Мрачният рицар

Глава 7

Роуина не можеше да диша, когато видя двойката в сянка. Високият, с трептящи зелени очи, тя помнеше прекалено добре.

– Това е той – прошепна на Страйдър. – Демонът от овощната градина.

Рицарят я постави на краката ѝ. Бавно. Застана между нея и сарацините, след което постави ръка върху дръжката на меча си.

– Вие сте извинения за търговци на изпражнения без майки – изръмжа Страйдър. – Как смеете да показвате лицата си тук.

Роуина се намръщи. Главите и на двамата сарацини бяха покрити с непрозрачни черни покривала.

Очите на сарацина потъмняха.

– Внимание, невернико, известен съм с това, че режа езиците на такива като теб и ги превръщам в безвредни отровни змии, които биват избивани.

Другият сарацин изглеждаше също толкова объркан от размяната на реплики, колкото и Роуина.

– Предизвиквам те да опиташ.

Сарацинът повдигна вежда.

– Ти ще ме предизвикваш? Ти, който вониш като плъх и притежаваш също толкова мозък?

Защо Страйдър не правеше нищо?

Роуина не загуби време, докато Страйдър приближаваше враговете им бавно. Изтича за вила към едно от отделенията.

Грабвайки я, тя се втурна обратно към тях.

– Страйдър! – каза по-ниският сарацин рязко, изумявайки Роуина.

Рицарят се завъртя и хвана вилата в ръката ѝ.

– Уоу, лейди – каза той, вземайки я от нея. – Последното, което искам, е да видя приятеля си, набоден от теб.

Очите на Роуина се разшириха.

– Приятел?

По-високият сарацин махна покривалото от главата си. Роуина се поколеба. Беше един от най-красивите мъже, които беше срещала. Разрошената му, смолисточерна коса се къдреше подобаващо около лицето и раменете му. С махнато покривало, очите му изглеждаха още по-зелени в контраст с леко светлокафявата му кожа и гъсти черни мигли.

– Назир – обясни Страйдър, използвайки името на мъжа, за когото беше говорил по-рано. – И нашият приятел, Зенобия.

По-ниският също разкри главата си, за да покаже на Роуина лицето на екзотично красива жена. Също като Назир, Зенобия носеше косата си къса до раменете, но не беше чак толкова тъмна. Вместо това беше наситено червеникаво-кафяво. Кожата ѝ беше леко мургава и имаше очи с цвят на топаз.

– Какво правите вие двамата тук? – попита Страйдър.

– Крием се от Абата – обясни Зенобия. – Мъжът все още е като наполовина ловджийско куче. Почти хвана Назир по-рано.

– Едва ли – рязко възрази мъжът, сякаш обиден от заключението ѝ. – Той изобщо не беше близо до мен и няма да му се разкрия поне до привечер. Нека да си гони опашката за малко.

Зенобия завъртя очи.

– Заловихме пратеник от Персия, който пътуваше към Англия с мисията на асасин.

– Опитахме се да стигнем тук преди убиеца – добави Назир, – но изглежда закъсняхме.

– Чули сте за Сирил? – попита Страйдър.

Назир кимна.

– Помислих си, че ако направим присъствието си известно на определени хора – погледът му се спря на Роуина – тогава асасинът може да помисли, че сме изпратени като вестоносци и ще направи опит да се свърже с нас. Вместо това жена ти извика всички ви и помислих, че е по-добре да те уведомя, че сме тук, отколкото да губиш време да я пазиш от нас.

– Можеше да ме уведомите тази сутрин.

– Не остана на едно място цяла сутрин – отвърна Назир, с очевиден хумор в гласа си. – Намирам за особено забавни жените в градината.

Страйдър поклати глава.

– Радостен съм да знам, че някой се забавлява.

– Ако поискаш, мога отново да се престоря на твоя жена – предложи Зенобия.

Страйдър изсумтя.

– Последният път, когато пробвахме това, почти ми прерязаха гърлото.

Назир и Зенобия се засмяха.

По вратата започна внезапно да се блъска.

– Лорд Страйдър! – извикаха жените отвън, желаейки да влязат.

Назир въздъхна отегчено, после погледна към Страйдър.

– Сваляй дрехите си.

Рицарят започна да се съблича без въпроси.

