Мрачният рицар

Глава 9

Роуина се събуди от звука на врявата навън под прозореца ѝ. Преди да успее да седне в леглото си, за да провери какво става, вратата ѝ се отвори рязко от Джоан и Елизабет, които забързаха през стаята, за да отворят кепенците и да погледнат надолу.

Облечени единствено в долни ризи, никоя от тях не си беше направила труда дори да се среше. Двете стояха надигнати на голите си пръсти, за да надничат навън.

– Роуина – каза Елизабет над рамото си, – ела бързо и погледни. Арестували са лорд Страйдър!

Роуина стана незабавно.

– Какво?

Напускайки топлината на леглото си, тя се присъедини към тях до прозореца, за да види хаоса, където повече от шестдесет човека се бяха събрали във вътрешния двор. Те викаха и крещяха всякакъв вид обиди и обвинения.

По средата им стоеше Страйдър заобиколен от кралската стража, която се бореше да го преведе безопасно през ненаситната тълпа, която настояваше за кръвта му. Лицето на графа издаваше всяка капка от гнева му.

С бумтящо сърце Роуина се отдалечи от прозореца, издърпа рокля от сандъка си, облече я и изтича навън.

Смътно чу Джоан, която я викаше да се върне, но не ѝ обърна внимание. Трябваше да разбере какво точно се беше случило и защо всички искаха главата на Страйдър.

Борейки се да завърже връзките на роклята отзад, тя си проправи път през тълпата, докато не излезе навън на площадката заедно с няколко души.

Хенри и Елеонор стояха настрани от тълпата с мрачни изражения.

– Не съм го извършил, сир – изръмжа Страйдър, докато кралската стража се опитваше да го вкара в замъка. – Знаете, че не съм.

По лицето на Хенри, Роуина можеше да види, че кралят му вярва.

– Върви тихо, Страйдър. Така е най-добре за всички.

Страйдър се забори дори още по-силно. Нужни бяха десет мъже, за да го завлекат нагоре по стълбите.

Графът се бореше с тях, докато не я видя.

Роуина потрепери. Погледите им се срещнаха и точно там тя видя най-шокиращото нещо от всичко.

Паниката на Страйдър.

И ако не знаеше по-добре, можеше да се закълне, че вижда блясък от страх в тези небесносини очи.

Един от стражите избута Страйдър през вратата.

Сърцето на Роуина препускаше, докато си проправяше път към Елеонор, която все още беше край Хенри.

– Ваше Величество? Какво се е случило?

Кралицата изглеждаше болна.

– Още един благородник е бил убит снощи. Роджър от Девъншир.

Роуина се прекръсти, чувствайки съжаление към мъжа, когото познаваше само по име. Той беше най-малкият син на барон и според слуховете бил доста добра партия.

– Но, Ваше Величество, не може наистина да вярва, че лорд Страйдър...

– Има доказателство, Роуина – каза Елеонор с остър и рязък тон. – Част от туниката на лорд Страйдър беше намерена в безжизнената ръка на Роджър, сякаш са се били. – Кралицата подаде на Роуина туника, на която беше скъсана яката. – Това беше взето от палатката на Страйдър тази сутрин, след като още един рицар казал, че е видял графа да напуска шатрата на Роджър миналата нощ.

Роуина се вторачи в пурпурната дреха и това, което символизираше.

Не. Не можеше да повярва, че Страйдър би направил нещо такова. Можеше ли?

Но защо Роджър? В крайна сметка разбираше причината за убийството на Сирил. Той беше почти животно и беше обидил Кит. Но Роджър...

Доколкото знаеше, никой никога не се беше оплаквал от мъжа. Защо Страйдър ще го иска мъртъв, още повече да го убие сам?

Нямаше никакъв смисъл.

Елеонор се огледа наоколо, докато мъжете заобикаляха краля и настояваха за живота на Страйдър заради деянието.

– Затвори си устата, скъпа – каза шепнешком Елеонор, вдигна ръка и затвори устата на Роуина. – Между нас да си остане, вярвам, че е невинен. Лорд Страйдър е прекалено интелигентен мъж, за да остави нещо толкова изобличаващо след себе си. Това вони на предателство, а мъжете, Бог да благослови душите им, са твърде обсебени от кръвожадност, за да видят истината.

– Но кой би искал да обвини графа за това?

Елеонор въздъхна.

– Графът има много врагове. Очевидно един е намерил най-ефикасния начин да се справи с него – тя погледна назад към съпруга си и се загледа внимателно. – Ще говоря с Хенри, когато сме насаме и ще видя какво може да се направи. Но засега съм съгласна с него. Ако Страйдър е заключен, тогава онзи, който желае смъртта му, няма да може да стигне до него. Той не може да внимава за нападение през цялото време, а повярвай ми, някой ще го нападне в гръб. С малко късмет нашият убиец ще нападне отново.

– А ако не го направи?

– Тогава нека се надяваме, че лорд Страйдър ще преживее процеса.

Роуина отстъпи назад, когато я обхвана ужас. Страйдър беше благородник, но Хенри можеше да избере който си иска съд за графа. Такъв, който можеше да го стави осакатен или още по-зле, мъртъв. Не, не можеше да позволи това да се случи.

Страйдър беше невинен. Знаеше го.

Кралицата се върна при краля, докато Роуина се опитваше да открие смисъл в това. Видя Кит да стои отстрани на тълпата заедно с мъжете на Страйдър. Всеки един от тях изглеждаше сякаш е способен да убие самия дявол, за да освободи Страйдър.

Оставяйки кралицата, Роуина се отправи към тях.

– Аз казвам да разбием стената, за да стигнем до него – изръмжа Свен.

Вал поклати глава.

