Сара Шепард Лукс и грях (книга 1 от поредицата "Малки сладки лъжкини")

Трима души могат да пазят тайна, само ако двама от тях са мъртви.

Бенджамин Франклин

Пролог Как започна всичко

Върни се мислено няколко години назад, в лятото между седми и осми клас. Почерняла си от излежаване край облицования с камъчета басейн, облякла си новото си потниче с гол гръб (нали помниш, че всички носеха такива), а умът ти е зает с онова готино момче от съседното училище, чието име няма да споменаваме и което подрежда дънките на „Абъркомби“ в мола. Хрускаш си шоколадовия корнфлейкс, точно както го обичаш — обилно полят с обезмаслено мляко, и зяпаш лицето на момичето върху гърба на картонената опаковка от въпросното мляко. ИЗЧЕЗНАЛА. Сладка е — може би по-сладка от теб — и гледа дръзко. Мислиш си, „Хмм, сигурно и тя обича шоколадов корнфлейкс“. И си готова да се хванеш на бас, че и тя би сметнала сладура от „Абъркомби“ за печен. Чудиш се как така някой, който… ами, който толкова прилича на теб, е изчезнал. Мислеше, че само онези момичета, дето ходят по модни конкурси, свършват върху опаковките от обезмаслено мляко.

Е, помисли пак.

* * *

Ариа Монтгомъри зарови лице в ливадата край къщата на своята приятелка Алисън Дилорентис и въздъхна:

— Страхотно…

— Тревата ли душиш? — провикна се Емили Фийлдс иззад гърба й, докато затваряше вратата на Волвото на майка си с дълга, обсипана с лунички ръка.

— Хубаво мирише. — Ариа отметна косата си на розови кичури и вдиша топлия сумрачен въздух. — На лято.

Емили махна за довиждане на майка си и дръпна нагоре широките дънки, които се ветрееха празни на кльощавите й бедра. Беше станала състезателка по плуване след Лигата „Тадпоул“, и въпреки че изглеждаше страхотно в „Спийдо“, никога не обличаше нищо по тялото или поне що-годе готино, за разлика от останалите й съученички в седми клас. Това се дължеше на факта, че родителите й твърдяха, че характерът се изгражда отвън навътре. (Макар Емили силно да се съмняваше, че принудата да крие детската си блузка с надпис „Ирландските момичета се справят по-добре“ на дъното на чекмеджето си е нещо, затвърждаващо характера.)

— Ехо, мацки! — Алисън се появи в предния двор. Косата й бе събрана в небрежна конска опашка, все още беше облечена в плисираната си поличка за хокей, която носеше на следобедното парти на отбора по случай края на годината. Алисън единствена сред седмокласниците беше успяла да влезе в младежкия отбор и обикновено се прибираше от училище с някое от „Чероки“-тата на по-големите момичета от „Роузууд Дей“, които слушаха Джей-Зи на оглушителни децибели и я пръскаха с парфюм, преди да слезе, за да не мирише на цигарите, които заедно пушеха.

— Какво изпускам? — провикна се Спенсър Хейстингс, докато се промушваше през една дупка в оградата около двора на Али, за да се присъедини към останалите. Спенсър живееше в съседната къща. Тя преметна гладката си тъмно руса опашка през рамо и отпи глътка от бутилката минерална вода, която държеше. Спенсър не бе успяла да направи пробива за младежкия отбор заедно с Али през есента и й се налагаше да играе със седмокласниците. Цяла година тренира допълнително, за да подобри играта си, и момичетата просто знаеха, че преди да дойде при тях се е упражнявала да дриблира в задния двор. Спенсър не можеше да търпи някой да е по-добър от нея в каквото и да било. А най-малко Алисън.

— Чакайте ме, де!

Момичетата се обърнаха и видяха Хана Мерин, която тъкмо слизаше от Мерцедеса на майка си. Препъна се в голямата си чанта и заразмахва енергично пухкавите си ръце. Откак родителите й се разведоха миналата година, Хана не спираше да качва килца и да „надраства“ дрехите си. Али завъртя очи, а останалите се престориха, че не им прави впечатление. Просто защото така постъпват приятелките.

