Мрачният рицар

Глава 15

Роуина беше като вцепенена през цялата следваща седмица, докато междувременно Елизабет бе погребана и цялата група се опитваше да не мисли за трагедиите, които следваха събитието до този момент. Сякаш над всичко и всички се беше спуснала мрачна пелена и обикновено празничния повод сега бе приет по-скоро апатично. Дните на турнира напредваха бавно, докато рицари и оръженосци тренираха за предстоящите събития.

Но през цялото време Роуина страдаше за приятелката си. Страйдър и хората му бяха загрижени за безопасността ѝ повече от всякога, толкова много, че Блекмор дори пренебрегваше плановете си да стои далеч от нея, докато не откриеха какво се е случило с Елизабет. Единствената ѝ утеха бяха срещите ѝ със Страйдър, при които го учеше да пее, докато той непрекъснато се бореше с обучението ѝ.

Това се бе превърнало в напълно обичайно ежедневие. След вечеря Роуина щеше да отиде с него в шатрата му, където той щеше да гримасничи и да се оплаква в продължение на половин час или повече, преди да седне и да я остави да го научи на нотите и думите. Изобщо не се опитваше да повтори добре нито едното от тези неща. След това той щеше да завърши урока с целувка и Свен щеше да намери някакъв начин да ги прекъсне, така че Страйдър да бъде принуден да я отведе обратно в замъка.

Това бе достатъчно, за да я накара да поиска да хвърли лютнята си по Свен. Но той имаше добри намерения, и затова тя почти понасяше намесата му. През деня, докато Страйдър тренираше фехтовка и се биеше, Роуина следваше Деймиън навсякъде, където отидеше, опитвайки се да го хване в съмнително поведение, което щеше да покаже кой и какъв е той: убиецът на Елизабет. Той беше Скорпиона. Беше сигурна в това. В действителност тя го шпионираше само допреди няколко минути, отправяйки се към стаята за съвещания на краля, където Хенри цяла сутрин бе заобиколен от почитатели.

Защо Деймиън би се осмелил да отиде там, докато кралят го няма, освен ако не търсеше информация, която би могъл да предаде на враговете на Хенри? Тя бе сигурна, че е намислил нещо лошо, дебнейки. Точно като нея, когато го последва в гората преди два дни.

Тогава, разбира се, съмнителния случай се оказа среща с един фермер, за да купи пресни плодове, но... Той бе виновен за държавна измяна и тя щеше да го докаже. Роуина затаи дъх, когато Деймиън се мушна в кралската стая като безшумен призрак. Този път по-предпазлива, тъй като се бе поучила от предишните си грешки, когато бе хваната от него, тя надникна през цепнатините във вратата, за да види какво прави. Нямаше и следа от него.

Роуина потупа брадичката си нерешително. Трябваше ли също да се промъкне в стаята, или да го почака да се появи отново? Страйдър я бе предупредил най-сериозно да не следва Деймиън. В края на краищата, ако той бе убиецът, както подозираше, нямаше да се поколебае да отнеме и нейния живот. Но принцът сякаш я харесваше достатъчно, и ако тя се окажеше мъртва, тогава Страйдър щеше да знае със сигурност кой го е направил и нямаше съмнение, че щеше да отмъсти за нея и Елизабет.

Все още нямаше и следа от движение или звук от вътрешността на стаята. Сега или никога... Поемайки дълбоко дъх, тя открехна вратата леко и се огледа. Там нямаше никой, доколкото можеше да види. Къде може да е отишъл? Нямаше друг изход от стаята. Тя вкара главата си малко по-навътре.

– Мен ли търсите?

Пискайки, тя подскочи, когато дълбокият глас на Деймиън я стресна изотзад. Тя се обърна и го видя в коридора, стоящ с ръце, кръстосани пред гърдите. Как мразеше тази качулка, която го скриваше напълно от погледа ѝ. Бе изключително смущаващо да говориш с някого, когато не можеш да видиш лицето и очите му.

– Аз... аз... – заекваше тя, докато се опитваше да измисли друго обяснение. – Търся чичо си.

Той вдигна глава или по-скоро я килна настрани.

– И защо му е да е там, когато Хенри не е?

Тя вдигна ръце нагоре и направи знак, докато правеше всичко възможно да измисли разумно извинение, на което всъщност той би могъл да повярва този път.

– Защото той обича да седи на... не, чакайте. Той... той е забравил нещо.

– Забравил е нещо? – попита Деймиън спокойно, дори тонът му някак ѝ напомни спокойно бездънно езеро. – Е, ако ми кажете какво е, мога да попитам Хенри или неговите дворцови чиновници, дали някой го е намерил.

Е, това нямаше да свърши работа. В момента, в който го направеше, той щеше да разбере, че го лъже...отново.

– Не, ъ-ъ, мисля, че го е намерил вече.

– Което е причината да сте тук, за да го търсите, въпреки че няма нужда от това?

Тя се втренчи в Деймиън, пожелавайки си да може да види лицето му. Тогава отново изпита особеното чувство, че той ѝ се присмива. Може би беше най-добре, че не може да види лицето му в края на краищата.

– Е, тъй като той наистина го намери – каза тя, кимвайки към него – трябва да ви оставя и да се отправя обратно към голямата зала.

Тя побърза да се отдалечи, но с всяка стъпка, която правеше, усещаше погледа му върху себе си като осезаемо, почти смъртоносно докосване.

На върха на стълбите, тя се обърна, за да види, че той не е помръднал дори с милиметър.

– Да не би да чакате някой, милорд? – попита го тя.

– Просто изчаквах да видя дали ще погледнете назад. Не трябва да бъдете толкова предсказуема, Роуина. Това може да ви вкара в беля.

Преглътна при думите му.

– Това заплаха ли е?

– Не, Роуина. Никога не бих заплашвал такава необичайна дама като вас. Само други, които не са толкова забавни, колкото вас.

