Мрачният рицар

Глава 10

Роуина беше съвсем убедена, че Страйдър се шегува. Със сигурност той не очакваше наистина тя да се омъжи за него сега. Що за лудост би било това.

Но обиденият поглед на лицето му ѝ подсказа, че въпросът му е бил искрен.

Внезапно тя се почувства много виновна за това, че се изсмя на предложението му. Не беше жена, която би наранила умишлено чувствата на някой, най-малкото тези на Страйдър.

– Ти си сериозен? – попита тя, докато се протягаше за долната си риза и я нахлузваше през главата.

Някои неща беше по-добре да ги вършиш облечен и да спориш с мъж за нежелано предложение за брак бе едно от тях. Нагласи чаршафа около себе си и седна на пода, наблюдавайки го, докато предложението му ехтеше в ушите ѝ. Ако беше с ума си, щеше да го приеме.

Но със сърцето си знаеше, че нито един от двамата не би бил щастлив някога. Не и ако просто се оженеха заради случилото се. Тя желаеше нещо повече от тялото на Страйдър. Искаше сърцето му.

Той не се помръдна, за да се облече. Вместо това лежеше в цялото си голо великолепие, напълно открит и съблазнителен.

– Разбира се, че съм.

– Но защо? – попита Роуина, докато събираше дългата си до кръста коса и я издърпа над едното си рамо, за да я опази от повече оплитане. Краищата ѝ се събраха в скута. – Защо би се съгласил да се ожениш... за мен?

Той изглеждаше също толкова объркан от въпроса ѝ, колкото тя от неговия.

– Аз ти отнех девствеността.

– Аз ти я дадох, Страйдър. Това не изисква предложение за женитба. Наистина имам много приятелки, които се срещат достатъчно често с любовниците си, за да съм наясно.

– Но ти си дама.

– Както и те, а ти си лорд. Какво общо има това с всичко?

Той седна с непреклонен израз на лицето си.

– Какво, ако си бременна с детето ми?

– А ако не съм? Ще бъдеш ли доволен след девет месеца, ако не се роди дете и ти се почувстваш впримчен заради действията ми?

Намръщването му се задълбочи, както и неумолимостта в тона му.

– Роуина, бъди разумна.

– Ти бъди разумен – отвърна тя, избутвайки назад къдрица от косата му от лицето му. – Сигурна съм, че не съм първата жена, с която си бил. В действителност знам, че не съм и все пак се съмнявам, че някога си предлагал на другите.

– Те бяха различни.

– Безспорно съм щастлива да чуя това – призна Роуина, когато непозната вълна на удоволствие мина през нея.

Беше приятно да знае, че той не се беше чифтосал с нея, без да влага никакви емоции. Може би дори изпитваше някакви истински чувства към нея. Мисълта я стопли много повече, отколкото би трябвало.

– Но това не променя нищо. Не искам да се омъжвам.

Тя му отправи твърд, многозначителен поглед.

– А също така и ти.

– Но...

Роуина постави длан върху устата му, за да спре думите му.

– Отговори ми честно, Страйдър. Наистина ли дълбоко в себе си искаш да се ожениш за мен, или ме попита само защото мислиш, че това е правилното нещо, което трябва да се направи?

Той погледна настрани и тя получи отговора си, макар да ѝ причини малко болка.

– Така си и мислех – каза му, позволявайки на ръката си да се отдръпне от мекотата на устните му, чиито вкус си спомняше прекалено добре.

Ако някога бракът ѝ се понравеше, не можеше да си представи да е с някой по-красив или нежен от Страйдър от Блекмор.

Вкусът и усещането за него щяха да я преследват винаги.

Но това не беше причина да се впусне необмислено в доживотно обвързване, което можеше да развали дълбоките чувства, които споделяха. Някога Елеонор беше обичала Хенри, а виж ги сега. И двамата бяха нещастни в брака си.

Роуина желаеше повече от това в живота си. Последното нещо, което искаше, бе да започне да мрази мъжа, на който беше принудена от законите на природата и човека, да се подчинява. Безумно като идеята, тя искаше мъж, когото да обича през целия си живот. Такъв, който щеше да я уважава и който щеше да обръща внимание на желанията ѝ, когато вземаше решения, засягащи нея, децата ѝ или живота им заедно.

– Няма да си щастлив да се ожениш за мен, Страйдър – каза нежно тя. – Не повече, отколкото аз ще съм щастлива да се омъжа за теб. Това, което споделихме днес, беше невероятно, чудесно... и аз ти благодаря, че ми беше първият и бе толкова внимателен с тялото ми. Но това не трябва да кара никой от нас да прави нещо, за което и двамата ще съжаляваме някой ден. Аз искам да бъда трубадур, а ти си на мисия да спасиш света. Какъв брак бихме имали?

Лежейки по гръб, докато я наблюдаваше, Страйдър взе ръката ѝ в своята и я задържа в центъра на гърдите си, където чувстваше бавните и непоколебими удари на сърцето му. Хватката му беше здрава и стабилна, ръката ѝ – бледа върху по-тъмната му кожа. Твърдото му, мускулесто тяло беше опънато от мъжествената му сила и мощ. Дори гол, той притежаваше сила, с която да се съобразяваш. Нещо, което намираше за почти невъзможно да устои.

Но трябваше, за доброто и на двама им.

– А ако носиш детето ми?

– Ще се справим с това, когато му дойде времето. Редица жени са оцелели след раждането на извънбрачни деца, а когато една дама има моето обществено положение, скандалът далеч не е толкова сломяващ. Засега нека не се впускаме необмислено в нещастието.

Страйдър беше удивен от нея, докато наблюдаваше честния ѝ и открит поглед. Никога в живота си не беше срещал някой с подобен на нейния кураж и убеждения. Той задържа ръката ѝ в своята и се протегна с другата, за да улови къдрица от косата ѝ, която се беше разположила в скута ѝ.

– Ти си наистина забележителна.