– По-добре да се молим асасинът да убие още някой, и то скоро.

Зенобия заби лакът в ребрата на гиганта.

– Какво ужасно нещо си пожелаваш.

Ужасно или не, беше истина.

– Самата кралица каза, че ако никой друг не умре, те най-вероятно ще съдят лорд Страйдър – каза Роуина, когато се присъедини към тях.

– Тогава гласувам да убием Кит като жертвоприношение, за да докажем невинността на Страйдър – предложи Свен.

Зенобия изстена високо.

– Какво? – попита Свен невинно. – Той е най-малко полезен от всички ни.

– Мога да оспоря това – отвърна Кит с много обиден тон. – Изобщо не съм безпомощен. Аз казвам на теб да ти прережем гърлото като жертвоприношение.

– Престанете! – намеси се Назир, прекъсвайки всички. – По-късно ще търсим виновника, но за начало забравяме, че точно сега Страйдър е заключен в каменна килия.

Роуина наблюдаваше как едно по едно лицата им пребледнява от осъзнаването на факта.

Години наред са били заключени в такова място и измъчвани.

– Аз ще отида при него – каза без колебание Роуина.

– Той се нуждае от мъжете си – оспори остро Свен.

Тя го погледна насмешливо.

– Те няма да позволят някой от мъжете му да го види – напомни тя на рицаря. Погледна към Назир и Зенобия. – Нито е много вероятно да му позволят непознати посетители. Аз мога да убедя кралицата да принуди стражата да ме пуснат да го видя.

– Тя има право – каза Назир. – Изглежда, кралицата я обича много.

Роуина забеляза незабавното уважение върху лицето на Зенобия.

– Да – съгласи се Кристиан, – тя може да остане с него, докато ние продължим да търсим убиеца.

Роуина ги остави и се отправи обратно към Елеонор, която изглеждаше сякаш е готова сама да удари една в друга няколко глави.

– Ваше Величество? – повика я тя, привличайки вниманието на кралицата към себе си. – Може ли да посетя лорд Страйдър, докато е задържан?

Елеонор наведе глава, докато обмисляше мотивите на Роуина.

– Защо искаш да направиш нещо такова?

– Притеснена съм за рицаря и се съмнявам, че стражата ще вземе под внимание грижата за него.

Знаеща усмивка изви устните на кралицата. Изглеждаше много доволна от предаността на Роуина към приятеля ѝ.

– Да, дете. Ела, да видим как се справя той.

Роуина последва кралицата, когато Елеонор се отправи по пътя към и през замъка. Те се отправиха към тясното спираловидно стълбище, което водеше надолу към тъмницата, дълбоко към основите. Беше тъмно и мрачно. Стените не бяха боядисани и отразяваха светлината от факлите и свещите, които хвърляха зли, изопачени сенки върху тях. Сенки, които я караха да потрепери.

Сякаш водеше към пъкъла на дявола. Не беше учудващо, че Страйдър се беше борил толкова срещу това да бъде задържан.

– Той е виновен – казваше мъж, когато пътят им ги отведе към по-долното ниво. Гласът му звучеше зловещо в тишината. – Според мен тълпата ще го обеси преди Хенри да...

Друг рицар направи оскърбителен, отекващ звук в знак на несъгласие.

– Хенри никога няма да позволи един от фаворитите му да се залюлее на бесилото. Ще намери начин да го освободи. Помни ми думите.

– Не и ако братът на Сирил постигне своето – проговори отново първият страж. – Чух, че ще плати сто монети на мъжа, който промуши кинжал между ребрата на графа.

Роуина беше ужасена от почти веселата им размяна на реплики.

– Какво става тук? – попита рязко Елеонор, когато влязоха в малката стая, където беше събрана стражата.

Мъжете варираха от среден до голям ръст и напомняха на Роуина издигащите се гаргойли, които беше виждала на френските катедрали по време на посещението си в Париж преди три години.

– Ваше Величество! – всички се изправиха рязко заедно, след което се поклониха пред Елеонор.

– Простете ни, Ваша милост – каза онзи, който, изглежда, ръководеше останалите. – Нямахме лоши намерения.

Елеонор присви по царски очи към тях. Беше очевидно, че кралицата ни най-малко не е заблудена от раболепието им. Тя се обърна към Роуина и я посочи с кралско махване на ръката си.

– Лейди Роуина иска да поговори с лорд Страйдър. Отворете вратата и я пуснете.

Капитанът проговори силно.

– Той не трябва...

– Да не сте глух? – попита Елеонор със студен, надменен поглед, който предизвикваше мъжа да каже още една дума.

Стражът затвори уста и поклати глава. Той се забърза да изпълни желанията на кралицата.

Роуина пое облекчено дъх.

– Искате ли нещо? – попита Елеонор, когато Роуина тръгна след стража.

Тя спря, докато обмисляше Страйдър и в какво състояние е най-вероятно да го държат там. Никога преди не беше влизала в килия, но съдейки по това, което беше видяла досега, сигурно бе далеч от приятно.

– Бих искала някой да донесе лютнята ми, Ваше Величество. Също така одеяла и възглавници, за да предоставя повече удобства на Негова светлост.

– Ще се погрижа за това.

Роуина направи реверанс и предаде признателността си, преди да последва стража, който я поведе към солидна врата в края на къс коридор.

Той отключи вратата, отвори я бързо и я изблъска вътре.

Роуина подскочи, когато вратата се затръшна зад нея. Стаята наистина беше малка и тясна. Вероятно не беше повече от два и половина квадратни метра. Имаше старо, разнебитено легло в единия ъгъл с парцаливо одеяло и единствената светлина идваше от прозореца, разположен високо над пода, който пропускаше минимална слънчева светлина. Без съмнение Страйдър щеше да бъде изцяло на тъмно с настъпването на нощта. На стените нямаше място за факли, нито някакъв знак за свещ или свещник.

