Мрачният рицар

Глава 14

Роуина бе благодарна за подкрепата на Страйдър. Без него тя беше абсолютно сигурна, че щеше да рухне, когато вълната от дълбока скръб я удари право в сърцето. Това бе най-осакатяващата болка, която някога бе изпитвала. Сълзи запариха в очите ѝ и започнаха да се търкалят напълно необезпокоявани по лицето ѝ.

– Как така Елизабет е мъртва?

Джоан избърса очите си.

– Един мъж от кралската стража е извадил тялото ѝ от езерото. Мислят, че се е подхлъзнала и е паднала в потока, а полите ѝ са били твърде тежки и са ѝ попречили да плува.

– Не – Роуина въздъхна през сълзи. – Това не е възможно. Защо ще ходи при езерото сама?

– Знаеш каква беше – отвърна Джоан. – Тази сутрин ми каза, че там ще се срещне с някого.

Джоан я взе в обятията си и те се прегърнаха, докато ридаеха заради загубата на любимата си приятелка. Как можеше Елизабет да си отиде от тях? От деня, в който се бе присъединила към семейството им, тя се бе превърнала в необходима част от живота им. Роуина усети как силната ръка на Страйдър върху гърба ѝ леко я разтрива. Тя се извърна от Джоан и го дръпна към себе си, нуждаейки се да почувства силата му. Утехата му.

– Толкова съжалявам, Роуина – прошепна той срещу косата ѝ, докато я притискаше към гърдите си.

– Тя не може да е мъртва – изплака Роуина. – Не може.

Докато плачеше, можеше да чуе суматохата отдолу. Гласове отекваха в коридора, когато благородниците разбираха за съдбата на Елизабет.

– Иска ми се да не бяхме идвали на този турнир – извика Джоан. – От самото начало се случват злини. И сега това ...

– Шшт – каза Роуина, хващайки ръката на приятелката си. – Това е глупава злополука. Но все пак злополука.

И имаше приготовления, които трябваше да се направят. Някой трябваше да се погрижи за тялото на Елизабет. Със силата на волята, която Роуина никога не бе знаела, че притежава, тя се стегна.

– Някой ще трябва да уведоми семейството на Елизабет – каза тихо.

– Мога да изпратя някой от моите хора – предложи Страйдър.

Тя му се усмихна с треперещи устни.

– Мисля, че е най-добре мъжете ти да останат тук, за да те защитават, ако има нужда. Чичо ми има хора, които може да изпрати. Но оценявам предложението ти.

Той наведе глава към нея.

– Роуина?

Тя погледна зад Страйдър и видя чичо си да идва към тях от стълбите. Лицето му бе тъжно и изпито.

– Казаха ли ти? – попита внимателно той.

Тя кимна и се пребори с нова вълна от сълзи.

– Има ли нещо, което мога да направя? – попита Страйдър.

– Не ме оставяй сама – прошепна Роуина. – Не мисля, че мога да се справя с всичко това сама.

Джоан изстена, когато краката ѝ се подкосиха. Страйдър едва успя да я хване, преди да падне на пода. Стомахът на Роуина се сви още повече, докато си спомняше историята, която Елизабет бе разказала, за това как Страйдър е носел Джоан, когато за първи път бяха пристигнали. Лицето на приятелката ѝ сияеше от щастие, когато бе попитала Роуина дали Страйдър ще я избере за Дамата на всички сърца.

– О, Елизабет – вдъхна тя, сърцето ѝ се късаше от загубата.

Всички мечти, които приятелката ѝ кроеше за бъдещето си... Всичките им надежди...

Но тя не можеше да мисли за това точно сега. Ако го направеше, щеше да се присъедини към Джоан, а никой не се нуждаеше от допълнителна тежест. Имаше твърде много неща за вършене.

– Занеси я в покоите ѝ – каза тя, вървейки пред Страйдър. Чичо ѝ ги следваше на крачка зад тях.

– Вече изпратих човек до Корнуол – каза чичо ѝ тихо. – Въпреки че, ако трябва да бъда честен, се съмнявам, че семейството ѝ ще отговори.

Роуина въздъхна при тези думи, докато държеше вратата отворена за Страйдър, за да внесе Джоан в стаята в края на коридора. Тя се втурна покрай него, за да махне кожата, покриваща леглото ѝ, и отстъпи назад, за да може мъжът да я постави върху него.

– Защо да не отговори семейството ѝ? – попита той, докато се отдръпваше от леглото.

– Не знаем – каза Роуина. – Елизабет беше далечна братовчедка, която бе изпратена да живее при нас преди няколко години. Тя прекара почти пет години с мен, когато бяхме момичета, а след това баща ѝ я извика у дома ѝ, когато бе на шестнадесет, за да се омъжи.

