Мрачният рицар

Глава 4

Страйдър се беше усамотил в палатката си. След конфликта в залата с Роуина и Сирил, последното нещо, което искаше, бе около него да има някой.

Всичко, което можеше да прави, бе да чува гласа на Роуина, която осъжда заниманията му. Да вижда презрението в очите ѝ.

Да върви по дяволите. Имаше много жени, които го искаха.

Колкото до Сирил...

Никога не го е било грижа за мъжа. Макар той на практика да се смяташе за член на Братството, никога не е бил един от тях. В дупката, която беше техен дом, много пъти бяха принуждавани да го отблъскват от по-слабите членове, докато им се молеше за храна и други неща, за които беше по-добре да не мисли.

Страйдър го мразеше от първия момент, в който се бяха погледнали.

Светът щеше да бъде по-добро място, ако подобни мъже не съществуват в него.

Страйдър изтика и тези мисли настрани. Ако трябваше да избира между хората, които го измъчват, по-добре да мисли за Роуина, отколкото за Сирил.

Поне тя беше честна и хубава. По най-дразнещ начин. От вида, който имаше склонност да преследва мъж дълго след като си беше отишла и да се чуди какъв ли вкус имаха устните ѝ.

Какво щеше да бъде усещането за тялото ѝ, когато я вземаше бавно и леко...

Страйдър пропъди също и тези мисли настрани. Последното нещо, от което имаше нужда, бе жена, от която нямаше полза, когато всяка жена в християнския свят правеше всичко, на което е способна, за да го вкара в леглото си.

Той се съблече до кръста и беше на път да изпразни халбата си с ейл, когато чу входа на палатката да се отваря.

Действайки по инстинкт, извади от ножницата кинжала си и се изправи, за да застане с лице към нарушителя.

Беше самият дявол.

Роуина аха веднага след като влезе в палатката и намери лорд Страйдър почти гол, държащ кинжал в ръка, готов да го пусне да полети към главата ѝ.

Можеш да видиш всяка част от мускулите му да се огъва.

Елизабет не беше излъгала. Роуина наистина можеше да ги види. Всъщност всеки мускул от това великолепно, мъжествено тяло беше ясно очертан.

Той беше готов да уцели. Смъртоносно.

Тя настръхна от мисълта и го погледна с мъмрещ поглед.

– Приберете оръжието си.

Той повдигна дръзко вежда на това.

– Защо да го правя, след като имам половин мозък, за да го използвам добре?

– Значи признавате, че имате половин мозък?

Той присви очи.

– Шегувам се с вас, милорд – каза тя, успокоявайки тона си. – Приберете оръжието си, защото трябва да обсъдя с вас нещо сериозно.

– Вие нямате работа с мен тук, милейди. Никаква. Сега побързайте да се...

– Не – отсече тя упорито. – Току-що ми казаха, че единственият ми шанс за свобода е във вашите ръце и заради всичко свято, ще ми помогнете да я постигна или ще се погрижа да изживеете остатъка от живота си в жестоко страдание.

Той зяпна към нея. На всеки друг мъж такова изражение щеше да изглежда глупаво, но трябваше да му се признае на лорд Страйдър дори когато беше обзет от изненада, той все още успяваше да излъчва крайна власт и красота.

– Извинете? Да не сте се побъркали съвсем?

– Не аз, по-скоро кралят, когото обичате толкова много. Изглежда, той иска да ни види женени.

– Иска косматия ми задник.

Тя го погледна с насмешлив поглед.

– Това е твърде много информация за вашата персона, лорд Страйдър, повече отколкото бих искала да знам.

Рицарят метна кинжала със смъртоносна точност към масата до нея. Сгромолясвайки се с тъп звук при удара, той остана забит отгоре, поклащайки се няколко секунди.

Въпреки себе си, тя беше впечатлена от способностите му.

– Хенри знае много добре да не ме насилва да се женя... отново.

– Тук грешите – превзето каза тя. – Виждате ли, имам лошия късмет да съм се родила единствено дете на баща си, Джайлс от Съсекс.

Челюстта на Страйдър отново се отпусна, когато разбра затруднението ѝ.

Все пак тя му обясни.