– Извинете – порица ги Роуина, когато графът разголи златистокафявите си гърди пред нея.

А те бяха хубави. Такива, каквито наистина нямаше нужда да вижда повече, ако не искаше да има неприлични помисли за мъжа. И без това преследваше мислите ѝ прекалено често.

– Какво правиш?

– Назир ще излезе, яздейки облечен като мен – обясни той, – за да накара жените да ме оставят на мира, докато Зенобия ме осведомява за това, което са разбрали досега.

Лицето на Роуина пламна, когато и Назир започна да сваля дрехите си.

Усмихвайки се, Зенобия я поведе към задната част на конюшнята.

– Трябва да разберете, милейди. Те са живели няколко години в дупка, където скромността бързо се е превърнала в излишна.

– Но откъде знае какво е планирал Назир?

– Отново ви повтарям, живели са твърде дълго заедно, биейки се рамо до рамо, че дори сега мога да ви кажа какво си мисли всеки от тях. Много пъти не сме се нуждаели от думи помежду си, за да разбираме другия.

Доказвайки твърдението си, Зенобия я поведе към ограждението където беше конят на Страйдър и го оседла, докато мъжете разменяха дрехите си. Това, че сарацинската дама знаеше кой кон е на Страйдър, говореше много за връзката ѝ с графа.

– Здравей, Голиат – поздрави Зенобия, потупвайки коня по врата. – Мина известно време, нали, стари приятелю?

Тя остави конят да я подуши, преди да го оседлае.

Назир се присъедини към тях, носейки дрехите на Страйдър.

– Изобщо не изглеждаш като него – каза Роуина.

Назир се усмихна.

– Те дори няма да забележат. Всичко, което ще видят, е черната коса и дрехите.

Веднага след като се качи на коня, Страйдър се скри зад купчина сено, докато тя и Зенобия отваряха вратата на конюшнята.

Назир пришпори коня напред, изстрелвайки се навън.

Пищейки, жените се разбягаха в различни посоки.

– Лорд Страйдър, върнете се! – извикаха няколко.

Осъзнавайки, че мъжът си е отишъл, групата се намуси и замърмори. Няколко хвърлиха диви погледи към нея, преди да изчезнат.

Роуина беше смаяна, че това беше проработило и докато всички не се махнаха, тя не осъзна, че Зенобия се беше втурнала обратно, за да се скрие, след като бяха отворили вратата.

– Най-накрая – въздъхна Страйдър. – Момент на спокойствие.

Роуина му се намръщи както беше облечен в черното облекло на сарацин. Изглеждаше толкова чужд и все пак красив в него.

– Имаш ли други дрехи? – попита той Зенобия.

Тя поклати глава.

– Нямаше време.

– Роуина, ще имаш ли нещо, което да ѝ заемеш?

Тя кимна. Зенобия беше цяла глава и рамене по-висока от нея, но Елизабет – също. Съмняваше се, че приятелката ѝ ще има нещо против да заеме няколко рокли на Зенобия.

– Благодаря ти – каза Страйдър. – Ти ще вземеш дрехи за нея, докато ние си проправяме път обратно към палатката ми. Може ли да се срещнем там възможно най-бързо.

– Да.

Тя ги наблюдаваше, докато излизаха и се надяваше, че никой няма да ги види. Наистина щеше да е зле за Страйдър, ако някой го хванеше облечен така, когато все още половината кралски двор го подозираше за убийството на Сирил.

Но това, което ѝ хареса, беше начинът, по който той се движеше като безмълвен вятър. Бързо. Уверено. Изцяло мъж и все пак нещо повече.

Нещо, което я караше да изпитва нежност към него, каквато не искаше да чувства. Лорд Страйдър беше мъж, който бе лесно да обичаш. За нещастие, той никога нямаше да бъде мъж, когото лесно да опитомиш.

Водолея наблюдаваше от сенките как двамата сарацини излизат от конюшнята.

Бяха дошли за него точно както бяха обещали.

Убий или ще бъдеш убит.

Това беше единствената клетва която хората които го бяха пленили му бяха отправили, когато му позволиха да излезе на свобода. Бяха му дали две години да приключи със задачата си. Ако всички мъже на ръката му бяха мъртви до това време, щяха да му позволят да живее.

