Мрачният рицар

Глава 11

Да се види с Деймиън Сейнт Сиър се оказа много по-сложно от това да се срещне с краля.

Покоите му бяха точно до тези на краля и кралицата. Всъщност той беше пътувал от Хексъм до тук в тяхната царствена компания и почти изцяло се беше усамотил от пристигането им.

За разлика от останалите благородници, той никога не ядеше в голямата зала нито пък дръзваше да тренира навън с останалите рицари. Неговото време на арената беше запазено за съмване или по зазоряване само с най-прославените от наставниците и в тези периоди не беше позволено на никой друг рицар да се доближава близо до арената.

Това я накара да се чуди как Свен изобщо беше зърнал страните на мъжа особено след като принцът носеше позлатена маска върху горната част на лицето си. Никога не беше виждан без цялото наметало, дори в средата на лятото, с вдигната качулка, за да покрие маската.

Не че тя знаеше как изглежда тази маска. Само беше чувала другите придворни да клюкарстват за нея. Много твърдяха, че е бил изгорен като младеж и се опитваше да скрие тези белези. Други казваха, че е обезобразен по рождение и че никой никога не беше зървал истинското му лице или коса.

Но ако Свен беше прав за надписите...

– Той ще ви приеме, милейди.

Роуина изпусна облекчено дъх, когато прислужникът му отстъпи назад и отвори врата, за да я пропусне в частните покои на принца.

Нервна и несигурна, тя влезе бавно в стаята. Беше богато украсена с бургундскочервени завеси по стените, махагонови столове, покрити с плюшени тъмносини възглавници. Имаше затворена врата от дясната ѝ страна, която без съмнение водеше от тази стая към спалнята.

Деймиън стоеше с гръб към нея и гледаше през ъгловия прозорец. Беше висок мъж. Такъв със заплашителен размер.

– Роуина де Витри – той произнесе името ѝ с глас, който беше копринен и спокоен. Дълбок и изтънчен. – Какво води прочутата Дама на любовта в скромното присъствие на мъж като мен?

Тя преглътна и си пожела да знаеше повече за благородника пред нея. Но всъщност едва се носеха няколко клюки за него, и това говореше много за огромното влияние на семейството му.

И за силата на Деймиън.

– Идвам да ви поискам услуга, милорд.

Тогава той се обърна към нея. Роуина не можеше да види нищо от лицето или формата му. Плътното му наметало напълно го скриваше от нея. Дори ръцете му бяха покрити с тъмносиви ръкавици.

Имаше нещо толкова внушително в присъствието му, че я побиха тръпки.

– И каква е тази услуга, която ще искате от мен, милейди?

– Ще се биете със Страйдър от Блекмор...

Той изсъска с толкова омраза, че я накара да подскочи и успя да прекъсне думите ѝ незабавно.

– Простете ми, Роуина. Може ли да ви наричам Роуина?

Сърцето ѝ биеше бясно, тя кимна.

Той се придвижи и застана точно пред нея, така че се извисяваше над крехката ѝ фигура. Тя имаше чувството, че той го направи само за да я сплаши и това беше проработило по-добре, отколкото ѝ се нравеше.

Деймиън повдигна облечената си в ръкавица ръка към брадичката ѝ и повдигна главата ѝ така, че тя едва виждаше очертанията, скрити зад гънките на наметалото му.

– Толкова си красива – въздъхна той. – Мога да видя защо те е взел.

– Извинете ме?

– Никога не се извинявай, Роуина. Унизително е.

Тя се опита да се дръпне, но той сграбчи ръката ѝ и я задържа близо до себе си.

Засмя се мрачно на опитите ѝ да се освободи.

– Няма да си помогнеш, като се бориш с мен, Роуина. Знам всичко за теб и онова копеле. Какво правехте двамата тази сутрин, докато се чувствахте в безопасност в килията му. Кой мислите, че накара Хенри да ви раздели дори след като Елеонор спореше за това?

Тя замръзна при думите му.