Светлите ѝ зелени очи го дразнеха с веселието си.

– Казваш това само защото си пиян.

– Не, мисля, че сега съм по-скоро трезвен.

Усмивката ѝ го заслепяваше.

Никога в живота си не беше вярвал, че ще срещне жена, която да го съблазни да се ожени. И все пак в момента се чувстваше толкова изкушен.

Какво ли би било да има толкова силна жена до себе си? Някоя, която нямаше да се подчинява покорно, а такава, която ще задава въпроси и ще говори каквото си иска без страх от последствията?

За разлика от останалите от пола ѝ, Роуина не се прехласваше от вида му. Докато други жени се вмъкваха голи в леглото му само за да се похвалят по-късно, че са били с него, той знаеше, че тя никога няма да каже на никого какво бяха споделили.

А това беше споделяне. Различно от всичко, което беше изпитвал преди.

Почувства как тялото му отново се оживява от спомена за това как я усещаше под себе си.

Очите на Роуина се уголемиха, когато самата тя забеляза това.

– Често ли прави това?

Той поклати глава и я придърпа близо до себе си.

– Само когато мисля за теб.

Роуина изстена, когато Страйдър плени устните ѝ. Той освободи ръката ѝ, за да може да зарови дланта си в косата ѝ. Тя почувства пръстите му да обхващат скалпа ѝ, докато я придържаше здраво към себе си.

О, това беше рай. Вдъхна свежия му, мъжествен аромат, позволявайки топлината на тялото му да се просмуче във всяка част от нейното. Можеше само да се разтопи върху него.

Плъзгайки длан по стройното му твърдо тяло, тя се наслади на грубата мъжка плът. Обожаваше усещането от късите косъмчета, които бяха разпръснати по всяка негова част, особено плътните косми, които приютяваха мъжествеността му.

Той изръмжа и задълбочи целувката им, когато тя прокара пръсти през най-интимната му част, докато не го обхвана в ръка. Мъжествеността му се втвърди още повече, докато го изследваше от основата до върха.

Страйдър изсъска, докато се отдръпваше от нея.

– О, как ме изкушаваш, Роуина.

Покри дланта ѝ със своята и ѝ показа как да го гали, преди да издърпа ръката ѝ.

– По-добре спри да го правиш.

– Защо?

– Защото, ако не го сториш, ще правя отново любов с теб, а за теб е прекалено рано да ме поемеше в себе си толкова скоро. Ще те разрани още повече.

Тя не се чувстваше разранена, но както беше казал той, тя знаеше много малко за физическата страна на любовта.

– Спал ли си с много девственици? – попита тя, преди да изгуби куража си. – Изглежда, знаеш много за нас.

– Не, любов моя. Само с теб. Но съм чувал други мъже да говорят достатъчно, за да знам.

Тя се усмихна на признанието му. Макар че не можеше да си представи защо това я зарадва.

– Коя беше първата ти любовница?

Той изглеждаше малко стреснат от въпроса ѝ.

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Ти знаеш кой е моят.

Той се засмя странно на това, докато се протягаше за дрехите си и започна да се облича.

– Беше дама от Франция, където бях изпратен за отглеждане. Онази зима тя пристигна в двора с баща си.

– Беше ли опитна?

– Да. Тя и дамите ѝ дойдоха до арената, за да наблюдават обучението на рицарите. Каза, че ме е видяла да помагам на моя лорд и била запленена от мен.

Роуина не можеше да вини жената за това и ѝ се искаше да бе познавала Страйдър тогава. Бил ли е той също толкова красив като младеж както беше сега?

– По-голяма ли беше от теб?

– С четири години.

– А на колко години беше ти?

– Тъкмо бях навършил петнадесет.

Роуина беше зашеметена от думите му.

– Бил си прекалено млад за нея.

– Тя не мислеше така.

Роуина завъртя очи от арогантното самохвалство в тези думи, толкова верни на мъжката същност.

– Скоро виждал ли си я?

– Не. Разболя се и умря, докато бях в Светите земи.

Роуина почувства тъга за съдбата на жената.

– Съжалявам.

– Както и аз. Изглеждаше твърде мила дама, за да умре толкова млада.

Нещо в гласа му сви сърцето ѝ

– Щеше ли да се ожениш за нея?

– Не, ако трябва да съм честен, едва я познавах. Бяхме заедно веднъж и никога повече не я видях. Случайно разбрах какво я е сполетяло.

Страйдър стана и ѝ помогна да се облече, докато Роуина разсъждаваше върху това, което беше направила с него и всичко, което беше научила.

Със сигурност не беше бременна. Нейните дами винаги тичаха след мъжете и никоя от тях не беше забременявала досега.

Дори и да беше така, вероятността да носи бебето на Страйдър, не беше толкова противна, колкото трябваше да бъде.

Всъщност част от нея почти се надяваше на това. Какво ли би било да расте дете в тялото ѝ? Да наблюдава как Страйдър играе ролята на баща за сина или дъщеря им?

Тя беше сигурна, че щеше да бъде добър баща точно какъвто беше и нейният.

Но с тази мисъл дойде горчивото напомняне за това, какво се беше случило с баща ѝ. Страйдър имаше дори повече врагове, които вероятно биха се насладили на идеята да забият нож между ребрата му, щом им обърнеше гръб. Думите на стража проехтяха в ушите ѝ.

Инстинктивно тя се дръпна от Страйдър.

– Роуина?

– Прости ми – каза тя, прогонвайки тези мисли от ума си.

– Какво има?

– Нищо.

Той повдигна брадичката ѝ, докато тя погледна в очите му.

– Кажи ми.

– Просто си спомних смъртта на баща ми. Враг беше платил на един от неговите мъже да го прободе в гръб.

Страйдър се намръщи.

– Баща ми беше близък приятел на Хенри – тихо каза тя. – Както добре знаеш, има благородници, които не харесват никой, който е по-близък до краля, отколкото са те и са повече от склонни да платят щедро, за да се отърват от конкуренцията.