– Елизабет е била омъжена? – попита Страйдър, докато гледаше как Роуина покрива Джоан.

– Не – отговори чичо ѝ. – Годеникът ѝ избягал с друга и тя не се върна при нас няколко години.

– Беше толкова тъжна в началото – каза Роуина. – Можеше да седи с часове, взирайки се през прозореца, без да каже нищо на никого. Сякаш духът ѝ бе пречупен. Тогава един ден, тя реши да се присъедини към този свят.

Страйдър се втренчи в нея с яростна гримаса.

– Имаш ли представа какво се е случило?

– Не, никога не говореше за това. Нито за семейството си. Сякаш изобщо нямаше минало.

– Като брат ми…

– Кит? – попита Роуина.

– Да, той се държа по подобен начин в началото, когато го взех при себе си.

Роуина също го помнеше. Когато го беше срещнала за първи път на обиколката на трубадурите, Кит бе унил и затворен в себе си.

– Странно съвпадение, нали?

Страйдър не отговори. Мислите му се завъртяха. Всъщност поведението им му напомняше за други, които познаваше. За самия него включително.

– Кажи ми, знаеш ли дали Елизабет някога се е осмелявала да отиде в Утремер?

Роуина и чичо ѝ си размениха озадачени погледи.

– Не и доколкото аз знам – каза Роуина. – Чичо?

– Не знам. Баща ѝ никога не беше казвал нищо за това тя да напусне дома му, докато не я изпрати да живее с нас.

Роуина наклони глава, за да погледне към Страйдър, които обмисляше отговора.

– Какво си мислиш?

– Не знам. Безумици най-вероятно – той кимна към Джоан. – Ще се оправи ли?

– Да, просто се нуждае от почивка – Роуина дръпна тъмночервените завеси около леглото, после ги изведе от стаята.

Когато отново се върнаха в коридора, всички бързаха наоколо, мърморейки.

Повечето от тях шепнеха за това, къде ли може да е бил Страйдър, когато Елизабет е паднала в езерото.

– В края на краищата – каза една по-възрастна жена на приятелка, докато се отправяха към стълбите – чух момичето много пъти да се хвали, че тя ще се омъжи за граф Блекмор. Може би го е дразнела твърде много.

– Е, знаете, че баща му е убил майка му...

– И любопитството убило котката – каза Роуина зад тях.

Те се обърнаха и видяха нея, Страйдър и чичо ѝ, после бързо отстъпиха засрамено.

– Не ви ли е срам! – извика Роуина рязко, докато по-възрастните жени изчезваха.

– Остави ги – каза Страйдър. – Тези слухове са с мен през целия ми живот. Вече дори не ги чувам.

– Да, но го правиш – Роуина докосна ръката му утешително. – Просто си твърде добре защитен за твое собствено добро.

Страйдър забеляза, че чичо ѝ наблюдава разговора им. Прочиствайки гърлото си, той се освободи от хватката на Роуина.

– Има ли нещо, което вие двамата искате да ми кажете? – попита чичо ѝ.

– Не – отговориха и двамата едновременно.

Лайънъл погледна подозрително първо единия, а после другия.

– Сигурни ли сте?

– Напълно – увери го Роуина.

Те се присъединиха към тълпата зяпачи долу, които се бяха събрали в голямата зала, когато вратата се отвори. Страйдър грабна Роуина срещу себе си веднага след като видя покритото с одеяло тяло, което внасяха в помещението.

– Страйдър, какво…

– Шшт – каза той бързо, уверявайки се, че тя не може да види приятелката си или тези, които я носят. – Има спомени, които никой не трябва да има.

Чичо ѝ му кимна одобрително, когато Страйдър я поведе към задната част на залата и към изхода, който водеше към кухните. Лайънъл остана, за да се погрижи за тялото.

– Това беше Елизабет, нали? – попита тя с глас, пропит от болка.

– Да, любима.

Тя затвори очи.

– Благодаря ти.

Той целуна ръката ѝ нежно.

– Винаги на твоите услуги.

Роуина спря, за да прегърне Страйдър заради грижовността му и се наслади на топлината на тялото му. На усещането за силата и утехата му.

– Дали това някога ще свърши? – попита тя. – Започвам да споделям мислите на Джоан. Повече от готова съм да се прибера вкъщи и да оставя този турнир зад себе си. Как можем да продължим да празнуваме след смъртта на толкова много хора?

– По същия начин, по който успяхме да се смеем, докато бяхме в затвора. Трябва да го направиш, в противен случай ще полудееш от мъка. Понякога помага да крещиш. Нека ангелите да чуят яростта ти.

– Така ли постъпваш и ти?

Той кимна.