Тръпка на страх премина през нея.

– Значи признавате, че сте заплашвал други?

– Хммм – отвърна той, сякаш го обмисляше. – Да, признавам. Ако става въпрос, аз дори съм известен с това, че от време на време убивам няколко от тях.

След това изявление той се обърна и влезе обратно в кабинета. Роуина примигна два пъти, докато думите му отекваха в ушите ѝ. Той го призна! Сърцето ѝ подскочи, когато осъзна какво направи току-що Деймиън. Тя се спусна по стълбите и излезе от замъка с една-единствена посока в ума. Страйдър.

Отне ѝ няколко минути, за да го намери да тренира на полето с Рейвън, който се бе завърнал само преди дни от посещението си в Йорк. За съжаление, както Зенобия беше предсказала, двамата с Уил бяха пристигнали твърде късно, за да помогнат на своя приятел. Двамата бяха тихи и затворени в себе си, откакто се завърнаха. Но поне Роуина имаше добра новина за всички тях.

– Имам доказателство! – обяви тя гордо, докато мъжете се биеха пред нея.

Страйдър свали меча си веднага след като я видя да тича към него. Докато не забеляза светкавица от сребро. Завъртайки се бързо, той едва имаше достатъчно време, за да отблъсне атаката на Рейвън. Рицарят се отдръпна веднага.

– Съжалявам, Страйдър – каза той задъхано. – Не знаех, че си бил разсеян.

Най-младият му рицар погледна Роуина, изчерви се, после се извини.

Страйдър смъкна шлема от главата си, докато Роуина танцуваше около него като малко дете, което току-що е получило подарък.

– Той е виновен! – заяви тя за милионен път и тъй като го бе казвала толкова много пъти, ако не и повече, той не трябваше да пита какво има предвид.

Страйдър въздъхна. Горкият Деймиън. Истинско чудо бе, че мъжът не е убил Роуина заради упорството ѝ. Той я погледна накриво.

– Какво каза сега?

Тя изброи двете точки с пръстите си.

– Той ме заплаши и призна, че е убивал хора.

Рицарят повдигна вежди, когато чу това.

– Самият аз съм виновен и по двете обвинения и все пак все още си жива, здрава и непокътната, въпреки цялото дразнене.

Тя го изгледа заплашително.

– Но, но…

– Роуина, любима – каза той, прекъсвайки тирадата ѝ срещу Деймиън. – Трябва да спреш да следваш всяка негова стъпка. Всеки забелязва, че го следваш навсякъде освен в тоалетната. Мъжът си играе с теб.

– Той си призна – настоя тя.

Страйдър се опита да запази търпение.

– Какво точно каза той?

– Ами той ми каза, че това, че си пъхам носа, може да бъде лошо за мен и аз го попитах дали ме заплашва. Той каза не и че никога няма да ме заплаши, и така, аз го попитах дали е заплашвал други. Той каза да, и че дори било известно, че е убил няколко от тях. Видя ли! Доказателство!

Той поклати глава към нея.

– Това са думи, милейди. Нищо повече, нищо по-малко. Не можеш да обвиниш един от най-силните и влиятелни мъже в християнския свят, че е убиец, без неопровержими доказателства. Деймиън е прекалено умен, за да ти даде това. Повярвай ми, познавам го.

Тя отмести поглед, сякаш бе разочарована от него.

– Не мога да повярвам, че ще му се размине въпреки това, което направи – каза тя с глас, натежал от искрена емоция. – Елизабет е мъртва заради него и аз искам той да си плати за това.

Той свали ръкавицата си и леко докосна кадифената ѝ буза. Нежната ѝ кожа с лекота успокои гнева му, породен от упорството ѝ. В интерес на истината се възхищаваше и уважаваше смелостта ѝ.

– Нямаме доказателство, че той я е убил. Всичко, което знаем е, че се е удавила. Може да е било нещастен случай.

Тя погледна към него с тези страстни зелени очи, неопетнени от трагедиите, които бяха белязали живота му.

– Наистина ли вярваш в това?

– Честно казано, не – призна той. – Не вярвам. Но никой няма да ни послуша, освен ако не го хванем на местопрестъплението.

Роуина изпусна една тежка въздишка. Страйдър видя как сълзите потъмняват очите ѝ, преди тя да ги пропъди.

– Длъжница съм на Елизабет.

– Знам, миличка – каза той, като погали бузата ѝ. – Разбирам необходимостта да оставиш духа ѝ да почива в мир, повярвай ми. Но като се самоубиеш, няма да я върнеш. Трябва да спреш да го следваш. Ако той е виновен, ние ще го хванем.

– Много добре.

Тя вдигна полите си, дарявайки го със скъпоценната гледка на глезените си, преди да се отправи обратно към замъка.

Страйдър наблюдаваше полюшването на ханша ѝ, докато се втвърдяваше, копнеещ да вкуси тези глезени... тези крака ... Може би тази вечер щеше да подкупи Вал да прати Свен в безсъзнание отново, така че двамата с Роуина да могат да се насладят на една нощ на необезпокоявана свобода. Издърпвайки ръкавицата си, той я хвърли в шлема си заедно с другата, и се отправи към шатрата си. Когато пристигна, бе слисан да види Деймиън там да го чака. Старият му приятел стоеше в средата, гледайки право в него, когато той влезе вътре.

– Тя е поразителна, нали? – попита Деймиън, а гласът му прогърмя като гръмотевица в тишината.

Страйдър не отговори. Въпреки че нямаше проблем с Деймиън, за него бе повече от ясно защо принцът го мразеше.

– Защо си тук?

Деймиън също не отговори на въпроса му.

