Лукс и грях

2. Исландките (и финландките) са лесни

— Боже господи, дървета. Такъв кеф е да видиш големи високи дървета!

Петнайсетгодишният брат на Ариа Монтгомъри, Микеланджело, бе подал глава през прозореца на колата като голдън ретривър. Ариа, родителите й Ела и Байрън — те настояваха децата да се обръщат към тях по име — и Майк пътуваха от международно летище „Филаделфия“. Току-що бяха пристигнали с полет от Рейкявик, Исландия. Бащата на Ариа беше професор по история на изкуствата и семейството бе прекарало последните две години в Исландия, докато той участваше в изследователски проект за документален филм, посветен на скандинавското изкуство. Сега, след като се върнаха, Майк се възторгваше от каубойския пейзаж на Пенсилвания. А това означаваше — от абсолютно всяко нещо: от каменния хан от осемнайсети век, където се продаваха украсени керамични вази, през черните крави, взрени безсмислено в колата им иззад дървената ограда на крайпътен обор, та до мола, построен в колониален стил в периода, в който ги нямаше. Дори очуканата двайсет и петгодишна сграда на МакДоналдс печелеше симпатиите му.

— Леле, нямам търпение да си купя нещо за пиене оттам! — слюноотделяше момчето.

Ариа простена. Майк бе прекарал доста самотно двете години в Исландия — твърдеше, че исландските момчета са „женки, които яздят малки гейски кончета“, — докато тя направо разцъфтя. Новото начало бе точно това, от което се нуждаеше по онова време, така че се зарадва, когато баща й обяви, че семейството се мести. Беше есента след изчезването на Алисън, когато момичетата вече се бяха отдалечили и тя бе останала без приятели — само с досадни съученици, които познаваше откак се помни.

Преди да замине за Европа, Ариа понякога забелязваше, че момчетата я заглеждат с интерес, но после отместват очи. Със стегнатата си фигура на балерина, права черна коса и нацупени устнички, Ариа знаеше, че е готина. Хората винаги й го казваха; но тогава защо не бе ходила на среща допреди пролетното тържество в седми клас? При един от последните случаи, в които тя и Спенсър бяха излезли заедно — неловко събиране през лятото, когато Али изчезна — Спенсър й бе казала, че ще я свалят доста повече, ако поне малко се постарае да пасне в компанията.

Но Ариа не знаеше как „да пасне“. Родителите й бяха набили в главата й, че тя е личност, индивидуалист, че не следва стадото, че трябва да е вярна на себе си. Проблемът беше в това, че Ариа не бе сигурна коя всъщност е Ариа. Откак навърши единайсет, беше опитала с Ариа — пънкарката, Ариа — художничката, Ариа — документалистката и, точно преди да се преместят, дори Ариа — идеалното роузуудско момиче, онова, което носеше поло, яздеше кон и мъкнеше туристическа раница: всичко, по което си падаха роузуудските момчета, но което тя не беше. За щастие, заминаха за Исландия две седмици след този безуспешен опит и там всичко, всичко, всичко се промени.

Баща й бе приел предложението за работа точно след като тя започна осми клас. Ариа предполагаше, че причината да заминат така бързо бе в една тайна, свързана с Байрън, която единствено тя — и Алисън Дилорентис — знаеха. Беше се зарекла никога повече да не мисли за това в минутата, когато самолетът пое към Исландия, и след няколко месеца в Рейкявик животът в Роузууд наистина се превърна в далечен спомен. Родителите й сякаш отново се влюбваха и дори брат й с неговия ужасен провинциализъм научи не само исландски, но и френски. А Ариа се влюби… няколко пъти, всъщност.

Какво като роузуудските младежи не приемаха ексцентричната Ариа? Исландците — богатите, земни, възхитителни исландски момчета — определено я харесваха. Срещна Халбьорн веднага щом се нанесоха. Той беше на седемнайсет, диджей, имаше три понита и най-жестокото тяло, което бе виждала. Предложи й да я заведе на гейзерите и докато заедно гледаха как един от тях клокочи и изпуска голям облак гореща пара, той я целуна. След Халбьорн се появи Ларс, който обичаше да играе със старата й кукла Пигтуния — тази, която я съветваше в любовта — и водеше Ариа на най-добрите денс-партита, които се вихреха по цяла нощ до пристанището. В Исландия тя се чувстваше харесвана и секси. Тук тя се превърна в Исландската Ариа, най-добрият вариант до момента. Откри своя стил — някаква смесица между бохемско и ултрамодерно, на много катове, с ботуши с връзки и маркови дънки, които си купи при едно пътуване до Париж — четеше френски философи и пътуваше до Йорейл само с една остаряла карта и няколко чифта бельо.