Той огледа заобикалящите ги каменни стени, сякаш враговете бяха там с тях сега. Всъщност беше по-вероятно един от тях да беше онзи, който бе уредил да обвинят Страйдър в убийството от предишната нощ.

– Да. Злото изобилства.

– Страх ме е, че един ден подобно нещо ще се случи и на теб.

Мислите на Страйдър се насочиха към последния път, когато беше в Англия със Саймън. Беше истина, че някой се бе опитал да го убие.

Точно колко асасини имаше там? Досега не беше мислил много за опитите за покушение върху него. Както Роуина беше посочила, изобилстваше от ревниви придворни. Никога не беше считал, че опитите за отнемане на живота му са свързани с позицията в Братството.

Но сега, след като премисли, покушенията бяха започнали три години след освобождението му. Разбира се, толкова време му беше отнело, за да стане кралски шампион...

Съвпадение?

Или беше отнело толкова време на сарацините да обучат и изпратят асасините си?

Тази мисъл го смрази, но не искаше да мисли за това сега.

Роуина беше с него. Нежният ѝ, деликатен аромат. Топлото ѝ докосване. Тя беше всичко, за което искаше да мисли.

Седна долу на сламеника и облегна гръб на стената. Протягайки ръка към нея, той я дръпна в скута си, в секундата, в която тя я пое.

Роуина положи глава на гърдите му, докато се прегръщаха в килията. Той я държеше тихо, оставяйки аромата и мекотата ѝ да го залеят. Прокара ръка през косата ѝ, докато тя не погледна към него с доверчивите си зелени очи.

Това беше толкова спокоен момент. Един от малкото в живота му. Кой би си помислил, че жена, известна с омразата си към рицарите, ще е причината за това.

Беше почти смехотворно.

– Надявам се, че ще получиш свободата си, Роуина – въздъхна той тихо.

– Аз се надявам, че няма да те обесят.

Той се засмя половинчато на това.

– Не се безпокой. Мъжете ми никога няма да го позволят.

– Какво могат да направят те?

– Положили сме клетва да пазим гърбовете си един на друг. Ако всичко друго се провали, те ще ме измъкнат оттук.

Погледът ѝ стана замечтан при мисълта за бягството му.

– Къде ще отидете?

– Нямам идея. Обратно на Континента. Ще живеем като циганите, забогатявайки по турнирите като свободни рицари.

Тя въздъхна замислено.

– Ах, истинска свобода. Ще ми хареса да я опозная някой ден.

– Тогава ела с нас.

Роуина погледна към него. Сърцето и надеждите ѝ изпълваха погледа ѝ.

– Изкушавате ме дори за още по-голямо безумие, Страйдър, лорд Блекмор. Но не мога да напусна дома си, без значение колко ми се иска. Чичо ми ще бъде съкрушен, ако изчезна. Той още не се е възстановил от последното ми приключение, а аз отидох само за да остана с братовчедка ми Камила в Нормандия – тя поклати глава. – Дори да имам смелостта да напусна пак, какво ще правиш с някой като мен?

Той ѝ отправи дяволита, очарователна усмивка.

– Мога да се сетя за много неща, които бих желал да правя с теб.

Лицето ѝ стана яркочервено.

– Бях сериозна.

– Като и аз.

Тя остана потънала в мисли за няколко секунди, а той наблюдаваше как по лицето ѝ се разля безпокойство.

– Ще бъде лесно да напусна, нали? Само да взема лютнята си и да опаковам няколко принадлежности и след това да тръгна. Но не е. Чичо ми няма наследници, а аз съм сигурна, че Хенри ще конфискува земите ни и ще ги даде на друг благородник.

– Да, ще го направи.

Тя въздъхна.

– Така че за мен няма наистина изход, нали? Ще трябва евентуално да се омъжа.

– Може би има. Можем да дадем на Хенри това, което иска. Брак между двама ни, който ще ни освободи.

Тя му отправи раздразнен поглед.

– Отново предлагаш невъзможното.

– Да, но ще е напълно логично. Ти ще си свободна да се отдадеш на музиката си и поне няколко от моите почитателки ще се откажат от домогванията си заради брака ми. В крайна сметка, защо да ме преследват, за да станат графиня Блекмор, когато вече си имам една, благополучно владееща земите ми?

– Това ли наистина желаеш? Булка, която да остане сама, докато ти пътуваш из света?

– И двамата трябва да се оженим за някого, Роуина. Съдбата изглежда също толкова неизбежна за мен, както и за теб.

Роуина обмисли думите му за кратко. Това щеше да накара чичо ѝ да я остави на мира и щеше да ѝ позволи да построи училището си.

– Но какво ще кажеш за любовта? – тихо попита тя.

– Какво за нея?

– Не искаш ли да се влюбиш? Да почувстваш възторга от стрелата на Купидон, пронизваща сърцето ти с надежда и обещание? Да изгаряш от желание всеки път, когато мислиш за жена си, която чака твоето завръщане.

Страйдър издаде знак на отвращение.

– Сега говориш глупости. Любов като тази не съществува. Любовта е само титла, дадена на отговорностите, за да ги направят по-лесни за понасяне.

Тя се намръщи на думите му. Той наистина ли мислеше така?

– Това ли е всичко, което Кит означава за теб? Твоето Братство?

Страйдър погледна настрани от нея.

– Ценя ги всички, да, но в крайна сметка ще ценя и моята клетва към теб също толкова дълбоко.

– Не, Страйдър – каза тя, протегна се нагоре и обхвана брадичката му с ръка. Насили го да погледне към нея. – Не говоря за това да цениш обет. Не по този начин. Имам предвид бурна страст, каквато може да донесе любовта. Искам от съпруга си същата искрена преданост, каквато те принуждава да събориш на земята всеки мъж, който поставя под въпрос мъжествеността на Кит. Искам повече от вярност от съпруга си. Искам сърцето му. Искам да гори за мен в мое отсъствие, също както аз за него. Искам сърцето ми да се свива от болка при мисълта да съм без него.