Килията наистина беше мрачна и не беше подходящо място за мъж като Страйдър от Блекмор.

Лордът стоеше в далечния ъгъл, а очите му бяха като обладани от духове. Той все още беше сурово красив, но за пръв път, след като го беше срещнала, около него се носеше уязвимост. Напомняше ѝ повече на изгубено момче, отколкото на свиреп рицар, какъвто знаеше, че е.

– Страйдър? – тихо го повика тя.

Не изглеждаше да я е забелязал.

– Страйдър! – извика по-силно, докато го доближаваше.

Започваше да се притеснява за здравия му разум.

– Трябва да се махнеш от тук, Роуина – отвърна той с нисък глас, погледът му искреше от объркани чувства.

– Защо?

Той се отдръпна от нея, така че гърбът му бе всичко, което виждаше от него.

– Не искам да ме виждаш такъв.

– Какъв? – попита тя с гримаса, опитвайки се да разбере защо ще иска да е сам, когато беше ясно, че не иска уединение. – Уплашен?

Дъхът му се накъса.

– Бих предпочел да ме обесят, отколкото да ме заключат тук.

Сърцето ѝ се сви от думите му и нежност се разнесе в нея. Горкият Страйдър. За него това беше най-лошият му кошмар. Тя скъси разстоянието между тях, но се въздържа да го докосне, както копнееше. Не беше сигурна дали докосването ѝ щеше да му помогне, или да му причини още повече мъка.

– Всичко ще бъде наред, Страйдър. Аз съм тук с теб.

Той прокара длан по лицето си, сякаш се бореше с образи в ума си. Като че ли преживяваше ад – толкова невъобразим, че всеки момент щеше да умре от това. Толкова много ѝ се искаше да го утеши, че я болеше от неспособността ѝ да направи нещата по-добри за него.

– Не можеш да бъдеш тук заради мен – изръмжа ѝ той.

Завъртя се и я изтика към затворената врата.

– Не разбираш ли? Имам нужда да напуснеш.

– Защо?

– Защото! – извика Страйдър, после снижи гласа си и заговори между стиснати зъби. – Защото бях отговорен за Саймън и Рейвън. Аз трябваше да ги защитавам. Вместо това позволих на един идиот да ни раздели и след това аз позволих всички те да бъдат пленени. Аз бях глупав и арогантен и... Трябва да се махнеш. Моля те.

Роуина обхвана лицето му в длани и се опита да го накара да разбере нещо, което тя самата не разбираше наистина. Самата тя не знаеше защо е тук освен факта, че да го остави сам, я нараняваше. Не можеше да понесе мисълта за това.

– Няма да те оставя сам в това ужасно място. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Страйдър искаше да повярва в това. Имаше нужда от това, но точно в момента, миналото се въртеше из ума му с ужасна яснота. Можеше да подуши вонята на разрушение и ад. Да чуе писъците на приятелите си, молбите им, че предпочитат да умрат, отколкото да страдат още един ден.

Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

– Не се намираш в Утремер – въздъхна Роуина, протегна се и го докосна по ръката. – Ти си тук с мен, в Англия.

Той се фокусира върху нежното ѝ лице, върху светлозелените ѝ очи, които му показваха състрадание и топлина. Не омраза. Не, нямаше омраза или презрение. Само състрадание.

Лицето и емоциите ѝ му помогнаха да се откъсне далеч от ужасите на миналото си. Очите ѝ, косата ѝ, докосването ѝ...

Тя беше настоящето. Не беше част от миналото му.

Съсредоточи се върху това и се хвана здраво за него.

Роуина пое дълбоко дъх и осъзна, че е достигнала до Страйдър. Очите му вече не бяха стъклени. Бяха остри и фокусирани и вперени в нея с желание, което накара тялото ѝ да гори. Накара я да потрепери и незабавно да почувства нужда. Бог обичаше този мъж, но имаше нещо в него, което беше безспорно неустоимо за сетивата на една жена.

Опитвайки се да разсее и двама им, тя го пусна и каза:

– Кажи ми какво се случи тази сутрин. Защо те обвиняват в убийство?

Той пое дълбоко дъх, сякаш за да почерпи сила и да се пребори с внезапния гняв, който тя видя да проблясва в очите му,

– Не знам. В един момент бях заспал, а в следващия – Хенри беше там със стражите си. Те заявиха, че съм бил видян отново в средата на нощта да напускам палатката на Роджър. Опитах се да споря, но един от хората на краля видя туниката ми върху стола и каза на Хенри, че прилича на парчето, което са намерили в ръката на Роджър.

– Кой би искал да те обвини в такова престъпление?

Той сви рамене.

– Не знам. Дори не мога да си представя, защо някой би направил нещо такова.

Лицето му се втвърди и се превърна в образа на рицаря, който бе зърнала онази вечер, когато Сирил беше обидил Кит. Това беше Страйдър от легендата. Онзи, който караше пораснали мъже да бягат от ужас пред гнева му.

– Но чиято ѝ да е отговорността, е по-добре да даде последната си изповед. Веднъж да се махна оттук, кълна се, че ще убия онзи, който го е направил.

Тя не можеше да го вини. Не заслужаваше да е заключен в това отвратително място.

– Мъжете ти действат по този въпрос. Те ще намерят асасина.

– Не – каза той, гласът му беше надебелял от съмнение. – Той е прекалено умен за това. Който е стигнал до нещо като това, да се промъкне в палатката ми и да разкъса туниката за едно уличаващо парче плат, няма да бъде толкова глупав. Няма да атакува, докато съм заключен тук.