– Хенри иска силен лорд да се ожени за мен, за да контролира тези земи, поради тази причина глупакът, който спечели този турнир, ще бъде мой съпруг.

Студените му сини очи пламнаха.

– Тогава ще се оттегля незабавно.

– Каза дяволът.

Погледът му стана леден.

– Няма да се оженя за вас.

Сякаш тя би го взела!

– А аз не искам да се омъжвам за никого – сопна се тя. – Но, за разлика от един мъж, на мен не ми е дадена свободата в това отношение. Единственият начин да имам право на избор на съпруг, както изглежда, е вие да спечелите състезанието за пеене в края на месеца.

Той се изсмя силно на думите .

– Това не е нещо забавно, милорд.

– Няма да пея за вас или някой друг. Никога.

– Тогава ще бъдете мой съпруг.

– Както казах, ще се оттегля.

Той се отдалечи от нея.

Роуина блокира пътя му.

– Хенри няма да го позволи, лично ми го заяви. И дори ако избягате, ще настоявам напук да бъдете мой съпруг. Чичо ми и кралят ще ви докарат до олтара, окован в окови, ако се налага.

Той присви устни към нея.

– Защо? Вие ме презирате също толкова много, колкото аз вас.

– Защото искам някаква степен на свобода и единствената ми надежда е във вас. Така че или ще пеете като птиче и ще ми спечелите правото да си избера съпруг, или ще ни видя и двамата, оковани в брачен ад. Заедно.

Страйдър изруга.

– Не ви вярвам, милейди. И в двата случая печелите вие. И в двата – аз губя.

Тя беше поразена от логиката му.

– Как го решихте?

– Или трябва да се изложа пред целия двор, или вие ще направите бъдещето ми окаяно, докато вие, от друга страна, или ще получите свободата си, или ще се омъжите за мен.

Челюстта ѝ увисна.

– И вие мислите, че ще ми е приятно да се омъжа за вас?

– Да. Знам това със сигурност.

Роуина му се намръщи с надежда пълното отвращение, което изпитваше, да е очевидно върху лицето ѝ.

– Вашата арогантност няма граници. Това може да ви шокира, лорд Страйдър, но не ви намирам ни най-малко за привлекателен.

Той се засмя невярващо.

Роуина изскърца със зъби.

– Вие сте непоносим.

– И все пак ще се омъжите за мен. Както казах, милейди, вие печелите и в двата случая.

Внезапно всичко това стана повече, отколкото можеше да понесе. Присмеха в залата, заповедта на чичо ѝ и кралят, и сега дори Страйдър Ужасния ѝ се подиграваше.

Всичко, което някога бе искала в живота си, беше да направи другите хора щастливи с думите и песните си. Може би да покаже на останалите, че могат да живеят, без да воюват. Мирът беше безкрайно по-добър от кръвопролитието.

И какво ѝ беше донесло това?

Присмех. Надсмиване. Подигравки.

Знаеше как я наричат другите зад гърба ѝ. Лейди Абсурд. Но повечето от тях я наричаха Кучката от Съсекс.

Някой трябва да я научи да се подчинява. Ще бъде поносима в леглото, при условие че първо ѝ се запуши устата.

Винаги се беше гордяла, че е над обидите им. Но не беше. Въпреки всичко, което те си мислеха, тя беше човек и такива думи я нараняваха. Дълбоко.

Точно както я болеше от предателството на чичо ѝ тази нощ. Защо не можеха да я оставят на мира?

Защо трябваше да се подчинява на заповедите на мъже и да бъде насилвана да се омъжи за такъв, който нямаше никакво уважение към нея?

Напрегната от всичко това, Роуина искаше да заплаче от безсилие.

И така, това щеше да бъде животът ѝ. Или щеше да избяга и да продължи да бяга, без да види отново дома или чичо си, или да остане и да се омъжи за някой грубиян, който най-вероятно щеше да я бие, за да се подчинява.

Само се надяваше Страйдър да не изтръгне ръката ѝ и да я бие с нея, както беше заплашил Сирил.

Защо изобщо я беше грижа дали тези грубияни ще живеят, или ще умрат?

Нямаше да намери никаква надежда тук. Беше глупачка дори да си помисли за една минута, че може да говори разумно или да заплашва мъж като Страйдър.