Ако не, някой друг щеше да бъде изпратен да го убие.

Неговите две години бяха приключили преди месец и оттогава нямаше знак от хората, които го държаха в плен.

Водолея мислеше, че ще бъде в безопасност. Никой не знаеше, че някога е бил в Утремер. Никой не можеше да се приближи до него.

Очевидно беше сгрешил.

За разлика от останалите той знаеше, че сарацините не бяха убили Сирил. Но те щяха да убият него.

Нямаше място, на което да се скрие от такива дяволи. Щяха да го намерят.

Паника се надигна в сърцето му. Нямаше никого, на когото да се довери. Ако някой от Братството научеше за присъствието му, щяха да го убият също толкова бързо, колкото асасините.

А ако Хенри разбереше за мъжете, които беше убил...

Никой нямаше да го е грижа, че тези хорабяха заслужили съдбата си. Водолея беше убивал безмилостно. Това беше всичко, което го интересуваше светът. Собственото му падение от ръцете им щеше да бъде отхвърлено.

Още по-лошо, щеше да бъде изложен.

Не, отказваше да изстрада още унижение.

Личният му избор беше да разкрие сарацините, преди да го намерят или да приключи с убийствата, които му бяха възложени.

Оставаше само едно име на ръката му.

Само едно...

Уидоумейкър.

Страйдър проклинаше, докато влизаше в палатката си и се наведе под меча целещ се в главата му.

Завъртайки се, Страйдър хвана младия си нападател през кръста.

– Спри, Рейвън – изръмжа той, когато рицарят му се опита да го атакува отново. – Аз съм.

Младежът се поколеба.

– Страйдър?

Зенобия се засмя зад него.

– Малкият Рейвън? Ти ли си?

Той се намръщи.

– Зенобия?

Още веднъж тя отметна хаджията си и му се усмихна. Той се затича да я прегърне, докато Страйдър сменяше дрехите си.

– Хубаво е да те видя, калпазанино – нежно каза Зенобия. – Виждам, че Страйдър не те е убил все още за това, че го вбесяваш.

– Не, а ти... – Рейвън спусна погледа си по нея. Младежът винаги беше изпитвал нежност към жената войн. – Изглеждаш прекрасно, както винаги.

Тя се усмихна сърдечно.

– И така, защо вие двамата сте облечени по този начин? – попита Рейвън.

Зенобия обясни как тя и Назир бяха напуснали незабавно Светите земи, за да попречат на убиеца, докато Страйдър приключваше със смяната на дрехите.

Веднага след като той се присъедини към тях, тя го погледна закачливо.

– Вероятно трябва да се ожениш – каза Зенобия. – Поне тогава може да имаш миг спокойствие от обожаващата те тълпа.

Той се присмя, докато Рейвън изглеждаше ужасен.

– Не можем да оставим Страйдър да се ожени – заяви той отбранително. – Кой тогава ще ни води?

– Има много по-важни неща от прякото командване, калпазанино – нежно отвърна тя. – Крал може да напусне страна, без да изгуби авторитета си или без страната да се разпадне на части.

Страйдър изсумтя.

– И този, който напусна Рим, го изгуби.

Зенобия поклати глава към него.

– Ще ти напомня това, когато си стар и самотен и само мишките ти правят компания.

Рицарят отхвърли думите ѝ достатъчно лесно.

– Не те виждам да бързаш към олтара.

Погледът ѝ стана тъжен.

– Сърцето ми вече е заето, но онзи, който го притежава, мисли твърде много като теб.

Страйдър съчувстваше на приятелката си. Не знаеше, че вече се е влюбила.

– Назир?

Тя се засмя силно на предположението му.

– Не. Наистина щеше да бъде благословия, ако можех да бъда с онзи, когото обичам. Но уви, той има собствен път, който да следва, а аз нямам място там.

Бедната Зенобия. Дъщеря на тъмничаря им, тя се беше присъединила към редиците им само седмици преди бягството им. Нещо повече, беше техният ключ към успешното бягство. Беше се отказала от всичко, за да им помогне. Това беше нещо, което никой от тях нямаше да забрави.

– Кога изгуби сърцето си? – попита я той.