– Но защо е набелязал теб, а не някой друг?

– Тръгнал е след Братството. Сигурен съм в това. Какъв по-добър начин да ни го върне от това, да ме обвинят за убийството на братята ми?

Тя се намръщи на думите му.

– Роджър е бил един от вас?

– Да. Не беше активен участник. Не общуваше с останалите и в затвора и след като излязохме от там. Не мога да си представя защо някой би го наранил.

Очевидно убиецът им не беше толкова открит с деянията си. Изглежда, един член на Братството беше също толкова добър, колкото друг.

– Но как е взел туниката ти без ти или някой от хората ти да го видите?

– Всеки може да реши да влезе в палатката ми.

– Без да бъде забелязан? – настоя тя.

Той ѝ се намръщи.

– Какво имаш предвид?

– Възможно ли е асасинът да е един от мъжете, на които се доверяваш?

Страйдър млъкна, докато мисълта кръжеше из ума му. Бързо я пренебрегна, преценявайки всеки един от обкръжението си.

– Не. Моите мъже никога не биха направили подобно нещо.

– Откъде знаеш?

– Назир и Зенобия казаха, че са намерили вестоносец, който е знаел за други убийства. Очевидно асасинът действа от известно време. Има трупове в Руан, Ница, Хамбург, Фландрия...

– Турнирни градове?

Страйдър се поколеба.

– Да. Не бях помислил за тази връзка.

Сега се чувстваше като глупак, че не е осъзнал това веднага след като Назир му беше казал за убийствата.

– Убитите сред участниците ли са били?

– Не знам. Не попитах, но Назир ще знае.

Мислите на Страйдър се въртяха, докато си спомняше теориите на Назир кой иска всички им мъртви и кого биха пратили сарацините, за да ги убият.

– Назир може и да е прав. Убиецът може да е европейски рицар, изпратен от тях.

Роуина кимна в знак на съгласие.

– Някой, на когото останалите вярват. Някой, който може да влезе в палатките им като приятел.

Това беше наистина отрезвяваща мисъл, че някой може да е навън, дори в този момент, и да се придвижва из тълпата. Един от тях и все пак някой склонен на убийство в името на враговете им...

Вратата се отвори, за да се покаже стражът, който държеше меча си изваден, сякаш очакваше Страйдър да го атакува.

Изумен, графът беше шокиран от това, което видя после. Няколко прислужника влязоха, носейки разнообразие от неща за удобство. Одеяла, възглавници, нови чаршафи, дрехи за преобличане, кошница с храна, стомни с вода и ейл, малко тоалетни принадлежности и дори полирана лютня.

Те оставиха нещата долу, близо до леглото.

Роуина им благодари, преди да ги оставят отново сами.

– Какво е всичко това? – недоверчиво попита той, докато отиваше да провери нещата.

Тя пристъпи след него, присъствието ѝ наелектризираше и затопляше.

– Не исках невинен мъж да страда и Елеонор се съгласи.

Отиде до кошовете и измъкна чисти одеяла и възглавници, след което ги постави на леглото.

Страйдър беше поразен от вниманието ѝ. Никой никога не беше правил нещо за негово добро. Мъжете му рядко мислеха за комфорта му, а Кит... той се оплакваше като стара мрънкаща жена, ако го помолеше дори да си повдигне веждата.

Беше залят от добротата ѝ.

– Не трябваше да правиш всичко това.

Тя се изправи от положението, в което оправяше леглото му.

– Какво се предполагаше, че трябва да сторя? Да те оставя тук да страдаш ненужно, когато и двамата сме наясно, че не си убил Роджър или Сирил?

Той не знаеше кое го изненада повече, убеждението ѝ или присъствието.

– Защо си сигурна, че съм невинен? Ти едва ме познаваш.

Тя взе ръката му в своите. Страйдър преглътна от мекото усещане за плътта ѝ върху неговата, от огъня, който изпрати през тялото му, право към слабините му.

– Прав сте, милорд. Не ви познавам достатъчно добре, за да го твърдя със сигурност. Но вярвам на инстинктите си и те ми казват, че не сте чудовището, за което ви мислят онези хора отвън. Ако беше, никога нямаше да съм тук – тя го погледна прочувствено. – Вярвам в теб и в твоите мъже. Така че ето ме тук.

– Аз не съм подходящ за теб, за да си тук с мен.

Хватката ѝ върху ръката му се стегна, изпращайки друга вълна на желание през него, докато той си представяше какво би било усещането за тази ръка, плъзгаща се по гърба му, придържащ го близо до тяло, което само искаше да вкуси.

– Знам – каза тя тихо.

– Дворът ще бъде скандализиран – предупреди я той, нуждаейки се думите да бъдат изречени както за негово, така и за нейно добро.

Тя сви рамене равнодушно, докато пускаше ръката му и се върна към оправянето на леглото му.

– Те ме презират така или иначе. Остави ги да клюкарстват, след като се налага. Ако съм късметлийка, ще ме дамгосат за такава блудница, че никой мъж не ще ме има.

Страйдър преглътна остро при думите ѝ, докато гняв унищожаваше желанието му. Той я издърпа далеч от леглото си, за да я погледне в лицето.

– Никога не се шегувай с това.

Роуина прехапа несигурно устни. Гневът в тона му я изненада. Докато говореше с него, беше лесно да забрави, че е свиреп рицар, способен да убива.

– Съжалявам, Страйдър, само се опитвах да разведря настроението ти.

Чертите му се отпуснаха заедно с хватката му върху ръката ѝ.

– Ти направи това в момента, в който пристъпи през онази врата.