Той се присмя на това.

– Има достатъчно болка в живота, защо ще искаш още?

– Защото истинската любов не е болка. Тя е красива. Прави всички ни по-добри хора. Кара ни да се стремим към усъвършенстване и да станем повече от това, което сме.

– Ха! Ако любовта е толкова велика, защо тогава никога не си я почувствала? Защо аз не съм я почувствал? Няма любов като тази, която описваш. Това е измислица на мъже, които само търсят начин да накарат съпругите на други мъже да предадат господарите си заради тях.

Може би някои мъже си играеха със сърцата на жените. Но не всички. Тя вярваше, че съществува.

– Баща ти е обичал майка ти напук на всички причини. Ти самият го каза.

– Баща ми беше глупак. Такъв, който уби себе си и нея. Ако това е любов, тогава можеш да я имаш. Нямам желание да забия меча си в теб, още повече в себе си.

– А какво ще кажеш за приятеля ти – Саймън от Рейвънсууд? Той не намери ли любов?

Страйдър се поколеба, преди да проговори.

– Те се младоженци. Прекалено рано е, за да се види дали любовта им е истинска, или само увлечение.

Роуина изскърца със зъби от чувство на безсилие. Побутна го леко по рамото.

– Страйдър от Блекмор, любовта съществува и аз няма да се омъжа за нищо по-малко от това.

– А ако кралят нареди друго?

Тя се спря при това. Хенри можеше да бъде много своенравен на моменти и като нищо би могъл да се отрече от клетвата си към нея. Беше привилегия на краля да осъществява бракове, които облагодетелстваха короната.

Щеше да умре, ако Хенри я насилеше да се омъжи за някой като Сирил.

– Омъжи се за мен, Роуина – настоя Страйдър. – Не мога да ти предложа велика любов, но мога да се уверя, че Хенри няма да те обвърже с друг, който няма да изпитва уважение или да те почита.

О, това беше изкушаващо. Но макар да обожаваше Страйдър, те бяха толкова различни. Той мразеше нещата, за които тя милееше, а тя мразеше противоречивата природа, заради която той живееше.

– А какво ще стане с моите песни, които презираш толкова много? – попита го тя. – Ще ги търпиш ли?

– Неохотно, но да.

Роуина поклати глава на това.

– Поне си честен.

– В края на краищата честността е всичко, което мога да ти предложа, Роуина. Не мога да ти дам това, което не чувствам, но мога да ти предложа вярност и уважение.

Роуина въздъхна, докато седеше и обмисляше думите му. Да бъде омъжена за Страйдър, щеше да реши много проблеми. Той можеше да я защитава и както тази сутрин бе показал, беше мил и внимателен любовник. Такъв, който може и да не караше сърцето ѝ да гори, но тялото ѝ – да. Дори сега докосването му изгаряше паметта ѝ.

– А ако един ден намеря великата любов, която търся? – тихо попита тя. – Или ти всъщност. Тогава какво?

Той присви устни погнусено.

– Ти си като дете, питащо за дъгата.

Думите разпалиха гнева ѝ.

– Така ли? Няма нищо детинско в желанието да бъдеш обичан.

Страйдър искаше да я удуши заради неспособността ѝ да види причината. Женитбата им беше единственото практично нещо, което можеха да направят. Бяха достатъчно съвместими, а той се съмняваше, че някога ще намери жена, която да го привлича по-силно. Щеше да бъде чудесна и забележителна булка, ако се откажеше от настоящата си лудост, която я караше да търси невъзможното.

Роуина постави длан на бузата му.

– Оценявам това, което ми предлагаш, Страйдър. Наистина. Но аз искам мечта и няма да се задоволя с нищо по-малко от това.

– А ако Хенри те насили?

Очите ѝ потъмняха и станаха тъжни.

– Ще бъда нещастна през остатъка от живота си. Но дотогава ще отстоявам убежденията си, и ще вярвам, че някъде има нещо по-добро за мен от повърхностния брак, който споделяха родителите ми.

Той подтисна нетърпението си и отново ѝ се възхити за това, че не се влияеше толкова лесно от аргументите на другите. Ако уважаваше нещо в живота, това беше някой, който стои зад убежденията си и ги отстоява.

– Тогава се надявам да откриеш тази велика любов, която търсиш и че ще се случи, преди да е станало прекалено късно.

Вратата се отвори, за да се покаже главния секретар, който стоеше и ги наблюдаваше.

– Елате, милейди – строго нареди той. – Неприлично е да останете тук без придружител.

Роуина се вцепени в прегръдката му.

– Но кралицата...

– Заповедите ми са от самия крал. Трябва да си вървите.

Роуина прехапа устни при мисълта да остави Страйдър сам в килията. Спомни си паниката на лицето му, когато беше влязла първоначално.

– Вървете, милейди – каза Страйдър, побутвайки я към главния секретар.

– Не мога да те оставя тук.

Погледът му омекна, докато проследяваше линията на челюстта ѝ с грубите си пръсти.

– Аз съм голям мъж. Ще съм добре сам. Повярвай ми, преживял съм кошмар години наред. Тази малка килия е нищо.

Дори и така тя видя несигурността в кристално сините му очи.

– Ще се върна веднага след като говоря с Хенри.

Страйдър взе ръката ѝ в своята и положи най-нежната целувка върху дланта ѝ.

– Благодаря ти, Роуина. За утехата.

Тя наклони глава към него и неохотно издърпа ръката си. Той стисна за последно дланта ѝ, преди да я пусне.

– Ще се върна, Страйдър.

Той кимна, когато главният секретар взе ръката ѝ и я изведе извън килията му.

Сърцето му заседна в гърлото, щом вратата се затръшна, затваряйки го в малкото пространство сам. Само утехата от аромата на Роуина върху кожата му запазваше разсъдъка му цял.

