Лукс и грях

10. Без гадже е много по-весело

Този следобед Емили стоеше на ученическия паркинг потънала в мисли, докато някой не затисна очите й с ръце. Тя подскочи стреснато.

— Ей, спокойно бе! Аз съм!

Обърна се и въздъхна с облекчение. Беше просто Мая. Откак получи онази странна бележка вчера, Емили беше страшно разсеяна и започваше да се превръща в параноичка. Тъкмо щеше да отключи колата — майка й позволяваше на нея и на Каролин да я ползват до училище при условие, че карат внимателно и й се обадят като стигнат — и да си вземе банския за тренировката.

— Съжалявам — каза Емили. — Помислих си, че… Няма значение.

— Липсваше ми днес — усмихна се Мая.

— И ти на мен. — Емили се усмихна в отговор. Беше се опитала да се свърже с нея тази сутрин, за да й предложи да я метне до училище, но майката на Мая бе казала, че дъщеря й вече е излязла. — Е, какво става с теб?

— Не бих могла да съм по-добре. — Днес Мая бе укротила буйната си тъмна коса с помощта на страхотни многоцветни шнолки във формата на пеперуди.

— Защо така? — наклони глава Емили.

Мая стисна устни и изхлузи единия сандал от крака си. Вторият й пръст беше по-дълъг от палеца, също като на Емил и.

— Всъщност бих била по-добре, ако дойдеш с мен на едно място. Още сега.

— Имам тренировка по плуване…

Мая взе ръката й в своята и я разлюля.

— Ами ако ти кажа, че там, където отиваме, ще направиш една своеобразна тренировка?

Емили присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще трябва да ми се довериш.

Въпреки че навремето бе близка с Хана, Спенсър и Ариа, Емили свързваше най-любимите си спомени с времето, прекарано насаме с Али. Например, когато обуваха шушлякови гащеризони, за да се пързалят надолу по хълма Бейбъри през зимата или обсъждаха идеалните гаджета, или пък плачеха заради случката от шести клас с Джена и взаимно се утешаваха. Когато бяха само двете, Емили виждаше една мъничко по-несъвършена Али — което пък я правеше да изглежда още по-перфектна в очите на Емили — и тя самата чувстваше, че може да се отпусне и да бъде себе си. Сякаш бяха изминали дни, седмици, години откак Емили не беше себе си. И сега тя си мислеше точно за това, и й се струваше, че би могла да изживее нещо подобно с Мая. Липсваше й чувството да има най-добра приятелка.

В момента Бен и останалите момчета сигурно се преобличаха в плувните си костюми и се пошляпваха един друг по задниците с кърпите. Треньор Лорън пишеше с маркер упражненията за деня на една голяма бяла дъска и маркираше басейна с шамандури на необходимите места. А момичетата от отбора се оплакваха, понеже на всички им беше дошло едновременно. Имаше ли смелост да пропусне втория ден от тренировките?

Емили стисна пластмасовата рибка-ключодържател в ръката си.

— Може би бих могла да кажа на Каролин, че се е наложило да помагам на някого по испански — промърмори тя. Знаеше, че сестра й няма да се върже, но най-вероятно нямаше и да я натопи.

След като огледа внимателно паркинга, за да провери дали някой не ги гледа, Емили се усмихна и отключи автомобила.

— Добре тогава. Да потегляме.

— Двамата с брат ми се натъкнахме на това местенце през седмицата — обясни Мая, докато Емили паркираше на чакъла.

Емили се измъкна от колата и се протегна.

— Бях забравила за това кътче. — Намираха се на ивицата Марвин, която се простираше на около девет километра и граничеше с малка, но пълноводна река. Тя и приятелките й постоянно караха колело тук — Али и Спенсър бясно въртяха педалите и обикновено стигаха едновременно до края, — а после спираха при малката лавка до плувната зона за бишкоти и диетични коли.

Докато се катереха по разкаляния склон, Мая я стисна за рамото.

— О, забравих да ти кажа. Майка ми каза, че твоята майка е наминала вчера, докато сме били на училище. Донесла е кекс.

— Сериозно? — възкликна Емили объркано. Питаше се защо майка й не бе споменала нищо на вечеря.