Роуина му се усмихна, а думите му накараха сърцето ѝ да забие силно.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че той я придърпа близо до себе си и я целуна шумно по устните. Тя се отпусна върху него, когато в тялото ѝ избухна желание.

Неговата сила. Неговата мощ. Беше нещо, което никога не бе познавала. Ако упадъкът имаше вкус, то той щеше да бъде като устните на Страйдър. Никой мъж не трябваше да е толкова изкушаващ. Не беше учудващо, че жените го преследваха така.

Той използва времето си, за да изследва устните ѝ, да вкусва сетивата ѝ с езика си, докато тя го държеше в ръцете си.

А в задната част на ума си се чудеше, какво ли щеше да бъде да познае библейски този мъж, който я целуваше толкова нежно...

Водолея издърпа кинжала си от сърцето на вестоносеца и избърса острието в туниката на мъжа. Беше хубаво, че бе видял пратеника да се спотайва в сенките близо до замъка. Всеки друг щеше да го помисли за прислужник, но той познаваше сарацинския шпионин, когато го видеше. Имаха отличителна походка, която никога не можеха да скрият.

И така, тук имаше друг асасин. Проклятие. Сарацините го бяха предупредили, че ще го държат под око, че никога няма да се освободи от тях, докато не изпълни договора си. Но след всичкото това време беше подмамил себе си с фалшиво чувство на сигурност.

Още по-глупав беше да мисли дори за минута, че е свободен от договора. Че някога ще се освободи от миналото си.

Те бяха тук. Бе съмнение имаха намерение да го убият.

Много добре. Не можеше да бяга завинаги.

И когато беше притисната към стената, лисицата винаги атакуваше. Беше време да покаже на господарите си какво точно беше научил в ръцете им.

Внимателно той обви тялото на сарацина в одеяло и го върза здраво. Нямаше да е добре, ако някой намери друго мъртво тяло, докато Страйдър беше заключен. Особено такова на сарацин. Щеше да предизвика прекалено много въпроси и подозрения.

Водолея внимателно скри тялото в палатката си, правейки всичко възможно никой да не го види. Постави го под леглото си и се увери, че никой няма да го забележи, ако влезе в жилището му. Не че някой щеше да го направи.

Кралският двор го отбягваше като чумав просяк. Което беше добре, превръщаше убиването в лесно изпълнение.

Щеше да се отърве от тялото след падането на нощта. След всичко заличаването на подобни доказателства беше едно от многото неща, които бе научил доста добре в ръцете на сарацините.

Твърде лошо бе, че не бяха осъзнали какво ще се случи, когато освободяха лисицата обратно в дивия свят. Нямаше да позволи да бъде извикан или накаран да мълчи. Никога.

Извади пергамента от чантата на мъртвия мъж, седна и отново го прочете.

Беше адресирано до друг асасин тук, по средата на тържествата по повод турнира с нареждане да убие Водолея и някой, наречен Чакала. Така да бъде. Начинът да бъде убита усойницата, бе да се отреже главата ѝ.

Всичко, което знаеше, бе, че писмото е адресирано до Скорпиона. Според съобщението той беше някой от тях, изпратен да убива също както Водолея.

Твърде лошо, че пратеникът се беше нанизал на кинжала на Водолея, преди да успее да даде описание на Чакала или Скорпиона.

Нямаше значение. Щеше да намери Скорпиона и да го убие.

Въздъхвайки, Водолея скри чантата на вестоносеца заедно с тялото, постави фалшива усмивка на лицето си и излезе навън, за да се присъедини към останалата част от двора на Хенри, за да намери Скорпиона.

– Сигурна ли си, че това училище ще те направи щастлива? – попита Страйдър, докато Роуина лежеше сгушена до него.

Това беше най-щастливото усещане, което Роуина бе познавала някога.

Той беше удобен и топъл. Повече от приятел, усещаше го сигурен и успокояващ – неща, които не трябваше да изпитва, докато е в компанията на рицар. И все пак той я даряваше с такова чувство на въодушевление, че тя не искаше нищо повече от това да го целуне отново и отново, и отново, докато и двамата не изгубят дъха си.

Спри да мислиш за устните му...

Така че тя наведе поглед към мускулестото му бедро и отговори на въпроса му.

– Да. По-добре от това да бъда роб на мъж, който ще гледа на мен само като на кобила за разплод на децата му.

– Наистина – съгласи се той, а думите му бяха леко слети. – Щеше да ми е омразно да бъда кобила за разплод на мъж.

Роуина се засмя на нелепия образ. Тя наклони глава назад, за да го погледне.

– Пиян ли сте, милорд?

– Да – призна той с усмивка, докато галеше бузата ѝ с мазолестата си ръка, – но само малко.

Тя му изцъка и издърпа бокала му далеч.

Страйдър се присмя на жеста ѝ.

– Защо се безпокоиш, Роуина? Няма къде да отида и няма нищо по-добро, което да правя, от това да се напия до ступор.

По някаква причина това я ядоса. Със сигурност тя не беше онази, която желае бутилка или изпитва желание да се бие, но нещо в пораженческите му думи я ядоса.

– Това ли правиш, когато си победен?

Очите му искряха като син огън. Дори страните му се оцветиха от топлината на гнева му.

– Никога не съм бил побеждаван. Нито ще бъда – настойчиво каза той. После се успокои едва-едва. – Само изчаквам да дойде времето.

– За какво?

– За момента, в който ще съм извън килията и ще съм способен да причиня щети на онзи, който ме вкара тук. Ще издърпам вътрешностите му през носа му и ще танцувам около червата му.

Роуина присви очи от ужасния образ. Сви се от самата мисъл.

– Моля те, Страйдър. Моля се да се шегуваш и да говориш от желание, а не заради истински опит.