Алисън, Ариа, Спенсър, Емили и Хана се сближиха миналата година, когато родителите им ги записаха да работят като доброволки в неделните следобеди за благотворителния фонд на училище „Роузууд Дей“ — е, с изключение на Спенсър, която сама беше проявила инициатива. Може би Алисън не бе подозирала за участието на останалите, но те определено знаеха за нея. Тя беше съвършена. Красива, духовита, умна. Популярна. Момчетата мечтаеха да я целунат, а момичетата, дори по-големите, искаха да бъдат Алисън. Тъй че първия път, в който тя се разсмя на една от шегите на Ариа, зададе на Емили въпрос във връзка с плуването, каза на Хана, че блузката й е божествена и отбеляза, че писателските умения на Спенсър далеч превъзхождат нейните собствени, момичетата нямаше как да не бъдат… зашеметени. Преди Али те, така да се каже, се бяха чувствали като омачкани старомодни джинси с висока талия, каквито леля им би обула — но с няколко думи Алисън ги превърна в най-жестокия модел на Стела Макартни, който никой не би могъл да си позволи.

Сега, след повече от година, в последния ден от седми клас, те бяха не просто най-добри приятелки; бяха момичетата на „Роузууд Дей“. Много вода беше изтекла, за да стигнат дотук. Всяко преспиване в дома на другата, всеки пикник бе приключение. Даже писането на домашни беше забавно, щом го вършеха заедно. Но имаше и неща, които всички те искаха да забравят. Имаше и една тайна, която дори не смееха да споменат. Али бе казала, че тайните са онова, което споява приятелството завинаги. Ако това беше вярно, петте момичета щяха да останат приятелки за цял живот.

— Толкова се радвам, че този ден свърши. — Алисън се протегна лениво, след което леко побутна Спенсър обратно към дупката в оградата. — Към вашата плевня.

— Аз пък се радвам, че седми клас свърши! — каза Ариа щом тя, Емили и Хана последваха другите две към ремонтираната плевня, превърната в къща за гости, където по-голямата сестра на Спенсър, Мелиса, бе живяла през последните две години от гимназията. За щастие, тя тъкмо бе завършила и щеше да пътува до Прага за лятото, така че през нощта хамбарът оставаше изцяло в тяхно владение.

Внезапно чуха един ужасно писклив глас:

— Алисън! Ей, Алисън! Спенсър!

Алисън се обърна към улицата.

— Не е истина! — процеди тя.

— Не е истина — побързаха да я последват Спенсър, Емили и Ариа.

Хана се намръщи.

— Мамка му.

Това беше игра, която Али беше „откраднала“ от брат си Джейсън — дванайсетокласник в „Роузууд Дей“. Джейсън и приятелите му я играеха по време на купоните, докато оглеждаха мадамите. Да си последният, който казва „Не е истина“, означаваше, че трябва да правиш компания на грозното момиче цяла вечер, докато останалите се забиват с готините й приятелки — което очевидно показваше, че и ти си също толкова задръстен и непривлекателен. Във версията на Али момичетата казваха „не е истина“, когато някой грозен, тъп или некадърен субект се навърташе близо до тях.

Този път „не е истина“ се отнасяше за Мона Вандерваал — смотанячка, която живееше в долния край на улицата и чието любимо занимание бе да натрапва приятелството си на Спенсър и Алисън, — както и за двете й смахнати приятелки, Чейси Бледсоу и Фай Темпълтън. Чейси беше момичето, което хакна училищната компютърна система, след което обясни на директора как да подобри защитата й, а Фай Темпълтън се мъкнеше навсякъде със своето йо-йо — без коментар. Трите зяпаха момичетата през оградата, застанали по средата на тихата и спокойна уличка. Мона стърчеше на скутера си, Чейси се беше възкачила на черен планински бегач, а Фай явно се придвижваше пеша — с йо-йо-то, много ясно.

— Защо не дойдете да гледаме „Страх“? — провикна се Мона от пътя.

— Съжалявам. — Алисън изтипоса неискрена извинителна усмивка на физиономията си. — Заети сме.

Чейси вдигна вежди:

— Не искате ли да видите как ще ядат буболечки?

— Гадост! — промърмори Спенсър в ухото на Ариа, която се преструваше, че пощи като маймуна невидими въшки от косата на Хана и си похапва от тях.

— Много би ни се искало. — Алисън наклони глава. — Обаче от отдавна сме планирали как ще си прекараме вечерта. Може би друг път?