– Преди много време. – Очите ѝ бяха пълни със сдържано терзание. – Повярвай ми, Страйдър, няма по-голяма болка от тази да оставиш онези, които обичаш да си тръгнат от теб. Да знаеш, че те са някъде там сами, и винаги да се чудиш дали са здрави и щастливи.

Той се намръщи на думите ѝ. Не беше типично за Зенобия да бъде толкова открита с чувствата си.

– Защо ми казваш това?

– Защото прекалено много от нас оставят умовете да победят сърцата им.

Тя отиде до входа и вдигна покривалото, когато Роуина пристигна.

Намръщването на Страйдър се задълбочи. Зенобия беше надарена с ясновидство и имаше моменти, в които способностите ѝ бяха плашещи.

Тя взе роклята от Роуина и ѝ благодари за нея.

Страйдър и Рейвън излязоха отвън, докато тя се преобличаше.

– Ще ми помогнеш ли, милейди? – Зенобия попита Роуина, когато тя понечи да се присъедини към мъжете.

Роуина се поколеба, след което се съгласи. Не знаеше защо изпитва странна ревност към сарацинската жена, но беше така.

– Не съм заплаха за теб, катина – нежно каза Зенобия.

– Катина?

– Означава „малко скъпоценно нещо”. Израз, който хората ми често използват за приятели.

Роуина ѝ отправи усмивка на привързаност, докато ѝ помагаше да облече бледосинята рокля на Елизабет.

– Не гледам на теб като на заплаха.

– Да, но го правиш. Завиждаш на моето приятелство със Страйдър.

– Едва ли.

Зенобия я погледна със знаещ поглед.

– Шшш, катина, не можеш да скриеш тези мисли от мен. Страх те е от това, което изпитваш към него.

– Откъде знаеш за това?

– Чувствата ти са силни и говорят дори когато ти не го правиш.

Преди Роуина да успее да отговори, Зенобия пребледня.

– Фолсуит – ахна тя.

Роклята ѝ се развърза, изтича към входа на палатката и дръпна Страйдър вътре. Лицето ѝ беше паникьосано, очите нефокусирани, докато сграбчваше с ръце туниката му.

– Фолсуит е следващият, който ще умре – каза Зенобия. – Довечера или утре.

– Той не е тук – намръщи се Страйдър. – Трябваше да дойде, но не пристигна. Мъртъв ли е вече?

Зенобия наведе глава, сякаш слушаше нещо, което никой друг не можеше да чуе.

– Не. Жив е. Но има зло около него. Трябва да бъде намерен.

– Ще изпратя Рейвън и Уил до земите му.

– Това няма да го спаси – въздъхна тя, сякаш чу нещо друго. Стисна очи и потрепери, като че ли усещаше вътрешна болка. – Ръката на съдбата никога не може да бъде променена. Той ще умре, а ти...

Тя погледна нагоре към Страйдър, сякаш нещо я ужасяваше.

– Какво? – попита Страйдър. – Зенобия. Кажи ми какво видя.

– Не мога – прошепна тя. – Всичко е сенки и тъмнина. Не мога да ти кажа какво е.

– Рейвън – рязко извика той младия си рицар. – Вземи Уил. Искам двамата да отидете до Йорк, за да предупредите Фолсуит.

Младежът кимна и се затича, за да изпълни заповедта.

Рицарят тръгна да излиза от палатката.

– Това няма да го спаси, Страйдър – предупреди го Зенобия.

– Може би не, но трябва да опитам.

Той отново остави двете жени насаме.

Вече по-скоро изплашена от жената, Роуина остави неловкото мълчание да се настани между тях.

– Може ли да завържеш гърба? – попита Зенобия и се обърна.

Роуина тихо ѝ помогна.

– Не трябва да се страхуваш от мен – каза Зенобия, докато Роуина връзваше роклята ѝ.

– Не съм изплашена от теб... точно.

– Не знаеш какво да правиш с мен.

– Ти си по-скоро странна.

Зенобия се засмя.

– Но ти цениш чудатостите в другите.

– До известна степен.

Зенобия се обърна към нея с усмивка. Облечена в една от роклите на Елизабет, жената лесно можеше да мине за европейка, макар да имаше екзотичен вид.

– Знаете ли, милейди – започна тя, докато нагласяше ръкавите си, – моите хора вярват, че жените са дори по-силни от мъжете.

– Наистина? – попита Роуина, удивена от факта.