– Тя е страхотен трофей за турнира. Казаха ми, че нови лордове пристигат ежедневно, тъй като Хенри официално е обявил, че победителят ще бъде съпруг на Роуина. Повечето от тях планират да я заключат в манастир, ако спечелят. Не могат да оценят дамата и острия ѝ език, но всички са влюбени в земите ѝ.

Страйдър изтласка настрана гнева, който се надигна при думите на Деймиън. Мъжът само се опитваше да го предизвика и той никога нямаше да му достави удовлетворението да знае, че е успял.

– Защо ми казваш това?

Деймиън сви рамене.

– Помислих си, че ще те интересува.

– Е, не ме интересува – каза той със смъртоносно спокоен глас. – Тук няма мъж, който да не е загубил в турнир срещу мен. Повечето от тях по няколко пъти.

– Сигурен ли си за това? – попита Деймиън.

– Да.

– Много добре тогава. Дръж се здраво за своята арогантност.

Деймиън се отправи към изхода, но спря, за да се обърне.

– Между другото, възнамерявам да участвам в турнира, за да спечеля ръката ѝ. Признавам, че си по-добър от мен с меча. Ръкопашният двубой никога не е бил силната ми страна, но копието е друг въпрос. Никой, дори и ти, лорд Блекмор, не може да ме победи там. Но не се притеснявай, Страйдър. Ще се грижа добре за твоята дама, след като се омъжи за мен.

Това успя да пречупи самоконтрола му. Когато Страйдър проговори със стиснати зъби, гласът му носеше цялата тежест на гнева му.

– Не, няма да го направиш. Спечелил, изгубил, или влачещ се, аз възнамерявам да направя така, че Роуина да е свободна сама да избере собствения си съпруг.

При тези думи Деймиън се засмя злобно.

– Наистина ли вярваш, че Хенри ще ѝ позволи такава свобода? Роуина се нуждае от могъщ лорд, който да отговаря за земите ѝ. Някой със силни политически връзки. Спечелил, загубил, или влачещ се, аз ще я имам. Помни ми думите.

След това изказване Деймиън напусна шатрата, като остави дрехата си да се вее зловещо зад него. Страйдър го последва навън.

– Тя никога няма да се омъжи за теб!

Той не обърна внимание на рицарите, които се обърнаха и започнаха да се взират в него, когато Деймиън спря, после отново се обърна. Принцът го гледаше в продължение на няколко удара на сърцето, преди да заговори със спокоен тон.

– Жените като нея лесно могат да бъдат ухажвани с песен и поезия. С любовни писма от този, когото желаят. Кажи ми, писал ли си някога любовно писмо? О, почакай, забравих. Ти не си нищо друго освен един неграмотен палячо. Всичко, за което си годен, е груба сила и това да поваляш зрели мъже на земята. Наистина ли мислиш, че в края на краищата тя ще избере варварин като теб пред някой като мен?

Деймиън се обърна и тръгна надолу по линията на шатрите. Нужна бе всяка частица от волята, която Страйдър притежаваше, за да не атакува Деймиън заради тези думи. Като стар приятел, принцът знаеше историята на родителите на Страйдър. Самият факт, че Деймиън бе хвърлил в лицето му разликата между това, че той е рицар, а Роуина образована и изтънчена, накара кръвта му да кипне. Но не повече, отколкото истината за това, което копелето беше казало. В дъното на съзнанието си той видя как снощи Роуина го дразнеше заради факта, че не успява да научи песните ѝ бързо и че пръстите му често са непохватни със струните.

Това, че той винаги е бил рицар и никога трубадур. Роуина обичаше трубадурите и песните им. И бе прекарала живота си в проповядване срещу рицарското звание... Той чу слабия смях на майка си да звънти в главата му, докато си спомняше за времето, когато бе критикувала баща му за простащината му.

– Искаш ли да го убия, докато спи?

Страйдър погледна през рамо и видя Уил да стои там, насочил убийствен поглед към мястото, където бе изчезнал Деймиън.

– Чул си?

– Да. Няколко десетки чуха.

Уил огледа мъжете, които все още се бяха вторачили в Страйдър. Той ги изгледа с поглед, който ги накара да побегнат незабавно.

– Жалко, че ти не си Кит и не той изрича тези заплахи – каза грубо Страйдър. – Тогава можеше и да се съглася.

Уил се засмя, когато чу това.

– Мечът ми винаги е на твоите заповеди. Една дума...

– Не. Той не струва, колкото живота ти.

Страйдър се върна в шатрата си, а Уил го последва.

– Не взимай думите му присърце – каза му. – Той е грубиян и арогантен самохвалко.

Това бе вярно, но въпреки това Деймиън също беше отличен претендент за турнира. Добре обучен и изумително точен, Деймиън също като него, никога не беше побеждаван. Страйдър никога не се беше изправял срещу него в турнир и наистина не очакваше да загуби от него. Но когато ставаше въпрос за сърцето на Роуина, не беше толкова сигурен. Можеше ли любовта ѝ да му бъде отнета толкова лесно, както любовта на майка му към баща му?

Беше заложено в природата на човек да се променя, а в природата на жените бе да имат непостоянни сърца. Да не говорим, че Деймиън беше принц. Той бе изтънчен и грамотен. Дори споделяше любовта на Роуина към поезията и музиката. Стискайки зъби, Страйдър прогони въпросите от мислите си. Нямаше нищо, което да може да направи, освен да говори с Роуина тази вечер, когато дойдеше при него и да разбере дали има някаква истина в това, което бе казал Деймиън.

Роуина усети, че има нещо по-мрачно от нормалното в Страйдър в мига, в който влезе в шатрата му. Той седеше зад бюрото с лист хартия пред себе си. Дълбока бръчка помрачаваше красивото му чело и вниманието му бе съсредоточено върху хартията. Дори все още не бе чул приближаването ѝ, и това повече от мръщенето му ѝ подсказа колко концентриран е в задачата си. Знаейки, че не може да чете, и любопитна относно това, което толкова го занимава, тя се приближи безшумно, за да надникне през рамото му. Дъхът ѝ секна, когато видя какво прави. Той се опитваше да препише съдържанието на едно писмо от един лист хартия върху друг.