– Не знам какво имате предвид.

Хватката му се стегна.

– Разбира се, че знаеш. Без съмнение мечтаеш да го почувстваш в себе си отново дори докато ме гледаш.

Тя се помъчи да се освободи от тираничната му хватка. Как смееше да я държи така!

И все пак той беше на една крачка от два могъщи трона. Никой нямаше да постави под въпрос нищо, което този мъж направеше.

– Шшш – спокойно каза той. Докосването му от твърдо стана успокояващо. – Извини ме за обноските ми. Обикновено не нападам жени, обещавам ти. Просто гневът ми към твоя граф не знае граници. Самото споменаване на името му...

Той я освободи толкова внезапно, че тя в действителност се запрепъва назад от него.

Тъга поглъщаше мъжа. Той сякаш се смаляваше пред очите ѝ.

– Не искай милост или пощада там, където този мъж е засегнат, Роуина. Прекарал съм прекалено много часове от живота си, искайки смъртта му.

– Защо? Какво ви е направил изобщо?

Той не отговори. Вместо това проговори със смъртоносно спокойствие, от което я побиха тръпки.

– Вашата тайна е в безопасност с мен, милейди. Няма да кажа на никого това, което знам за вас двамата. Но ще поискам малка награда за мълчанието си.

Тя се подготви за още жестокост.

– И каква е тя?

Той изчака няколко минути, преди да проговори, и когато го направи, тонът му беше толкова нисък, че тя едва го чу.

– Ако все още вярвате в Бог, тогава кажете една молитва за мен. Той отдавна престана да обръща внимание на молбите ми.

Роуина нямаше как да е по-зашеметена.

– Стража – извика силно Деймиън.

Вратата отвън се отвори незабавно.

– Отведете дамата в безопасност до чичо ѝ.

– Но, милорд...

– Не, Роуина – студено каза той. – Утре самият Бог ще реши съдбата на мъжа. Аз само се надявам, че ще съм инструментът, който най-накрая ще отърве земята от неговата зараза.

Роуина почти не спа. Прекара цялата нощ, въртейки се в леглото, докато думите на Деймиън и омразата му се въртяха из ума ѝ.

Знаеше ли Страйдър с кого щеше да се бие? Беше ли му казал някой злонамерено?

Какво щеше да направи? Но тя знаеше. Никога нямаше да убие мъж, заради чието нараняване се обвиняваше.

Роуина се събуди точно преди да изгрее слънцето, заедно с придворните си дами. Те също бяха прекарали неспокойна нощ и също като останалата част от двора искаха да станат свидетели на изпитанието на лорд Страйдър.

Роуина забърза към арената, но докато дамите ѝ заемаха места на трибуните, които бяха издигнати заради турнира, тя се промъкна зад палатката на Страйдър, където беше отведен графът, за да сложи бронята си.

Имаше повече от дузина стражи около палатката и когато тя приближи, капитанът я спря.

– Той няма право на посетители.

– Моля ви – примоли му се настойчиво тя. – Искам да му кажа само една дума.

– Имай сърце, Босуел – каза друг страж. – Мъжът може да умре тази сутрин.

Капитанът се замисли.

– Пусни я за момент – подтикна го друг. – Той има само няколко минути, преди да започнат. Остави го да напусне този свят със спомена за лицето на хубава девойка.

Лицето на капитана стана сурово, когато я погледна.

– Само момент, така че по-добре да побързате.

Роуина го целуна целомъдрено по брадясалата страна, преди да се втурне в палатката.

Тя спря рязко.

Страйдър стоеше с гръб към нея, докато Кит затягаше връзките на ризницата му. Никога не беше виждала двама мъже, които да изглеждат по-мрачни.

– Все още съм на мнение, че трябваше да приемеш предложението за бягство на Кристиан.

– Няма да бягам, Кит, знаеш това. Мога да се справя с всеки френски шампион.

Кит погледна покрай Страйдър и я видя. Той спря, после освободи брат си.