Ала сега всеки роузуудски пейзаж, който виждаше през прозореца на колата, й напомняше за миналото, което искаше да забрави. Ето там беше заведението „Чийзстековете на Фера“, където бе прекарала часове наред с приятелите си от прогимназията. Там беше и кънтри клубът с неговата каменна порта — родителите й не членуваха, но тя бе ходила със Спенсър, а веднъж, в прилив на храброст, беше отишла при тогавашната си тръпка Ноъл Кан и му бе предложила да си разделят един сладолед. Той, естествено, я отряза безцеремонно.

А ето я и слънчевата, поръбена с кичести дървета улица, където някога живееше Алисън Дилорентис. Колата спря на кръстовището и Ариа се загледа; виждаше я добре, втората къща, броено от ъгъла. На паважа имаше купчина боклук, но иначе домът изглеждаше тих и спокоен. Само толкова успя да забележи, преди да се извърне и да закрие очи. В Исландия имаше дни, в които почти забравяше Али, техните тайни и всичко, което се случи. Намираше се в Роузууд едва от десет минути, но буквално чуваше гласа на изчезналата си приятелка при всяка позната гледка и виждаше отражението й в прозорците на всяка къща. Ариа се сви на седалката си и се опита да не заплаче.

Баща й пресече още няколко улици и спря пред тяхната къща, същинска сърдита постмодернистична кафява кутия с един-единствен огромен квадратен прозорец точно в средата — голямо разочарование след бледосинята фасада на къщата им в Исландия с изглед към морето. Ариа последва родителите си вътре, всички се засуетиха в различни стаи. Чу как Майк вдига мобилния си телефон някъде навън и размаха ръце да прогони блещукащите прашинки, които изпълваха въздуха.

— Мамо! — Майк влетя през входната врата. — Току-що говорих с Чад, той каза, че днес са първите тренировки по лакрос1.

— Лакрос? — Ема се появи откъм трапезарията. — Точно сега?

— Да! — възкликна Майк. — Отивам! — И той отхвърча към стаята си.

— Ариа, скъпа? — Гласът на майка й я накара да се обърне. — Ще го закараш ли на тренировките?

Ариа се изсмя леко.

— Нямам книжка, мамо.

— Е, и? В Рейкявик шофираше непрекъснато. Стадионът е само на няколко километра, най-лошото, което може да стане, е да блъснеш някоя крава. Просто го изчакай, докато свърши.

Ариа замълча. Майка й вече звучеше уморено. Чуваше как татко й отваря и затваря шкафовете в кухнята, мърморейки си под нос. Щяха ли да се обичат родителите й както в Исландия? Или нещата щяха да са същите, като преди да заминат?

— Добре — въздъхна накрая. Остави куфарите си в антрето, взе ключа от колата и се метна на шофьорското място.

Брат й се качи до нея. За нула време беше успял да се спретне в спортния си екип. Ентусиазирано дърпаше мрежата на стика си, но не пропускаше и да я погледне с ехидна знаеща усмивка.

— Радваш ли се, че се върнахме?

Тя само въздъхна в отговор. По време на цялото пътуване от летището Майк стоеше с пръсти, опрени на стъклото, и възкликваше: „Махнали са рампата на скейтърите!“ или „Кравите все още си вонят като преди!“. Ариа едва бе натиснала спирачките, когато той отвори вратата и се втурна към голямото игрище, покрито с добре окосена трева.

Тя зарея поглед през шибидаха и въздъхна отново. Не щастлива, направо съм очарована, че се върнахме. Един пъстър балон спокойно се носеше сред облаците. Навремето обожаваше да гледа балоните, но днес примижа с едното око, фокусира го и се престори, че го спуква с изстрел на показалеца си.

