Лукс и грях

8. Къде са проклетите момичета-скаути, когато имаш нужда от тях?

Хана се отпусна, потъвайки дълбоко в пухкавите възглавнички на дивана и се опита да разкопчае дънките на Шон.

— Хей — започна той с неловка усмивка, — не можем да…

Хана на свой ред се усмихна тайнствено и сложи пръст на устните си. Започна да го целува по врата. Миришеше на „Левър 2000“ и, странно, на шоколад. Тя обожаваше начина, по който късата му прическа подчертаваше всички сексапилни черти на ъгловатото му лице. Бе влюбена в него от шести клас и намираше, че с всяка изминала година бе ставал все по-красив.

Докато се целуваха, майката на Хана, Ашли, отключи входната врата и влезе като говореше оживено по мобилния си телефон — шикозен нов модел, по-удачен за тийнейджърка.

Шон се сви сред възглавничките.

— Ще ни види! — прошепна той дрезгаво, докато нахлузваше бледосиньото си поло „Лакост“.

Тя сви рамене. Майка й разсеяно им махна и отиде в съседната стая. Обръщаше повече внимание на телефона, отколкото на дъщеря си. Поради работния й график, двете с Хана не се засичаха много често, като се изключат периодичните проверки на домашните, бележките, съобщаващи в кои магазини са най-изгодните цени и напомнянията, че трябва да си почисти стаята в случай, че някой гост на коктейлните й партита пожелае да ползва горната тоалетна. Но като цяло това не беше проблем за Хана. Все пак тъкмо работата на майка й бе отговорна за поддържането на сметката на кредитната й карта „Америкън експрес“ — понякога дори плащаше за нещата, които си взема — и за скъпото й обучение в „Роузууд Дей“.

— Ще тръгвам — промърмори Шон.

— Трябва да дойдеш в събота — измърка Хана. — Майка ми ще е на спа процедури цял ден.

— Ще се видим в петък на купона на Ноъл — отвърна той. — Знаеш, че и това е достатъчно трудно да се уреди.

Тя простена.

— Няма нужда да е толкова трудно!

Той се наведе да я целуне.

— До утре.

Изчака вратата да се затвори зад Шон и зарови лице във възглавничките. Да излиза с това момче все още й се струваше като сън. Някога, когато все още бе дебела и непохватна, бе следила с възхитен поглед високото му атлетично тяло; очароваше я учтивото му поведение към учителите и доброто отношение към хлапетата, които не бяха готини колкото него; харесваше й колко стилно се облича, вместо да се разхожда като някой мърляв далтонист. Никога не бе преставала да си пада по него, дори след като се отърва от последните няколко досадни сантиметра около ханша си и откри пресата за изправяне на коса. И така, в началото на последната учебна година Хана небрежно сподели с Джеймс Фрийд, че Шон й допада. Три междучасия по-късно, Колийн Ринк й каза, че Шон ще й се обади същата вечер след мача. Това бе поредният миг на триумф, който, за неин яд, Али щеше да пропусне.

Бяха гаджета от седем месеца и Хана бе по-влюбена от всякога. Още не му беше признала — таеше го в сърцето си от години, — но сега бе убедена, че и той я обича. А нима сексът не бе най-добрият начин да изразиш чувствата си?

Точно затова онази клетва за целомъдрие просто не се връзваше. Не можеше да се каже, че родителите на Шон са фанатично-религиозни пуритани; освен това тази глупост влизаше в противоречие с всичко, което Хана знаеше за мъжкия пол. Нямаше значение каква е била преди — фактите днес бяха, че с наситено кестенявата си коса, стройното тяло с апетитни извивки и безупречната кожа — не можеше и дума да става за пъпки — тя бе много секси парче. Кой не би се влюбил лудо в нея? Понякога се питаше дали Шон не е гей — наистина имаше куп прекалено хубави дрехи — или пък имаше фобия от вагини.

Хана повика миниатюрния си пинчер Дот да скочи при нея на дивана.

— Липсвах ли ти днес? — засмя се тя, докато кучето ближеше ръката й. Бе подала молба да носи Дот в училище в голямата си чанта „Прада“ — в крайна сметка всички мацки в Бевърли Хилс го правеха, — но от „Роузууд Дей“ казаха не. Тъй че, за да го спаси от мъката на раздялата, бе купила на пинчера най-пухкавото кучешко креватче „Гучи“, което можеше да се плати с пари, и оставяше включен телевизора в спалнята си.

Майка й влезе в дневната, все още облечена в шития по поръчка костюм от туид и кафявите сандали.