– Друг път намушквах похитителите си просто за да мога да усетя вкуса им, преди да ме пребият.

– Какво ще стане, ако не съм толкова силна, колкото си ти?

– Никога няма да те отведа в битка, Роуина. Струва ми се, че лесно би ме задминала в това отношение.

Тя се усмихна при тези думи.

– Страйдър!

Никой от двамата нямаше време да погледне или да отговори, преди някой да ги повали на земята. Страйдър се бореше с неизвестния нападател, докато не чу свистящия звук от изстрелване на стрели.

– Роуина?

– Тук съм – каза тя с глас, треперещ от страх.

Тежестта се премести сама и се оказа Кит, който след това издърпа меча от кръста на Страйдър и хукна да бяга. Страйдър се претърколи, за да види сянка, оттегляща се покрай стената. Бе очевидно, че след нея бе тръгнал Кит.

– Роуина – каза той, водейки я назад към кухнята. – Влизай вътре. Веднага!

Тя не се поколеба и му се подчини. Страйдър се затича след брат си. Не му отне много време, за да го настигне. Рамо до рамо, те преследваха сянката, докато Кит внезапно спря и хвърли кинжала право към целта им. Той се заби в сянката и я накара да падне с главата надолу от стената.

Страйдър наблюдаваше зашеметено, докато Кит умело се катереше по назъбенaта стена на бойницата по-добре от повечето рицари, за да достигне до мястото, където бе изчезнал мъжът. Отне му няколко минути, за да стигне до върха, където го чакаше Кит. И двамата погледнаха надолу, за да видят тялото, което бе паднало от другата страна. Кит прокле изпочупеното неподвижно тяло, което лежеше долу в далечината върху назъбените скали, които бяха струпани срещу задната част на замъка. Скали, които бяха избрани заради смъртоносните си ръбове, в случай че някой се опита да обсади замъка. Бутането на обсадната стълба от стената гарантираше сериозни, ако не смъртоносни увреждания на всеки рицар, който паднеше от въпросната стълба и уцелеше тези скали.

– Мъртъв е – извика Кит. – Сега няма как да го разпитаме. Знаех си, че трябва да стрелям, преди да стигне бойниците. По дяволите. Той трябваше да падне от тази страна, а не от другата. Трябваше да се досетя, че ще предпочете да се хвърли пред това да го хванат.

Страйдър зяпна Кит.

– Ти и аз трябва да поговорим. Ние определено трябва да поговорим.

Кит срещна очите му само за миг, преди да отмести поглед. Започна да се отдалечава от стената.

– Почакай! – извика рязко Страйдър.

Кит се вцепени.

– Не съм ти куче, Страйдър, че да идвам и да си отивам по твоя команда.

– Не – каза той, поставяйки ръка върху рамото на Кит. – Ти си мой брат. И аз искам няколко отговора, като се започне с това откъде знаеше, че мъжът е тръгнал след мен.

Кит прокара ръка през черната си коса.

– Видях го да напада Кристиан и го последвах тихо, като се опитах сам да се погрижа за него. За съжаление, той избяга.

– През последния час, откакто напусна полето за обучение, всичките ти мъже бяха нападнати. Така че следващото ми предположение бе, че ще дойдат и за теб. Докато идвах насам, за да те предупредя, отново го видях и го подгоних. Ти и Роуина просто се озовахте на пътя ни.

Страйдър не знаеше коя част го шокира най-много – това, че брат му е преследвал убиец или че убиецът е толкова смел, че да нападне всичките му хора посред бял ден.

– Какво искаш да кажеш с това, че моите мъже са били нападнати?

– Всички са добре. Не вярвам, че нападенията са били предназначени за нещо друго, освен да си поиграят с тях. Просто бяха хванати неподготвени и се извинявам за това. Не мислех, че убийците ще атакуват посред бял ден, и нямах представа, че ще тръгнат след всички останали. – Кит насочи погледа си към стената, където бе убил асасина. – Поне има един по-малко от тях, за когото да се тревожим оттук нататък.

Страйдър не бе развеселен от тона в гласа на Кит или от блясъка в очите на брат си.

– Има ли някой пострадал?

– Ръката на Кристиан бе ранена.

Притеснен поглед се появи на лицето на Кит.

– Какво не ми казваш?

Кит тръгна надолу по стената, без да отговори. Страйдър скочи след него. Брат му не спря, докато се насочваше обратно по пътя, по който бе дошъл.

– Кит! – изкрещя той, бързайки да го настигне. Той сграбчи Кит за ръката и го дръпна, за да спре. – Какво става тук? И не ми казвай отново, че не знаеш. Познавам те добре.