Така да бъде. Щеше да си стегне багажа и да остави зад себе си всичко, което ѝ беше познато. По-добре да избяга, отколкото да продължава да се прави на глупачка.

Сълзи опариха очите ѝ, когато я превзе безнадеждна болка.

– Съжалявам, че ви обезпокоих – каза тя, преди да се обърне, за да излезе.

Нямаше да достави удоволствието на Страйдър да я види да плаче. Без съмнение това щеше да му достави голямо удоволствие.

Без истинска посока на ум, тя напусна палатката му и най-накрая позволи на сълзите си да закапят.

Страйдър остана там за няколко секунди, зяпайки в празното пространство.

Беше ли видял сълзи в очите ѝ?

Изглеждаше малко вероятно. Лейди Роуина притежаваше неоспоримо силно присъствие, което дори сега го оставяше с усещането за загуба, след като е бил около нея.

Със сигурност такава жена никога не плачеше.

И все пак...

Преди да успее да се спре, той тръгна след нея.

Тя вече беше в края на редицата от палатки. Забързвайки крачка, той я настигна.

– Роуина – каза той нежно, хващайки я за ръката. – Чакай.

Тя се обърна с лице към него и той почувства как сърцето му се сви. По бузите ѝ се стичаха сълзи, които тя набързо изтри.

– Какво има сега? – отсечено каза тя, гласът ѝ бе несигурен.

Страйдър се сгърчи. Той имаше само една слабост... сълзите. Никога не е можел да стои и да гледа някоя жена да страда. Да не говорим за някой, който изглежда толкова уязвим, колкото Роуина в момента със светлината, сияеща в блестящите ѝ очи.

– Хайде сега – тихо каза той, забърсвайки с ръка студената ѝ буза. – Няма нужда от това.

Роуина преглътна, когато усети топлината от ръката му върху плътта си. Кой би си помислил, че варварин като този може да я докосва толкова внимателно?

– Няма нужда? Ако не е това, тогава какво друго ще им даде удовлетворение?

– Толкова ли съм ужасен, че да ви докарам до сълзи?

Той се шегуваше с нея и това я изненада дори повече от присъствието му тук.

– Да, такъв сте.

За нейна изненада, той се засмя.

– Трябва да призная, че, вие, сте първата жена, която някога съм срещал и която не може да ме понася.

– Може би трябва да излизате навън по-често.

Той повдигна вежда.

– Защо не можете да изречете нищо друго освен обиди към мен и все пак искате помощта ми?

Той беше прав за това.

– Съжалявам – въздъхна тя. – Толкова съм свикнала да обиждам вида ви, че в момента това е по-скоро инстинктивно – погледна към него умолително. – Но ако вие ми помогнете, милорд, обещавам да не ви обиждам отново.

– Няма ли?

– Кълна се.

Страйдър кимна. Беше прекарал три години от живота си затворен. Три години, в които волята на други му беше налагана. Не му бяха позволявани дори основни нужди и желания. Капризите на хората, които го бяха пленили, винаги господстваха над неговите.

Тези три години бяха изглеждали като цяла вечност. Дори сега имаше моменти, в които си мислеше, че прекарва по-голямата част от живота си в окови, отколкото на свобода.

Щеше да бъде срамота да види дама, дори някоя толкова дразнеща, да прекара остатъка от живота си, подчинена на капризите на някой друг. Жена като нея никога нямаше да бъде щастлива в такава женитба. Също като него, щеше да бъде затворена в плен.

Обетът му към Братството премина през него. Беше се заклел да помага на всеки, който се нуждаеше от това.

Всичко щеше да му коства една песен...

Страйдър стисна зъби. Проклет да е Хенри заради това. Но все пак кралят не знаеше какво може да му струва нещо такова. Защо презираше по този начин трубадурите и песните.

Проклети да са всички те заради това.

Той трябваше да я отпрати, но не можеше. Тя беше благородна дама в нужда от защитник. И без значение колко силно желаеше да има друг начин, не можеше да намери сили в себе си да я отпъди.

– Кога е състезанието ви, милейди?

Очите ѝ заблестяха с надежда.

