Лукс и грях

29. Добро утро, мразим те

Слънцето струеше през прозореца на плевнята и за пръв път в живота си Спенсър се събуди от цвъртенето на врабчета, вместо от зловещия техномикс от деветдесетте, който баща й надуваше във фитнес залата в главната къща. Но можеше ли да се наслади на момента? Не.

При все че не бе пила и капка снощи, тялото я болеше, беше й студено и се чувстваше като с махмурлук. Резервоарът й показваше нула сън. След като Рен си тръгна, се бе опитала да дремне, но умът й жужеше. Начинът, по който Рен я бе докосвал, беше толкова… различен. Спенсър никога не бе изпитвала нещо, което дори далечно да се доближава до това усещане.

И после онова съобщение. И спокойното, призрачно изражение на Мелиса. И…

Докато нощта се стапяше, плевнята скърцаше и стенеше, и Спенсър разтреперана бе придърпала завивките до брадичката си. Сама се порица задето беше толкова параноична и незряла, но просто не можеше да се отърси. Продължаваше да си мисли за вероятностите.

Накрая бе станала и бе рестартирала компютъра си. Рови се в интернет в продължение на няколко часа. Отначало провери техническите уебсайтове, като се мъчеше да разбере как да проследи изпращача на онова проклето послание. Не извади късмет. После се опита да установи откъде бе дошъл онзи първи имейл за копнежите. Отчаяно желаеше следата да я отведе до Андрю Кембъл.

Откри, че Андрю има свой блог, но след като го прегледа, не откри нищо. Говореше се за книгите, които той обичаше да чете, имаше малко философстване в стила на задръстените момчета и няколко меланхолични пасажа, посветени на несподелената му любов към някакво момиче, чието име така и не се споменаваше. Тя се надяваше, че някъде може да се е подхлъзнал и да се е издал, но не.

Най-накрая тя изписа думите „изчезнали хора“ и „Алисън Дилорентис“.

Откри същото, каквото и преди години — репортажите по Си Ен Ен и тези във „Филаделфия Инкуайърър“, сайтове, които показваха как Али би могла да изглежда с различни дрехи и прически. Спенсър се загледа в училищната снимка, която бяха използвали. Отдавна не беше виждала снимка на Али. Дали щеше да я познае, ако беше например с къса черна коса? Определено изглеждаше различна в този изкуствено създаден образ.

Вратата на главната къща изскърца, когато тя я бутна неспокойно. Вътре миришеше на прясно сварено кафе, което бе странно, понеже по това време майка й обикновено бе вече в конюшните, а баща й яздеше или играеше голф. Тя се питаше какво ли е станало между Рен и Мелиса миналата нощ и се молеше да не й се налага да се среща с тях.

— Чакахме те.

Спенсър подскочи. Родителите й и Мелиса седяха край кухненската маса. Лицето на майка й бе бледо и изпито, а бузите на баща й имаха цвета на захарно цвекло. Очите на Мелиса бяха зачервени и подпухнали. Дори двете кучета не скочиха да я поздравят както обикновено.

Тя преглътна болезнено. Толкова за молитвите.

— Седни, ако обичаш — каза баща й тихо.

Спенсър си дотътри един дървен стол и седна до майка си. Стаята бе толкова тиха и неподвижна, че чуваше нервното къркорене на стомаха си.

— Дори не знам какво да кажа — рече майка й дрезгаво. — Как можа?

Спенсър усети как й причернява. Отвори уста, но майка й вдигна ръка.

— Сега нямаш право да говориш.

Спенсър стисна устни и сведе поглед.

— Откровено казано — започна баща й, — в момента съм страшно покрусен, че си моя дъщеря. Смятах, че сме те възпитали по-добре.

Спенсър чоплеше някаква твърда кожичка на палеца си и се опитваше да спре треперенето на брадичката си.

— Какво си мислеше? — попита майка й. — Това беше нейното гадже. Планираха да се пренесат да живеят заедно. Даваш ли си сметка какво направи?

— Аз… — поде Спенсър.