— Ето, купила съм суши — обяви госпожа Марин.

Хана вдигна очи.

— Рулца „Торо“?

— Не знам. Взех няколко неща.

Хана се отправи към кухнята, а телефонът на майка й отново иззвъня.

— Сега пък какво? — излая госпожа Марин в слушалката.

Лапичките на Дот задраскаха плочките след Хана. След като претърси пазарските торби, тя се спря на парче жълтоопашато сашими, едно рулце от змиорка и малка паничка супа.

— Ами, тази сутрин разговарях с клиентите — долетя гласът на майка й от дневната. — Тогава нямаха нищо против.

Хана предпазливо топна крайчето на сашимито в соевия сос и заразлиства каталога на „Джей Крю“. Майка й беше втора след шефа на отдел Реклама към „Макманус и Тейт“, а целта й бе да се превърне в първата жена-президент на фирмата.

Освен, че беше извънредно преуспяла и амбициозна, госпожа Марин беше въплъщението на онова, което повечето субекти от мъжки пол в Роузууд биха определили като „страшна мадама“ — имаше дълга червено-златиста коса, гладка кожа и изумително гъвкаво тяло, благодарение на ежесутрешния й йога ритуал.

Хана знаеше, че майка й не е перфектна, но все още не разбираше защо родителите й се разведоха преди четири години, нито защо скоро след това баща й започна да излиза с невзрачната сестра Изабел от спешното отделение на болницата в Анаполис, Мериленд. На това му се викаше да смъкнеш летвата.

Изабел имаше дъщеря, тийнейджърка на име Кейт, и господин Марин бе заявил, че Хана направо ще се влюби в нея. Няколко месеца след развода той покани дъщеря си в Анаполис за уикенда. Нервна от предстоящата среща с доведената си сестра, Хана помоли Али да я придружи.

— Не се тревожи, Хан — бе казала Али. — Ние сме класи над тази Кейт, каквато и да е тя.

Когато Хана я изгледа скептично, Али изрече фразата, която се бе превърнала в нещо като неин девиз: „Аз съм Али и съм страхотна!“. Сега й звучеше малко глупаво, но навремето Хана можеше само да си представя какво ли е усещането да си толкова уверен в себе си. Идването на Али тогава бе като спасителен пояс за нея — нещо като доказателство, че не е загубенячка, от която баща й е искал да се отърве.

Гостуването обаче се оказа пълна катастрофа. Кейт бе най-хубавото момиче, което Хана някога бе срещала, а на всичкото отгоре баща й бе нарекъл Хана „прасенце“ пред нея. Разбира се, след това бързо даде заден, като твърдеше, че е само шега, но това се оказа последният път, в който Хана го видя… и първият, в който повърна нарочно.

Хана мразеше да се връща към миналото, затова и го правеше рядко. Пък и сега гледаше гаджетата на майка си по начин, който не питаше точно „Ще станеш ли моят нов татко?“. Пък и дали баща й би й сложил вечерен час-два през нощта и би й позволил да пие вино както майка й? Едва ли.

Госпожа Марин шумно затвори телефона и закова смарагдовозелените си очи върху дъщеря си.

— Това ли са обувките, с които ходиш на училище?

Хана спря да дъвче.

— Аха.

Госпожа Марин кимна.

— Много ли те харесаха останалите?

Хана завъртя глезен, за да огледа лилавите сандали на платформи. Боейки се, че няма да успее да избегне охраната на „Сакс“, ги бе платила.

— Ами да.

— Нещо против да ги взема назаем?

— Не, разбира се. Ако ис…

Телефонът на майка й иззвъня за пореден път. Тя вдигна.

— Карсън? Да. Търся те цяла вечер… Какво по дяволите става там?

Хана отметна дългия си асиметричен бретон и даде на Дот късче змиорка. Тъкмо когато кучето го изплю на пода, на вратата се позвъни.

Майка й не помръдна.

— Искат го тази вечер! — тросна се тя в слушалката. — Проектът е твой! Какво искаш, да дойда да ти държа ръчичката ли?

Звънецът отново проехтя. Дот се разлая и госпожа Марин най-сетне тръгна към вратата.

— Сигурно пак са онези момичета-скаути.

Момичетата-скаути бяха идвали три дни подред, опитвайки се да им продадат сладки на вечеря. Кварталът беше пропищял от тях.

Няколко секунди по-късно майка й отново се появи в кухнята, придружена от млад, кестеняв, зеленоок полицай.