Брат му отказа да срещне погледа му, докато лицето му променяше цвета си. Бе очевидно, че каквото и да се случваше, много разстройваше Кит.

– Можеш да ми кажеш всичко – каза Страйдър, смекчавайки тона си. – Знаеш това.

Челюстта на Кит затрепери.

– Не искам да пострадаш и не искам да умреш – Кит най-сетне срещна погледа му спокойно. Искреност гореше дълбоко в очите, които бяха точно копие на тези на Страйдър. – Каквото и да си мислиш, или пък чуеш, трябва да вярваш на тези две неща за мен.

Агонията го завладя, когато думите на Деймиън се завърнаха, за да разпалят гнева му.

– Ти си Водолея, нали?

Сълзи напълниха очите на Кит, преди да погледне встрани и Страйдър да получи своя отговор. Цялото тяло на брат му се разтърси и той сведе глава засрамено.

Страйдър не можеше да диша, докато си спомняше колко пъти беше говорил на Кит през стените на затвора им. Колко пъти бе обещавал на брат си, че ще го спаси, докато никога не бе разбирал, че Кит е бил този, на когото е говорел. Кит, чиито викове го преследваха през всичките тези години. И накрая той го беше оставил там, за да го малтретират. Страйдър искаше да умре сега, когато знаеше това, което се е случило. Той придърпа брат си в прегръдките си и го притисна силно.

– О, боже, Кит, никога не съм знаел, че си бил ти. Кълна се, че не съм те оставил там съзнателно. Ако имах дори намек за това, че все още си жив, щях да срина стените, за да те измъкна.

Той усети сълзите на Кит върху врата си.

– Сега знам това, Страйдър.

Брат му се отдръпна назад и сложи едната си ръка върху слабото рамо на Кит. Той наведе глава, докато погледите им не се изравниха.

– Така ли е наистина?

– Ако не бях уверен, вече щеше да си мъртъв. – Погледът на Кит бе зловещ и завладяващ. – От собствената ми ръка.

Страйдър бе несигурен относно тази нова страна на Кит. Бе свикнал да смята брат си за скромен и срамежлив, а не за твърд и смъртоносен.

– Колко души си убил?

Кит се отдръпна от него и развърза тъмнозелената кожа, завързана на лявата му китка. Той нави белия си ръкав, за да покаже на Страйдър това, което приличаше на списък, написан на арабски на ръката му.

– Има дванадесет имена тук – каза той тихо. – Всички те са мъртви освен теб.

Страйдър докосна имената, които не можеше да прочете и които сарацините бяха татуирали върху ръката на Кит.

– Кога?

– Убих ги, преди да те срещна. Първоначално имах намерение просто да се върна у дома и да не убия никой освен теб. Отидох при Майкъл с надеждата, че ще ми даде убежище от Калб ал ‘Акраб, но когато ме изхвърли, знаех, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата си. Без убежище не посмях да направя нищо друго освен това, което ми беше възложено. Имаше моменти, докато пътувах, в които бях сигурен, че някой от тях ме наблюдава. Всъщност намирах предупредителни бележки през целия път, но никога не съм знаел кой ги оставя или кога.

– А Сирил?

Кит отново отказа да срещне погледа му.

– Той беше ли в списъка ти?

Кит поклати глава.

– Не. Убих го, защото ме разпозна като Водолея.

В това нямаше смисъл. Сирил бе в същата килия като Страйдър. Той би могъл да познае Водолея, колкото и Страйдър.

– Как би могъл да те познае?

Кит трепна, сякаш бе зашлевен. Преди брат му да успее да мигне, той започна да се отдалечава от него.

– Кит?

– Остави ме на мира! – изрева той. – Нямам желание да си спомням онази нощ повече от теб.

Ужасно чувство връхлетя Страйдър, докато си спомняше колко пъти той и останалата част от Куинфортис бяха дърпали Сирил далеч от някои от по-младите момчета в затвора им.

– Кажи ми, че той не е…

Кит се обърна към него със съскане.

– Да не си посмял да го кажеш! И не ме гледай – дишането на Кит стана накъсано, докато беснееше. – Бях там в продължение на пет години, след като всички вие избягахте. Пет години! Нито ти или пък някой друг може да ме съди за това, което трябваше да направя, за да се освободя. Ти и твоето скъпоценно Братство никога не се върнахте за останалата част от нас. Никога. Бяхте прекалено заети да освобождавате други и дори за момент не поспряхте, за да помислите, че е възможно нашите похитители да не са особено доволни да ни съобщят за всяко следващо нападение, което Братството извършва, за да освободи още хора. Но никога нас. Чакахме, чакахме и чакахме, и никой от вас не се върна за нас.

– Нас?

– Нас – повтори Кит ядосано. – Не бях сам.