Винаги е била под грешното схващане, че към арабските жени се отнасят с по-малко уважение, отколкото към европейските им посестрими.

– Да. Най-силната жена от нашето племе бива избирана да поведе мъжете ни в битка. Наричат я Дарина. Майка ми беше Дарина и ако бях останала с моите хора, щях да поема мястото на нейния приемник.

– Защо ми казваш това?

– Защото има време за всичко. Моите хора, също като теб, вярват в мира. Но понякога единственият начин за спокойствие е да се пребориш за него.

Роуина поклати глава в отрицание.

– Единственият начин да се постигне мир е да се оставят настрана оръжията.

– А най-кървавите воини често се водят не с оръжия, а по-скоро с езици. Човек може да излекува външна рана хиляди пъти по-бързо, отколкото да изличи дори най-малката нанесена в сърцето му.

Роуина отстъпи назад, когато думите на Зенобия проникнаха в съзнанието ѝ.

– Вие сте войн, милейди – меко каза тя. – Можете да избирате различен трибунал за битките си, но въпреки това воювате. Също като мъжете, които мразите толкова силно, вие наранявате и нанасяте рани. Замисляли сте се защо се борите срещу войната по начина, по който го правите?

Преди да успее да ѝ отговори, Зенобия излезе от палатката и я остави безмълвно да размишлява над думите ѝ.

Няколко часа по-късно Роуина се разхождаше из двора на замъка. Огледа хората, които се въртяха наоколо и работеха. Слугите или я пренебрегваха, или кимаха учтиво. Тя познаваше само няколко от тях по лице. У дома, в Съсекс, познаваше всички по име.

Но благородниците бяха тези, които я наблюдаваха, докато думите на Зенобия я преследваха.

По очевидна причина, Роуина нарочно се обграждаше с менестрели, които се чувстваха по същия начин като нея. Тези, които боготворяха войната, биваха отпращани веднага след като достигнеха дома ѝ. През няколкото пъти в годината, когато пътуваше с чичо си, тя беше забелязала начина, по който хората ѝ се присмиваха, но обръщаше малко внимание на това.

Сега обърна внимание на всеки един от тях.

Те бяха хора също като нея. Наистина ли ги беше засегнала с думите си?

Прилоша ѝ от тази мисъл.

Искаше да говори с някого, на когото вярваше. Беше ходила до палатката на лорд Страйдър само за да я намери празна. Всичките ѝ дами я мислеха за глупава да се съмнява в себе си, но като нейни приятелки те бяха лоялни към нея.

Искаше да говори с някой друг.

Не, желаеше да разговаря единствено със Страйдър.

Той щеше да бъде честен с нея. Но след като го нямаше, тя избра друг, на когото да се довери.

Тръгвайки към параклиса, реши, че свещеникът ще ѝ даде добър съвет. Въпреки че, докато отваряше вратата, тя беше смаяна от това, което намери.

Лорд Страйдър беше там, на колене пред олтара, молейки се. Изглеждаше толкова невероятно тъжен сякаш цялата тежест на света лежеше само върху неговите рамена.

С желанието да го утеши, тя се запъти към него само за да бъде спряна от Кит. Мълчаливо той поклати главата си за не и я придружи обратно навън.

– Исках да...

– Знам, Роуина – спокойно каза Кит, след като се озоваха отново в двора. – Но е по-добре Страйдър да бъде оставен сам, когато се моли така.

Осени я разбиране.

– Той се моли за майка ви.

– Не – отвърна Кит, гласът му беше плътен от чувства.– Той се моли за друг. Най-вече за едно малко момче.

– Момче? – попита тя. – Син?

Кит пое дълбок, накъсан дъх, сякаш чувстваше болката на Страйдър с всяко късче, също както я усещаше графът.

– Не, любима. Преди много време брат ми беше затворник на сарацините. Докато е бил там, той се е сприятелил с младо момче. Страйдър е обещавал на детето всяка нощ, докато момчето ридаело от безнадеждно отчаяние, че ще го върне у дома, в безопасност и здрав. Но в нощта, когато избягали, му казали, че момчето е умряло по-рано през този ден. Това е нещо, което го преследва оттогава. Той се обвинява, че не е спасил момчето, както е обещал. Точно на този ден преди седем години, момчето е загинало, така че сега брат ми се моли за изгубената му душа и за всички останали, които очакват да бъдат освободени – Кит погледна назад към параклиса. – Той никога не е забравил онзи ден. Нито дори за миг.

