Мрачният рицар

Епилог

Уитърнси, Англия

Три месеца по-късно

Кристиан от Акрa седеше в салона на единствената странноприемница в града, довършвайки вечерята си в усамотение, докато останалата част от обитателите на хана ядяха и пиеха шумно около него. Беше прекарал тук последните четири дни, в очакване да се срещне с Пейгън и Локлан МакАлистър. Планът бе да обединят силите си. Всички те бяха по следите на убиецът на Лизандър, за който се говореше, че е поел в тази посока с братята си. Ако убиеца на Лизандър бе някъде наблизо, Кристиан щеше да го намери и да го накара да плати за това, което бе взел от тях. И ако Локлан бе научил нещо полезно за изчезналия му брат, то това щеше да зарадва Кристиан още повече. Но в края на деня единственото нещо, което имаше значение за него, бе да направи така, че душата на Лизандър да почива в мир.

Изпивайки последната глътка от бирата си, Кристиан остави пари на масата, след което се отправи към стаята, която бе наел. В моменти като този, той почти мразеше това, че пътува сам. Особено откакто Назир и Зенобия се бяха отделили от неговата компания. Бяха заминали само преди ден по пътя си обратно към Утремер. Но все пак Кристиан бе избрал да живее живота си сам. Освен това бе прекарал голяма част от детството си в уединение в манастирска килия, където братята забраняваха разговорите. Те използваха ръцете си, за да говорят един с друг. Никога устата си. Така че тишината и самотата не бяха нищо ново за него.

Кристиан стигна до стаята си в края на коридора и отвори вратата. Спря рязко, когато видя фигурата, чакаща там.

Дребен на ръст, неизвестният човек бе облечен в дълга черна кадифена пелерина, която не му даде никаква информация за пола или националността му.

– Да не сте влезли в грешната стая? – попита той, мислейки, че това може би е друг пътник.

Фигурата се обърна към него.

– Зависи – отговори тя, а гласът ѝ бе гладък и чувствен, примесен с акцент, който не разпознаваше. – Ти ли си Кристиан от Акрa?

– Кой го търси?

Жената се придвижи напред и смело дръпна тънка златна верига около врата му, където от часа на раждането му почиваше кралският символ на майка му.

– Да – каза тя, пускайки го отново на гърдите му от външната страна на черните монашески дрехи. – Наистина вие сте този, когото търся.

– А вие сте?

Елегантните ѝ ръце се показаха от тъмните гънки на пелерината ѝ, за да я разкопчеят. Преди той дори да успее да си поеме дъх, тя я остави да се свлече на пода с леко изсвистяване и тежко тупване.Челюстта на Кристиан увисна, когато я видя да стои там съвсем гола, без нито една дреха, която да краси неопитомената ѝ прелест. Дълга черна коса се спускаше по раменете ѝ, покривайки гърдите ѝ, докато крайчетата гъделичкаха тъмния триъгълник между бедрата ѝ.

– Коя съм аз? – попита тя. – Аз съм съпругата ви и съм тук, за да предявя претенциите си. Поне за през нощта.

Край