Образът на лицето ѝ му даваше силата и смелостта, от които се нуждаеше, за да понесе ужаса от четирите стени, които го заграждаха: силата, от която се нуждаеше, за да се бори с демоните на миналото, които се опитваха да го разкъсат.

Страйдър погледна към прозореца, разположен високо над главата му. Мъжете му щяха да намерят асасина. Имаше вяра в тях.

Точно както имаше доверие в Роуина. Тя щеше да се върне. А дотогава щеше да се съсредоточи върху нея, и нямаше да позволи миналото да го победи.

– Какво имате предвид, че не мога да го видя отново, Ваше Величество? – попита Роуина.

Цялото ѝ тяло се тресеше от гнева ѝ към отказа на крал Хенри на молбата ѝ да остане със Страйдър.

В противоречие с обичайния си навик тя беше отделила цял час, за да се облече подходящо, преди да поиска аудиенция с краля. Хенри никога не изглеждаше благосклонен към хора, който не му оказваха уважение и тя беше отделила голямо внимание на появата си.

Без да се споменава, че беше изгубила още четири часа да чака отвън пред покоите му в малка стая заедно с други благородници, искащи да говорят с него.

През цялото това време Страйдър чакаше сам в килията си. Това беше достатъчно, за да пожелае да смаже краля от бой заради жестокостта му.

– Казахме ти, лейди Роуина, неприлично е за теб да посещаваш мъж, докато е заключен в тъмницата заради подозрение в убийство.

– Но той е невинен! – протестира тя, опитвайки се да смекчи част от яростта в гласа си.

Очите на Хенри потъмняха предупредително.

– Ние не знаем това. Сега има двама свидетели, които са го видели да напуска местата и на двете убийства, без да споменаваме доказателството за туниката му в ръката на мъртвеца.

Роуина погледна към Елеонор, но кралицата отказа да срещне погледа ѝ.

Как можеше да причиняват това на Страйдър? Не разбираха ли степента на жестокостта си?

– Но, Ваше Величество, лорд Страйдър ще умре в тази килия сам. Не може да го затворите.

– Той няма да умре, Роуина – възрази Хенри, сякаш тя беше идиотско дете, което не знаеше нищо за света. – Може да имаш вяра в това. Сега, ако ни извиниш, имаме други по-належащи дела.

Роуина искаше да спори, но не посмя. Никой не спореше с краля. Поне не за дълго.

Въздъхвайки, тя събра полите си и се запъти извън приемните помещения на краля без истинска посока наум.

Какво щеше да прави сега?

Беше дала думата си и я болеше много, че не може да я спази. Дори нещо повече, болеше я, че никой не е със Страйдър там. Никой, който да му даде утеха и да го разсейва.

Проклет да е кралят и заслепението му!

Докато минаваше през залите на замъка, всички клюкарстваха за арестуването на Страйдър. Неговата вина.

– Той е син на баща си...

Думите бяха повтаряни отново и отново от повече хора, отколкото можеше да преброи. Само тя знаеше истината. Той не беше син на баща си. Но знанието само щеше да му навреди повече.

Търсейки спокойствие от глупавите им теории и жестокост, тя се отправи към единственото място, където знаеше, че няма да чуе подобни думи.

Палатката на Страйдър.

Най-малкото там щеше да бъде сама или с други, които знаеха истината за нещата. Нямаше да има никой, който обвинява графа в убийство. Вместо това те щяха да се опитат да го оневинят.

Роуина забеляза, че няколко от рицарите завъртяха глава, когато тя мина през зоната с палатките им. Няколко от тях гледаха открито към нея особено когато осъзнаха накъде се е запътила.

Без съмнение си мислеха, че е скроила номер на Страйдър с убийствата. Беше обвинявана и в по-лоши неща. Не че наистина я беше грижа какво мислеха за особата ѝ. Само свободата на Страйдър имаше значение за нея.

Достигайки палатката му, тя тихо прекрачи вътре. Кит вече беше там, седеше мълчаливо пред писалището на Страйдър, ръцете му бяха здраво стиснати в скута. Изглеждаше толкова невероятно уморен и тъжен. Кичур от черната му коса падаше отпред сякаш я беше дърпал силно от чувство на безсилие. Дрехите му бяха смачкани, което беше рядкост за него. Обикновено се стараеше туниката и връхната му дреха да са внимателно подбрани.

– Кит?

Той подскочи при ниския ѝ тон и се обърна в стола, за да застане с лице към нея.

– Роуина – въздъхна той. – Не те чух да влизаш.

– Добре ли си?

Той кимна, след това поклати глава.

– Притеснявам се за брат ми.

– Аз също – тя прекоси разстоянието между тях и застана близо до него. Постави ръка на рамото му, мъчейки се да му даде утеха. – Трябва да призная, че съм по-скоро изненадана да те открия тук.

– Това е единственото място, където мога да намеря спокойствие. Кълна се, че ако чуя още един човек да злослови за брат ми...

Тя кимна разбиращо.

– Дойдох поради същата причина.

Кит стана и ѝ предложи стола си. Тя се усмихна на жеста, докато заемаше освободеното място. Той винаги се държеше като джентълмен.

– Къде са другите? – попита тя.

– Търсят убиеца.

Той прокара пръсти през косата си, сякаш осъзнаваше, че някак я е разбъркал.

– Имат ли някаква идея?

– Не. Знам, че няма да намерят асасина. Тук си имаме работа със зла сила. Мога да го почувствам.

– Звучиш като Зенобия.

– Някой каза ли името ми?

И двамата погледнаха към входа, за да видят как Зенобия влиза. Кит бързо изказа извиненията си и напусна.

Зенобия се намръщи на бързото му излизане.

– Защо всеки път тича, когато съм наблизо?

Роуина сви рамене.

– Кит е по-скоро срамежлив с повечето хора.

