Лукс и грях

3. Първият удар на Хана

— И явно са правили секс в спалнята на родителите на Бетани!

Хана Марин се вгледа в най-добрата си приятелка Мона Вандерваал на отсрещната страна на масата. Оставаха два дни до започването на училище и те седяха в кафенето във френски стил „Рив Гош“ в мола „Кинг Джеймс“. Пийваха червено вино, сравняваха „Вог“ с „Тийн Вог“ и клюкарстваха. Мона винаги знаеше най-добрите пикантерии за всички. Хана отпи нова глътка от виното си и забеляза някакъв тип около четиридесетте, който ги зяпаше мазно от съседната маса. Същински Хумберт Хумберт2, помисли си тя, но не го каза на глас. Мона нямаше да схване литературната отпратка, но това, че Хана беше най-популярното момиче в „Роузууд Дей“, не значеше, че стои над четенето на книгите в летния списък, особено пък когато се излежаваше край басейна и нямаше какво да прави. А и „Лолита“ обещаваше да бъде доволно мръсничка.

Мона се извърна да проследи погледа й и устните й се извиха в палава усмивка.

— Би трябвало да му дадем храна за въображението.

— На три? — Кехлибарените очи на Хана проблеснаха.

Мона кимна. Едно, две… На три момичетата бавно повдигнаха подгъвите на и без това невъзможно късите си полички, разкривайки бельото си. Очите на дъртия мераклия буквално се оцъклиха и той неволно блъсна чашата с пино ноар, която се разля точно на чатала на панталоните му в цвят каки.

— Мамка му! — изруга мъжът сподавено и хукна към тоалетната.

— Супер — прихна Мона. Хвърлиха салфетките си върху недоядените салати и станаха да си ходят.

Бяха се сприятелили през лятото между осми и девети клас, когато и двете ги отрязаха на кастингите за мажоретки. Заклеха се догодина да влязат в отбора и за тази цел решиха да смъкнат тонове от теглото си — за да бъдат и те сред сладураните, които момчетата подхвърлят във въздуха. Но щом станаха стройни и готини, решиха, че мажоретството е отживелица и че отборът е пълен с нещастници, така че никога вече не се напънаха да стават част от него.

Оттогава Хана и Мона споделяха всичко — е, почти всичко. Хана не бе казала на приятелката си как е отслабнала толкова бързо — беше прекалено гадно, за да го обсъжда. Докато спазването на зверски диети бе похвално и секси, то в изплюскването на сто кила мазни, пържени в стара лой, за предпочитане пълнени със сирене боклуци, и последващото повръщане на цялата гнусотия в тоалетната нямаше нищо, ама нищо, с което да се изфукаш. Но тя така или иначе беше преодоляла този дребен лош навик, така че нямаше значение.

— Абе, на онзи май му стана — прошепна Мона, докато събираше списанията в купчинка. — Какво ли би казал Шон за това?

— Би се изсмял.

— О, едва ли.

Хана сви рамене.

— Защо пък не?

Мона пусна крива усмивчица.

— Да бе, вярно, да си показваш гащите на непознати върви идеално с клетвата за целомъдрие.

Хана заби поглед в полупрозрачния си лилав клин на Майкъл Корс. Клетвата за целомъдрие. Нейното невероятно популярно, убийствено секси гадже Шон Акърд — момчето, по което бе луда още от седми клас — се държеше особено напоследък. Наистина, винаги се проявяваше като истински американски бойскаут — беше доброволец в старческия дом и сервираше пуйка на бездомниците в Деня на благодарността, — но миналата вечер, когато той, Хана, Мона и още десетина души се бяха събрали в избата на Джим Фрийд и тайно пиеха „Корона“3, Шон стигна още по-далеч. Гордо бе обявил пред всички, че е подписал „клетва“ за целомъдрие и се е зарекъл да не прави секс преди брака. Новината ги зашемети толкова, че не можаха да я изкоментират.

— Той не говори сериозно — заяви Хана уверено. А и как би могъл? Група хлапета се включили в някаква тъпа подписка; тя беше убедена, че това е просто моментна мода, като пластмасовите гривни или пилатес.

— Смяташ ли? — захили се Мона и отметна дългия бретон от очите си. — Ще видим как ще се развият нещата на купона на Ноъл другия петък.

Хана изскърца със зъби. Мона май й се подиграваше. Тя се изправи рязко и обяви:

— Ходи ми се на пазар.

— Какво ще кажеш за „Тифани“?

— Идеално.

Поеха през чисто новата луксозна част на мола, в която имаше бутици на „Бърбъри“, „Тифани“, „Гучи“ и „Коуч“, разнасяше се ароматът на последния парфюм на Майкъл Корс и бе пълно с момичета, придружени от красивите си майки. По време на един соло шопинг тур преди няколко седмици, Хана бе видяла някогашната си дружка Спенсър Хейстингс да влиза в новия „Кейт Спейд“ и си спомни как тя навремето правеше специални поръчки за по десетина найлонови чанти от Ню Йорк.