– О, Кит – въздъхна тя, сърцето я болеше за Страйдър.

Лицето на брат му изглеждаше също толкова обтегнато като това на Страйдър.

– Така че не го притеснявай за нищо незначително, Роуина.

Тя кимна, гърлото ѝ беше прекалено стегнато, за да говори.

Остави Кит и се върна обратно там, където Страйдър се молеше. Светлината от свещите играеше по тъмната му коса, докато той стоеше неподвижно като статуя.

Когато се огледа, тя осъзна, че още двама от рицарите му се молят. Единствените, които липсваха, бяха Назир, Зенобия и Кристиан.

Без съмнение бяха навън и се опитваха да намерят убиеца на Сирил, преди да убие още някой, докато Рейвън и Уил пътуваха, за да предупредят Фолсуит.

Роуина се помоли всички те да успеят.

Страйдър бавно осъзна, че някой го наблюдава. Той отвори очи, за да види Роуина с края на периферното си зрение. Сърцето му беше натежало от единственото обещание в живота си, което беше направил и не бе спазил. Той се прекръсти и бавно се изправи на крака.

Докато приближаваше към Роуина, осъзна, че очите ѝ са пълни с непролети сълзи.

– Добре ли сте, милейди?

За негова пълна изненада, тя го придърпа в ръцете си и го прегърна здраво. Почувства сълзите ѝ да капят по врата му, докато го стискаше силно.

Страйдър нямаше да е по-зашеметен, ако го беше ударила. Наистина това почти го очакваше.

Но в момента се нуждаеше от тази топлина. Обвивайки собствените си ръце около нея, той я задържа и остави болката в него малко да намалее.

Ако живееше цяла вечност, никога нямаше да забрави момчето, чието лице никога не бе видял. Можеше да чуе единствено гласа на детето през стените на затвора им. Долавяше звука от риданията му, докато хората, които ги бяха пленили, измъчваха и злоупотребяваха с момчето.

„Закълни ми се, Уидоумейкър. Закълни се, че няма да ме оставиш тук с тях.”

„Кълна се. Ще те измъкна оттук и ще те заведа някъде, където никой никога няма да те нарани отново.”

Той беше пропуснал да изпълни обещанието си с един ден. Един-единствен ден. Само ако бяха напуснали един ден по-рано, детето щеше да бъде живо.

Някой прочисти гърло.

Страйдър осъзна факта, че двамата с Роуина се бяха прегърнали по средата на църквата. Неохотно той се отдръпна от нея, за да види Вал, сочещ свещеника, който ги гледаше.

Хващайки я за ръка, Страйдър я изведе от параклиса обратно навън. Вал и Свен минаха покрай тях в посока към арената за тренировки, докато той се колебаеше до вратата на параклиса до Роуина.

Избърса студените сълзи от бузите ѝ, докато я наблюдаваше отблизо.

– Кое те разстрои толкова?

Тя подсмръкна деликатно.

– Нищо. Страхувам се, че не спах много миналата нощ.

Той повдигна вежда на това.

– Имам нещо в окото? – опита отново тя.

Сега рицарят се намръщи.

Роуина потри с ръка челото си, сякаш беше толкова объркана, колкото и той.

– Забравете действията ми, милорд. Просто изглеждаше сякаш имаш нужда от утеха и аз почувствах странна нужда да ти я дам.

– Често ли правиш това с мъже, които току-що си срещнала?

Тя се засмя нервно.

– Не. Аз едва ли съм от типа, който прави така и все пак... Подозирам, че под доспехите си ти си добър човек.

– Имаш предвид, за брутален убиец?

Тя кимна.

– Никога наистина не сте убивали някой хладнокръвно, нали?

– Не, но съм чувствал нуждата един или два пъти в живота си.

– Както и аз – признанието ѝ го изненада. – Ако някога намеря мъжът, който уби баща ми, мисля, че мога да го убия с удоволствие.

Той взе ръката ѝ в своята и започна да изучава деликатните ѝ кости. Дланта ѝ беше мека, добре изваяна. Благородната ръка на дама.