— Искам да кажа — прекъсна я майка й, после отпусна ръце и поклати глава.

— Нямаш осемнайсет, което значи, че сме отговорни за теб по закон — каза баща й. — Но ако зависеше от мен, щях да те изгоня оттук още сега.

— Иска ми се да не се налагаше да се мяркаш пред очите ми никога повече! — Мелиса сякаш изплю думите.

Спенсър почувства, че й прималява. Почти очакваше да оставят чашите си за кафе и да кажат, че просто се шегуват, че всичко е наред. Но те дори не я поглеждаха. Думите на баща й звъняха в ушите й: Толкова се срамувам, че си ми дъщеря! Никой досега не й бе казвал подобно нещо.

— Едно е сигурно; Мелиса се мести в плевнята — продължи майка й. — Искам да си пренесеш всичките боклуци обратно в спалнята. И щом градската къща на сестра ти стане готова, ще превърна хамбара в студио за керамика.

Спенсър сви юмруци под масата и си заповяда да не плаче. Не й пукаше за плевнята, не и истински. Важното бе това, което вървеше наред с нея. Това, че баща й щеше да й направи рафтове, че майка й щеше да й помогне да изберат пердетата, че можеше да си има коте и дори бе прекарала десетина минути в опити да му измисли някое забавно име. Важното бе, че всички бяха заразени от нейния ентусиазъм. Че им пукаше.

Тя понечи да хване ръката на майка си.

— Съжалявам…

Майка й се отдръпна.

— Спенсър, недей.

Тя не успя да преглътне изхлипването си. По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— И без това не аз съм тази, на която дължиш извинения — заяви майка й тихо.

Спенсър погледна към Мелиса, която подсмърчаше отсреща. Тя избърса нос. Колкото и да мразеше Мелиса, трябваше да признае, че никога не е виждала сестра си толкова нещастна — поне откакто Йън скъса с нея в гимназията. Не биваше да флиртува с Рен, но не бе мислила, че ще стигнат толкова далече.

Опита се да се постави на мястото на сестра си — ако първа бе срещнала Рен, а Мелиса го бе целунала, тя също щеше да е сломена. Сърцето й омекна.

— Съжалявам — прошепна Спенсър.

Мелиса потрепери.

— Изгний в ада — изсъска Мелиса.

Спенсър толкова силно прехапа буза, че усети вкуса на кръв.

— Просто си изнеси нещата от плевнята. — Майка й въздъхна. — След което се махай от погледа ми.

Очите на Спенсър се разшириха.

— Но… — изписука тя.

Баща й я изгледа смразяващо.

— Толкова е отвратително — промърмори майка й.

— Ти си такава кучка! — вметна Мелиса.

Спенсър кимна. Може би ако се съгласеше с тях, щяха да престанат. Искаше й се да се свие на мъничка топка и да се изпари. Вместо това изломоти:

— Отивам да го сторя още сега.

— Много добре. — Баща й отпи още глътка кафе и стана от масата.

Мелиса тихо подсмръкна и издърпа стола си назад. Рида по целия път нагоре по стълбите, след което тръшна вратата на спалнята си.

— Рен си тръгна през нощта — каза госпожа Хейстингс на прага. — Занапред няма да чуем за него. И ако си знаеш интереса, ти също няма да го споменаваш никога повече.

— Разбира се — промълви Спенсър и облегна глава на хладната дъбова маса.

— Хубаво.

Спенсър остана така, дишайки по йогийски, като се надяваше, че някой ще дойде и ще й каже, че нещата ще се оправят. Но никой не дойде. Отвън долетя воят на линейка. Звучеше сякаш идва към къщата им.

Спенсър се изправи. О, Боже. Ами ако Мелиса… се бе наранила? Не би го направила, нали? Сирената виеше от по-близо.

По дяволите. Какво бе сторила?

— Мелиса! — изкрещя тя и хукна по стълбите.

— Ти си курва! — долетя гласът на сестра й. — Скапана курва!

Спенсър спря и се облегна на перилата. Е, добре. Изглежда все пак на Мелиса й нямаше нищо.