– В деня на последния ви двубой. Ще има група от съдии и вие трябва да ги спечелите с думите и изпълнението си.

Стомахът му се сви.

– Имате ли някаква представа колко отблъскващо намирам това?

– Най-вероятно също толкова отблъскващо, колкото това да поискам услуга от вас. Не е в природата ми да искам нещо от другите, когато мога да го свърша сама.

– И все пак ето ни тук, обединени в нещастието си.

Поне думите му успяха да предизвикат малка усмивка на устните ѝ. Малка усмивка която успя да подръпне краищата на сърцето му.

– Обещавам ви, лорд Страйдър, че докато вие полагате честни усилия, за да победите, няма да добавям нищо към вашето нещастие. Никога.

Той наведе глава към нея.

– Тогава ви пожелавам лека нощ, милейди.

Когато той започна да се отдалечава от нея, тя го спря. Преди той да осъзнае какво прави, тя се повдигна на пръсти и положи най-нежната и целомъдрена целувка върху бузата му.

– Благодаря ви за добрината, немирен рицарю.

Страйдър едва можеше да си поеме дъх, когато тя го остави там, в тишината на нощния въздух. Той се загледа след нея, тялото му пламна с внезапен огън. Никога не беше получавал толкова невинна целувка и тялото му никога не беше опустошавано така.

Трябваше да е луд, за да се чувства по този начин заради една опърничава жена.

И все пак не можеше да свали очи от нея. Дори след като си беше отишла, той все още стоеше отвън като идиот, гледащ към мястото, където тя беше изчезнала от погледа му.

– Добре ли си?

Той се обърна при звука от гласа на Кристиан, идващ от тъмнината.

– Да – сърдито отвърна. – Защо да не бъда?

– Не знам, само дето зяпаш натам, сякаш току-що си видял парче от рая. Имаш странен вид.

Страйдър се разтърси наум и се запъти към палатката си.

– Защо си тук навън? – попита Кристиан.

Благодарен, че приятелят му не беше видял Роуина, Страйдър сви рамене.

– Почувствах нужда от свеж въздух.

Кристиан изглеждаше малко скептичен, но за щастие, не го разпита повече. Вместо това тръгна пред него по пътя за палатката.

– Между другото – каза Кристиан, когато Страйдър се присъедини към него вътре. – Червеният цвят определено отива на лейди Роуина, нали?

Бяха минали три часа след утринната молитва и всички бяха в леглата. Хладният бриз шепнеше между палатките, докато самотна фигура се плъзгаше бавно между тях.

Тази нощ нямаше луна, което беше хубаво, такива неща бяха по-добре да се вършат без свидетелството на Бела Луна6.

Водолея спря до палатката на Страйдър от Блекмор. Той погледна надолу към лявата си ръка, където имената на всичките му цели бяха татуирани. Това беше ръка, която държеше покрита през цялото време, за да не би някой да види срама на това, което беше преди.

Срамът от това в какво се беше превърнал.

Той сграбчи ножа в дланта си, докато си припомняше омразата към онзи, когото наричаха Уидоумейкър.

– Благодаря за облекчението, момче. Може би един ден ти също ще излезеш жив...

Тези думи шумоляха в главата му сега. Но не Страйдър му ги беше казал.

Беше Сирил. Онзи, когото Страйдър беше изпратил да го освободи. Само дето Сирил беше отказал. Вместо това беше злоупотребил с Водолея както беше направил с останалите преди него, след което го беше оставил да умре.

Така нареченото Братство, което се беше заклело, че всички от техния затвор ще оцелеят, че никой няма да бъде оставен, беше зарязало тази бедна, разбита душа в ръцете на враговете им.

За повече от хиляда дни и нощи Водолея беше поругаван и наказван заради останалите, които бяха избягали.

Сега беше негов ред да ги накаже.

Той избърса ръката си в предната част на червено-бялата палатка на Страйдър.

Тази нощ лордът щеше да живее.

Асасинът имаше друго име, което да зачеркне.

Онзи, който заслужаваше смъртта си дори повече от графа на Блекмор.

Водолея поздрави графа, след което си проправи път към другия край на хълма.

Страйдър се събуди, когато някой почука на дървената подпора на палатката му. Той премигна и отвори очи, за да види, че е все още мрачно навън. Най-вероятно малко след зазоряване.