Мона заби поглед в тротоара.

— Ами хубаво.

— Ще се видим — побърза да каже Алисън, извърна се и завъртя очи, а останалите момичета повториха жеста й.

Минаха през задната врата на Спенсър. Отляво се намираше дворът на Али, където родителите й строяха двайсетместен белведер за разточителните си градински пикници.

— Слава богу, че работниците ги няма — възкликна тя, хвърляйки поглед към жълтия булдозер.

Емили се стегна.

— Пак ли са ти наговорили глупости?

— Кротко, Убиец — подсмихна се Али. Останалите се изкикотиха. Понякога наричаха Емили „Убиец“, все едно беше личният питбул на Алисън. Емили също го беше намирала за забавно, но напоследък не се смееше с другите.

Плевнята беше точно пред тях. Бе малка и уютна, и имаше широки прозорци с изглед към голямата, заобиколена от множество пристройки ферма на Спенсър, която си имаше дори собствена вятърна мелница. Тук в Роузууд, щата Пенсилвания — малко предградие на около двайсет мили от Филаделфия, за хората беше по-обичайно да живеят в двайсет и петстайна ферма с облицован с камъчета басейн и джакузи, като тази на Спенсър, отколкото в градски тип имение. Лете Роузууд ухаеше на люляк и прясно окосена трева, а през зимата — на чист сняг, който скърца под краката, и на дървени печки. Беше мозайка от високи кичести ели и селски ферми, из които подскачаха лисици и зайчета. Имаше чудесни магазини и сгради в колониален стил, зелени паркове за празнуване на рождените дни, завършването на гимназията и за спонтанните тържества, които се правеха ей така, без специален повод. А роузуудските момчета бяха страхотни по онзи нехаен, пращящ от здраве начин, сякаш слезли от страниците на каталог на „Абъркомби“. Това бе душата на Филаделфия. Място, където течеше стара, благородническа кръв, където миришеше на още по-стари пари и където още тлееха стогодишни дрязги.

Щом наближиха хамбара, до слуха на момичетата достигнаха смехове и кикот, идващи отвътре. Някой изписка:

— Казах, спри!

— Божеее — проточи Спенсър. — Какво прави тя тук?

Надничайки през ключалката, тя видя Мелиса — нейната строга и благоприлична, перфектна във всичко сестра, и Йън Томас, апетитното й гадже, да се боричкат на дивана. Спенсър отвори вратата с ритник. Плевнята миришеше на мъх и леко прегорени пуканки. Мелиса се обърна.

— Какво, по дя…? — започна тя, след което забеляза останалите и се усмихна. — Охо, здравейте, мацки.

Момичетата изгледаха Спенсър. Тя вечно се оплакваше, че сестра й е злобна кучка, затова винаги се изненадваха, когато Мелиса се държеше мило и приятелски с тях.

Йън се изправи, протегна се и широко се усмихна на по-малката сестра.

— Хей, как е?

— Здрасти, Йън — отвърна Спенсър с далеч по-дружелюбен глас. — Не знаех, че сте тук.

— Разбира се, че си знаела. — Йън се усмихна съблазнително. — Шпионираше ни.

Мелиса оправи черната лента, придържаща дългата й златиста коса и погледна сестра си.

— Е, какво става? — рече тя леко обвинително.

— Всъщност… Не възнамерявах да се натрисам… — запъна се Спенсър. — Но тази вечер мислехме, че ще е свободно.

Йън игриво я шляпна по рамото.

— Само те бъзиках.

По врата й изби руменина. Йън имаше непокорна руса коса, притворени лешникови очи и напълно умопомрачителни плочки на корема.

— Уау, — възкликна Али твърде високо. Всички глави се завъртяха към нея. — Мелиса, вие с Йън сте направо зашеметяваща двойка. Не съм го казвала, но винаги съм си го мислела. Не смяташ ли, Спенс?

Спенсър примигна и смотолеви едно неуверено:

— Ммм…

Мелиса изумена се взря в Али за секунда, след което отново се обърна към Йън.

— Може ли да поговорим отвън?

Йън надигна една бира и те го зяпнаха. Случвало им се беше да пият само скришом от бутилките в барчетата на родителите им. Момчето остави празното шише и им се ухили на излизане, след което последва гаджето си навън.