Страйдър затвори очи, когато болката го завладя.

– Защо не уби и мен? Защо ме пощади, след като не го стори за другите?

– Щях да го направя – каза Кит, а гласът му бе кух и дълбок. – Онази нощ в Кентърбъри, когато ме спаси и плати, за да бъда в стая съседна на твоята. Промъкнах се в стаята ти, докато спеше, напълно готов да ти прережа гърлото.

– Какво те спря?

– Ти го направи – каза той просто. – Спомняш ли си? Ти беше във вихъра на един кошмар и се събуди викайки мен, или по-скоро Водолея.

Страйдър кимна, докато си припомняше нощта. Това бе кошмар, който сънуваше, от нощта, в която се бяха освободили. Онзи, в който чуваше Водолея да го вика и се опитваше да разбие вратата, за да стигне до младите. В нощта, за която говореше Кит, Страйдър се беше събудил и бе видял Кит да стои в края на леглото му.

– Ти каза, че си ме чул и си се притеснил.

Кит кимна.

– Криех кинжал зад гърба си, така че да не можеш да го видиш. Ти бе толкова доверчив към мен, докато душата ми ме умоляваше да те убия.

– И все пак се отказа.

– Да. Защото, когато те попитах за какво си мечтаеш, ти ми каза колко много съжаляваш, че не си ме спасил и аз знаех, че това е истината. Твоята болка бе твърде истинска, за да е преструвка. Осъзнах, че господарите ми са си играли с ума ми, че са ме лъгали. Не бях те виждал от години. Като Кристофър ти не ми дължеше нищо и все пак ми протегна ръка, когато никой друг не го е правил. Бог знае, че има твърде малко хора като теб на този свят. Не можех да те убия дори ако това означаваше да умра на твое място.

Страйдър се намръщи при тези думи.

– Какво искаш да кажеш?

Кит издиша дълбоко и уморено.

– Бяха ми дадени две години, за да изпълня задачата си, а времето ми наскоро изтече. Беше ми казано или да убия всички вас, или те ще ме убият.

– Никой не се е опитвал да те убие?

– Не е и до днес. Изглежда, господарите ми са се уморили от това да се занимават с нас и са изпратили нова група, която да се отърве от нас.

– Как така?

– Елизабет бе една от нас – каза той уморено. – Изглежда, в крайна сметка е открила Калб ал ‘Акраб и се е изправила срещу него. Знам, че тя не довърши всички имена в списъка си и все още имаше време, за да завърши мисията си. Нямаше друга причина да умре и съм сигурен, че не се е удавила. Просто има твърде много съвпадения. Не. Те са я убили. Убеден съм.

Кит погледна Страйдър смутено.

– Тя беше тази, която те обвини за убийството на Роджър.

– А Сирил? Защо ме натопи за неговото убийство?

– Това беше нещастен случай. Свидетелят трябва да ме е зърнал и в тъмното е помислил, че си бил ти. В крайна сметка, как може Кристофър де Монгомъри да победи рицар с уменията на Сирил?

Страйдър си пое дълбоко дъх, за да успокои противоречивите си чувства. Беше ядосан на Кит и на съдбата за това, което се бе случило, и се чувстваше виновен, че бе изоставил брат си. Повече от всичко се чувстваше ужасно, заради това, че е подвел толкова много хора така безсмислено.

– Елизабет смяташе, че ми прави услуга, като те набеждава – каза Кит тъжно, преди да се отдалечи от Страйдър. – Ще си събера нещата и ще напусна компанията ви.

– Какво имаш предвид с това, че ни напускаш?

Кит спря, за да погледне назад към него.

– Какво друго ми остава? Не искаш курва сред вас.

Гневът възпламени Страйдър.

– Никога не изричай тази дума пред мен! Това, което е станало с теб, никога не е било по твоя вина. Бях там, помниш ли? Знам истината за това, което ти се е случило и няма да позволя на никого, особено на теб, да използва тази дума.

Нещо подобно на облекчение проблесна в очите на Кит. Все още имаше стена между тях, но той можеше да усети как съпротивата на Кит се пропуква. Той достигаше до него.

Страйдър потупа брат си по гърба, а след това го насочи към кухнята, където Роуина бе избягала.

– Хайде, трябва да се съберем всички заедно и да намерим решение на този проблем.

Кит спря по средата.

– Ще им кажеш ли кой съм?

– Не. Тайната ти е в безопасност с мен, малки братко.

Кит кимна с благодарност, докато вървеше до него. Те откриха Роуина в кухнята с точилка в ръце, сякаш бе готова да се бие. Страйдър се усмихна при вида ѝ. Тя беше наистина прекрасна, и то най-вече, когато се опълчваше срещу някой, който я заплашва.