Той премигна срещу нея.

– Не, никога не съм танцувал върху нечии черва. Но бих се радвал да го направя поне веднъж – вдигна бокала си, преди да продължи: – Нетърпимо ме безпокои всяка неправда, която видя. Не мога да понеса мисълта, че там навън има убиец, който чака да нападне следващата си жертва.

Той отпи още една глътка.

– Заради това ли Братството е толкова важно за теб?

– Да – той въздъхна и остави бокала настрани. – Всеки човек, който спася, е още една победа срещу злото, което пирува в този свят и няма да спра, докато всеки пленник не бъде свободен.

Нейният рицар си беше поставил доста голяма цел.

– Така че никога няма да спреш? Никога няма да познаеш брак или семейство?

– Брак – той изплю думата, сякаш беше отрова върху езика му. – Това е безбожен съюз между двама и с каква цел? Да направи и двамата нещастни.

Роуина се сви от неприязънта му. В действителност самата тя често изричаше подобни неща, но дълбоко в себе си не ги мислеше. Не, бракът можеше и трябваше да бъде прекрасен съюз.

– Не вярвам, че трябва да бъде по този начин – каза тя, признавайки му истинските си мисли. – Представи си брак, в който мъжът и жената се уважават един друг. Където те са партньори и съюзници.

Той изсумтя.

– Ти си трезва и говориш повече глупости, отколкото аз, когато съм пиян.

Страйдър отметна косата от врата си, където ужасен белег се извиваше по гърба му. Сигурно е било много болезнено, когато го е получил.

– Виждаш ли това?

– Да – каза тя, проследявайки изпъкналата, избеляла кожа с върха на пръста си.

Тя наблюдаваше, докато студени тръпки се спуснаха по врата на Страйдър, но те изобщо не притъпиха яростта в очите му.

– Баща ми ми даде това, когато се опитах да го спра да не убие майка ми. Обърна се към мен и каза, че не съм му син.

Гласът на Страйдър беше празен, докато ѝ разказваше, сякаш за някой друг и все пак, докато тя гледаше в очите му, съзря мъката, която прикриваше. Скръбта.

– Още мога да видя омразата на лицето му, докато ме обявяваше за нечестно, безполезно копеле.

Кристалният му поглед се спря върху нейния и я изгори със силната си искреност.

– Знаеш ли, аз съм. Кит не ми е наполовина брат. Ние сме пълни братя.

Неговото признание я зашемети.

– Той знае ли?

Страйдър поклати глава.

– Заклех се на майка ми, че никога няма да изрека дума за това на никой. И не съм, досега. Точно заради това земите и титлата на Блекмор не означават нищо за мен. Те не са наистина мои.

Роуина остана смълчана, когато осъзна, че току-що Страйдър ѝ беше поверил тайна, която можеше да го съсипе. Ако тя споменеше и дума за статута му на копеле, той щеше да изгуби титлата и земите си.

Не че щеше да го направи. Как щеше да предаде този мъж, когато той току-що беше разголил душата си пред нея?

Тя се протегна и постави длан върху наболата му страна.

– Ти имаш правото на титла повече от който ѝ да е мъж, когото познавам – каза искрено Роуина. – Ти си единственият рицар, който е мил. Честен.

Той изсумтя на това.

– Може би имаш нужда да излизаш по-често.

Тя се усмихна, когато той използва думите ѝ срещу нея.

– Излизам достатъчно често, за да знам истината.

Той наведе глава и я целуна нежно по устните. Вкусът на Страйдър и виното връхлетяха в главата ѝ и я замаяха. Целувката му беше страстна, изискваща.

Бездиханна, Роуина не протестира, когато той положи гърба ѝ на пода. Съществото ѝ гореше от интимния контакт на тялото му, долепено към нейното, докато тежестта му я притискаше надолу, хващайки я в капан.

Това беше най-удивителното нещо, което беше изпитвала. Мускулестото му, твърдо тяло лежеше изцяло върху нея. Гърдите му до бюста ѝ, краката му до нейните.

Дълбоко заровения в нея огън се разгоря, оставяйки я сгорещена и копнееща.

Страйдър ближеше и закачаше устата ѝ, искаше да вкуси повече от нея. Не, нуждаеше се да вкуси повече от нея.

Вкусът и ароматът ѝ бяха всичко, за което можеше да мисли. И усещането за нея под него беше повече, отколкото смъртен мъж можеше да понесе.

Той трябваше да я има...

Страйдър се отдръпна от нея с дълбок стон, роден от голяма болка и усилие.

– Трябва да си тръгнеш сега, Роуина.

Тя се намръщи с невинен и открит поглед.

– Защо?

– Защото те искам прекалено силно, за да бъда джентълмен, а и пих прекалено много. Ако не напуснеш сега, ще те взема и ще ти покажа физическата страна, за която пишеш във всички онези песни.

Роуина преглътна от дълбокия му, дрезгав глас. От обещанието, което ѝ даваше и от избора.

Можеше да види нуждата в очите му, докато я наблюдаваше отблизо. Да види голото желание за нея.

Върви.

Не го направи. Всъщност винаги се беше чудила какво ли щеше да е усещането да приеме мъж в тялото си. Елизабет и Джоан отдавна бяха изгубили девствеността си. Късно вечер, след като всички си бяха легнали, те често ѝ бяха разказвали какви са мъжете.

Роуина винаги е била прекалено изплашена за себе си и за положението си, за да опита това, което правеха те.

Но за пръв път, след като Джоан се беше върнала от първата си уговорена среща цялата с порозовели страни и пълна с подробности, Роуина почувства смелостта ѝ да се надига.