— Адиос, дами, — намигна той и затвори вратата след себе си.

Али изтупа ръце.

— Още един проблем, разрешен от Али Ди. Сега ли ще ми се отблагодариш, Спенс?

Другото момиче не отговори. Беше твърде заета да гледа през прозореца. В притъмнялото небе започваха да припламват светулки.

Хана пристъпи към изоставената купа с пуканки и загреба пълна шепа.

— Йън е толкова секси! Направо е по-готин и от Шон.

Шон Акърд беше едно от най-сладките момчета в техния випуск и предмет на постоянните й фантазии.

— Знаеш ли какъв слух се носи? — погледна я Али и се просна на дивана. — Шон страшно си падал по мацки с добър апетит.

Хана просия.

— Сериозно?

— Не, разбира се.

Дебеланката бавно върна пуканките в купата.

— Е, момичета — започна Али. — Знам най-доброто занимание за тази вечер.

— Надявам се, че няма отново да бягаме голи! — изкикоти се Емили.

Бяха го направили преди месец — в най-кучия студ — и въпреки че Хана отказа да съблече корсажа и бикините си, останалите бяха притичали през близката царевична нива както майка ги е родила.

— Май прекалено много ти хареса — каза Алисън и усмивката помръкна на устните на Емили. — Но не, това го бях оставила за последния учебен ден. Научих се да правя хипноза.

— Хипноза? — повтори Спенсър.

— Сестрата на Мат ме научи — поясни Али, загледана в снимката на Мелиса и Йън върху перваза на камината. Тазседмичното й гадже, Мат, имаше същата пепеляворуса коса като Йън.

— Как го правиш? — попита Хана.

— Съжалявам, тя ме закле да го пазя в тайна. Искате ли да видим дали работи?

Ариа сбърчи вежди и се отпусна на една лилава възглавничка на пода.

— Не знам…

— Защо не? — Очите на Али се спряха на плюшеното прасе, което надничаше от моравата плетена чанта на Ариа. Винаги разнасяше наоколо странни предмети — играчки, пожълтели страници, откъснати от стари книги, пощенски картички от места, на които никога не беше ходила.

— Хипнозата не те ли кара да говориш неща, които не желаеш да кажеш? — попита тя.

— Има ли нещо, което не можеш да ни кажеш? — контрира я Али. — И защо продължаваш да влачиш това прасе навсякъде? — Тя посочи играчката.

Ариа сви рамене и извади плюшеното животинче от чантата си.

— Татко ми донесе Пигтуния от Германия. Съветва ме за любовния ми живот. — Тя заби пръст в прасето.

— Леле, не му бъркай в задника! — изписка Али с престорен ужас и Емили се разхили. — Как изобщо може да мъкнеш нещо, което баща ти ти е дал?!

— Не е смешно — сопна се Ариа, като рязко се извърна да погледне Емили.

Всички мълчаха и се гледаха безизразно в следващите няколко секунди. Това често се случваше напоследък: една от тях — обикновено Али — повдигаше дадена тема, при което някое от момичетата се разстройваше, но никой не смееше да попита направо какво всъщност става.

Спенсър наруши тишината.

— Да си играем на хипноза звучи малко, хмм, смешно.

Ти нищо не разбираш — бързо каза Алисън. — Хайде! Мога да го направя с всички ви едновременно.

Спенсър се втренчи в колана си, Емили издиша през зъби, Ариа и Хана се спогледаха. Али вечно даваше идеи да пробват нещо ново — миналото лято пушиха семена от глухарче, за да видят дали ще халюцинират, а последната есен бяха преплували езерото Паст Понд, въпреки че знаеха, че там е открит труп, — но работата бе в това, че често пъти не искаха да вършат нещата, които Алисън ги караше. Всички те я обичаха до смърт, но понякога я и мразеха, затова че ги командваше и заради магическото влияние, което упражняваше над тях. Понякога в нейно присъствие се чувстваха някак нереално. Като кукли, всяко движение, на които се ръководеше от нея. И до една им се искаше поне веднъж да имаха волята да й кажат „не“.

— Моляяя — погледна ги Али, пърхайки с мигли. — Емили, ти си готова да го направиш, нали?

— Ами… — Гласът на Емили потрепери. — Всъщност…

— Аз ще го направя! — прекъсна я Хана.

