Лукс и грях

5. Начало и Фиц

— Ей, финландката!

Във вторник, първия учебен ден, Ариа отиваше на училище за часа по английски. Обърна се и видя Ноъл Кан, облечен в униформената си жилетка и вратовръзка, да тича към нея.

— Здрасти — кимна Ариа и продължи да върви.

— Онзи ден не остана на тренировката — каза Ноъл, когато се изравни с нея.

— Ти да не очакваше да седна да ви гледам? — вдигна вежди тя. Той леко се изчерви.

— Хм, всъщност да. Разбихме ги! Вкарах три гола.

— Браво на теб — отбеляза Ариа, пращайки разговора в задънена улица. Какво очакваше той от нея, да ахка от възторг може би?

Тя стигна до коридора, по който бе вървяла в не един лош сън, докато живееше в Исландия. Над главата й се извисяваха същите сводести, боядисани в бяло тавани, прилични на яйчени черупки. Краката й стъпваха по същия дървен под, който трябваше да имитира някакъв фермерски уют. От дясната й страна се редяха обичайните фотографии на подпухнали бивши възпитаници на гимназията, а вляво бяха нелепите метални шкафчета. Дори високоговорителите продължаваха да бълват същата до болка позната мелодия като едно време — Увертюра 1812: в междучасията се пускаше „стимулираща ума“ музика. Край нея се нижеха същите хора, които тя познаваше откак се помни… и до един я зяпаха.

Ариа наведе глава. Преди да се премести в Исландия в началото на осми клас, последния път, когато я видяха в Роузууд бе, когато представляваше част от сломената от мъка групичка момичета, чиято най-добра приятелка бе изчезнала шокиращо. По онова време, където и да отидеше, чуваше как хората си шушукат за нея.

Сега се чувстваше… странно. Донякъде бе все едно, че Али все още е наоколо. Въздухът замря в гърдите й, когато мерна една руса опашка да завива зад ъгъла по посока на салона по физическо. И когато тя на свой ред сви край кабинета по изобразително изкуство, където двете с Али се срещаха в паузите между часовете да клюкарстват, Ариа почти чу гласа на приятелката си: „Хей, виж кой е тук!“. Притисна челото си с длан да провери дали няма температура.

— По какво ти е първият час? — поинтересува се Ноъл, който продължаваше да крачи редом с нея.

Тя го изгледа изненадано, а после извади програмата си.

— По английски.

— И моят! Господин Фиц?

— Аха — промърмори тя. — Свестен ли е?

— Нямам представа. Нов е. Обаче чух, че бил стипендиант на Фулбрайт.

Ариа го изгледа подозрително. Откога Ноъл Кан се интересуваше от квалификацията на учителите? Забеляза някакво момиче, което стоеше пред вратата на кабинета по английски. Изглеждаше й едновременно позната и чужда. Мацката имаше тяло на модел, дълга червеникаво кестенява коса и носеше подгъната плисирана поличка с емблемата на „Роузууд Дей“, лилави обувки на гигантски платформи и гривна на „Тифани“.

Сърцето на Ариа заби по-бързо. Беше се питала какво ще е да срещне отново старите си приятелки, и ето, че сега й предстоеше да разбере — това бе Хана. Какво, по дяволите, се беше случило с нея?!

— Хей — тихо каза Ариа.

Хана се обърна и я измери от глава до пети: от дългата й етажирана прическа, през бялата униформена пола и невзрачните тенекиени гривнички, та чак до кафявите поизносени ботуши с връзки. По лицето й премина сянка на недоумение, но после тя се усмихна.

— Боже мой! — Поне гласът й си бе останал все така писклив. — Как мина… къде беше? В Чехословакия?

— Ммм, да. — Достатъчно близо.

— Много яко! — Хана се усмихна сковано.

