Лукс и грях

34. Радвам се, че се срещаме тук

В понеделник сутринта, вместо да седи в час по биология, Емили се намираше с родителите си в Роузуудското абатство с неговите високи тавани и мраморни подови плочи. Подръпваше нервно черната плисирана — малко прекалено къса — пола от „Геп“, която бе изровила от дъното на гардероба си и се опитваше да се усмихне. На входа стоеше госпожа Дилорентис, облечена в черна рокля с поло–яка, високи токчета и наниз от дребни сладководни перли. Тя се отправи към Емили и я притисна в прегръдка.

— О, Емили — изхълца майката на Али.

— Толкова съжалявам — прошепна Емили и очите й се напълниха със сълзи. Госпожа Дилорентис все още употребяваше същия парфюм — „Коко Шанел“. Ароматът мигновено събуди какви ли не спомени: как майката на Али ги води в мола с колата си, как се промъкват тайно в банята на госпожа Дилорентис, крадат соли за вана и експериментират със скъпите й маркови гримове, как се разхождат из огромната й гардеробна и пробват всички онези малки коктейлни рокли на „Диор“.

Връстниците на Емили от Роузууд минаваха край тях, търсейки си места на дървените скамейки с високи облегалки. Тя не знаеше какво да очаква от службата в памет на старата си приятелка. Абатството миришеше на тамян и дърво. Прости цилиндрични лампи висяха от тавана, а олтарът бе покрит със същински килим от бели лалета. Лалетата бяха любимите цветя на Алисън. Емили си спомняше как тя помагаше на майка си да ги сади в предния им двор всяка година.

Госпожа Дилорентис най-сетне се отдръпна и изтри очи.

— Искам да седнеш отпред заедно с останалите приятелки на Али. Нали няма проблем, Катлийн?

Майката на Емили кимна.

— Никакъв, разбира се.

Емили слушаше как токчетата на госпожа Дилорентис чаткат по плочите и как шляпат собствените й мокасини, докато вървяха между редовете. Внезапно отново осъзна защо бе тук. Али беше мъртва.

Емили стисна ръката на госпожа Дилорентис.

— Ох, Боже…

Притъмня й, ушите й писнаха — знак, че бе на път да припадне.

Майката на Али я задържа на крака.

— Всичко е наред. Хайде, седни тук.

Емили замаяно се отпусна на пейката.

— Сложи си главата между краката — чу тя познат глас.

После чу друг познат глас, който изсумтя:

— Кажи го по-високо, та да те чуят всички момчета.

Емили вдигна поглед. До нея седяха Ариа и Хана.

Ариа носеше рокля с деколте тип лодка на сини, лилави и цикламени райета, лилаво яке и каубойски ботуши. Беше толкова характерно за нея — тя беше точно човекът, който би се облякъл пъстро на погребение, за да празнува живота. Хана от своя страна бе изтупана в тясна черна рокля с V–образно деколте и черни чорапогащи.

— Би ли минала навътре, скъпа?

Над нея се бе надвесила госпожа Дилорентис заедно със Спенсър Хейстингс, която носеше тъмно графитен костюм и съвсем ниски обувки.

— Здравейте, момичета — поздрави ги Спенсър с онзи мек глас, който бе липсвал на Емили. После седна до нея.

— Е, отново се срещаме — каза Ариа и се усмихна.

Тишина. Емили крадешком ги изгледа подред.

Ариа си играеше със сребърния пръстен на палеца си, Хана ровеше в една малка чантичка, а Спенсър седеше неподвижно, с поглед, взрян в олтара.

— Бедничката Али — промълви Спенсър накрая.

Момичетата поседяха безмълвно няколко минути. Емили се мъчеше да измисли какво да каже. Ушите й пак се изпълниха с шум.

Тя се завъртя, за да зърне дали Мая беше сред тълпата, но очите й попаднаха право на Бен. Той седеше на предпоследния ред при останалите плувци. Емили кимна едва забележимо. При тези обстоятелства разправията им на партито й изглеждаше нелепа и далечна.

Но вместо да отвърне на поздрава, Бен я изгледа ядно. Тънките му устни се превърнаха в тънка упорита черта. После отмести поглед.

Е, добре.

Емили се завъртя на другата страна. Гневът забушува в нея. Някогашната ми най-добра приятелка току-що бе открита мъртва, искаше й се да изкрещи. И се намираме в църква, за Бога! Къде отиде прошката?

Тогава осъзна. Не искаше да се върне при него. Ни най-малко.

Ариа я докосна по крака.

— Добре ли си след събота сутринта? В смисъл, тогава още не си знаела, нали?

— Не, ставаше дума за друго, но всичко е наред — отвърна Емили, въпреки че не беше вярно.

— Спенсър. — Главата на Хана се вдигна рязко. — Аз, ъ-ъ-ъ, те видях наскоро в мола.

Спенсър я погледна.

— А?

— Ти… тъкмо влизаше в „Кейт Спейд“. — Хана сведе поглед. — Не знам… Щях да ти кажа здрасти, но… Както и да е, радвам се, че вече не се налага да поръчваш чанти от Ню Йорк. — Тя наведе глава и се изчерви, сякаш бе говорила твърде много.