— Този господин иска да разговаря с теб.

Златната значка на джобчето му даваше да се разбере, че мъжът се казва Уилдън.

— С мен? — Хана заби показалец в гърдите си.

— Нали вие сте Хана Марин? — попита Уилдън. Уоки-токито на колана му изпращя.

Тя внезапно осъзна кой е полицаят: Дарън Уилдън. Той завършваше „Роуззуд Дей“, когато Хана бе в седми клас. Онзи Дарън Уилдън, когото помнеше, имаше репутацията на човека, преспал с целия женски плувен отбор, който почти бе изритан от гимназията за това, че задигна лъскавия мотор „Дукати“ на директора. Определено беше същият — тези зелени очи не се забравяха лесно, дори и да си ги видял за последно преди четири години. Хана се надяваше, че всъщност той е стриптийзьор, когото Мона й е пратила за майтап.

— За какво става дума? — попита госпожа Марин и хвърли изпълнен с копнеж поглед към мобилния си телефон. — Защо ни прекъсвате вечерята?

— Получихме сигнал от „Тифани“ — каза Уилдън.

— Имат видеозапис, на който се вижда как крадете стока от техния магазин. Записите, направени от различни други камери в мола са ви проследили по пътя ви към колата. Проверихме на чие име е записана.

Хана заби маникюра в дланта си — правеше го винаги, когато се чувстваше извън контрол.

— Дъщеря ми не би направила подобно нещо — намеси се госпожа Марин гневно. — Нали, Хана?

Тя отвори уста, но думите не искаха да излязат. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да й счупи ребрата.

— Вижте какво — започна Уилдън и кръстоса ръце пред широките си гърди. Тя забеляза пистолета на колана му. Приличаше на играчка. — Налага се да ме придружите до участъка. Може би не е нищо сериозно.

— Разбира се, че не е! — Госпожа Марин извади марковото си портмоне от чантата в тон. — Колко ще са необходими, за да ни оставите да си довършим вечерята?

— Госпожо, моля ви. — Полицаят звучеше смутено. — Само трябва да дойдете с мен. Разбирате ли? Няма да отнеме цяла нощ. Обещавам. — И той пусна онази секси усмивка, запазена марка на Дарън Уилдън, която вероятно го бе задържала в „Роузууд Дей“ след онзи случай.

— Много добре — каза майката на Хана. Двамата с Уилдън се гледаха дълго. — Изчакайте да си взема чантата.

Полицаят се обърна към Хана.

— Ще се наложи да ви сложа белезници.

Очите й се разшириха.

— Да ми сложите белезници? — Това вече беше тъпо. Звучеше изкуствено, като нещо, което биха си казали шестгодишните близнаци на съседите по време на игра. Но Уилдън извади истински метални белезници и внимателно ги закопча около китките й. Тя се надяваше, че не е забелязал как й треперят ръцете.

Това трябваше да е моментът, в който Уилдън я връзва за стола, пуска онази стара песен от седемдесетте „Хот стъф“ и съблича всичките си дрехи. За жалост това не се случи.

Полицейското управление миришеше на прегоряло кафе и много старо дърво, понеже като повечето сгради на „Роузууд Дей“ беше бивше имение на железопътен магнат. Около нея се суетяха ченгета — говореха по телефона, попълваха формуляри или се въртяха на столовете си на колелца. Хана почти очакваше да види Мона, с откраднатата гривна на „Диор“, проблясваща над белезниците. Но ако се съдеше по празната скамейка, явно не бяха хванали приятелката й.

Госпожа Марин сковано седна до нея. Чувстваше се като нищожество; майка й обикновено бе благосклонна, но досега Хана не бе имала поводи да посещава участъка.

В този момент майка й се наклони към нея и много тихо прошепна:

— Какво взе?

— Моля?

— Гривната, която носиш ли?

Хана погледна към китката си. Перфектно. Беше забравила да я свали. Дръпна я по-навътре под ръкава си. Усети, че и обиците бяха на ушите й — да, днес ги носи цял ден. На това му се вика да си тъп!

— Дай ми я — просъска майка й.

— Какво?

Госпожа Марин протегна ръка с отворена длан.

— Дай я тук. Ще оправя нещата.

Хана неохотно остави майка си да свали гривната от ръката й. После се пресегна, махна обиците и също ги подаде. Госпожа Марин дори не трепна. Просто пусна бижутата в чантата си и скръсти ръце върху металната закопчалка.

Русото момиче от „Тифани“, което бе подало гривната на Хана, влезе в стаята. В мига, в който я зърна да седи отпусната на скамейката, все още с белезници около китките, момичето кимна.