Тя свали оръжието си.

– Премина ли опасността?

– Да. Кит спаси живота на двама ни.

Той поклати глава отрицателно.

– Всичко, което направих, беше да ви предупредя.

Роуина се усмихна на брат му, а след това положи бърза, целомъдрена целувка на бузата му.

– Благодаря ти, Кит.

Той изглеждаше ужасно засрамен, докато минаваше от другата страна на Страйдър.

От кухнята те отидоха в палатката на Свен. Същото синьо и златно както в тази на Уил, вътрешността бе подобна с изключение на това, че липсваше писалище и имаше малко легло. Мъжете на Страйдър вече се бяха събрали там: Зенобия, Свен, Вал, Назир и Кристиан, чиято ръка бе превързана.

– Всички ли са добре – попита Страйдър.

Кристиан кимна.

– Това беше просто рикошетен удар. Достатъчно, за да ме ядоса, но не стига, за да причини много щети.

– Кит каза, че всички сте били нападнати.

– Да – отвърна Свен. – Някой хвърли брадва към главата ми, докато тренирах, но никой не е видял кой.

– Някой дойде зад мен и се опита да ме наръга – каза Вал. – Хванах ръката му и го повалих. Той се обърна и се затича толкова бързо, че дори не можах да го огледам добре. Всичко, което знам е, че бе почти една глава по-нисък от мен.

– Към моята глава летеше кинжал – каза Назир. – Зенобия го видя и ме спъна навреме, за да ме спаси.

Зенобия го погледна мило.

– Винаги е удоволствие за мен да те злепоставя пред публика. – Тя се обърна към Страйдър. – Но също не видях кой го хвърли към него. Само отражението на слънчевата светлина в острието ме накара да осъзная какво е.

Подобно на Назир, той бе благодарен за бързите ѝ рефлекси.

– Нещо случи ли ти се? – попита я Страйдър.

– Виното ми бе отровено.

Страйдър усети как челюстта му увисва.

– Не се безпокой – каза тя. – Беше dharindus. Не съм сигурна как се нарича на вашия език, но това е доста често срещана отрова в Сирия. Разбрах в момента, в който помирисах виното, че е отровено.

– Защо ни нападат сега? – попита Свен, ставайки на крака. – И защо всички нас? – той се огледа. – Кой от вас разгневи враговете ни?

– Мисля, че го направих аз, когато не умрях – отвърна Страйдър.

Назир прокара пръсти по брадичката си замислено.

– Кой ги контролира?

Страйдър се принуди да не поглежда към Кит, за да не издаде брат си.

– Вярвам, че е някой, наречен Калб ал ‘Акраб.

– Сърцето на Скорпиона? – попита дрезгаво Вал. – Какво общо има с всичко това?

– Наблюдателя на Запада – отвърна Зенобия, докато светлина проблесна в очите ѝ. – Моите хора вярват, че звездата Калб ал ‘Акраб е отговорна за причиняването на раздори и заговори. Много от моите хора положили клетва пред нея да отмъстят на враговете ни. Това би било перфектното име за шпионин, изпратен тук, за да премахне всички вас. – тя погледна Страйдър. – Откъде научи тази дума?

Той не отговори.

– Аз му я казах – призна Кит, изненадвайки всички.

Страйдър чу ахването на Роуина, но тя не проговори, тъй като брат му продължи.

– Това е името на един убиец, изпълняващ смъртни присъди.

Страйдър пристъпи напред.

– Кит…

– Всичко е наред, Страйдър. Няма нужда да ме защитаваш повече. Уморен съм от цялото това прикриване.

Гърдите на Страйдър се стегнаха, когато Кит развързваше ръкава си и показваше на хората му това, което бе показал по-рано и на него, докато им препредаваше всичко останало. Роуина се премести до Страйдър и в интерес на истината той приветстваше близостта ѝ, особено ръката, която постави в неговата. Това го успокои дълбоко, докато страдаше заради брат си, който разкриваше най-позорните тайни на мъжете му.

Назир хвана ръката на Кит и прочетете имената върху нея.

– Обри, Джеймс и Винсънт не са тук и все пак бяха убити от убийци.

– Не съм единственият, когото са изпратили – Кит срещна погледите им на свой ред. – Всички вие търсите някой като Зенобия или Назир, но не сарацините са тези, които ще ви убият. А хора като мен. Ние се сливаме безпроблемно, защото сме едни от вас. Ние не смеем да кажем на никого къде сме били или какво се е случило с нас. Ние нямаме Братство, което да ни помогне. Ние сме безименни сенки, родени от срам и ужас. Ние нямаме останала съвест и всичко, което искаме, е да бъдем свободни.