Групичка момчета с бели тениски на „Найк“, торбести панталони и бейзболни шапки, обърнати с козирката назад, бавно подминаха колата й. Туйто. Всички момчета в Роузууд изглеждаха като излезли изпод индиго. Ариа примигна. Единият от тях даже носеше същата тениска с надпис „Пенсилвански университет“, каквато имаше и Ноъл Кан, момчето, в което бе влюбена в осми клас. Тя заразглежда вълнистата черна коса на момчето. Чакай. Това… той ли беше? О, Боже. Наистина беше той. Ариа не можеше да повярва, че носи същата тениска, с която се разхождаше и на тринайсет. Кой знае, може би му беше късметлийска, или пък я свързваше с някое друго спортно суеверие.

Ноъл я изгледа изпитателно, след което се приближи към колата и почука на прозореца й. Тя го свали.

— Ти си момичето, дето отиде на северния полюс. Ариа, нали? Приятелката на Али Ди?

Тя усети пърхане на пеперуди в стомаха.

— Ами…

— Не, бате. — Джеймс Фрийд, вторият в класацията на най-готините момчета в Роузууд се приближи зад Ноъл. — Не е ходила на северния полюс, беше във Финландия. Абе, там, откъдето е оная манекенка, Светлана. Дето прилича на Хана.

Ариа вдигна вежда. Хана? Като Хана Марин?

Прозвуча свирката на треньора и Ноъл се пресегна през прозореца да я докосне по рамото.

— Ще останеш да гледаш, нали, финландке?

— Ммм… jа — каза Ариа.

— Това какво беше, финландски зов за съвкупление? — захили се Джеймс.

Ариа завъртя очи. Беше убедена, че ja е финландската дума за „да“, но тия естествено не го знаеха.

— Хайде вървете да играете с топките си. — Тя се усмихна вяло.

Момчетата се сръгаха един друг с лакти, след което се затичаха към игрището, размахвайки стиковете си наляво-надясно. Ариа се загледа през прозореца. Каква ирония! За пръв път флиртуваше с момче от родното й място — и то не с кого да е, а точно с Ноъл, — а дори не й пукаше. Между клоните на дървета блестеше камбанарията на църквата при „Холис“, малкият колеж, в който бе преподавал баща й. На главната улица на кампуса имаше бар, „Снукърс“. Тя се поизправи на седалката и си погледна часовника. Два и половина. Току-виж се окаже отворено. Можеше да пийне бира-две и да си намери собствено забавление.

Пък и кой знае, възможно беше след бирата даже роузуудските момчета да заприличат на хора.

Докато баровете в Рейкявик ухаеха на прясна бира, старо дърво и френски цигари, то „Снукърс“ миришеше на смесица от пот, мръсни чорапи и кучета. И както всяко кътче в Роузууд, носеше спомени: една петъчна вечер Алисън Дилорентис бе предизвикала Ариа да влезе в бара и да си поръча коктейл „Стенещ оргазъм“. Ариа бе изчакала опашката от дванайсетокласници и когато охраната на вратата отказа да я пусне, извика: „Моят Стенещ оргазъм е вътре!“. Чак след това си даде сметка какво е изтърсила и хукна при приятелките си, които се криеха зад една кола на паркинга. Заедно се смяха толкова много, че накрая се разхълцаха.

— Амстел — каза тя на бармана, след като мина през стъклените врати на входа — в два и половина в събота явно нямаше нужда от охрана. Човекът зад бара я изгледа с леко съмнение, но в крайна сметка сложи халбата пред нея и се обърна. Ариа отпи солидна глътка. Беше блудкава и водниста. Тя изплю бирата обратно в чашата.

— Хей, добре ли си?

Ариа се обърна. През три стола седеше младеж с непокорна руса коса и ледено сини очи като на сибирско хъски. Разклащаше някаква течност в неголяма тумбеста чаша.

Тя сбърчи вежди.

— Да, просто бях забравила каква е тукашната бира. През последните две години бях в Европа, там вкусът е несравнимо по-добър.

— Европа? — Момчето се усмихна. Имаше сладка усмивка. — Къде по-точно?

Тя отвърна на усмивката.

— Исландия.

Очите му просияха.

— Ходил съм в Рейкявик. На път за Амстердам прекарах няколко дни там. На пристанището имаше страхотен купон. Голяма работа.

