Лукс и грях

20. На Емили й трябват само тънка сабя и черен шлем

Тъкмо бе започнало да се смрачава, когато Емили се качи в зеления Джип Чероки на Бен.

— Благодаря ти, че убеди нашите да отложат наказанието ми за утре.

— Няма нищо — отвърна Бен. Не я целуна за поздрав. И беше надул на уредбата песен, която, както му бе известно, тя ненавиждаше.

— Доста са ми вбесени.

— Разбрах. — Очите му останаха фиксирани в пътя.

Интересно, не я попита защо. Може би вече знаеше. Най-неочаквано, малко по-рано днес баща й беше влязъл в нейната стая с думите: „Бен ще те вземе след двайсет минути. Приготвяй се.“ Гледай ти. Емили мислеше, че завинаги ще е в немилост заради това, че се отрече от боговете на плуването, но имаше чувството, че техните всъщност искат тя да излезе с Бен. Може би разчитаха той да й налее малко здрав разум.

Тя потисна въздишката си.

— Извинявай за онова на тренировките вчера. Просто съм малко напрегната.

Бен най-сетне намали звука.

— Няма нищо. Объркана си.

Емили облиза току-що начервените си устни. Объркана?

— В какво отношение?

— Този път ти прощавам — добави той. После се пресегна и стисна ръката й.

Тя се наежи. Този път ли? Не трябваше ли да каже, че и той съжалява? В крайна сметка беше отпратил към съблекалните с гръм и трясък, нацупен като малко дете.

Преминаха през отворената порта от ковано желязо на имението Кан. Къщата беше разположена навътре от шосето, така че вътрешната алея се виеше цял километър, засенена от високи, кичести борове. Дори въздухът тук сякаш бе по-чист. Червената тухлена постройка се извисяваше зад масивни колони в дорийски стил. Имаше портик с малка скулптурка, изобразяваща кон, отгоре и спиращ дъха, изцяло направен от стъкло, парник малко встрани. Емили преброи четиринайсет прозореца на втория етаж.

Но не къщата бе важна тази вечер. Те щяха да се разположат на ливадата. Тя се намираше доста настрани от дома, отделена от зелен жив плет и каменна стена, и се простираше върху няколко декара. Половината от нея се използваше за конеферма на семейство Кан, а останалата просторна част бе покрита с тучна трева и езерце с патици. Целият двор бе заобиколен от гъсти гори.

След като Бен паркира, Емили скочи от колата и се насочи по посока на звука — песен на „Дъ Килърс“, която бумтеше откъм задния двор. Край нея бе пълно с познати от Роузууд, които слизаха от лъскавите си автомобили. Група безупречно гримирани момичета извадиха цигари от малките си шикозни чантички и запалиха, като не спираха да бъбрят по тънките си мобилни телефони. Емили сведе поглед към овехтелия си, по-скоро спортен екип и прокара пръсти през небрежно вързаната си конска опашка.

Бен се присъедини към нея и двамата поеха напряко през една уединена пътека в гората. Скоро попаднаха в зоната на шумния купон. Имаше доста хора, които тя не познаваше, но причината беше, че Кан канеха всички ученици от съседните частни училища, освен тези от Роузууд. Край храстите имаше маса с напитки, до нея — дървен дансинг, фенери, които хвърляха трепкащи светлини и тенти, опънати в средата на ливадата. В другия край, близо до горите, имаше старовремска будка за моментални снимки, украсена с коледни лампички. Семейство Кан я бяха измъкнали от мазето за тазгодишното парти.

Ноъл дойде да им каже добре дошли. Носеше сива тениска, оръфани светлосини дънки и беше бос.

— Как сте? — попита ги той и им връчи по една бира.

— Мерси, братле. — Бен взе своята чаша и отпи жадно. Кехлибарената течност потече по брадичката му. — Много як купон.

Някой потупа Емили по рамото.

Тя се обърна. Беше Ариа Монтгомъри, облечена в тясна бледо червена блузка с надпис „Исландски университет“, къса дънкова пола и червени каубойски ботуши на Джон Флувог. Черната й коса бе опъната във висока опашка.

— Хей, здрасти! — възкликна Емили. Беше чула, че Ариа се е върнала, но не я бе виждала още. — Как беше в Европа?