Рицарят се обърна и погледите им веднага се впиха един в друг, а тя почувства студ да минава през нея.

Кит застана между тях. Той не знае, че е Деймиън. Произнесе безмълвно тези думи към нея.

Роуина се прекръсти и се замоли бронята на Деймиън да го прикрива така, че Страйдър никога да не научи срещу кого се е изправил.

– Ще изчакам навън – каза Кит и ги остави насаме.

Роуина беше поразена да види, че Страйдър изглежда забележително във форма и бдителен толкова рано. Преди да успее да се спре, тя се хвърли в прегръдката му и го притисна здраво.

Страйдър затвори очи и вдъхна сладкия аромат от косата ѝ. За пръв път в живота си мразеше ризницата, която му пречеше да почувства меките извивки, които бяха притиснати към него.

През цялата дълга нощ всичко, което беше правил, бе да мечтае за нея. Да мечтае за вкуса на устните ѝ, да почувства ръцете ѝ върху плътта си.

Сега не изгуби време и наведе глава, за да плени тази уста, която преследваше сънищата му. Изръмжа, когато усети вкуса ѝ и почувства ръката ѝ да стиска косата му.

Той прокара ръце надолу по гърба ѝ, дланите му я обхванаха и я притиснаха още по-близо до него. Искаше да бъде в нея толкова силно, че правеше всичко възможно да не разкъса бронята от тялото си и да я вземе.

Но нямаше достатъчно време за това.

– Най-сладка Роуина – промърмори той срещу устните ѝ. – Благодаря ти, че дойде.

Роуина почувства сълзи да се събират в очите ѝ при думите му.

– Мислеше си, че няма да дойда?

– Не мислех, че ще ти позволят.

Тя му се подсмихна.

– Откога следвам заповедите на другите?

Той се засмя на това и я стисна толкова здраво, че тя извика.

– Извинявай?

Роуина кимна, след което издърпа една от панделките от косата си.

– Какво правиш? – попита той, когато тя я уви около бицепса му.

– Нещо за спомен за вас, милорд. Което да ви донесе късмет.

Той беше смирен от дара ѝ.

– Ти, която нямаш никакво уважение към войната, ми предлагаш нещо такова?

Тя погледна нагоре, а погледът ѝ беше изпепеляващ и искрен.

– Да, Страйдър. Ще видя справедливостта да възтържествува тази сутрин и ти ще бъдеш свободен, така ще ми осигуриш моето право да си избера съпруг.

Той изсумтя на това.

– А аз си мислех, че имаш по-благородни причини за действията си.

Тя се протегна и постави длан на страната му.

– Само те дразня. Не искам нищо да ти се случи днес. Ако се случи така, че умреш, страхувам се, че ще съм много ядосана.

– Не толкова, колкото ще бъда аз – пошегува се той на свой ред. – Освен това продължавам да казвам на всички, че не ме е страх. Нямам равен на бойното поле.

Някой прочисти гърло.

Роуина погледна през рамо и видя капитана да стои на входа.

– Време е.

Страйдър наведе глава. Тръгна напред, но преди да направи крачка, Роуина го дръпна обратно към себе си.

Целуна го бързо по устните.

– Пожелавам ти силата на Херкулес.

Той повдигна ръката ѝ до устните си и положи нежна целувка върху дланта ѝ.

– Ще се видим ей сега.

Роуина кимна, докато капитанът мина по-напред, за да го поведе към арената.

Тя последва мъжете, след това зае собственото си място сред дамите си на трибуната.

– Ето те – каза Елизабет, когато седна до нея. – Започнахме да се притесняваме, че нещо ти се е случило.

Страйдър влезе на арената, която беше заобиколена от стрелци, в случай че решеше да избяга. Не че той щеше да го направи, но това беше обичайно предвид обстоятелствата.

Два меча бяха държани от официални лица в центъра на арената. Всичко, което чакаше, бе приближаването на френския шампион, за го предизвика.

Почти се засмя на мисълта.