– Ти ли уби Чарлз? – изръмжа Свен, когато хвана ръката на Кит и прочете имената. – Копеле!

Страйдър го хвана, преди да успее да достигне Кит.

– Да не си посмял!

Той принуди Свен да се отдръпне. Последният изгледа и двамата яростно.

– Той не е направил нищо, че да заслужи смъртта. Чарлз бе мой доведен брат, ти, безполезно куче.

– Знам – каза Кит, а гласът му се пречупи от болка. – Те ми позволиха да избера три имена, които искам като награда. Останалите, като Чарлз, ми бяха възложени.

– Кои три избра? – попита Кристиан.

– Единствените три, които знаех. Хю от Уелс, Джофри от Навара, и… – погледът му се насочи към Страйдър.

– Ще кърмиш пепелянка на гърдите си? – попита Свен Страйдър, а устните му се свиха отвратено.

– Брат ми не е пепелянка – процеди Страйдър между стиснатите си зъби. – И преди да го съдите, предлагам всички вие да си спомните, че е бил там в продължение на пет години, след като избягахме. Пет години сам. Той не е имал Братство, което да го защити. Не е имал приятели, които да му помогнат да преживява безкрайните дни. Кажете ми кой от вас не би направил всичко, което трябва, за да се да се измъкне от там?

Страйдър погледна Вал.

– Щеше ли все още да заемаш морално висока позиция, ако те бяхме оставили там?

Вал погледна встрани.

– Или пък ти, Свен? Колко дълго щеше да издържиш без Саймън, мен и останалите?

Гняв и напрежение тегнеха във въздуха, докато всички държаха на своето, че те са прави, а другите грешат.

– Приемаме гледната ти точка – каза Кристиан накрая, нарушавайки донякъде злокобната атмосферата. – Няма нужда да осъждаме Кит, заради оцеляването му. Всички ние тогава направихме неща, които никой от нас не иска да си спомня.

Той погледна замислено всеки един от тях.

– Кит рискува много, като ни се довери, когато можеше също толкова лесно да ни убие в съня ни. Той е поставил целия си живот в ръцете ни и го знае. Бихме могли лесно да го предадем на Хенри в името на правосъдието. Но аз поне нямам намерение да го наказвам повече.

– Откъде да знаем, че той не е този, който ни нападна днес? – попита Вал.

– Защото все още сте живи – отговори Кит с арогантност, която Страйдър никога преди не бе чувал. – Повярвайте ми, аз не правя такъв тип грешки.

За изненада на Страйдър, Кристиан пристъпи напред и протегна ръката си към Кит.

– Аз поне те посрещам в нашите редици. – Иронична усмивка изви устните му. – В края на краищата е по-добре да има убиец с нас, отколкото срещу нас.

– Да – съгласи се Зенобия, също подавайки ръката си.

Назир и Вал последваха примера им. Всички погледнаха към Свен.

– Много добре – каза той, присъединявайки се към тях. – Но ако някога опиташ нещо срещу мен, момче, аз ще бъда първият ти провал.

Кит разтърси ръката му.

– Така, сега какво ще правим? – попита Кристиан. – Как ще намерим този Калб ал ‘Акраб?

– Не можете – каза тихо Кит. – Не повече, отколкото можете да намерите останалата част от нас. Ние сме обучени да се крием под самите ви носове. Ще търсите някой, които не заслужава внимание, невинен. Някой, когото никога не бихте си помислили да обвините.

– Някой от Светите земи, който ни мрази – каза Страйдър.

Лицето на Роуина пребледня.

– Мога да се сетя за един човек, който отговаря на това описание.

– Да – съгласи се Страйдър. – Но не можем да отправим такова обвинение. Не и без неоспоримо доказателство. Ако посмеем да кажем нещо срещу него, ще загубим живота си. Да не говорим, че той може да е невинен в този случай. Погледнете ме. Колко от вас се съмняват в моята невинност относно убийството на Роджър?

– Никога не сме се съмнявали в теб – каза Вал обидено.

– Не сте? – попита Страйдър, извивайки вежда. – Дори и за секунда? А какво ще кажете за убийството на Сирил?

Те се огледаха неспокойно.

– Точно така – съгласи се Кит. – Страйдър почти умря заради грешка. Ако става въпрос, аз дори не съм сигурен, че Скорпиона е мъж. Правим предположение, без никакви факти, които да го подкрепят. Освен това търсенето на Скорпиона е загуба на време. Той или тя не се интересува от някой от вас. Калб ал ‘Акраб се изпраща само след нас, когато съвестта ни проговори или някой се опита да избяга, без да е изпълнил задачата си.

Вал скръсти ръце пред гърдите си и го погледна недоверчиво.

