април. Сигурно е чудесно да бъдеш през април в Париж. Бавно, почти със съжаление Ерик отблъсна пълната с уиски чаша пред себе си и стана. Хвърли поглед на жълтия отпуснат мъж, който го гледаше от огледалото над бара.

Когато се обърна и тръгна към вратата, той вече знаеше какво ще направи.

— Бебе! Момче! — възкликна Една със съобщението в ръка. — В онова дълго писмо, което ни изпрати по Коледа, тя дори не спомена, че е бременна.

— Я ми го прочети отново — обади се Би Джи.

— Терън Дийн Кирчоф, над пет килограма, петдесет и три сантиметра дължина, роден на дванайсети април.

— Дванайсети април — повтори замислено Би Джи. Една бавно отпусна ръка и вдигна очи, за да срещне погледа на съпруга си.

— Не може да бъде — промълви тя дрезгаво.

— Чула ли си някога за преждевременно родено бебе с тегло над пет килограма? Тя се омъжи за този човек през октомври. Дори не го е познавала до края на август — началото на септември.

— Какво ще правиш? — запита Една и заситни след Би Джи, който се запъти с широки крачки към всекидневната с телефона.

— Ще се обадя на Ерик Гуджонсън. Не му съобщихме къде се намира Катлийн за негово собствено добро. Но сега той има син и това е нещо съвсем друго — не можем да оставим нещата така.

Би Джи стоя пред телефона в продължение на повече от петнадесет минути, но така и не можа да се свърже с Ерик. Да, така е, господин Гуджонсън е бивш колега, но той повече не работи при нас — отговориха му отсреща. Напуснал е без предупреждение преди няколко дни. Не, никой не знае къде работи сега, но се говори, че вероятно е в чужбина…