Искаше да опознае този мъж. Нямаше никакъв смисъл. Беше прекарала целия си живот, опитвайки се да убеди мъжете да оставят мечовете си и все пак беше на път да даде най-ценното си притежание на рицар.

Но той не беше кой да е рицар.

Той беше Страйдър от Блекмор.

– Ще ме нараниш ли? – попита тя, припомняйки си как Бриджит бе плакала в нощта, през която беше за пръв път с мъж.

Макар да беше менестрел, той не бе никак нежен с приятелката ѝ.

Страйдър беше обиден от въпроса ѝ.

– Как бих могъл да те нараня някога?

Поемайки дълбоко дъх за кураж, тя обхвана лицето му с ръце и се насили да говори от сърце.

– Тогава съм твоя, милорд.

Страйдър не можеше да диша, докато думите ѝ поразяваха замъглените му сетива. Със сигурност тя нямаше наистина да го остави...

– Не разбираш ли какво ти казвам?

– Девствениците не са глупави, милорд – отвърна тя и зарови пръсти в копринената му черна коса, изпращайки тръпки надолу по цялото му тяло. – Аз съм напълно пораснала жена и съвършено разбирам какво искаш от мен. И аз желая да ти го дам.

Тогава той се върна на устните ѝ и остави цялата сила на желанието му да препусне през него. От толкова дълго време беше затворен към света, неспособен да се обърне към ласките на жена.

Колко иронично, че сега със сетива, притъпени от вино, умът му беше странно бистър и напълно осъзнаващ.

Изпитваше чувства към нея толкова дълбоко в себе си, че тялото буквално го болеше. Не знаеше какво има в нея, но тя докосваше нещо в него – някаква чужда част, за която никога не беше подозирал.

Точно сега се нуждаеше от физическа връзка с нея.

Имаше нужда да я усети увита около себе си, докато се изгубва сред мекотата на женското ѝ тяло.

Роуина беше нервна и дори малко изплашена, когато Страйдър достигна разхлабения корсет на роклята ѝ. Този момент беше необратим. Веднъж след като го допуснеше в тялото си, нямаше да има връщане назад.

Завинаги щеше да се промени.

Щеше да знае неща за света и най-вече за мъжа в ръцете си, каквито не беше подозирала преди.

Но вече знаеше за Страйдър истини, за които никой друг не подозираше.

Тя изстена, когато той плъзна устни по врата ѝ и подразни кожата ѝ с езика си, а после и със зъби. Макар приятелките ѝ да описваха физическия акт, те никога не бяха споменавали поразителното вцепеняване, което чувстваше сега. Начина, по който тялото ѝ пламтеше от докосването му. Неопределения страх, който я оставаше бездиханна и слаба дори когато желанието и любопитството я превземаха.

Страйдър се отдръпна от нея и издърпа туниката си над главата.

Роуина се протегна и прокара ръце по изваяните му рамене. Те бяха твърди и изпълнени със сила. А начинът, по който се огъваха, когато се движеше...

Беше повече, отколкото можеше да понесе.

Той се разположи между разтворените ѝ бедра. Платът на роклята ѝ беше обхванал краката ѝ, докато той разхлабваше долната ѝ риза.

– Страхуваш ли се от мен, Роуина? – попита той.

Дъхът му гъделичкаше кожата на бузата ѝ.

– Не ме е страх от теб, Страйдър.

От себе си се боеше. И от тези опияняващи чувства, които я караха да му се предлага.

Той ѝ се усмихна с тези трапчинки, преди да отдръпне настрани горната част на роклята ѝ и да оголи дясната ѝ гърда. Топлина опари страните ѝ, когато той наведе глава и пое стегнатото ѝ връхче в устата си.

Тя изскимтя от желание, придърпа главата му към себе си и го задържа, докато той я вкусваше. Чувстваше всяко докосване на езика му дълбоко в тялото си, през целия път до корема си, който се присвиваше с всяко захапване.

Страйдър изстена от вкуса на Роуина. Ръцете ѝ бяха дълбоко заровени в косата му. Кадифето на роклята ѝ галеше кожата му, но не беше изобщо толкова меко, колкото бледата ѝ, нежна кожа.

Внезапно той намрази роклята, която я пазеше от него. Целувайки зърното ѝ, той се отдръпна назад достатъчно, за да издърпа плата надолу по тялото ѝ.

Дъхът му секна при вида на горната гола половина на тялото.

Тя беше изплашена, Страйдър знаеше това. Можеше да го усети и все пак тя не каза нищо, докато той свличаше роклята ѝ все по-надолу, докато най-накрая можеше да види онази част от нея, която желаеше най-силно.

Роуина беше унижена да лежи гола пред него. Беше се облякла толкова бързо, че дори не беше помислила да сложи чорапи или обувки.

Беше напълно гола пред него: физически и емоционално.

Той я издърпа да седне и я целуна леко по устните.

– Красива си – прошепна той. – Определено си заслужава да се пропилеят няколко сладникави думи.

Тя беше поразена срещу него.

– Трябва ли да съм поласкана от това?

Но дяволитото му очарователно изражение ѝ каза, че не беше искал да я обиди. Просто се закачаше с нея.

Роуина наблюдаваше тихо, докато Страйдър се доразсъбличаше. Имаше нещо странно в това да лежи гола с него в килията му. Но поне нямаше прозорци към двора. Единственият беше разположен високо в стената, далеч над главите им. Никой не можеше да ги види.

А ѝ те говореха достатъчно тихо, че никой да не може и да ги чуе.

– Някога докосвала ли си мъж, Роуина?

Тя поклати глава.

Той взе ръката ѝ в своята и целуна отворената ѝ длан, след което бавно я придвижи до ерекцията си. Тя прехапа устни в очакване, преди той да постави ръката ѝ върху себе си.