— Жестоко — усмихна се другото момиче. Двете се гледаха известно време. Емили замълча, макар да искаше да й каже, че се радва, че се е отървала от фалшивата обица на носа и розовите кичури. Стори й се някак неуместно да говори за някогашното им приятелство. Отпи от бирата си и се престори, че е възхитена от ръбовете на халбата.

Ариа се засуети.

— Знаеш ли, радвам се, че си тук. Искаше ми се да говоря с теб.

— Така ли? — Емили срещна очите й и отново сведе поглед.

— Ами… или с теб, или със Спенсър.

— Сериозно? — Усети как нещо стяга гърдите й. Спенсър?!

— Да, и ми обещай, че няма да ме сметнеш за откачена. Нямаше ме толкова дълго и… — Ариа сбърчи нос, гримаса, която Емили добре познаваше. Означаваше, че внимателно премисля думите си.

— И какво? — Емили вдигна вежди и зачака. Може би Ариа искаше старите дружки да се съберат отново — естествено, след като бе отсъствала, нямаше как да знае колко много са се отчуждили. Подобно хрумване би създало доста неудобна ситуация.

— Ами… — започна Ариа уморено. — Има ли някакви новини за изчезването на Али откакто заминах?

Емили подскочи щом чу името на Али да излиза от устата на старата й приятелка.

— За изчезването й? Какво имаш предвид?

— Да кажем, откриха ли кой я е отвлякъл? Появи ли се тя отново?

— Ъ-ъ-ъ, не… — Емили притеснено започна да дъвче нокътя на палеца си.

Ариа се приведе към нея.

— Смяташ ли, че е мъртва?

Очите на Емили се разшириха.

— Аз… не знам… Защо питаш?

Ариа стисна челюсти. Изглеждаше дълбоко замислена.

— Защо е всичко това? — настоя Емили, а сърцето й биеше лудо.

— За нищо.

Очите на Ариа се спряха върху някой зад гърба й и тя решително затвори уста.

— Хей — прозвуча един дрезгав глас иззад Емили.

Тя се обърна. Мая.

— Охо — поздрави я на свой ред, като почти изтърва чашата с бира. — Не… не знаех, че ще идваш.

— Нито пък аз — рече Мая. — Ама брат ми настояваше. Той е някъде тук.

Емили се обърна, за да представи Ариа, но нея я нямаше.

— И какво, това ли е Мая? — Бен бе изникнал до рамото й. — Момичето, което накара Емили да премине на тъмната страна?

— Тъмната страна ли? — повтори Емили пискливо. — Каква тъмна страна?

— Имах предвид това, че се отказваш от плуването — каза Бен. После се обърна към другото момиче.

— Знаеш за това, нали?

— Сериозно ли? — Мая погледна Емили с ентусиазирана усмивка.

Емили хвърли бърз поглед към гаджето си.

— Мая няма нищо общо с решението ми. А и няма нужда да го обсъждаме точно сега.

Бен отпи нова глътка бира.

— Защо не? Не е ли това голямата новина?

— Не знам…

— Както и да е. — Той я потупа по рамото малко грубо с тежката си ръка. — Отивам да си взема още пиене. Искаш ли да ти донеса бира?

Тя кимна, въпреки че никога не пиеше повече от една бира на купон, и то най-много. Бен не попита Мая дали иска питие. Докато се отдалечаваше от тях, Емили забеляза торбестите му дънки. Гадост.

Мая взе ръката й в своята и я стисна.

— Какво е чувството?

Емили се взря във вплетените им ръце, изчерви се, но не я пусна.

— Хубаво. — Или пък страшно. Или, от време на време, сякаш участваше в ниско бюджетен филм. — Объркващо е, но е окей.

— Имам точно подходящото нещо, с което да празнуваме — прошепна Мая. Бръкна в чантата си и показа на новата си приятелка бутилка „Джак Даниълс“.

— Свих я от масата с напитките. Искаш ли да й видим сметката?

Емили я погледна. Косата й бе отметната от лицето, носеше семпла черна блузка без ръкави и спортна пола във войнишко зелено. Изглеждаше жизнена и забавна — далеч по-забавна от Бен с неговите дънки, противно увиснали на задника.

— Защо не? — отвърна Емили и последва Мая към гората.