– Хм... – Зенобия се намръщи, докато вървеше, за да седне на стола от другия край на писалището срещу Роуина.

– И така, как върви търсенето?

Зенобия въздъхна уморено.

– Също като Назир, винаги е обезсърчаващо. Никой не знае нищо с изключение на това, че някой, носещ наметало като това на Страйдър, е напуснал палатката. Отново.

Зенобия стана и отвори едно от чекмеджетата на писалището на Страйдър.

– Къде е бележката, която си намерила в тентата на Сирил?

– Онази на арабски?

Зенобия продължи да отваря чекмеджетата.

– Да. Беше у Страйдър миналата нощ, когато бяхме тук и обсъждахме смъртта на Сирил.

Двете жени претърсиха писалището, но не намериха нищо.

– Може би един от мъжете я е взел? – попита Роуина с надежда.

Зенобия се намръщи още повече.

– Може би. Но не мога да си представя защо. Аз самата видях Страйдър да я пъха в писалището точно преди да излезем.

Лошо чувство обхвана Роуина, когато си спомни скъсаната туника на Страйдър.

– Мислиш ли, че убиецът може да я е взел?

Очите на Зенобия отразяваха ужаса, който Роуина чувстваше.

– Кой е този човек? – попита тя. – Който има смелост да влиза и излиза от палатката на Страйдър?

– Не знам, но по-добре да го намерим скоро. Иначе някой друг ще плати най-ужасната цена за нашата некомпетентност.

Водолея спря, след като препрочете бележката, която беше откраднал от палатката на Страйдър.

– Такъв глупак съм – въздъхна той, докато изучаваше текста.

Почеркът беше плавен и елегантен.

От женска ръка.

През всичкото това време беше предполагал, че Чакала или Скорпиона, както него, ще са мъже. Трябваше да се досети. Точно както трябваше да разпознае лицето ѝ по-рано.

Макар че, ако трябваше да бъде честен, хората, които го бяха пленили, не ги бяха събирали често заедно. Само на определени пирове и празненства, където трябваше да изпълняват номера за благото на другите...

Стомахът му отново се присви, когато гневът го сграбчи отново. Някак си щеше да се отплати на похитителите заради жестокостта им.

Той прекоси двора мълчаливо и влезе в замъка с една-единствена посока в ума. Надяваше се единствено, че другият асасин ще е сам, за да може да се изправи срещу нея.

Когато достигна вратата на покоите ѝ, тя излезе от там с три от приятелките си. Водолея отстъпи бързо назад в сенките, преди да го видят.

Проклятие. Не смееше да я приближи точно сега. Не и когато приятелките ѝ можеха да ги чуят.

Убий или умри...

Рано или късно щеше да се окаже сама. Тогава двамата щяха да проведат хубав, дълъг разговор.

Натъжени и напълно изгубили вяра, Роуина и Зенобия си запроправяха път в залата, която беше пълна с благородници, които все още не можеха да намерят друга тема за разговор от това, кога Страйдър ще си плати за животите, които беше отнел.

Защо не можеха да намерят онзи, който бе отговорен?

Но търсеха игла в купа сено. Заради турнира в Хексъм имаше близо две хиляди души.

Две хиляди.

Всеки можеше да е убиецът. Ковач, рицар, менестрел...

Роуина спря по средата на крачката, когато я осени нова мисъл.

– Зенобия, когато пристигнахте, ти ми каза, че хората ти тренират жени за битка. Не е ли така?

– Да.

Умът ѝ се замая от нова теория.

– Възможно ли е нашият убиец да е жена, а не мъж?

Тъжен поглед се появи на лицето на Зенобия. Без да продума, тя се обърна обратно и излезе от замъка.

Роуина забърза след нея.

– Зенобия?

Тя не спря. Вместо това запази гневния си, бърз ход.

– Ние сме такива глупаци! – рязко каза тя. – Защо никой от нас не помисли за това преди?

– Тогава съм права?

– Да, Роуина, най-вероятно си права. В действителност това има перфектен смисъл. Кой по-лесно може да влезе в палатката на рицар и да пререже гърлото му? Жена лесно може да излъже мъж. Ще е последният човек, за когото да заподозре, че е там, да го убие.

Част от Роуина искаше да извика триумфално, а останалата се чувстваше ужасно. Бяха изгубили скъпоценно време да търсят грешния човек.

Без да споменаваме, че се разтрепери от мисълта, че една от придворните дами има нещо общо с такава ужасна дейност.

Зенобия не спря, докато не намериха мъжете на арената. Назир, облечен като един от мъжете на Страйдър, стоеше с Кристиан и Свен. Назир и Свен изглеждаха сякаш са се упражнявали с мечове преди Кристиан да се присъедини към тях.

– Търсим жена – каза Зенобия, прекъсвайки разговора им.

Кристиан се намръщи.

– Какво? – попита Свен с втрещено изражение.

Назир каза нещо, което прозвуча като проклятие на арабски.

– Роуина направи връзката – каза Зенобия.

Ченето на Свен отново увисна, преди да се надсмее на хрумването им.

– Нашият убиец е жена?

– Кой по-лесно би могъл да ни убие в съня ни? – спокойно попита Кристиан.

– Бележката – добави Назир. – Помните ли какво пишеше? „Не всички се завърнахме”. Сирил беше един от мъжете, които слязоха долу в специалното крило на затвора. Помните ли какво каза онази нощ?

– Че никой не е оцелял – отвърна Кристиан с тежък глас. – Мъжете казаха, че или са мъртви или липсват.

– Какво специално крило? – попита Роуина.

Свен беше онзи, който отговори и думите му я ужасиха.

– Онова, в което сарацините държаха курвите си.

– Те не бяха курви – сопна се Кристиан, лицето му внезапно почервеня от гняв. – Това бяха жени, които са били пленени и няколко малки момчета.

Чувствайки се зле от новините, Роуина покри уста с длан. Сълзи изпълниха очите ѝ.

