Лукс и грях

35. Само почакай

Органът отново поде призрачната си песен и братът на Али се надигна от пейката наред с останалите. Поеха навън. Спенсър, леко замаяна от няколкото глътки уиски, забеляза, че трите й стари приятелки са се изправили и усети, че е време да ги последва.

Всички ученици от „Роузууд Дей“ чакаха зад църквата — от момчетата от отбора по лакрос, та до вманиачените в компютърни игри особняци, на които Али несъмнено би се подиграла в седми клас. Старият господин Ю — онзи, който отговаряше за благотворителния клуб на училището — стоеше в ъгъла и тихо разговаряше с господин Каплан, преподавателят по рисуване. Дори старите приятели на Али от младежкия отбор по хокей се бяха върнали от колежите, в които учеха сега — стояха в нестройна групичка край портата. Спенсър местеше очи по познатите лица, припомняйки си хората, които бе познавала преди, но вече не познаваше. Тогава видя кучето — куче–водач на слепец.

О, Господи.

Спенсър сграбчи ръката на Ариа.

— До изхода — просъска тя.

Ариа присви очи.

— Да не би това да е…?

— Джена — промълви Хана.

— И Тоби — добави Спенсър.

Емили пребледня.

— Но какво правят те тук?

Спенсър бе прекалено зашеметена, за да отвърне. Изглеждаха същите, но същевременно и съвсем различни. Косата му сега бе дълга, а тя беше… прекрасна, с дългите си черни коси и големи слънчеви очила от „Гучи“.

Тоби, братът на Джена, срещна втренчения поглед на Спенсър. По лицето му се изписа отвращение. Тя бързо отмести очи.

— Не мога да повярвам, че е дошъл — прошепна тя прекалено тихо, за да я чуят другите.

Докато момичетата стигнат до тежките дървени порти, които водеха към ронещите се стъпала на църквата, Тоби и Джена бяха изчезнали. Спенсър замижа под яркото слънце на съвършено ясното синьо небе. Беше един от онези прелестни дни през ранната есен, когато не валеше, когато умираш да не ходиш на училище, да легнеш на някоя поляна и да не мислиш за задължения и отговорности. Защо тъкмо в такива дни винаги се случваше нещо ужасно?

Някой докосна рамото й и Спенсър подскочи. Беше плещест русоляв полицай. Тя махна на Хана, Ариа и Емили да я продължат напред без нея.

— Вие ли сте Спенсър Хейстингс? — попита мъжът.

Тя кимна сковано.

Ченгето сплете пръстите на огромните си ръце.

— Много съжалявам за вашата загуба — каза той.

— Били сте добри приятелки с госпожица Дилорентис, нали?

— Благодаря. Да, бяхме.

— Ще трябва да поговорим. — Мъжът бръкна в джоба си. — Ето значката ми. Подновяваме разследването по случая. Щом сте били близки, може би ще ни бъдете от полза. Има ли проблем да намина тези дни?

— Не, заповядайте — заекна Спенсър. — Ще направя каквото мога.

Тя закрачи като зомби да се присъедини към приятелките си, които се бяха скупчили под една върба.

— Какво искаше? — попита Ариа.

— Искат да говорят и с мен — бързо каза Емили. — Но не е голяма работа, нали?

— Сигурна съм, че ще е същото като преди — намеси се Хана.

— Не би могъл да се съмнява за… — поде Ариа и погледна неспокойно към вратата, където бяха стояли Тоби, Джена и кучето.

— Не — възкликна Емили. — Вече не можем да загазим заради това, нали?

Те се спогледаха тревожно.

— Разбира се, че не — каза Хана накрая.

Спенсър огледа хората, които тихо разговаряха на ливадата. Гадеше й се, откакто видя Тоби, а и за пръв път виждаше Джена след инцидента. Но беше съвпадение, че полицаят дойде да разговаря с нея точно след като ги забеляза, нали така? Спенсър бързо измъкна цигарите за спешни случаи и запали. Трябваше да държи ръцете си заети с нещо.

Ще кажа на всички за случката с Джена.

Ти си точно толкова виновна, колкото и аз.

Но мен никой не ме видя.

Спенсър издиша нервно и огледа тълпата. Нямаше никакво доказателство. Точка по въпроса. Освен ако…

— Това е най-лошата седмица в живота ми — каза Ариа внезапно.

— И за мен беше такава — кимна Хана.

— Предполагам, че можем да погледнем на това от хубавата му страна — каза Емили с висок и треперлив глас. — Не може да стане по-зле от това.

Докато следваха процесията към гробището, Спенсър се спря. Старите й приятелки също спряха. Тя искаше да им каже нещо — не за Али, за А, за историята с Джена или за полицията. Вместо това повече от всичко й се щеше да им каже колко й бяха липсвали през всичките тези години.

Но преди да отвори уста, телефонът на Ариа изписка.

— Един момент… — промърмори тя и се разрови в чантата си. — Сигурно пак е майка ми.

В този момент телефонът на Спенсър извибрира. И иззвъня. И изчурулика. Не беше само нейният, а и тези на приятелките й. Внезапните звуци прозвучаха още по-пронизително на фона на тихата, мрачна погребална процесия. Останалите опечалени ги изгледаха възмутено. Ариа нервно се опитваше да махне звука; Емили бързаше да отвори своята Нокиа.

— Имам едно ново съобщение — оповести Хана.

— Аз също — прошепна Ариа.

— И аз — отекна Емили.

Спенсър видя, че и тя е получила есемес. Всички натиснаха бутоните „Прочети“. Измина минута в потресено безмълвие.

— О, Боже мой — каза Ариа едва чуто.

— От… — изписука Хана.

Ариа промълви:

— Мислите ли, че иска да каже…

Спенсър преглътна с мъка. Момичетата прочетоха съобщенията си в един глас. Всяко гласеше едно и също: