Лукс и грях

33. Най-добрите в Роузууд

Говорителите са такива майстори на драмата, помисли си Хана ядосано, докато пъхаше следващата шепа чипс в устата си. Само новинарите можеха да направят една ужасна история още по-лоша. Камерата оставаше фокусирана върху малкия олтар на Али, свещите, увехналите цветя, които хората несъмнено бяха накъсали от градините на съседните къщи, любимите бонбони на Али и, естествено, десетките снимки.

Обективът се премести върху майката на Алисън, която Хана отдавна не бе виждала. Като се изключеше обляното в сълзи лице, госпожа Дилорентис изглеждаше хубава с филираната си прическа и дългите обици.

— Решихме църковната служба за Алисън да се състои в Роузууд, единственият дом, който тя познаваше — каза госпожа Дилорентис със сдържан тон. — Искаме да благодарим на всички, които преди три години се включиха в издирването на дъщеря ни, за търпението и подкрепата им.

Говорителят отново се появи на екрана.

Хана изключи телевизора. Беше неделя вечер. Тя седеше на дивана в хола, облечена в най-развлечената си тениска и шорти, които бе измъкнала от чекмеджето на Шон. Дългата й кестенява коса бе в безпорядък и падаше на клечки около лицето й, освен това беше сигурна, че на челото й излиза пъпка. В скута й имаше огромна купа с чипс, на масичката за кафе бе захвърлена смачкана опаковка от сладолед „Клондайк“, а на пода се въргаляше отворена бутилка пино ноар. Цяла вечер се опитваше да не яде толкова, но волята й днес не беше в най-върховната си точка.

Тя пак пусна телевизора, искаше й се да имаше с кого да поговори… за полицията, за А, а най-вече за Алисън. Шон не ставаше, по очевидни причини. Майка й — която в момента беше на среща — беше безполезна, както обичайно. След трескавата дейност в участъка вчера, Уилдън бе казал на Хана и на майка й да си вървят; щели да се занимаят с проблема по-късно, понеже полицията имала по-важни задачи за момента. Нито Хана, нито госпожа Марин разбраха какво става, освен, че е във връзка с някакво убийство.

По пътя към къщи вместо да вдигне скандал на Хана задето е задигнала кола и е шофирала мъртвопияна, майка й каза, че „ще се погрижи“. Хана нямаше и най-отдалечена представа какво трябваше да значи това. Миналата година едно ченге бе казало на събранието на училище „Роузууд Дей“, че Пенсилвания следва правилото за „нулева толерантност“ към пияните шофьори под двайсет и една. Хана бе внимавала само защото бе сметнала полицая за секси, но сега думите му я преследваха.

Не можеше да разчита и на Мона — тя все още бе на онзи голф турнир във Флорида. Бяха разговаряли за кратко по телефона и приятелката й бе признала, че полицията е разговаряла с нея във връзка с колата на Шон, но твърдеше, че се е направила на ударена и е заявила, че е била на партито през цялото време заедно с Хана. И каква късметлийка беше кучката: охранителните камери бяха заснели главата й в гръб, но не и лицето заради гадната шапка, която бе взела от доставчика и нахлупила над физиономията си. Ала това бе вчера, след като Хана се прибра от участъка. Днес не беше разговаряла с Мона и още не бяха обсъдили Алисън.

И накрая… А. Ако А беше Алисън, дали не се бе свършило вече? Но ченгетата твърдяха, че Али е мъртва от години…

Докато Хана преглеждаше разсеяно каналите с подути от сълзите клепачи, се замисли дали да не се обади на баща си — може би историята бе излъчена и по новините в Анаполис. А може би той щеше да я потърси? Тя вдигна мълчащия телефон, за да се увери, че работи.

Въздъхна. Проблемът да си най-добрата приятелка на Мона беше в това да нямаш други приятелки. Докато гледаше новините, се бе замислила за стария си кръг дружки. Имаше ги и гадните моменти, и кавгите, но все пак заедно се бяха забавлявали много. В някоя паралелна вселена сега те все още щяха да са заедно, да си спомнят за Али и да се смеят отново, въпреки че щяха да плачат и подсмърчат в същото време. Ала в това измерение се бяха отчуждили прекалено много.

Разделиха се по силата на смислени причини, естествено — нещата бяха взели да загниват много преди Али да изчезне. В началото беше чудесно. Но по-късно, след Джена, помежду им настъпи напрежение. Всички толкова ги беше страх, че ще свържат злополуката с тях. Хана помнеше, че се чувстваше нервна даже когато пътуваше в училищния автобус и ги подминеше полицейска кола, движеща се в обратната посока. После, през следващите зима и пролет някои теми — много теми — внезапно се оказаха тотално табу. Вечно някоя от тях казваше „Ш-ш-шт!“, а после всички потъваха в неловка тишина.

Новините свършиха и започна „Семейство Симпсън“. Хана взе телефона си. Все още помнеше телефона на Спенсър наизуст и може би не бе прекалено късно да звънне. Докато набираше втората цифра, тя наклони глава, а обиците й от „Тифани“ тихо прозвънтяха. Някой сякаш драскаше по вратата.

Дот, който лежеше в краката й, надигна глава и изръмжа. Хана отмести купата с чипс от коленете си и се изправи.

Дали не беше… А?

С разтреперани колене Хана се промъкна в антрето. Върху задната врата се очертаваха дълги черни сенки, а шумът се усили.

— Мили Боже — прошепна тя, а брадичката й се разтресе. Някой се опитваше да влезе!

Озърна се наоколо. На малката масичка имаше кръгло нефритово преспапие. Сигурно тежеше поне десет кила. Тя го вдигна и направи три колебливи стъпки към вратата на кухнята.

Внезапно вратата се отвори със замах. Хана отскочи назад. Една жена се запрепъва по коридора. Елегантната й сива пола на плисета беше вдигната около кръста й. Хана надигна преспапието, готова да го хвърли.

В този момент я позна. Беше майка й.

Госпожа Марин се блъсна в масичката с телефона, все едно здравата беше пила. Зад нея имаше някакъв мъж, който се опитваше едновременно да я целуне и да разкопчае полата й. Очите на Хана се разшириха.

Дарън Уилдън. Господин Април.

Значи това имаше предвид майка й, когато каза, че ще се погрижи.

Стомахът на Хана се сви. Несъмнено изглеждаше малко шантаво, неуверено стиснала преспапието. Госпожа Марин я дари с много дълъг поглед, без дори да си дава труд да се отдръпне от Уилдън.

Очите й казваха, Правя това заради теб.