– Не са били освободени?

Мъжете изглеждаха още по-зле, отколкото се чувстваше тя.

– Иска ми се аз самият да бях убил Сирил – изръмжа Кристиан.

Назир присви устни.

– Защо нито един от нас не отиде и отново не провери онова, което ни казаха?

– Защото всички бяхме уплашени да не ни хванат онази нощ – напомни им Зенобия. – Най-големият от вас беше само на двадесет години. Вие самите бяхте едва момчета.

– Все пак – каза Кристиан, а гласът му беше натежал от вина и болка – един от нас трябваше да провери, когато се върнаха сами.

– Ние им вярвахме – тихо добави Свен. – Защо биха ни излъгали, че са ги освободили? Освен това брояхме всяка секунда и всички бяхме ужасени.

– Каквото и да правим – възкликна Назир, – не трябва никога да позволяваме Страйдър да научи.

Роуина се намръщи.

– Защо?

Те я погледнаха и тя си спомни обещанието, което Страйдър беше дал на младежа в съседната до своята килия.

– За бога, младежът е бил един от тях в онова крило? – попита тя със стегнато гърло.

Те кимнаха.

Назир пое дълбоко дъх и въздъхна.

– Той никога няма да си прости.

– Не – съгласи се Кристиан, когато Вал се приближи през двора до групичката им.

Той застана до тях.

– Имаме проблем.

Свен завъртя очи.

– Точно от това се нуждаем. Някой друг, който иска да добави нещо към настоящите ни неприятности?

– Какво? – попита Назир Вал, пренебрегвайки Свен.

– Страйдър ще бъде подложен на изпитание с борба.

– И защо това да е лошо? – Свен попита Вал. – Няма мъж в християнския свят, който да е по-добър от него. Ще бъде освободен веднага.

Въпреки това, съдейки по израза върху лицето на Вал, Роуина можеше да каже, че новината не е добра. В изпитание с борба шампионът на краля представлява короната, но след като Страйдър беше единственият в момента шампион на Хенри, това водеше до един прост въпрос.

– С кого ще трябва да се бие? Ще изпратят някого за Син МакАлистър или Дрейвън от Рейвънсууд?

– Това беше първата мисъл на Хенри – каза Вал, лицето му беше много сериозно. – Докато братът на Сирил не посочи, че Саймън от Рейвънсууд е един от най-близките приятели на Страйдър. Дрейвън няма да има желание да убие Страйдър повече, отколкото би убил Саймън.

– А Син е един от най-добрите приятели на Хенри – каза Кристиан. – Хенри никога няма да поеме риска да го изгуби заради Страйдър.

Сега беше ред на Роуина да се намръщи.

– Тогава кой ще се бие с него?

– О, спрете за малко и помислете – каза Вал на групата. – Кой е единственият мъж тук в тази тълпа, заради когото Страйдър по-скоро би се хвърлил на лъвовете, отколкото да убие?

– Един от нас? – попита Свен.

Вал поклати глава.

– Кит? – опита Свен отново.

– Деймиън Сейнт Сиър – каза Кристиан, тонът му беше нисък и смъртоносен.

Роуина пое остро дъх при споменаване на името. Деймиън Сейнт Сиър беше по-малкият брат на кралицата на Франция и мъж с изключително богатство, сила и слава. Тя знаеше, че той е тук, но след като се държеше настрана, тя, както повечето от придворните, все още не го бяха видели.

– Кой е той? – попита Назир. – Той не е един от нас.

Кристиан прокара гневно ръка през русата си коса.

– Не, но трябваше да е.

– Как така?

Кристиан се облегна на каменната врата, сякаш се нуждаеше да почувства нещо солидно зад гърба си.

– Една нощ, преди няколко години, не много дълго след като бяхме избягали, Страйдър и аз бяхме в Хамбург на турнир, когато Деймиън се появи с група от мъжете си. Никога не съм виждал Страйдър толкова блед. Две нощи по-късно, когато Страйдър беше изпил прекалено много чаши, разбрах защо. Страйдър и Деймиън някога са били близки приятели. Приемни братя всъщност. Деймиън бил със Страйдър, Саймън и Рейвън, когато били заловени в Утремер.

– Тогава защо не беше в лагера с нас? – попита Свен.

– Защото не послушал Страйдър. Вместо да прави това, което му казал и да скрие самоличността си, Деймиън казал на сарацините кой е. Те го отвели и Страйдър никога не го видял отново. Не и до онази нощ в Хамбург.

– Да скрие каква самоличност? – попита Назир.

– Той е пра-правнук на Уилям Завоевателя – отговори Роуина. – Сестра му, Аликс, е кралица на Франция, а племенникът му Анри е граф на Блоа, Шампейн и Троа. Без да споменаваме малкия факт, че Анри също така е женен за дъщерята на Елеонор от Аквитания и крал Луи от Франция.

Зенобия се намръщи.

– Мисля, че съм по-скоро объркана. Това започва да звучи сякаш той е син на собствения си брат.

Назир поклати глава при коментара на Зенобия.

– Има ли някое кралско семейство, с което този мъж да не е свързан.

– Моето – каза Кристиан.

– Сигурен ли си? – попита Зенобия. – Знаеш, че Елеонор и Луи са били на кръстоносен поход и твоят баща е бил французин.

Кристиан наклони глава, сякаш обмисляше нещата отново.

– И все пак...

Назир вдигна ръка, за да ги прекъсне.

– Нека се върнем обратно към проблема, милейди и Абате. Защо Страйдър няма да се бие с този мъж?

Кристиан беше онзи, който отговори.

– Защото Деймиън носи два белега от сарацини на лицето си. По един през всяка от скулите му.

Зенобия пребледня.

Назир прокле.

– Какви белези? – попита Роуина. – Никой никога не е виждал лицето на Деймиън. Той винаги е с роба, когато е пред хора.