– Страйдър?

Той се обърна рязко, а след това смачка хартията, върху която пишеше. Грабна я толкова бързо, че преобърна мастилницата, после изруга, докато я изправяше. Разбира се, бе твърде късно, тъй като мастилото се разля върху цялото писалище. Взе една кърпа, за да попие с нея. Роуина се приближи, за да му помогне.

– Какво правиш? – попита тя, докато бършеха разлятото мастило.

– Аз ... аз ... – той въздъхна дълбоко, сякаш бе твърде уморен, за да се опита да измисли някоя лъжа. – Опитвах се да се науча да пиша, за да изпратя писмо до някого.

Тя се почувства странно трогната от думите му. Представяйки си как човек като него се смирява, за да се научи да пише на неговата възраст.

– Защо?

Той сложи писалката-перо върху дървената ѝ поставка, докато свиваше рамене.

– Има нещо, което искам да кажа и се уморих от това да се налага да диктувам на другите това, което бих искал да напиша. Помислих си, че е време да се науча да пиша заради себе си. В края на краищата Саймън веднъж ме забърка в големи неприятности, докато ми беше писар.

Тя нямаше представа кой е този Саймън, пък и не се интересуваше от него. Беше я грижа само за Страйдър.

– Какво се опитваш да напишеш? Може би мога да ти бъда полезна.

Изглежда се чувстваше по-скоро неловко относно това.

– Да не би писмото да е свързано с война? – опита тя отново. – Имаш нужда някой да предаде заповедите ти на някого от мъжете ти или на Братството?

– Не, това е лично писмо.

Нищо чудно, че бе нервен. Понякога Страйдър можеше да е много потаен с всички.

– Ако предпочиташ да изпратя да извикат някой от хората ти?

Той изсумтя.

– Не бих им се доверил за това.

– А би ли се доверил на мен?

Той срещна погледа ѝ с нещо подобно на срам, макар че тя не можеше да си представи защо би се чувствал така. Той размисли мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да отстъпи назад и да дръпне стола си за нея. Роуина седна на бюрото му. Извади ново парче пергамент от чекмеджето и го сложи върху писалището. Взе перото, потапяйки го в мастилото, и погледна нагоре към него.

– Когато си готов, милорд. До кого е адресирано?

– Остави мястото за името празно. Имам много неща, които искам да кажа и ако просто напишеш някои от тях отдолу, по-късно ще мога да ги препиша така, че този човек да знае, че ще ги напиша със собствената си ръка. Важно е за мен, този човек да знае това.

Колко странно. Но тъй като не искаше да го разпитва за нещо, което очевидно го притесняваше, тя положи ръката си върху хартията.

– Добре тогава. Само ми кажи какво да пиша.

Страйдър разтърка очи и закрачи между бюрото и леглото си. Тишина надвисна във въздуха, докато Роуина чакаше търпеливо. Никога преди не го беше виждала такъв. Бе доста нервен и несигурен, приличаше по-скоро на неопитен младеж, отколкото на свирепия рицар, когото бе опознала толкова добре. След като покрачи малко, той най-накрая проговори.

– Сърдечни поздрави. Надявам се това писмо те намира в добро здраве.

Роуина записа думите му.

– Броя всяка минута от всеки ден, в която сме разделени един от друг.

Коремът ѝ се сви при думите му. До кого ли би могъл да пише такова писмо?

– И всяка сутрин, когато се събудя, първата мисъл в главата ми е свързана с теб.

Роуина спря, за да го изгледа гневно, но той бе твърде зает да крачи, за да забележи недоволството ѝ.

– През целия си живот, никога не съм мислил, че ще срещна някой като теб. Някой, който да ме кара да се смея дори когато вече нямам сили да се усмихна. Всичко, което трябва да направя, е да помисля за теб и сърцето ми веднага се развеселява. Всъщност пазя всяка една от усмивките ти заключена, особено там – в сърцето и в съзнанието си. Ти никога няма да разбереш наистина колко съжалявам, че съдбата няма да ни види заедно. Че нещата не могат да бъдат различни между теб и мен. Но все пак има много неща в живота ми, за които съжалявам.

Сълзи запариха в очите ѝ, когато осъзна какво ѝ диктуваше и на кого щеше да изпрати това писмо.

Без да поглежда към нея, той си пое дълбоко дъх.

– Надявам се, че тази бележка те намира в добро здраве и че ще се усмихваш, когато си мислиш за мен и няма да се натъжаваш, както го правя аз. Никога не бих искал да съм причина за твоето нещастие. Вместо това се надявам, че имаш всичко, което желаеш и че някой ден, ако нещата са различни, може би отново ще ме приветстваш в обятията си. Завинаги твой, Страйдър.

Той се приближи до нея и погледна надолу към хартията.

– Записа ли всичко?

Роуина подсмърчаше, докато поклащаше глава.

– Не, милорд.

Той въздъхна раздразнено.

– Но как тя ще разбере за чувствата ми, ако не ѝ ги напиша?

– Тя знае, Страйдър.

Роуина го погледна и видя същата болка, която бе усетила, отразена в сините му очи.

– Но ако не го напиша…

– За нея няма значение дали ще го напишеш, или не – каза тя, вземайки грубата му мазолеста ръка в своята, – а само дали го мислиш и чувстваш.

Той коленичи до нея и се загледа с копнеж в очите ѝ.

– Чувствам го, Роуина. Усещам го всеки път, когато те погледна. Всеки път, когато мисля за теб.

Тя се наведе все така леко, за да улови устните му със своите. О, вкусът на този мъж... той я караше да се чувства замаяна и слаба. Караше я да се извиси високо над този свят.