— Да. Тя е.

Дарън Уилдън метна суров поглед към Хана и майка й се изправи.

— Струва ми се, че е станала грешка. — Тя се приближи до бюрото му. — Не ви доразбрах, когато дойдохте у дома. Онзи ден бях с Хана. Купихме тези бижута. Вкъщи имам касова бележка.

Продавачката от „Тифани“ вдигна вежди невярващо.

— Нима намеквате, че лъжа?

— Не — произнесе госпожа Марин сладко. — Мисля, че просто сте се объркала.

Какво правеше тя? Чувство на неудобство и нещо като вина обля Хана.

— Как ще обясните видеозаписите тогава? — наклони глава Уилдън.

Майка й замълча за миг. Хана забеляза как едно малко мускулче потрепва на врата й. После, преди тя да успее да я спре, госпожа Марин извади откраднатото от чантичката си.

— Всичко това е по моя вина, не на дъщеря ми. — Обърна се към полицая. — Двете с нея се скарахме за бижутата. Казах й, че няма да ги получи — неволно я подтикнах да извърши това. Но никога няма да се повтори. Ще се погрижа.

Хана гледаше напред, зашеметена. С майка й никога не бяха дори обсъждали „Тифани“, камо ли пък да спорят какво може и какво не може да си купува оттам.

Уилдън поклати глава.

— Госпожо, опасявам се, че щерка ви ще трябва да свърши малко общественополезен труд. Обикновено това е наказанието.

Госпожа Марин примигна невинно.

— Никакъв начин ли няма да забравим по-лесно тази малка неприятност? Моля ви…

Мъжът я гледа известно време, после в ъгълчето на устните му се загатна почти дяволита усмивка.

— Седнете, ако обичате — рече той накрая. — Да видим какво мога да сторя по въпроса.

Хана бе готова да гледа във всички посоки, само не и към майка си. Уилдън се прегърби над бюрото си. Отгоре имаше фигурка на герой от „Семейство Симпсън“ и плюшено кученце, което кимаше с глава като го бутнеш. Той наплюнчи пръст, за да разгърне страниците на документа, който попълваше. Хана потрепери нервно. Що за формуляр бе това? Дали местните вестници съобщаваха за всички престъпления? Това бе лошо. Много лошо.

Тя неспокойно се завъртя на скамейката. Изпита внезапно желание за лукчета. А може би за кашу. Дори гумените бонбони на бюрото на Уилдън щяха да свършат чудесна работа.

Вече ясно виждаше какво ще последва: всички щяха да разберат и тя за нула време щеше да остане без приятели и без гадже. Оттам нататък щеше скоропостижно да извърви обратния път до задръстената Хана от седми клас. Щеше да се събуди една сутрин и да установи, че косата й отново е с гаден, промито-кафяв цвят. После зъбите й щяха да се изкривят и да се наложи отново да носи шини. Нямаше да може да влезе в нито едни от дънките си. Останалото щеше да се случи едновременно. И щеше да прекара живота си като дебела, грозна, нещастна и непоглеждана от никого смотанячка, точно каквато бе едно време.

— Имам крем за ръце, в случай, че ти убиват на китките — каза госпожа Марин, кимайки към белезниците, и затърси из дамската си чанта.

— Нищо ми няма — отвърна Хана, връщайки се в настоящето.

Въздъхна и извади своя Блекбъри. Не беше лесно, тъй като ръцете й бяха в белезници, но искаше да убеди Шон да дойде у тях в събота. Внезапно й се прииска да получи едно твърдо „да“ от него. Докато се взираше отнесено в дисплея, получи ново съобщение. Отвори го.

Хана бе толкова шокирана, че се изправи и се заоглежда, сякаш някой съвсем наблизо я наблюдаваше. Но нямаше никого. Затвори очи, трескаво прехвърляйки през ума си възможните автори на бележката, които можеше да са видели полицейската кола пред дома й.

Уилдън спря да пише и вдигна поглед.

— Добре ли сте?

— Ами… Да. — Тя бавно се отпусна отново на мястото си. Не е истина? Какво, по дяволите…? Провери адреса, от който бе получила съобщението, но той се оказа бъркотия от букви и цифри.

— Хана — произнесе госпожа Марин след малко. — Няма нужда никой да разбира за това.

Тя примигна.

— О… да. Съгласна съм.

— Хубаво.

Хана преглътна с мъка. Хубаво, само че… някой вече знаеше.