– Не е лесно да убиеш някой, Роуина. Да гледаш към тях лице в лице, в онзи момент, в който и двамата осъзнавате, че си му нанесъл смъртоносен удар. Има нещо, което минава между вас. Баща ми веднъж ми каза, че част от душите им се промъкват в теб. Част, която ще те преследва през целият ти живот.

– И все пак си рицар.

– Защото видях голямото зло, което се случва на тази земя на онези, които не могат да се защитават. Кротките само наследяват гроба, докато силните продължават, докато някой по-силен от тях не ги спре.

Роуина никога не беше мислила за това по този начин.

– Заради това ли се биеш?

Очите му станаха тъмни, мрачни.

– Да. Бия се заради духа на момче, което плаче, защото е слабо. Призрак, който не мога да изгоня без значение колко много се опитвам.

Роуина се протегна и докосна белега отстрани на врата му, където баща му го беше порязал в последния си пристъп на лудост. Беше едва видим през дългата му коса.

Страйдър затвори очи, вкусвайки утехата от нежния ѝ допир. За разлика от другите жени, тя не искаше нищо от него. Тя само даваше.

И това значеше много повече за него, отколкото цял порой от думи.

Преди да успее да се спре, той наведе глава и плени устните ѝ със своите. Целувката беше кратка, но толкова нужна, че го изненада повече от съгласието ѝ с нея.

Той се дръпна назад, за да види как тя го гледа.

Усмивката ѝ го отслаби незабавно.

– Внимателно, милорд – каза спокойно тя, – или може да ви сбъркам с приятел.

Той отвърна на усмивката ѝ.

– Аз вече те смятам за такъв, Роуина.

Тя почувства странна тръпка да минава през нея при тези думи.

– Дори и след като не съм съгласна с теб?

– Повечето от приятелите ми не са. Наистина Кристиан и Назир са превърнали спора с мен във форма на изкуство.

Леката ѝ усмивка накара тялото му да гори от желание.

– Тогава аз също ще те считам за приятел. Дори и след като ме намираш за вбесяваща.

– Никога вбесяваща, милейди. Само луда.

Роуина се засмя на шегата му. Той взе ръката ѝ в своята и нежно я целуна по кокалчетата.

Тя го наблюдаваше как си взема довиждане с нея.

– Лорд Страйдър? – извика след него.

Той се обърна, за да погледне към нея и стойката му отне дъха ѝ.

– Ще се упражняваме ли довечера?

Той се намръщи.

– Ако настоявате за мъчението.

– Наистина настоявам.

Рицарят въздъхна тежко.

– Тогава избери инструмента добре. Ще те чакам до яслите веднага след вечеря. Ще се видим в залата.

Тя наклони глава към него.

– Тогава ще избера инструмента си за мъчение мъдро.

Той се обърна и я остави.

Роуина остана, а погледът ѝ не потрепна, докато той се отдалечаваше.

Лорд Страйдър беше мъж, който може да се домогне до сърцето на жена. Не беше учудващо, че останалите го преследваха...

Роуина се поколеба, когато осъзнаването я блъсна. Жените, които го преследваха, не знаеха нищо за мъжа... не повече отколкото мъжете, които преследваха ръката ѝ, знаеха за нея.

Лорд Страйдър имаше много малко приятели.

И тя беше една от тях.

Роуина поклати глава. Приятел на рицар. Кой би си помислил нещо такова, и все пак нямаше как да отрече това, което чувстваше към него.

Със сигурност вече не беше омраза или презрение.

Не, тя го уважаваше.

– Какви ги вършиш, Роуина? – попита се на глас. – Не искаш да имаш нищо общо с рицар. Търси си менестрел.

Да, това беше истина. Лорд Страйдър може ѝ да беше привлекателен, но в края на деня той не беше типът мъж, който ще си остане у дома, докато тя строи училището си. Той имаше собствено призвание в живота.

Такова, което беше много по-благородно от нейното.

Обуздавайки капризното си сърце, тя се запъти към залата, където се надяваше да прогони Страйдър от мислите си.

Но въпреки всичко знаеше по-добре. Мъж като него никога нямаше да бъде прогонен. Особено от сърцето ѝ, което наистина не можеше да отрече какво започваше да изпитва към него.