Бе сърцето и душата ѝ. Бе всичко за нея. И тя искаше да му каже колко много значи за нея. Но не с думи. Бе протегнал ръка към нея като ѝ бе дал това, от което се нуждае и сега тя щеше да му даде това, за което копнееше той.

Страйдър затвори очи, когато Роуина изостави устните му и впи устни във врата му. Езикът ѝ дразнеше плътта му с възхитителни облизвания, които го подлудяваха. Никога преди тя не се бе държала дръзко с него, но сега се наслаждаваше на начина, по който бе поела контрола над желанието им. Той все още се чувстваше като задник заради факта, че бе казал това, което искаше. Но желаеше тя да знае какво изпитва към нея. Дължеше ѝ толкова много, дори повече от всичко, което му беше дала.

– Знаеш ли – каза тя, като се отдръпваше от врата му – винаги съм грешала за нещо.

– И то е?

– Мислех, че на света няма нищо по-съблазнително от трубадур, пеещ на дамата на сърцето си за своите наблюдения. Но не бях права.

Тя прокара нокът надолу по ръката му, предизвиквайки тръпки след себе си.

– Най-невероятното прелъстяване е, когато един рицар, който е известен със силата си, говори от сърце. Не като негодник, който ухажва една жена, защото може, а като мъж, който иска само да даде от себе си.

Погледът ѝ го изгаряше, докато се взираше в очите му и той видя най-дълбока искреност.

– Обичам те, Страйдър. Винаги ще те обичам.

Наслаждавайки се на тези скъпоценни думи, той я целуна дълбоко, опитвайки пълната ѝ, сладка като мед уста. Вплете юмруци в косата ѝ и остави хладните, копринени нишки да погалят белязаните му от войната пръсти, остави нежната ѝ мекота да погали закаленото му в битки сърце. Тя развърза връзките на панталоните му, докато той посягаше зад гърба ѝ, за да разкопчае бледожълтата ѝ рокля. Страйдър изръмжа дълбоко в гърлото си, когато тя спусна ръката си надолу в панталоните му, за да го обгърне.

– Харесва ми, когато си дръзка с мен, Роуина.

– Наистина ли? – попита тя с дрезгав глас.

– Да.

Тя сякаш събра кураж след тези думи. Подръпна черната горна дреха, която падаше под коленете му. Страйдър премести тежестта си, така че тя можа да я издърпа. Бързо бе последвана от черната му туника.

– Ммм – въздъхна тя, докато прокарваше ръка по голите му гърди. – Твърде красив си за който и да е мъж.

Преди той да успее да отвърне на това, тя наведе глава надолу и нежно засмука зърното му. Страйдър се закле, че може да види звезди, когато неочакваното удоволствие го връхлетя. Дишането му се накъса и той погледна надолу, за да я наблюдава, докато дразни и измъчва плътта му с езика и устата си. Как би могъл да позволи на тази жена да го напусне? Как би могъл да ѝ даде свободата, когато всичко, което искаше да направи, бе да я задържи завинаги? И все пак той нямаше избор по въпроса. Никакъв.

Тя захапа плътта му закачливо, преди да се дръпне назад. Порочната усмивка на лицето ѝ го накара да се втвърди още повече, докато го буташе леко към пода.

Страйдър легна на одеялото си и ѝ позволи тя да определя темпото. Бе освежаващо да я вижда така... тигрица, която жадуваше за него, както той за нея. Тя издърпа ботушите от краката му, а след това чорапите му. Все още напълно облечена, махна бричовете му, оставяйки го гол пред себе си. Никога преди не бе имал жена, която да изучава тялото му толкова напрегнато. Усмихвайки се, тя се изправи и се върна на бюрото му.

– Какво правиш, Роуина? – попита той, подозрителен относно действията ѝ.

Тя се върна с писалката-перо.

– Ще те уча да пишеш – каза тя дяволито.

Страйдър се намръщи, когато тя седна до него и след това написа нещо върху корема му. Тръпки се спуснаха по цялото му тяло.

– Какво пишеш?

– Amor Vincit Omnia – каза тя с усмивка. – Любовта побеждава всичко.

Повдигайки се на лакти, той се загледа в петната мастило върху корема си, докато тя пишеше нещо друго под него.

– А това?

Тя прехапа устни, поглеждайки го дяволито.

– Аз принадлежа на Роуина.

Той повдигна вежди при тези думи.

– Така е, нали?

Тя кимна игриво. Страйдър я придърпа към себе си и я прикова към земята. Тя лежеше под него с блестящи и ярки очи. Той я целуна и след това отново, преди да се дръпне назад, бързо освобождавайки я от дрехите и обувките ѝ.

– Сега нека да видим какво мога да направя аз.

Взе перото от ръката ѝ, гледайки надолу към корема си, правейки всичко възможно, за да препише думите ѝ. Роуина го наблюдаваше, а сърцето ѝ бумтеше, когато той написа своето п и д наобратно, когато изписваше „принадлежи.” Въпреки това буквите бяха най-красивата гледка, която бе виждала.

Той я погледна очаквателно.

– Как да напиша името си?

Тя покри голямата му мъжествена ръка със своята и му показа как да напише собственото си име.

– С-Т-Р-А-Й-Д-Ъ-Р.

Той се облегна назад върху петите си, за да огледа работата си.

– Написах ли го правилно?

Очите на Роуина се замъглиха, когато видя разкривения почерк, който казваше, че тя му принадлежи. Въпреки че някои от буквите бяха деформирани и трудни за разчитане, това все още бе най-чудната гледка, която някога бе съзирала.

– Прекрасно е, милорд.

– Да – въздъхна той, възбуждайки я още веднъж. – Наистина си такава.