Пъшкайки той се превъртя, за да продължи да спи.

– Лорд Страйдър?

Прошепнатото повикване беше нежно и определено женствено.

– Спя – пресипнало каза той.

За негов ужас платнището се отвори, за да се покаже Роуина.

Тя спря рязко, когато видя Страйдър, лежащ на леглото си толкова гол, колкото в деня, когато се е появил на бял свят. Почти изтърва лютнята, която държеше в ръце.

Никога през живота си не беше виждала гол мъж, но имаше чувството, че никой не можеше да бъде по-хубав от онзи, който беше пред нея в момента.

Беше изтъкан целия от жилава, загоряла плът. Зрителна наслада.

И против волята ѝ, погледът ѝ се насочи към най-интимното място на тялото му, където стоеше втвърдената му мъжественост.

Опомняйки се, тя се обърна с гръб към него.

– Милорд, може ли да се покриете?

– Защо? – навъсено попита той. – Вече видяхте всичко върху мен.

Червенина изби по лицето ѝ при тези думи.

– Винаги ли сте толкова глупав?

– Когато жена ме събужда от здрав сън в уединението на собствените ми покои, да! Мисля, че имам правото да бъда по-скоро разстроен. Не мислите ли?

– Мислех, че ще сте буден досега.

– И защо бихте помислили това?

– Без друга причина, освен че вече е ден, милорд.

Той изсумтя на това изявление и все още напълно гол, стана от леглото си и мина покрай нея, за да погледне през платнището навън.

– Едва се е зазорило. Никой не е станал в този час.

Притискайки лютнята към себе си, Роуина прехапа устна при вида на голите му задни части и на невероятно красивата гледка, която представляваше. Тя понечи да се обърне, когато той погледна към нея над рамото си, но се насили да не го прави.

Страйдър я погледна предизвикателно.

– Ако искате да се развявате пред мен, милорд, така да бъде. Не съм мишка, която ще избяга при приближаването на котката.

Той се обърна с лице към нея.

Роуина не можеше да си поеме дъх, когато погледът ѝ обхвана цялото му тяло от пръстите на краката до главата.

Беше красив.

Широките му рамене се свиваха към тесни бедра. Бронзовата му кожа блестеше с жизненост в сивкавата светлина и присъствието му беше огромно. Внушително.

Мъжественото му тяло беше изпъстрено леко с тъмни косми, които акцентираха върху всеки мускул. Мъжествеността му все още беше втвърдена и се издигаше нагоре, въпреки студа на влажния, сутрешен въздух.

Тя потрепери от страстната гледка и се зачуди какво ли би било да има такъв мъж за любовник. Щеше ли да бъде нежен? Или щеше да бъде верен на войнската си природа и щеше да я вземе грубо? Безжалостно...

– Внимавайте, лейди – каза той с нотка на предупреждение в гласа си. – Има хора, които ще си помислят, че не сте целомъдрена заради подобни действия.

Тя сви рамене.

– Ако това е всичко, което говорят за мен, аз съм истинска щастливка. И без това знам много добре какво мислят другите за мен и не ме интересува.

Страйдър беше смаян от куража ѝ. Какво можеше да накара подобна жена да трепери?

Ако не беше пламенният вид на невинния ѝ поглед, щеше да си помисли, че тя е една от онези жени, от които няма полза нито един мъж.

Но Роуина не беше последователка на Сафо. Тя беше прекалено наясно с голотата му. И червенината по лицето ѝ му казваше, че беше успял да я засрами. Да не споменаваме факта, че стискаше инструмента си, сякаш е някакъв щит, който можеше да я защити от него.

Той можеше да се покрие и все пак трябваше да признае, че му харесва начинът, по който го гледаше. Както и наситеният цвят по страните ѝ.

И се зачуди как ли щеше да изглежда изтегната върху леглото му, с подивяло от невъздържаност лице, докато ѝ показваше защо точно трубадурите пишеха възхвали за любовта. Или поне за физическите удоволствия от нея.

– Била ли сте целувана някога, милейди?

Тя се намръщи на въпроса.

– Извинете?