Той затвори очи и изсъска от удоволствие, докато тя нежно изследваше твърдата му мъжественост. Беше толкова странно нежно и все пак твърдо като скала. Не можеше да си представи какво щеше да бъде да го поеме в себе си.

Но скоро щеше да разбере.

Плъзна ръката си надолу по кадифената му дължина, докато можеше да го обхване.

Страйдър наведе глава, за да дразни гърдите ѝ, докато тя изследваше онази част от него, която беше толкова невероятно различна от нея.

Той застана на колене и обхвана лицето ѝ в ръце.

– Нямаш идея колко много искам да те взема, Роуина. Колко отчаяно искам да те яздя.

– Да ме яздиш?

– По скандални начини.

Очите му бяха нежни, когато целуна ъгъла на устните ѝ. После се придвижи надолу. Този път едва докосна с език гърдите ѝ, преди да се спусне към корема ѝ.

Избута я назад върху ръцете ѝ, докато прокарваше устни надолу и все по-надолу.

– Страйдър?

Той не ѝ отговори, докато с лакът раздалечи краката ѝ, след което зарови устни в нея.

Роуина падна назад от невероятното чувство да го усеща там. Можеше да се закълне, че вижда звезди, докато езикът му ѝ правеше невероятни неща.

Страйдър не бързаше, докато дразнеше и измъчваше тялото ѝ. Беше мечтал да предяви претенции върху нея от първия момент, в който се бяха срещнали и тя се беше хвърлила в ръцете му. Сега, след като я имаше, искаше да ѝ отдели достатъчно време. Да изследва всеки сантиметър от тялото ѝ, докато и двамата не бъдат задоволени и изтощени.

И когато Роуина свърши заради него, той се усмихна, но все пак не спря. Отказа да го направи. Искаше тя да опознае цялостното усещане от първия си оргазъм.

Ръмжейки, той погледна нагоре, за да види удоволствието върху лицето ѝ, докато тя се извиваше и стенеше.

Беше красива гледка.

Страйдър изчака, докато последният трепет я напусна и тя се замоли за милост. Прокарвайки пътя си нагоре с целувки, той беше повече от готов да ѝ разкрие остатъка от женствеността ѝ.

Раздели нежно краката ѝ и положи тялото си внимателно там, така че да причини възможно най-малко болка с бедрото си.

Роуина се стегна, когато почувства върха на мъжествеността му срещу себе си.

Страйдър взе ръката ѝ в своята и я хвана здраво, миг преди да се плъзне в тялото ѝ.

Тя изплака в момента, в който той я изпълни. Чуждата пълнота беше шокираща и все пак странно приятна.

Значи това беше плътското желание, помисли си тя, когато той се задържа неподвижен, докато тялото ѝ се нагоди към размера му.

Това беше усещането да е притежавана от един мъж.

Тя се беше чудила много пъти, но никоя мечта не можеше да се сравни с чувството да му се отдаде. Да, имаше болка, но особената близост, която изпитваше към Страйдър, бе много повече.

Той задържа дъха си, докато се бореше с нуждата вътре в себе си, да я язди силно и бързо. Животинската част от него не искаше да бъде нежен, но той нямаше да я нарани.

Тя му беше дала това, което нито една дама не беше направила. Нарочно отбягваше девственици от страх от хомота на брака.

Роуина не искаше да го хване за съпруг. Нито желаеше да го обяви за трофей. Тя споделяше себе си с него. Предлагаше му утеха и топлина.

Никога не беше чувствал нещо такова.

Тя беше нещо специално за него по начин, по който никоя друга жена не е била. Съмняваше се, че някоя друга жена може да означава нещо повече за него, отколкото тя точно сега.

Роуина почти изплака от изумителните си емоции, когато Страйдър нежно целуна ръката, която беше обхванал със своята, докато погледът му изобщо не се откъсваше от нейния. Бавно и леко той започна да се движи между краката ѝ.

Тя обви тялото си около него, сякаш усещаше сдържаната му сила. Беше невероятен. Можеше да повали мъж с един удар и все пак ето го тук, с нея дори по-нежен от благороден менестрел.

Фактът, че знаеше на какво е способен, правеше нежността му още по-затрогваща.

Чуваше задъханото му дишане, докато надигаше бедрата си, за да го поеме по-дълбоко.

Страйдър се опита да я изчака, но това не беше възможно. Прекалено скоро той почувства удоволствието му да се надига, докато вече не можеше да го задържи. Ръмжейки дълбоко в гърлото си, той зарови лице във врата ѝ и вдиша сладкия ѝ аромат, преди да се освободи в нея.

Роуина лежеше неподвижно, докато той я държеше. Сърцето му биеше срещу гърдите ѝ, а накъсаният му дъх милваше ухото ѝ.

– Благодаря ти, ma petite9 – прошепна той.

Роуина го стисна здраво.

– Удоволствието беше мое, милорд.

Страйдър я целуна, докато се отдръпваше. Тя беше удивителна. Бяха му казвали, че девствениците най-често плачели по време на първия им път, и все пак нямаше сълзи в очите на Роуина.

Вместо това тя гледаше към него като жена. Заситена. Доволна и приветлива.

И точно тогава той знаеше, че трябва да направи правилното нещо за нея. Без значение от неговите убеждения по въпроса.

Без значение от здравия му разум.

Честта му го задължаваше.

Поемайки дълбоко дъх, той се насили да произнесе думите, които се беше заклел пред себе си, че никога няма да изрече.

– Ще се омъжиш ли за мен, Роуина?

Тя погледна към него, премигна два пъти и избухна в смях.

9 малката ми (фр.ез.) – Б.пр.