Емили се изненада — не беше виждала това изражение по лицето й от години.

Челото на Спенсър се набръчка. После чертите й омекнаха в тъжен, почти нежен израз. Тя преглътна и също сведе глава.

— Мерси. — Раменете й се разтърсиха и тя стисна очи. Емили почувства, че и нейното гърло се стяга. Всъщност си даде сметка, че никога не бе виждала Спенсър да плаче.

Ариа положи ръка на рамото на Спенсър.

— Успокой се — кротко каза тя.

— Съжалявам — промълви Спенсър и избърса сълзите с ръкава си. — Аз просто… — Тя ги погледна една по една и се разплака още повече.

Емили я прегърна. Чувството беше малко неловко, но по начина, по който Спенсър стисна ръката й, разбра, че жестът й е оценен.

Когато отново се облегнаха назад, Хана извади малко сребърно шишенце от чантата си и се протегна над Емили да го подаде на Спенсър.

Без дори да го подуши или да попита какво е, Спенсър отпи голяма глътка. После присви очи, но кимна.

— Благодаря.

Върна бутилката на Хана, която отпи и я връчи на Емили. Течността опари гърлото й. Бутилката отиде у Ариа. Преди да пие, тя дръпна Спенсър за ръкава.

— Това също ще те накара да се почувстваш по-добре. — Ариа смъкна рамото на роклята си, разкривайки презрамката на бял плетен сутиен. Емили веднага го позна — Ариа бе изплела дебели вълнени сутиени за всяка от тях в седми клас. — Нося го в името на старите времена. Иначе адски сърби.

Спенсър потисна смеха си.

— Боже мой.

— Направо не си добре — захили се и Хана.

— Аз така и не облякох моя, помните ли? — намеси се Емили. — Майка ми смяташе, че е прекалено секси за училище!

— Така си е — закиска се Спенсър. — В случай, че това да си почесваш гърдите цял ден е секси.

Момичетата се разсмяха. Внезапно телефонът на Ариа избръмча. Тя бръкна в чантата си и погледна дисплея.

— Какво? — вдигна поглед Ариа, когато си даде сметка, че всички я гледат.

Хана опипа нервно гривната около китката си.

— Да не би, хм, да получи съобщение?

— Да. Е, и?

— От кого?

— От майка ми — отвърна Ариа бавно. — Защо?

Църквата се изпълни с тържествените звуци на орган. Хората зад тях се размърдаха и утихнаха. Спенсър неспокойно погледна към Емили. Сърцето на Емили заби тежко.

— Няма значение — рече Хана. — Извинявай, беше малко нахално от моя страна.

Ариа облиза устни.

— Не, наистина. Защо?

Хана преглътна.

— Аз… аз просто си помислих, че може би и на теб ти се случват странни неща.

Ариа зяпна.

— Странни е меко казано.

Емили стисна ръце.

— Момент. И вие ли, момичета? — прошепна Спенсър.

Хана кимна.

— Послания?

— Имейли — каза Спенсър.

— За… случки от седми клас? — изхриптя Ариа.

— Сериозно ли говорите? — Гласът на Емили прозвуча пискливо.

Приятелките се спогледаха с разширени очи. Но преди някоя от тях да каже нещо повече, мрачната мелодия на органа отекна в сводовете.

Емили се обърна. По централната алея бавно пристъпваха няколко души. Бяха родителите на Али, брат й, баба й и дядо й и още неколцина, сигурно роднини. Последни вървяха две рижи момчета; Емили позна в тях Сам и Ръсел, братовчедите на Алисън. Навремето идваха на гости всяко лято. Емили не ги бе виждала от години и се запита дали все още са толкова наивни, колкото бяха преди.

Семейството се настани на предната редица и зачака музиката да утихне.

Докато ги наблюдаваше, Емили усети раздвижване. Единият от пъпчивите червенокоси братовчеди се бе обърнал и ги зяпаше. Тя бе почти сигурна, че е Сам — беше по-задръстеният от двамата. Той ги огледа, след което бавно и изкусително повдигна вежда. Емили бързо сведе очи.

Усети как Хана я сръгва в ребрата.

— Не е истина.

Емили я погледна объркано, но Хана кимна към двете противни момчета.

Момичетата схванаха едновременно.

— Не е истина — казаха Емили, Спенсър и Ариа в един глас.

После всички се закискаха. После Емили спря и се замисли какво всъщност стоеше зад този израз. Никога не си бе давала сметка, но беше малко злобничко. Когато се огледа, забеляза, че приятелките й също са престанали да се смеят. Размениха си погледи.

— Май навремето това беше по-забавно — каза Хана тихо.

Емили се облегна назад. Може би Али не знаеше всичко. Да, това сигурно беше най-лошият ден в живота й и наистина бе съсипана заради смъртта й, а и получаваше параноя от А. Но за миг се почувства добре. Да седи тук със старите си приятелки бе като едно плахо начало на нещо ново.