Роуина изстена от удоволствие, когато той прокара края на перото по голите ѝ гърди. Цялата потръпна от усещането. Никога не се бе чувствала по подобен начин! Очите на Страйдър потъмняха, когато ѝ се усмихна мрачно. Той изследваше всеки сантиметър от тялото ѝ с устните си и това перо. Кой да знае, че някой може да се забавлява толкова много с обикновена писалка? Роуина се гърчеше в сладко, отчаяно блаженство от мъченията на горещото му изтръпващо докосване.

Той бе толкова топъл и твърд. Така нежен. Тя обожаваше усещането, което предизвикваха мускулите му, които я заобикаляха. Усещането за наболото му силно и мъжествено тяло, плъзгащо се върху нейното.

Целуна го веднъж, два, три пъти, вдишвайки аромата му, и оставяйки силата му да я опияни. Светлината на свещта играеше върху загорялата му кожа и танцуваше върху осветените кичури на тъмната му коса. Тя прокара върховете на пръстите си по наболите му бузи и челюст, оставяйки се на мъжественото усещане на кожата му да я подраска нежно.

– Великолепен си, Страйдър. Нищо чудно, че жените те преследват.

Той наведе главата си надолу, за да целуне долчинката между гърдите ѝ, а след това се сгуши все така нежно.

– Но аз не искам да ме преследват, Роуина. Никоя от тях не е това, което желая.

Страйдър изръмжа, докато облизваше и дразнеше медената ѝ кожа. Тя беше толкова мека и деликатна в един свят, в който нещата рядко бяха едното или другото. По-меки от кадифе, ласките ѝ го разкъсваха на парчета. Тя обви копринените си крака около кръста му, стегна хватката си, после се претърколи, докато не го прикова под себе си. Страйдър се усмихна, когато погледна към усмихнатото ѝ лице. Светлата ѝ коса бе паднала напред и се спускаше надолу към гърдите му, където гъделичкаше голата му кожа и зърната на гърдите му. Приличаше на дива нимфа, която се е промъкнала в шатрата му. Очите ѝ блестяха и тя захапа долната си устна, докато плъзгаше гладния си поглед по плътта му.

– Мога ли да се възползвам от теб, милорд?

Той изсъска, когато чу въпроса ѝ, и при мисълта, че тя ще прави най-сладките и мъчителни неща с него.

– Винаги на твоите услуги, милейди.

Тогава го целуна. Страйдър простена при пълната необузданост на целувката ѝ, преди тя да отскубне устните си и да се премести бавно надолу по челюстта му към долната страна на брадичката му, където дъхът ѝ опари гърлото му. Тя облизваше и гризваше, подлудявайки го, докато си проправяше път към гърдите му, корема му, бедрата му. Той се надигна на лакти, така че да може да я наблюдава, докато изследва протежението на двата му крака. И когато достигна стъпалата му, той подскочи от горчиво удоволствие, когато тя го погъделичка. Роуина се засмя, преди отново да го погъделичка. Страйдър се усмихна. Обичаше да я гледа как прави любов с него. Нито една жена не го бе карала да се чувства толкова специален, така желан, и то не само физически. Всички жени искаха тялото му. С Роуина имаше нещо различно. Тя не се интересуваше само от титлата и слабините му. С нея той може да бъде себе си и да ѝ довери най-скъпо пазените си тайни.

Роуина смени посоката си, движейки се бавно назад по краката му, докато стигна центъра на тялото му. Тя спря, за да издиша един горещ, гъделичкащ дъх над самия връх на мъжествеността му.

Страйдър заби петите си в одеялото, докато през него преминаваха тръпки. Цялото му тяло неволно подскочи. Роуина се поколеба, като че ли губейки дързостта си, а след това го пое в устата си. Затваряйки очи, Страйдър се наслаждаваше на усещането, предизвикано от мократа ѝ гладка уста върху члена му. Езикът ѝ се плъзгаше по плътта му, втвърдявайки го още повече. Той зарови ръка в косата ѝ, докато я наблюдаваше как му доставя удоволствие. Гледката на русата ѝ коса, разпръсната върху него, почти успя да го накара да свърши. Но той не бе готов за това. Все още не. Роуина се стресна, когато Страйдър се надигна бързо.

– Не спирай – каза той задъхано, докато посягаше към нея, за да дръпне тялото ѝ към себе си.

Тя не беше сигурна какво иска да направи, докато самият той не легна до нея, така че тя да лежи върху гърдите му с крака към главата му.

– Страйдър?

Топлите му ръце се плъзнаха по гърба ѝ, докато гърдите ѝ се притискаха към твърдите възвишения на корема му.

– Да? – попита той, гризвайки задната част на бедрото ѝ със зъби.

– Какво… – тя прекъсна думите си с вик, когато той зарови устните си в центъра на тялото ѝ и намерението му стана ясно.

След кратък миг, в който се наслади на ласките и облизванията му, тя отново започна да опитва вкуса му с равен на неговия ентусиазъм. О, той винаги бе великолепен.

Роуина трепереше при взаимното им отдаване и споделяне. Това бе нещото, което обичаше най-много в своя воин. Той не бе доволен просто да взема от другите. Винаги даваше от себе си. Внимателен и мил. Страйдър бе пълна противоположност на всичко, което желаеше в един мъж, и в същото време той бе всичко, което някога бе искала, че и повече.

Не желаеше нищо повече от това да бъде с него и да го задържи близо до себе си, ала знаеше, че той няма да остане. Винаги щеше да бъде неопитомен сокол, който постоянно ще се отвързва и отлита, независимо в каква клетка се опиташе да го затвори. Никоя жена не би могла да запази само за себе си един толкова горд и целеустремен мъж. И я болеше от истината за това. Но не искаше да мисли за края на месеца, когато щяха да се разделят. Вместо това предпочиташе да мисли само за времето, което имаха заедно. Да се съсредоточи върху факта, че за известно време тя беше опитомила своя сокол и го бе научила да се храни от ръката ѝ.