Ариа обхвана с две ръце халбата си.

— Така е, партитата им са жестоки.

— Видя ли Северното сияние?

— Естествено! И среднощното слънце. През лятото има наистина чудесни рейв-партита, с перфектната музика. — Тя погледна чашата му. — Какво пиеш?

— Скоч — отвърна той и вече правеше знак на бармана. — Нали ще удариш един?

Тя кимна. Синеокият сладур се премести до нея. Имаше хубави ръце с дълги пръсти и леко изгризани нокти. На джинсовото му яке се кипреше малка значка с надпис УМНИТЕ ЖЕНИ ГЛАСУВАТ!

— Значи така, живяла си в Исландия? — Той пак се усмихна. — Някаква обменна програма ли?

— А, не — започна Ариа. Барманът постави скоча пред нея и тя отпи голяма глътка, по-уместна за бира. По гърлото и гърдите й веднага се разля горещина. — Бях там, понеже… — Спря се. — Всъщност да, година в чужбина по една обменна програма. — Нека непознатият си мисли каквото си иска.

— Яко. — Той кимна. — А преди това къде учеше?

Тя сви рамене.

— Ами… Тук, в Роузууд. — Усмихна се и побърза да добави: — Но там определено ми харесваше повече.

Момчето кимна.

— И за мен беше голяма мъка да се върна в щатите след Амстердам.

— Моля ти се! Ревах по целия път към вкъщи — призна Ариа и се почувства като себе си — по-точно като своето подобрено исландско Аз — за пръв път, откакто дойде. Не само, че си говореше за Европа с готино и умно момче, но можеше да се окаже, че той е единственият в Роузууд, който не я познаваше в предишното й амплоа — на особнячката, приятелка на сладкото момиче, което изчезна.

— А ти тук ли учиш? — попита тя.

— Тъкмо завърших. — Той попи устни с кърпичка и си запали „Кемъл“. Предложи й цигара с жест, но тя поклати глава. — Ще преподавам.

Ариа отпи нова глътка и осъзна, че е пресушила питието си. Гледай ти.

— Май и аз с това бих искала да се занимавам. Като завърша училище. Или преподаване, или писане на пиеси.

— Сериозно ли? Пиеси? Каква специалност си?

— Английски. — Барманът й наля поредното уиски.

— И аз това ще преподавам! — възкликна сладурът. Ръката му някак небрежно се озова на коляното й. Това толкова я изненада, че подскочи и почти си разля питието. Той се отдръпна. Ариа се изчерви.

— Извинявай — каза момчето малко срамежливо.

— Между другото, аз съм Езра.

— Ариа. — По някаква причина името й прозвуча абсурдно. Тя се разхили и залитна, изгубила равновесие.

— Опа! — Езра хвана ръката й, за да я задържи.

Три скоча по-късно, Ариа и Езра бяха установили, че и двамата са срещали онзи стар моряк–барман в бара „Борг“ в Рейкявик, че къпането в горещата лагуна с минерални води ги приспива и че всъщност харесват миризмата на развалени яйца от серните изпарения на геотермалните извори. С всеки миг очите на Езра ставаха по-сини. Ариа искаше да го попита дали си има приятелка. Чувстваше се затоплена отвътре и беше сигурна, че причината не е само в скоча.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя замаяно.

Езра се усмихна.

— Може ли и аз да дойда?

Е, това май беше отговорът на въпроса за гаджето.

— Искам да кажа, ъ-ъ-ъ… — Той потърка врата си с ръка и я фокусира изпод сключените си вежди. — Прекалено прям ли бях?

Главата й зашумя. Да се забива с непознати не беше точно в неин стил, поне не в Америка. Но нима не бе искала да бъде Исландската Ариа?

Тя се изправи и го хвана за ръка. Гледаха се напрегнато през целия път до дамската тоалетна. Целият под бе покрит с тоалетна хартия и вонеше по-зле и от останалата част на бара, но на Ариа не й пукаше. Езра я вдигна до умивалника, тя обви крака около кръста му и вдиша неговия мирис — някаква комбинация между алкохол, канела и пот. Никога не бе усещала по-сладък аромат.

Както казваха във Финландия или където и да беше,_ja_.