– Аз съм ги виждал – каза Свен. – Само веднъж, когато той загуби шлема си по средата на една тренировка. Те са някакъв вид надпис на арабски, но не успях да ги прочета.

– Те са белези на роб – тихо обясни Зенобия.

– Да – съгласи се Кристиан. – Деймиън мрази Страйдър с изгаряща страст. Той вини него за факта, че са били пленени.

– Страйдър е оставил да ги пленят – каза Вал с плътен глас. – Точно заради това никога няма да се бие с Деймиън. Той се обвинява за онова, което се е случило на мъжа.

– Не, не е било вина на Страйдър – опроверга го Кристиан. – Говори с Рейвън или Саймън, които са били там. Деймиън е бил причината да ги пленят. Страйдър е поел вината и я носи оттогава насам. Според Саймън, проблемът на Деймиън е и винаги е бил, че е излишен принц и жадува за свое собствено парче власт. Веднъж, когато били в Светите земи, той възнегодувал срещу властта на Страйдър и един ден, в опит да се докаже, той ги повел срещу отряда на сарацините, които ги пленили. Страйдър повел останалите, за да спасят Деймиън и всички свършили пленени или мъртви.

Тишината се настани между тях, докато всеки обмисляше последиците от това Страйдър да се изправи срещу мъж, към когото изпитваше съжаление и вина.

– Кога трябва да се бият? – Назир попита Вал.

– На следващия ден, на зазоряване.

Тежестта на това изявление падна тежко между тях.

Роуина стоеше тихо, докато обмисляше какво трябва да направят. Също като неговите мъже, тя не се съмняваше, че Страйдър ще откаже да нарани Деймиън.

Докато те стояха по средата на деня в тих размисъл, Кит се присъедини към групата им, лицето му беше мрачно.

– От вида ви ще приема, че сте чули за изпитанието?

Назир и Кристиан кимнаха.

– Някакви идеи какво трябва да направим? – попита Свен.

– Да убием Деймиън – каза Назир.

Кристиан се присмя.

– Не можем да направим това.

– Със сигурност можеш – каза Свен. – Ти не си свързан с него и никой от Франция или Англия никога не е бил способен да победи страната ти.

Кристиан беше слисан.

– Никога не бих могъл да убия хладнокръвно човек.

– Назир? – попита Свен. – Ти си нашият пясъчен демон. Защо ти не тръгнеш след него?

Назир завъртя очи.

– Аз ще го убия – предложи Вал. – Мога да го предизвикам тази нощ, докато вечеряме.

Свен поклати глава.

– Не, не можеш. Виждал съм мъжа да тренира. Добър си, Вал, но той е по-добър.

– Тогава го убийте в залата.

Те всички погледнаха Кит с повдигнати вежди, който беше проговорил със смъртоносен тон.

– Може да минете зад него, да се престорите, че се спъвате и тогава да го прободете отзад право в сърцето. По времето, когато всички осъзнаят, че е смъртоносно ранен, може да сте вън от залата и обратно в палатката си.

Назир и Зенобия си размениха озадачени погледи.

– Откъде знаеш за това?

– Аз съм менестрел. Това е често срещан начин да се справиш с враговете.

– Аз не знаех за това – отбеляза Роуина.

Кит сви рамене.

– Ти не пътуваш с менестрели, които пишат за война. – Очите му придобиха странен блясък. – Представи си какво е да прободеш някой, който не го очаква. Погледът на ужас и уважение в техните очи, докато гледат към теб, знаейки че все пак не си чак толкова слаб и безполезен. Усещането за последната им глътка дъх върху бузата ти, преди да паднат в краката ти.

Лошо усещане мина през Роуина.

– Кит?

Той я погледна простодушно.

– Да?

– Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?

Той премигна невинно.

– Не, защо да има? Само повтарям това, което съм чувал другите да говорят.

Все пак продължаваше да има неудобна неловкост между тях, докато всеки преценяваше Кит отново.

Можеше ли Кит...?

Не, реши Роуина. Не беше присъщо за него да отнема живот.

Тя беше сигурна в това. И дори да беше, никога нямаше да позволи Страйдър да плати за престъплението. Обичаше прекалено много брат си за това.

Това беше глупава мисъл. Сега умът ѝ се хващаше за всяка сламка. Освен това тя напълно вярваше, че асасинът е жена. Имаше повече смисъл от това да е Кит. Рицарите изпитваха дори по-малко уважение към него, отколкото към Роуина. Никой от тях нямаше да го приветства в палатката си, а Кит никога не би набедил брат си.

Свен въздъхна.

– Добре, ако не можем да убием Деймиън...

– Нека да говоря с него – каза Роуина, прекъсвайки Свен.

– Колко добре го познаваш? – попита Кристиан.

– Не много добре, но сме представяни няколко пъти преди.

– Защо ще те послуша? – попита Зенобия.

Обезсърчена, Роуина погледна всеки един от тях.

– Готова съм да чуя всяка една идея, която всеки един има и която не включва убийство. Някой може ли да измисли нещо по-добро?

– Аз гласувам за предложението на Кит – каза Вал с груб тон.

Свен побутна с лакът много по-едрия рицар.

– Много добре тогава, Роуина, ти си нашата единствена надежда. Ако не успееш да разубедиш Деймиън от това, да вземе участие в процеса утре, тогава Страйдър ще умре.

Пълното бреме на това изявление легна тежко на раменете ѝ.

Всичко сега зависеше от нея.

Като кимна, тя напусна групата и се отправи към замъка, но докато вървеше, осъзна нещо.

Това беше тежестта на отговорността, с която Страйдър беше живял от младостта си. Той беше предводител на Братството. Техните животи са били в ръцете му и до някаква степен все още беше така.

Това беше ужасяващо бреме, което той носеше с грация.

И в този момент тя осъзна нещо още по-плашещо: тя обичаше Страйдър от Блекмор.

Рицар. Негодник. Герой.

И щеше да направи всичко, за да го види на свобода извън затвора му.