— И аз — рече Емили бързо.

Спенсър и Ариа кимнаха неохотно. С израз на задоволство, Алисън изгаси всички лампи и запали няколко сладко ухаещи на ванилия свещи на масичката за кафе. После отстъпи назад и заговори напевно:

— И така, просто се отпуснете — промълви тя, а момичетата седнаха в кръг на килима. — Пулсът ви се забавя. Мислете си за нещо хубаво, спокойно. Сега ще започна да броя от сто до едно, и от мига, в който ви докосна, ще бъдете под моя власт.

— Страшничко — засмя се Емили неубедително. Алисън започна.

— Сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем…

Двайсет и две…

Единайсет…

Пет…

Четири…

Три…

Тя докосна челото на Ариа с месестата част на палеца си. Спенсър се размърда. Ариа сгъна левия си крак.

— Две… — Бавно докосна Хана, после Емили, накрая се доближи до Спенсър. — Едно.

Преди Али да я докосне, Спенсър рязко отвори очи и хукна към прозореца.

— Тук е много тъмно — рече тя на един дъх и дръпна завесите.

— Не! Трябва да бъде тъмно. Само така се получава.

— Стига, това са глупости. Няма нужда. — Щората заяде и Спенсър изръмжа, докато я оправяше.

— Не. Има.

— Искам да е по-светло. И най-вероятно всички останали споделят желанието ми.

Алисън погледна другите. Те продължаваха да седят неподвижно, със затворени очи.

Спенсър сложи ръце на кръста си.

— Знаеш ли какво, не е задължително винаги да става по твоята.

Али се изсмя.

Спусни ги!

Спенсър завъртя очи.

— Боже мой, пий едно успокоително.

— Смяташ, че аз трябва да взема успокоително? — вдигна вежди Алисън.

Двете момичета се гледаха безмълвно в продължение на минута. Беше една от онези абсурдни битки, които биха могли да започнат от това кой пръв е видял новата рокля на „Лакост“ или дали кичурите в меден цвят са кичозни, но всъщност ставаше дума за нещо съвсем друго. Нещо много по-голямо.

Накрая Спенсър посочи вратата.

— Напусни.

— Много добре. — Алисън прекрачи прага.

— Точно така. — Но след няколко секунди Спенсър я последва. Синкавият вечерен въздух беше неподвижен, от къщата на родителите й не идваше никаква светлина. И беше тихо, дори щурците мълчаха. Спенсър чуваше собственото си дишане. — Почакай! — извика тя след малко и тръшна вратата зад себе си. — Алисън!

Но Алисън я нямаше.

* * *

Когато чу трясъка на затварящата се врата, Ариа отвори очи.

— Али? — повика тя. — Момичета?

Отговор не последва.

Тя се огледа наоколо. Хана и Емили седяха като истукани на килима, вратата беше открехната. Ариа излезе на верандата. Там нямаше никого. Отиде до оградата. Пред нея се простираше гората и всичко тънеше в тишина.

— Али? — прошепна тя. Нищо. — Спенсър?

Вътре Хана и Емили разтъркаха очи.

— Току-що сънувах много странен сън — примигна Емили. — Тоест, мисля, че е било сън. Беше съвсем кратък. Алисън падаше в страшно дълбок кладенец и имаше едни гигантски растения.

— Така ли? — погледна я Емили.

Хана кимна.

— Ами да, може да се каже. Имаше някакво голямо растение. И аз също видях Алисън. Може да беше и сянката й — но определено беше тя.

— Леле — промълви Емили. Те се спогледаха с разширени очи.

— Момичета? — Ариа влезе в стаята. Изглеждаше много бледа.

— Добре ли си? — попита Емили.

— Къде е Алисън? — Ариа сбръчка чело. — А Спенсър?

— Не знаем — каза Хана безпомощно.

В този момент Спенсър връхлетя вътре. Момичетата подскочиха.

— Какво? — попита тя.

— Къде е Али? — попита Хана.

— Не знам. Помислих си, че… Не знам.

Те замълчаха. Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе драскането на клоните по прозорците. Звучеше, сякаш някой прокарва дългите си нокти по стъклото.

— Мисля, че искам да се прибера вкъщи — каза Емили.

* * *

На следващата сутрин все още не бяха чули нищо за Алисън. Обадиха се една на друга по телефона, този път конферентната връзка включваше четирима, вместо обичайните пет.