— Кирстен изглежда сякаш тъкмо се е върнала от Саут Бийч! — прекъсна ги някакво момиче. Ариа завъртя глава по посока на гласа. Мона Вандерваал? Последния път, когато я видя, Мона имаше хиляди плитчици по главата си и бе възседнала скутер, а сега изглеждаше по-страхотно и от Хана.

— Абсолютно — съгласи се Хана. След което оправдателно сви рамене и отново се обърна към Ариа и Ноъл, който продължаваше да стои там: — Ще ни извините ли?

Ариа се насочи към стаята и се тръшна на първия свободен чин, който й попадна пред очите. Скръсти ръце върху маста и отпусна глава, дишайки тежко и дълбоко.

„Адът, това са другите“, промърмори тя под нос. Това бе любимият й цитат от френския философ Жан-Пол Сартр и отлично описваше атмосферата в Роузууд.

Залюля се напред-назад на стола си, неспособна да седи неподвижно. Имаше само един светъл лъч, който я караше да се чувства по-добре — споменът за Езра, момчето, което бе срещнала в „Снукърс“. Той я беше последвал в тоалетната, бе взел лицето й в ръце и после я целуна. Устите им си пасваха съвършено — не си бяха сблъскали зъбите нито веднъж. Ръцете му кръжаха по гърба й, по корема, по бедрата. Помежду им имаше такава връзка. И да, добре, някои хора биха казали, че става дума просто за физическо привличане, но Ариа знаеше, че е нещо повече.

До такава степен бе обладана от тази мисъл, че миналата нощ не можа да заспи и написа хайку, посветено на Езра, в което изля чувствата си — хайкуто бе любимата й поетическа форма. След това, доволна от резултата, го бе изпратила на номера, който Езра й беше дал.

Ариа пусна изтерзана въздишка и се огледа из класната стая. Миришеше на книги и на почистващ препарат. Огромните четирикрилни прозорци гледаха към южната ливада и към зелените хълмове зад нея. Няколко дървета бяха започнали да се обагрят в оранжево и златисто. До дъската имаше голям плакат с цитати от Шекспир, до който някой бе надраскал ГАДНЯРИТЕ ПОД НОЖА. Домакинката явно се беше опитала да изтрие надписа, но се беше отказала по средата.

Дали изглеждаше отчаяно да пише на Езра в два и половина през нощта? Все още не бе получила отговор. Тя бръкна в чантата си за телефона и го извади. На екранчето бе изписано: НОВО СЪОБЩЕНИЕ. В стомаха й запърхаха пеперуди. Почувства се едновременно облекчена, развълнувана и неспокойна. Но докато натискаше бутона Прочети, един глас я прекъсна:

— Извинете, не можете да ползвате мобилните си телефони в час.

Ариа покри телефона си с ръце и вдигна очи. Мъжът, който бе казал това — най-вероятно новият учител, — стоеше с гръб към класа и пишеше по дъската с тебешира: господин Фиц. Държеше някакъв лист със знака на гимназията. Доколкото можеше да се прецени, изглеждаше млад. Няколко момичета го измериха с одобрителни погледи, а Хана дори подсвирна.

— Знам, че съм нов — продължи той, изписвайки Курс по английски език за напреднали под името си, — но от канцеларията ми връчиха този лист, в който са описани правилата във връзка с джиесемите. — Учителят се обърна. Листът се изплъзна от ръката му и полека кацна на пода.

Устата на Ариа пресъхна. Пред класа стоеше Езра от бара. Езра, получателят на нейното хайку. Нейният Езра, строен и божествен в роуззудската учителска униформа, с грижливо сресана коса, със закопчана риза и кожена папка с лекции под мишница. И който току-що бе изписал на дъската Господин Фиц, Курс по английски език за напреднали.

Той се взираше в нея и цветът бавно се оттегляше от бузите му.

— По дяволите!

Целият клас се обърна, за да види кого гледа новият учител. Ариа нямаше желание да среща погледите им, затова сведе очи към новото съобщение на телефона си.

По дяволите, наистина.