Лукс и грях

26. Обичаш ли ме? Да или не?

Големият стенен часовник в антрето отброи девет удара в събота сутринта, когато Емили тихо слезе по стълбите към кухнята. Никога не ставаше толкова рано през уикендите, но тази сутрин не можеше да спи.

Някой бе сварил кафе, а в една чиния с нарисувани пиленца имаше лепкави кифли. Изглежда родителите й бяха излезли за една от техните неизменни и в дъжд, и в слънце ранни съботни разходки. Ако направеха две кръгчета из квартала, Емили щеше да успее да се измъкне без никой да забележи.

Миналата нощ, след като Бен бе нахълтал във фото–павилиона, Емили си бе тръгнала от партито, без да каже чао на Мая. Бе се обадила на сестра си с молба да я откара вкъщи. Каролин и Тофър — гаджето й, дойдоха без да задават въпроси, макар че Каролин я изгледа строго, докато Емили се качваше в колата, воняща на уиски. Щом се прибраха, се пъхна под чаршафите, за да не й се налага да говори със сестра си и заспа дълбоко. Но на сутринта се чувстваше по зле от всякога.

Не знаеше какво да си мисли за снощи. Всичко й се сливаше. Искаше й се да вярва, че това, че се целува с Мая е било грешка, че ще успее да обясни на Бен и че всичко ще е наред. Но Емили продължаваше да анализира усещанията си. Сякаш… преди снощи не се бе целувала.

Само че у Емили нямаше нищо, нищо, което да подсказва, че е лесбийка. Купуваше си момичешки подхранващи масла за изтощената си коса. Имаше плакат на сексапилния австралийски плувец Йън Торп на стената на стаята си. Обсъждаше заедно с другите момичета от отбора момчетата по бански. Беше целувала само едно момиче преди години и това не се броеше. А дори и да се броеше, не можеше да значи нищо, нали?

Тя разчупи една кифличка на две и отхапа голямо парче. Сърцето й биеше тежко. Искаше нещата да се върнат където бяха. Да хвърли чиста кърпа в сака си и да отиде на тренировка. Да бъде доволна от себе си и от живота си, а не да бъде емоционално йо-йо.

Е, това беше. Мая бе чудесна и така нататък, но двете просто бяха объркани — и тъжни, всяка по собствени причини. Но не и обратни. Нали?

Нуждаеше се от малко свеж въздух.

Отвън бе пусто. Птичките цвърчаха шумно, нечие куче лаеше, но всичко бе неподвижно. Току-що доставените вестници, опаковани в син найлон, чакаха пред вратите.

Старият й планински бегач бе подпрян на бараката за инструменти. Емили го изправи, като се надяваше, че е достатъчно координирана да кара колело след снощните дози уиски. Избута го до улицата. Предната гума издаваше странен звук.

Емили се наведе. Между спиците се бе заклещило нещо. Лист от тетрадка. Тя го издърпа и хвърли поглед на написаното. Един момент. Това беше нейният почерк.

Очите на Емили обходиха празния преден двор. Нима това бе, каквото тя си мислеше, че е? Погледът й нервно пробяга до края на страницата, устата й бе пресъхнала.

На гърба на листчето пишеше още нещо. Тя го обърна.

Колелото на Емили изтрака на земята.

Това беше нейното писмо до Али, точно това, което Емили й бе пратила непосредствено след целувката. Това, за което се чудеше дали въобще е стигнало до получателката си.

Успокой се, каза си Емили, когато усети, че ръцете й треперят. Има логично обяснение.

Трябваше да е Мая. Тя живееше в някогашната стая на Али. Емили й бе разказала за Алисън и за писмото снощи. Може би просто й го връщаше?

Но пък… С обич — А. Мая не би се подписала така.

Емили нямаше представа какво трябва да стори и с кого да разговаря. Внезапно се сети за Ариа. Толкова неща се бяха случили откак се натъкна на нея миналата вечер, че бе забравила разговора им. Защо бяха всички онези странни въпроси на Ариа за Али? А и изражението й беше особено. Ариа изглеждаше… неспокойна.

Емили седна на земята и отново разгледа бележката. Ако си спомняше правилно, Ариа имаше тесен почерк със заострени букви, които много приличаха на тези тук.

В последните дни преди да изчезне, Али бе използвала целувката като дамоклев меч, който висеше над главата на Емили и я принуждаваше всецяло да се подчинява на волята й. На Емили не беше й хрумвало, че може би е казала на останалите приятелки. Но може би…

— Скъпа?

Тя подскочи. Родителите й се бяха надвесили над нея, обути в спретнати бели кецове, шорти с високи талии и тениски. Баща й носеше червена раница, а майка й движеше нагоре–надолу тюркоазени дъмбели.

— Хей — изграчи Емили.

— Отиваш да караш колело ли? — попита майка й.

Аха.

— Би трябвало да си наказана. — Баща й си сложи очилата, все едно имаше нужда да я види, за да я сгълчи. — Миналата вечер те пуснахме само защото отиде с Бен. Надявахме се да успее да те вразуми. Но разходките с велосипед вече прекрачват границата.

— Добре — изпъшка Емили и се надигна. Само ако можеше да не обяснява всичко това на родителите си. Но пък… както и да е. Нямаше. Не и сега. Тя прехвърли крак през рамката и се качи на седалката. — Трябва да отида на едно място — смотолеви тя и подкара по алеята.

— Емили, веднага се връщай — викна баща й дрезгаво.

Ала Емили за пръв път в живота си продължи да върти педалите.