На Хана й бе странно да знае такива подробности за някой, с когото вече не е приятелка. И докато наблюдаваше как Спенсър се разхожда между рафтовете с кожени чанти, тя се запита дали и другото момиче си мисли същото като нея: че новото крило на мола адски би допаднало на Али. Хана често си мислеше за нещата, които Алисън бе пропуснала — миналогодишната празнична клада, караоке-партито на Лорън Райън по случай шестнайсетия й рожден ден в имението на техните, завръщането на модата на обувките с обли върхове, кожените държатели за айпод на „Шанел“… айподовете като цяло. И най-големият пропуск на Али! Преобразяването на Хана, естествено — това наистина беше страшно жалко. Понякога, когато се въртеше пред голямото огледало, си представяше, че Алисън седи зад нея и коментира дрехите й както едно време. Боже, бе пропиляла толкова години, в които беше дебела задръстенячка, но сега нещата бяха толкова различни!

Двете с Мона влязоха в „Тифани“; беше пълно с хром, стъкло и бели лампички, чиято светлина правеше безупречните диаманти още по-искрящи. Мона заразглежда витрините, след което вдигна вежди към Хана.

— Може би колие?

— Какво ще кажеш за гривничката?

— Перфектно.

Приближиха се и се втренчиха в сребърната гривна с висулки, чиято закопчалка бе с форма на сърце.

— Страхотна е — издиша Мона.

— Интересува ли ви? — попита една елегантна възрастна продавачка.

— Ох, не знам — каза Хана.

— Ще ви подхожда. — Жената отключи сандъчето и бръкна да извади бижуто. — По всички списания я рекламират.

Хана сръчка Мона в ребрата.

— Ти я пробвай.

Мона я закопча около китката си.

— Наистина е красива.

Продавачката се обърна към друг клиент и тя изхлузи гривната, плъзгайки я в джоба си. Просто така.

Хана стисна устни за миг и помаха на друга продавачка, медено русо момиче с коралово червило.

— Може ли да пробвам онази гривна с овалните висулки?

— Разбира се! — момичето отключи витрината. — Аз имам същата, страхотна е.

— А обиците от комплекта?

— Сега ще ви ги извадя.

Мона бе приближила към диамантите. Хана държеше гривната и обиците. Общо струваха $ 350. Изведнъж рояк от японки се скупчи около продавачката, всичките сочеха разни украшения. Хана огледа тавана за камери и вратите за детектори.

— О, Хана, ела да видиш! — повика я Мона.

Тя се спря. Времето затече по-бавно. Пъхна гривната на ръката си и придърпа ръкава си надолу. После пъхна обиците в портмонето си „Луи Вюитон“. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Това беше най-хубавата част от краденето: чувстваше се цялата изпълнена с живот.

Мона тикна ръката си с диамантен пръстен под носа й.

— Не ми ли стои добре?

— Хайде. — Хана я стисна за рамото. — Дай да отидем в „Коуч“.

— Не искаш ли да пробваш? — Мона вечно се мотаеше, когато разбереше, че приятелката й е свършила работата.

— Тц. Новата колекция портмонета ни зове.

Усещаше приятната тежест на гривната. Трябваше да се махне оттук преди онези японки да са се дръпнали от витрините. Продавачката дори не бе погледнала в нейната посока.

— Добре де — въздъхна Мона драматично и връчи пръстена, държейки го за камъка — нещо, което дори Хана знаеше, че не бива да се прави — обратно на продавачката. — Тези диаманти са прекалено малки. Съжалявам.

— Имаме и други — направи опит жената.

— Тръгвай — каза Хана и я повлече за ръката.

Сърцето й биеше учестено, докато излизаха от „Тифани“. Висулките леко прозвънтяха на китката й, но тя продължи да дърпа ръкава си надолу. Беше вече стара пушка в „занаята“ — отначало започна със сладкиши от Уауа, после мина на дискове от музикалния магазин, а накрая — на блузки от „Ралф Лорън“. Всеки път се чувстваше все по-важна и все по-лошо момиче. Затвори очи докато прекрачваха прага, готова да чуе воя на алармите.

Но нищо не се случи. Бяха извън магазина.

Мона я стисна за ръката.

— И ти ли си взе?

— Много ясно. — Тя повдигна ръкава си. — И тях. — Откопча портмонето си и й показа обиците.

— Стига бе! — Очите на Мона се разшириха.

Хана се подсмихна. Понякога беше толкова приятно да надминеш най-добрата си приятелка. Не искаше задоволството й да бъде очевидно, затова побърза да се извърне. Отдалечи се от „Тифани“, като се ослушваше дали някой не е тръгнал да ги гони. Ала единственият шум бе бълбукането на фонтана и песента „Опа! Пак го направих“4.

О, да, направих го, помисли си Хана.