— Мислите ли, че ни е бясна? — питаше Хана. — Цяла вечер се държа странно.

— Сигурно е у Кейти — предположи Спенсър. Кейти беше една от приятелките на Али от хокейния отбор.

— А може да е с Тифани — онази от лагера…

— Сигурна съм, че се забавлява някъде — тихо каза Емили.

Една по една получиха обаждане от госпожа Дилорентис, която питаше дали са се чували с Али. Отначало момичетата я прикриваха. Това беше неписано правило: така бяха прикривали Емили, когато се бе забавила през уикенда след вечерния час — единайсет; бяха замазали истината за Спенсър, когато беше взела палтото на Мелиса, след което го забрави на седалката в автобуса; и т.н. Но след като приключиха разговора с майката на Али, ги обзе някакво мъчително чувство. Нещо адски не беше наред.

Онзи следобед госпожа Дилорентис отново позвъни, този път в паника. До вечерта се бяха обадили в районното, а на следващата сутрин имаше полицейски коли и ванове с логото на телевизионни канали, паркирани на обикновено празната ливада пред дома на Алисън. Новината, че богато момиче е изчезнало в едно от най-безопасните градчета, обитавани от висшата класа, беше като топъл хляб за местните канали.

Хана се обади на Емили, след като гледа вечерните новини, в които се съобщаваше за Али.

— Полицаите говориха ли вече с теб?

— Да — прошепна Емили.

— С мен също. Нали не си им казала за… — Тя се поколеба. — За това с Джена?

— Не! — бързо отвърна Емили. — Защо? Смяташ ли, че знаят нещо?

— Едва ли… Не биха могли — промълви Хана след малко. — Ние сме единствените, които знаят. Ние четирите… и Алисън.

Полицията разпита момичетата — както впрочем и всички останали от Роузууд: от треньора по гимнастика, при който Али беше ходила във втори клас, до човека, който веднъж й беше продал „Марлборо“ в Уауа. Беше лятото преди осми клас, когато се предполагаше, че момичетата трябва да флиртуват с по-големите момчета на партита край басейна, да ядат царевица направо от кочана в двора на приятелките си и по цели дни да пазаруват в мола „Кинг Джеймс“. Вместо това те лежаха самотни в балдахинените си легла и хлипаха или гледаха с невиждащи очи в облепените със снимки стени на спалните си. Спенсър преподреди стаята си в търсене на отговор в какво всъщност се бе състояла битката й с Али и в припомняне на онези неща, които само тя от четирите знаеше за Алисън. Хана прекара часове на пода на спалнята си, като криеше празни опаковки от чипс под дюшека. Емили не можеше да спре да мисли за едно писмо, което бе пратила на Али, преди да изчезне. Дали изобщо го беше получила? Ариа седеше на бюрото си с Пигтуния. Лека-полека момичетата започнаха да се чуват по-рядко. Едни и същи мисли ги преследваха като призраци, но не бе останало какво повече да си кажат.

Лятото превали, започна учебната година, а след нея дойде и следващото лято. Али все още я нямаше. Полицията продължаваше търсенето, но без да вдига шум. Медиите загубиха интерес и пренасочиха камерите и микрофоните си към някакво тройно убийство в Сентър Сити. Дори семейство Дилорентис напуснаха Роузууд около две години и половина след изчезването на Алисън. Колкото до Спенсър, Ариа, Емили и Хана, нещо ги раздели. Сега, ако минеха по улицата, на която някога живееше Али и погледнеха къщата й, не избухваха в сълзи. Всъщност, едно друго чувство започваше да се прокрадва.

Облекчение.

Наистина, Алисън си беше Алисън. Тя беше рамото, на което да поплачеш, единствената, която би помолил да позвъни на момчето, по което си падаш, за да разбере какви са неговите чувства към теб, и крайният арбитър по въпроса дали новите дънки ти правят задника голям. Но освен това, момичетата се бояха от нея. Али знаеше за тях повече от когото и да било друг, в това число и тъмните петна в историята, които те искаха да заровят, както се заравя труп. Ужасна беше мисълта, че Али може да е мъртва, но… ако беше така, то поне техните тайни щяха да са в безопасност.

И бяха. Поне за три години.

Загрузка...