— Кексът беше страшно вкусен. С брат ми го унищожихме още снощи!

Гъстите листа на дъбовете се преплитаха над главите им и пазеха сянка. Въздухът ухаеше на свежест и гора, и сякаш беше с пет–шест градуса по-хладен.

— Все още не сме стигнали. — Мая я хвана за ръка и я поведе надолу по пътеката към един малък каменен мост. Двайсет стъпки под него потокът се разширяваше. Спокойната вода блещукаше под лъчите на следобедното слънце.

Мая отиде до самия ръб на моста и започна да сваля дрехите си, докато не остана само по розов сутиен и бикини. Хвърли дрехите си на купчина, изплези се на Емили и скочи във водата.

— Чакай! — Емили се втурна към ръба. Знаеше ли Мая колко е дълбоко? Но докато преброи до две, чу изплискване.

Главата на Мая се подаде на повърхността.

— Нали ти казах, че ще има плуване! Хайде, събличай се!

Емили погледна захвърлените дрехи на Мая. Наистина мразеше да се съблича пред хора — дори и пред момичетата от отбора по плуване, които я виждаха всеки ден. Тя бавно свали плисираната си униформена поличка, кръстосвайки крака, за да не види другото момиче голите й мускулести бедра, след което дръпна потничето, което носеше под ризата. Реши да не го сваля. Погледна към реката и скочи. Миг по-късно водата обгърна тялото й. Беше приятно топла и гъста от калта, а не студена и чиста като онази в басейна. Пришитите чашки на потничето й натежаха от водата.

— Тук е като в сауна — каза Мая.

— Аха. — Емили заплува към по-плитката част, където стоеше приятелката й. В един момент осъзна, че е зяпнала зърната на гърдите й, които личаха под тънката материя на сутиена и побърза да отмести очи.

— Едно време в Калифорния ходех да се гмуркам от скалите заедно с Джъстин — каза Мая. — Стоеше горе и му удряше по десет минути мислене, преди да скочи. Хареса ми, че ти дори не се поколеба.

Емили легна по гръб върху водата и се усмихна. Не можеше да се възпре: поглъщаше комплиментите на Мая като чийзкейк.

Новата й приятелка събра шепи и я плисна в лицето. Част от водата попадна право в устата й. Имаше лигав и почти метален вкус, който по нищо не приличаше на хлора в басейна.

— Струва ми се, че двамата с Джъстин ще скъсаме — рече Мая тихо.

Емили доплува по-близо до брега и стъпи на дъното.

— Наистина? Но защо?

— Ами наистина. Тези връзки от разстояние са много стресиращи. Той ми звъни кажи–речи постоянно. Няма ме едва от няколко дни, а вече е изпратил две писма!

— Брей — смотолеви Емили, като прецеждаше мътната вода през пръстите си. После й хрумна нещо. Обърна се към другото момиче. — Ти ли, м-м-ми остави бележка в шкафчето в съблекалнята по плуване вчера?

Мая сбърчи вежди.

— Какво, след училище ли? Не… Ти ме придружи до вкъщи, забрави ли?

— Вярно. — Всъщност не мислеше, че Мая е оставила посланието, но всичко би било толкова по-просто, ако беше тя.

— Какво пишеше в бележката?

Емили тръсна глава.

— Няма значение, нищо особено. — Прочисти гърло. — Знаеш ли, мисля си, че може би и аз ще се разделя с гаджето.

Еха-а. Емили не би се изненадала повече дори ако от устата й бе изхвърчал синигер.

— Стига бе! Сериозно?

Тя примигна, за да махне водата от очите си.

— Не знам. Може би.

Мая протегна ръце над главата си и Емили отново зърна онзи белег на китката й. Погледът й се отмести.

— Е, майка му зайка — каза Мая.

— А? — Емили се усмихна озадачено.

— Мое изразче… Означава… майната му! — Извърна се и сви рамене. — Сигурно е глупаво.

— Не, готино е — каза Емили. — Майка му зайка. — Тя се изкикоти. Винаги се чувстваше странно да произнася псувня — все едно майка й би могла да я чуе от кухнята им на петнайсет километра оттук.