Роуина изстена, когато тялото ѝ избухна. Страйдър не прояви никаква милост към нея, когато усети, че кулминацията ѝ настъпва. Вместо това я облизваше и дразнеше, докато и последния трепет не премина и тя не го помоли за милост. Смеейки се, той се претърколи, като я прикова под себе си. Изправи се и се обърна, така че да може да пропълзи нагоре по тялото ѝ. Настанявайки се между бедрата ѝ, той се загледа в нея, докато се плъзваше дълбоко в горещото ѝ влажно тяло. Тя се изви срещу него, карайки го да потъне още по-дълбоко. Вече без настроение за нежна любовна игра, Страйдър се потопи в нея, търсейки временна утеха, която щеше да го предпази от размишления над неизбежното. Той искаше да бъде с нея по този начин, така че да може да заглуши звука от гласа на Деймиън, който заплашваше да отведе Роуина далеч от него. Не искаше да я пусне и не знаеше как да я задържи. Беше ли възможно да има и двете? Не, знаеше по-добре. Това бе реалният свят, където мечтите много рядко се сбъдват. И когато най-накрая намери освобождението си, изрева заедно с него.

Роуина залюля Страйдър към себе си, докато наблюдаваше удоволствието на лицето му и усети трепета му. Топлото му семе се изля в нея, свързвайки ги както нищо друго не би могло. Тя обхвана главата му с ръце и се надигна, за да го целуне. Той ги свали обратно, като захапа устните ѝ и погали лицето ѝ с ръка.

Тя усети как сърцето му бие срещу гърдите ѝ. Той положи глава на рамото ѝ и я задържа тихо, докато се връщаха обратно в телата си.

– Остани с мен тази вечер, Роуина – каза Страйдър тихо. – Искам да лежа с теб в ръцете си, докато спя.

Тя започна да му казва, че е невъзможно, но след това преглътна думите. Бе покривала придворните си дами, за да отидат на уговорените срещи с любовниците си достатъчно пъти, че да ѝ дължат услуга само този път. Не че чичо ѝ щеше да я потърси в спалнята ѝ толкова късно. Той никога не го бе правил. А установеният му ред бе безупречен. След вечеря, всяка вечер той се оттегляше в покоите на Хенри, където двамата с краля играеха шах за кратко, и след това Лайънъл се отправяше към собственото си легло. Той никога не я безпокоеше. Тя можеше да остане и никой нямаше да узнае освен тя и дамите ѝ.

– Ще имам нужда да доведеш Бриджит на сутринта, за да ми донесе нова рокля, така че никой няма да узнае, че съм останала тук – отвърна тя тихо.

Той се дръпна назад и се загледа в нея невярващо.

– Ти ще останеш?

– Да.

Очите му грейнаха и той я вдигна от пода и я отнесе в леглото си. Роуина се покри с одеялото му, докато го наблюдаваше как събира дрехите им и ги оставя върху сандъка с оръжията до прекалено голямото му легло. Тук, в леглото му, тя бе заобиколена от опияняващия му аромат. Той бе попил в одеялото, възглавниците и най-вече у нея, маркирайки я напълно като негова.

Страйдър пусна дебелото платнище, което отделяше мястото му за спане от останалата част на шатрата и духна свещите. Внезапната тъмнина бе малко плашеща, докато тя не усети потъването на леглото под тежестта му. Страйдър я взе в прегръдките си и я притисна към голото си тяло. Въздъхвайки доволно, тя се сгуши в него и просто вдиша топлия му мъжествен аромат.

– Страйдър?

Той се напрегна при звука на гласа на Свен от другата страна на платнището.

– Спя, Свен. Ако ти е мил животът, не ме притеснявай.

– Сам ли си?

– Свен – каза той, а гласът му бе остър и смъртоносен. – Обърни се и напусни шатрата ми или ще те изпратя на служба в Утремер.

– Лека нощ, милорд – отвърна рицарят сковано, после добави със също толкова остър тон. – И най-добре ще е да си сам.

Страйдър изсумтя, когато чух как Свен излиза.

– Заклевам се, трябваше да го наема като бавачка.

Тя заглуши смеха си в рамото му.

– Той би бил добра бавачка, нали?

– Да, при условие,че горкото дете, което му е поверено, не го убие, докато спи.

Тя отново се засмя, после се отпусна тихо в ръцете му. След като затвори очи, не ѝ отне много време, за да се унесе в сън. Но откакто сама се предаде на Морфей, една мисъл стоеше в дъното на съзнанието ѝ. Тя бе спала със Страйдър много повече пъти, отколкото би трябвало и в рамките на седмицата трябваше да прокърви. Какво щеше да стане, ако това не се случеше?

Страйдър се събуди точно преди зазоряване, за да открие Роуина все така тихо да похърква до него. Той се усмихна на звука и на вида ѝ, сгушена на рамото му с ръка, закътана под брадичката. Дългата ѝ руса коса бе разпръсната около нея и падаше през ръба на леглото му. Тя бе красива на слабата светлина. Изкушен от това да я разбуди с целувки, той се въздържа. Изглеждаше уморена и без съмнение имаше нужда от съня си. Беше му казала, че има проблеми със спането, откакто почина Елизабет.

Но тя, изглежда, спеше спокойно в ръцете му. Мисълта за това го стопли. Целувайки ръката ѝ, той неохотно се отдели от нея, като внимаваше да не дръпне косата ѝ или да я събуди. Имаше много работа днес, включително и необходимостта да събере хората си и да каже на Свен да изпрати пратеник при Шотландеца, за да се увери, че всички са пристигнали благополучно.

Страйдър погледна назад към Роуина и се усмихна. Какво ли не би дал да се буди всяка сутрин по този начин… Въздъхна при тази ненужна мисъл, бързо се изми, облече се, и отиде да закуси.