– Ако ние сме в безопасност, тогава защо Кристиан бе ранен и защо останалите бяха нападнати?

– Като предупреждение към мен – обясни Кит. – Няма съмнение, че Елизабет бе подобна жертва, защото се опита да ме покрие, или може би, както казах, тя се е изправила срещу нея или него. Призна ми, че има подозрения, но отказа да ми обясни. – Кит въздъхна. – Не, мисля, че Скорпиона си играе с нас.

– Как може да си сигурен?

– Отново повтарям, защото всички сте живи. Ако трябваше да умрете, щяха да ви нападнат през нощта, докато спите или докато стражата ви я няма. Не по средата на деня, когато можете да видите откъде идват нападателите. – Той погледна към Зенобия. – И не с отрова, за която Скорпиона знае, че можеш да разпознаеш.

Зенобия кимна.

– Той има право.

Свен пристъпи напред.

– Струва ми се, че знам един начин да примамим Скорпиона.

– Какъв е той? – попита Страйдър.

Свен погледна изпитателно към Кит.

– Имаме нещо, което той иска.

– Няма да излагаме брат ми на опасност.

– Страйдър, той е прав – съгласи се спокойно Кит. – Аз съм единственото нещо, заради което той ще се разкрие.

– Тогава смятам да те измъкна оттук и да те заведа на някое сигурно място.

Кит поклати глава.

– Няма такова място. Скорпиона ще ме намери, без значение къде ще отида.

– Може би. Но този път няма да си сам – увери го Страйдър. – Ние ще сме с теб. – Страйдър отстъпи и се обърна към групата. – След падането на нощта, искам Назир, Зенобия и Кристиан да те отведат при Шотландеца в северната част на Англия.

– И ако Скорпиона го последва? – попита Роуина.

– Ако Скорпиона е този, който си мисля, че е – каза Страйдър, – няма да го направи. Освен това, ако един благородник изчезне, ние веднага ще разберем кой е Скорпиона и аз ще изпратя Свен след тях, за да ги предупреди.

– Не мисля така – възрази Свен. – Не искам да бъда следващият намерен мъртвец.

Страйдър го изгледа злобно.

– Не се страхувай – каза Вал. – Ще дойда с теб и ще попреча на тези зли зверове да ти прережат гърлото.

Свен се засмя при тези думи.

– Това е единственият план, който имаме – заяви строго Страйдър. – Кажете на Шотландеца, че трябва да опази живота на Кит на всяка цена.

– Не се тревожи – успокои го Кристиан. – Шотландеца си умира от желание някой да проникне в крепостта му в търсене на един от нас. Мисля, че ще му се понрави идеята да спипа някой наемник.

– Добре тогава – каза Страйдър. – Докато дойде време за тръгване, всеки да се държи нормално и да не позволява никой да разбере за това, което сме научили.

– И какво сме научили? – попита Свен. – Че някой се опитва да ни убие. Знаехме това и преди.

Вал заби лакът в стомаха му.

– Предлагам, ако имаме нужда от саможертва, да използваме Свен. Той вдига твърде много шум за моя вкус.

Страйдър не им обърна внимание.

– Назир, Зенобия, ще останете ли с Кит до довечера? Не искам да бъде сам.

Назир кимна. Щом се увери, че ще го пазят, Страйдър хвана ръката на Роуина и тръгна към вратата.

– А сега погледнете това – каза Свен, посочвайки хванатите им ръце.

Вал го фрасна толкова силно, че мъжът се срина на пода в безсъзнание.

Страйдър погледна изпитателно едрия си приятел.

– Предупредих го, че искам тишина. Вие двамата вървете и не се притеснявай за нас.

Страйдър изведе Роуина от шатрата, макар да не беше особено убеден, че трябва да оставя хората си без надзор.

Роуина изпусна уморена въздишка, докато вървяха обратно към замъка.

– Какъв изпълнен с ужасни събития ден бе днес.

– Да, такъв беше.

Тя го дръпна, за да спре и прокара пръсти през белега на ръката, които сарацините бяха изгорили в плътта му.

– Защо просто не оставят всички ви на мира?

– Защото все още се борим с тях.

– А ако спрете?

– Повярвай ми, Роуина, бих дал всичко, за да оставя меча си. Но как бих могъл, когато знам, че там има още мъже като Кит? Още жени като Елизабет? Би ли искала от мен да ги изоставя? Просто да им обърна гръб и да си кажа, на кого му пука?

– Не, не бих.

– Тогава какво искаш от мен да направя?

– Бих искала да намериш този Скорпион и да го изобличиш. Само той знае самоличността на убийците. Намери го и ще спрем това.

– И как предлагаш да го направим?

– Не съм сигурна, но мисля, че знам един начин.