— Обаче ти наистина трябва да скъсаш с приятеля си — върна се Мая на темата. — И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото така и двете ще сме необвързани.

— От което следва…? — попита Емили. Гората беше неподвижна, потънала в тишина.

Мая се приближи още към нея.

— От което следва… че ние с теб… можем да… купонясваме! — И тя сграбчи Емили за рамото и я блъсна под водата.

— Ей! — изписка Емили. На свой ред изпръска Мая, като загреба вода с цяла ръка, създавайки голяма вълна. После дръпна другото момиче за крака и започна да гъделичка пръстите й.

— Помощ! — скимтеше Мая и се заливаше от смях. — Не и краката! Имам такъв адски гъдел!

— Ето, че ти открих ахилесовата пета! — прогърмя Емили и неистово я задърпа към водопада. Мая успя да освободи крака си и скочи на раменете й изотзад, след което се протегна към корема й и я загъделичка. Емили изписка. Накрая успя да натика Мая в една малка пещера в скалите.

— Дано да няма прилепи! — възкликна Мая и протегна ръка.

Емили стоеше до нея, опипвайки гладките, хладни стени на пещерата. Звукът от дишането й отекваше в тясното пространство. Двете се спогледаха с широки усмивки.

Тя прехапа устна. Това бе такъв съвършен дружески момент, че я караше да изпитва носталгия и лека тъга.

Очите на Мая загрижено се спряха на лицето й.

— Какво има?

Емили си пое дълбоко дъх.

— Ами… Нали знаеш момичето, което е живяло в твоята къща? Алисън?

— Да.

— Тя изчезна. Точно след края на седми клас. Така и не я откриха.

Мая потръпна леко.

— Дочух нещо такова.

Емили обви ръце около тялото си; и на нея й стана студено.

— Бяхме много близки.

Мая се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Нямах представа.

— Да… — Брадичката на Емили потрепери. — Просто исках да знаеш.

— Благодаря.

Изтекоха доста минути, в които останаха прегърнати и безмълвни. После Мая се отдръпна.

— Всъщност, послъгах преди малко. За причината да искам да се разделя с Джъстин.

Емили любопитно вдигна вежда.

— Аз… не съм сигурна, че харесвам момчета — каза Мая тихо. — Малко е странно. Намирам ги за сладки, но когато остана насаме с тях, разбирам, че не го искам. По-скоро бих предпочела да съм… с някого, който повече прилича на мен. — Тя се усмихна криво. — Нали знаеш?

Емили прокара ръце през лицето и косата си. Внезапно Мая й се стори прекалено близо.

— Аз… — започна тя. Не, не знаеше.

Храстите над тях се раздвижиха. Емили се дръпна рязко. Навремето майка й мразеше, когато тя идваше тук — никога не се знае какви похитители на деца и убийци се крият на подобни места. Гората остана тиха за миг, но после в небето се надигна ято птици. Тя се долепи до скалата. Наблюдаваше ли ги някой? Чий беше този смях? Звучеше някак познато. После до слуха й достигна тежко дишане. Надникна през отвора на пещерата.

Беше само една групичка момчета. Те изведнъж наскачаха в реката, размахвайки пръчки като мечове. Емили се отдръпна от Мая и водопада.

— Къде отиваш? — повика я другото момиче.

Емили погледна първо нея, после момчетата, които бяха захвърлили пръчките и се замеряха с камъни. Едно от тях бе Майк Монтгомъри, по-малкият брат на някогашната й приятелка Ариа. Доста беше пораснал от последния път, в който го беше виждала. Чакай — Майк учеше в „Роузууд Дей“! Дали щеше да я познае? Тя се измъкна от водата и задрапа по хълма.

После спря и се обърна към Мая.

— Трябва да се върна в училище преди Каролин да е приключила с плуването. — Емили нахлузи полата си. — Искаш ли да ти донеса дрехите?

— Все тая. — С тези думи Мая излезе изпод водопада и нагази във водата към брега, а тънкото бельо плътно прилепваше по тялото й. Изкатери се по склона бавно, без нито веднъж да прикрие корема или гърдите си с ръце. Момчетата преустановиха боевете и я зяпнаха.

И въпреки че не искаше, Емили също не можеше да се удържи да не я зяпа.