Роуина не беше сигурна колко е часът, когато се събуди заради някой, който говореше отвън до шатрата на Страйдър. Когато за първи път отвори очи, ѝ отне няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Червенина покри лицето ѝ, когато осъзна, че е гола и все още в леглото на графа. Някой, надяваше се Страйдър, бе оставил синята ѝ рокля върху сандъка с оръжията. Нямаше и следа от жълтата рокля, която носеше предишната нощ. Някой също така бе оставил купа за миене, кърпи и голяма стомна с вода за нея.

Роуина отметна завивките, за да се измие и облече, а след това тихо се засмя, когато видя изписаното от Страйдър върху корема си. Тялото ѝ се разгорещи при спомена за докосването му и тя сложи ръка върху него и се усмихна нежно. Щеше да се погрижи да се запази още малко. Малко изплашена от това да не бъде хваната гола в шатрата му, Роуина се изми бързо и грабна роклята си. Беше благодарна на Бриджит, че е изпратила тази, която се завързва отпред, а не на гърба. Бе оставила на приятелката си да мисли за това.

Обу новите си чорапи, след това плъзна краката в обувките си и излезе от шатрата. Малко след като тръгна надолу по хълма, тя видя как група рицари са се събрали в кръг и чу гласа на една стара жена да говори на арабски и да пита дали някой може да я разбере. Рицарите бяха груби и враждебни към старицата, като я обиждаха на нормански френски език. Дори някой да разбираше въпросите ѝ, никой не отговаряше.

– Аз те разбирам – каза Роуина, пробивайки си път през тълпата.

Мъжете се разделиха ядосани, но тя бе свикнала с това и не им обърна внимание, тъй като се опитваше да помогне на жената.

В средата на кръга от рицари, тя откри една стара жена, облечена като слуга сарацин. Държеше слаба, крехка ръка на едно момче, което беше на не повече от осем. Той също носеше арабски дрехи, но чертите и бледата му кожа очевидно бяха европейски. Кичури от златната му руса коса бяха изскочили от шапката му и той имаше много големи тъмни лешникови очи. Беше ужасен, докато наблюдаваше големите мъже около тях.

– Милейди – каза сарацинската жена, като се покланяше ниско пред Роуина. – Моля ви, можете ли да ни помогнете?

Роуина ѝ се усмихна.

– Какво мога да направя за теб, добра жено?

Тя се изправи бавно и дръпна момчето напред, за да застане пред нея. Той стоеше там и гледаше към Роуина, сякаш бе по-уплашен от нея, отколкото от рицарите. И все пак той бе красавец.

– Беше ми казано да доведа Александър – на Роуина ѝ трябваше момент, за да познае името в силно изразения арабски акцент на жената, – при баща му. Беше ми казано, че той ще бъде тук с другите рицари от рода му.

Това имаше смисъл. Повечето прочути европейски рицари бяха тук за турнира. Момчето можеше да е син на всеки от тях.

– А кой е баща му?

Старицата побутна момчето напред.

– Покажи на дамата символа си, момче.

Момчето поклати глава и се сви далеч от Роуина.

– Ще бъде както Аллах повелява, Александър. Покажи ѝ символа на баща си.

Очите на момчето бяха пълни със сълзи, сякаш изглеждаше готово да избяга, за да се скрие. То неохотно дръпна веригата, която висеше на врата му, докато не извади една малка хералдическа емблема. Тя бе от онези, които много рицари носеха около вратовете си. Роуина се премести напред, така че да може да види, чий герб бе рисуван върху него.

Медальонът на Александър беше стар и износен и по-голямата част от рисунката липсваше. Дори и така тя веднага разбра, на кого принадлежи. Сърцето ѝ спря. Да, тя познаваше баща му. Добре.

– Коя е майка ти, Александър? – попита Роуина, принуждавайки гласа си да остане нежен.

Момчето погледна към старата жена.

– Кажи ѝ – подтикна го тя.

– Елизабет от Корнуол – каза той, тонът му бе ужасен като очите му. – Но те ми казаха, че е умряла.

Роуина не можеше да диша. Да, той приличаше на приятелката ѝ. Сега, когато говореше за нея, ясно виждаше чертите на Елизабет, но не видя нищо, което да напомня, че е син на баща си.

– Какво ви казват, милейди? – извика един от рицарите, докато тълпата ставаше все по-неспокойна.

– Няма съмнение, че лъжат. Аз казвам, че трябва да ги убием.

Роуина се намръщи на мъжете около нея.

– Имате ли нещо против? – каза тя на нормански френски, като гледаше гневно всички. – Не виждате ли, че са ужасени?

– И така трябва да бъде.

– Аз казвам да ги разпънем като предупреждение към другите от техния вид.

Роуина се изправи.

– Ще трябва да минете през мен, за да го направите.

– Това няма да е проблем.

Когато един от мъжете пристъпи напред, внезапно бе дръпнат назад.

– Всъщност това е проблем – каза Страйдър ядосано. – За да стигнеш до дамата, първо трябва да ме победиш.

Един от рицарите се изплю на земята.

– Оставям на теб да защитаваш сарацинско куче.

Страйдър се обърна към мъжа с толкова гневен поглед, че дори Роуина усети да я залива вълна на страх.

– Да не би да ми отправяш предизвикателство?

Рицарят, заедно с останалите, бързо се оттегли. Роуина пое накъсан дъх, благодарна още веднъж за намесата на Страйдър. Той я погледна, а чертите му веднага се просветлиха, докато не насочи озадачен поглед към момчето и старицата.

– Какво правят те тук? – попита той.

– Търсят бащата на момчето.

Страйдър кимна, погледът му бе напълно невинен.

– Трябва ли да го доведа?

– Не, няма нужда.

– Как така? – попита той намръщено. – Баща му мъртъв ли е?

– Не, Страйдър – каза тя и посочи медальона на момчето. – Ти си неговият баща.