Той се приближи към нея бавно. Целенасочено. Последното нещо, което искаше, беше да я накара да избяга от палатката му.

– Някога мъж притискал ли е устни към...

– Знам какво е целувка, милорд.

– И?

Тя отстъпи назад от него.

– Моите устни не са ваша грижа. Както и нищо друго лично.

– Тогава защо сте тук?

– Дойдох, за да започнем нашите уроци.

Той беше ужасен от това.

– В този час?

– Сега изглежда най-малко вероятно да ни обезпокоят.

– А има най-малка вероятност да се съглася да науча нещо в този час на деня, милейди. Сънят ми е трудно спечелен и е прекалено безценен, за да бъде прекъсван от пеене – нещо, което намирам за отвратително.

Роуина се поколеба заради пламъка, който долови в гласа му при тези думи.

– Трудно спечелен, как?

Той не отговори. Вместо това, се запъти към леглото си.

– Върнете се по пладне, Роуина, и ще бъда по-отзивчив.

– Но...

– Няма но, милейди. Изтощен съм и искам да спя.

Стана ѝ лошо от заповедния му тон, но какъв избор имаше?

Почувства детинска нужда да му тропне с крак. И все пак какво добро щеше да излезе от това?

Никакво. Въздишайки, тя остави лютнята си за момента, в който щеше да се върне да го обучава.

Докато се отправяше към изхода, отвън проехтя вик.

Лорд Страйдър беше на крака моментално, намъквайки панталоните си, когато хаосът навън се отприщи.

Роуина напусна палатката, а Страйдър беше на една крачка зад нея. Той държеше меча си в ръка, докато профучаваше покрай нея, бързайки към палатката, където всички други изглежда, се събираха.

Наполовина облечени и наполовина заспали, рицарите се препъваха покрай нея.

На върха на хълма мъжете се събираха около червено-синя палатка.

В момента, в който Страйдър се присъедини към мъжете, те се обърнаха към него.

– Ти! – изръмжа лорд Рупърт, по-възрастният брат на Сирил. – Ти си убил брат ми!

Роуина не беше сигурна кой от тях беше по-зашеметен от това обвинение.

– Всички чухме заплахите ти към него – озъби се Рупърт.

– Никого не съм убивал миналата нощ – отвърна Страйдър напрегнато и гневно.

– Лъжец!

– Видях го да напуска палатката на Сирил малко след утринната молитва – каза друг рицар. – Няма как да объркаш герба на Блекмор.

Преди тя да успее да мигне, Страйдър беше уловен от група рицари, докато Хенри си пробиваше път през тълпата.

Рупърт повтори обвиненията си пред Хенри.

– Какво ще кажеш, лорд Страйдър? – попита кралят.

– Невинен съм.

Един от по-младите братя на Сирил излезе от палатката, държейки окървавен медальон. Той го подаде на краля.

Хенри го заразглежда внимателно, преди да погледне обратно към Страйдър.

– Ти беше заедно със Сирил в Утремер, нали?

– Да, сир.

– И къде беше миналата нощ, след като напусна залата?

– В палатката си.

– Сам?

– Да.

– Виждате ли – развика се Рупърт. – Той няма алиби. Убил е брат ми и аз настоявам за правосъдие.

– Ще разследваме този проблем допълнително – стоически отвърна кралят. – Дотогава графът ще бъде задържан в замъка под кралска стража.

Челюстта на Страйдър се отпусна при думите на краля. Наистина дори Роуина беше зашеметена. Хенри щеше да арестува собствения си шампион без истинско доказателство?

Кралските стражи взеха меча на Страйдър и започнаха да връзват ръцете му зад гърба.

– Чакайте!

Всички погледи се извърнаха към Елеонор, която излезе напред извън тълпата. Кралицата прокара раздразнен поглед от съпруга си към Роуина и най-накрая се спря на Страйдър.

– Лорд Страйдър има алиби.

Роуина никога не беше виждала по-намръщени или лукави погледи в живота си, докато всички оглеждаха тълпата.

– Моля? – попита Хенри, гласът му беше уморен, докато гледаше към кралицата си. – Кажете ни, че той не е бил с вас.

Погледът на Елеонор стана комичен.

– Не, милорд. Мъжът беше с Роуина миналата нощ по ваша кралска заповед.

Очите на Роуина се разшириха, когато се озова във фокуса на всички. Беше на върха на езика ѝ да отрече, но никой не можеше да нарече кралицата на Англия лъжкиня и да задържи езика си за дълго.

– Не е ли вярно това, лорд Страйдър? – попита Елеонор.

Страйдър отвори уста, после стрелна с поглед Роуина.

– Говорете, милорд – нареди кралицата. – Знаем, че искате да защитите репутацията на дамата, но по-добре тя да бъде компрометирана, отколкото да ви обесят.

– Страйдър с Кучката от Съсекс? – каза някой от тълпата. – Не го вярвам.

Смях се понесе сред хората. Роуина незабавно почувства лицето ѝ да пламва.

Държейки главата си високо, тя срещна очите на Страйдър и намери странен, почти извинителен поглед там.

– И какво са правили, Ваша милост? – попита Рупърт. – Не искам да противореча на вашата кралска личност, но намирам трудно за вярване, че са романтично замесени.

– И те не са – обясни Елеонор бързо. – Дамата учеше негова светлост да свири на лютня.

Прозвуча още повече смях.

Роуина започна да се паникьосва. Какво си мислеше кралицата?

Хенри ги погледна скептично.

– Графът на Блекмор прекарва вечерите си, като практикува музика с дамата?

– Не е ли така, Роуина? – попита Елеонор.

Всичко, което можеше да направи, бе да кимне покорно.

– Това е шега, която ви е казала момичето, кралице моя – заяви Рупърт. – Всички тук знаят, че графът презира музиката.

– Лъжа? – Елеонор повдигна вежда по кралски осъдително. – Лейди Роуина, къде е лютнята ви?

– В палатката на граф Блекмор – честно отговори тя.

Кралицата изпрати оръженосец да я донесе.

Когато момъкът се върна, стражата освободи Страйдър.

– Покажете им какво сте научили, милорд – спокойно каза кралицата.

Погледът на Страйдър беше прикован към нейния.

Роуина сдържа дъха си. Знаеше ли мъжът как да държи лютня? Това беше ужасен риск, който кралицата поемаше с живота на всички им.

Погледът на Страйдър омекна съвсем малко преди да вземе лютнята в ръцете си. Учудена, тя наблюдаваше как дланите му заеха правилната позиция и я подхванаха неумело, докато свиреше основния тон.

Възцари се тишина.

Мъжът знаеше как да свири…

Умът на Роуина се замая от това знание.

Хенри въздъхна и кимна.

– Добре тогава, изглежда, графът все пак има алиби.

– Не! – възрази рицарят, който го беше обвинил по-рано. – Видях го.

– Може би сте видели някой друг – прекъсна го Елеонор. – Някой, който поддържа графа.

Мъжът се намръщи, но погледът му показваше, че е сигурен, че е видял Страйдър.

Хенри взе лютнята от Блекмор. Погледът му беше малко подозрителен, докато подаваше лютнята на Роуина, която сега беше дори по-ужасена от насилствения брак.

– Успокой се, дете – каза Хенри. – Двамата имате месец на разположение, както обещахме. Молим се да го използвате добре.

Когато изрече думите, кралят се обърна и ги изостави.

Тълпата бавно се разотиде. Рупърт не се помръдна. Той пронизваше и двама им с поглед.

По лицето на Страйдър можеше да се каже колко разстроен е от всичко това. Без да обели дума, той се отправи към палатката си.

Роуина го последва.

– Лорд Страйдър?

– Оставете ме на мира – изръмжа ѝ без колебание.

Тя се забърза, за да го хване и да го дръпне, за да спре.

– Милорд, моля...

Погледът му се заби в нейния.

– Какво искате от мен сега?

– Кой ви е научил да свирите?

– Какво значение има?

Роуина не знаеше, но беше отчаяна да разбере отговора.

– Защо презирате толкова музиката?

– Поради същата причина, поради която вие презирате рицарите, милейди. Музиката струваше живота на единствената личност, която ми беше най-скъпа на този свят и след нейната смърт, мразя не само нея, но и всеки на когото му харесва.

6 Bella Luna – красивата луна (ит.ез.) – Б.пр.