Но в момента, в който видя противника си на полето, смехът му замря. Всъщност цялото му тяло се вкочани при вида на френския кралски жакет върху златната броня. И макар че лицето на мъжа беше покрито от най-хубавия му шлем, той го позна веднага.

Това беше Деймиън Сейнт Сиър.

Страйдър изруга.

– Това чувство е напълно споделено – изръмжа Деймиън, когато спря пред него.

Страйдър отново прокле съдбата. Как можеше Хенри да му причини това?

– Не прави това, Деймиън. Преди бяхме приятели, ти и аз.

– А сега сме врагове. Странно е как се обръща съдбата, нали?

Деймиън се протегна за меча си.

– Не те смятам за враг.

Деймиън подхвърли другия меч на Страйдър.

– Тогава си глупак и напълно заслужаваш да умреш.

В момента, в който Страйдър хвана меча си, Деймиън нанесе удар към него. Страйдър едва имаше време да го отблъсне и да се отдръпне от него.

– Не ме карай да те наранявам, Деймиън. Нямам желание да виждам още повече болка, нанесена върху теб.

Деймиън изрева, докато атакуваше с яростта и силата на десет мъже.

Страйдър всъщност трябваше да положи усилие, за да предпази рицаря от нараняване... истинска рядкост. Деймиън не беше научил много през годините, откакто бяха приятели. В онези дни, момчето беше със свободен дух и обичаше шегите.

Най-малкото дете на родителите си, Деймиън беше обичан безумно и от двамата, също както и от по-голямата си сестра – Аликс.

И макар че едва година ги разделяше по възраст, Страйдър винаги бе мислел за Деймиън като за малък брат, който има нужда от защита.

Но мъжът пред него изобщо не беше като момчето, което познаваше. Този Деймиън беше гневен и огорчен. Гневът му искреше като лед в зеленикаво-златистите очи, които гледаха към Страйдър от процепите на шлема на Деймиън.

Страйдър нямаше представа какво бяха причинили сарацините на приятеля му, но беше очевидно, че не го бяха държали с удоволствие заради откуп, както му беше казал, че ще направят.

Деймиън ритна към крака на Страйдър, след което замахна към главата му.

Блекмор едва избегна убийствения удар.

Деймиън пусна меча си, сграбчи го за туниката и го метна към ниската преграда, която разделяше тяхната зона от тази на зрителите.

Страйдър пусна собствения си меч, когато се забориха с ръце. Това не беше битката, която Хенри беше замислил. За Деймиън това беше лично.

И това накара сърцето на Страйдър да се свие. Много пъти се беше опитвал да говори със стария си приятел през последните няколко години само за да получи отказ от мъжете на Деймиън.

– Никога не съм имал намерение да бъдеш наранен – каза Страйдър.

Деймиън изръмжа ниско и дълбоко като страдащо животно, преди да забие юмрука си в рамото му.

Страйдър пое удара, без да трепне.

– Да не си посмял да бъдеш лицемерен с мен, копеле такова. Обещавам ти, че няма да напусна това поле, преди да се окъпя в кръвта ти.

– Това ли искаш? – попита Страйдър, докато избягваше друг удар. – Това ли е, което ще те накара да оставиш миналото настрана? – той свали шлема си от главата и погледна към приятеля си. – Аз все още те смятам за мой брат, Деймиън.

Деймиън го зашлеви през лицето.

Страйдър го погледна, докато вкусваше кръвта на устните си. Облизвайки металния вкус, той се изправи.

– Бий се с мен, проклет да си.

Страйдър поклати глава.

– Не искам да се бия с теб.

Деймиън вдигна глава като чу това, после се обърна, за да вземе отново меча си. Когато отново се изправи срещу Страйдър, студенината в погледа му го накара да потрепери.

– Много добре тогава – отвърна той. – Но преди да те убия и да отидеш в свитъците на писарите като доказан убиец, позволи ми да ти кажа нещо.

– Какво?

– Знам за момчето, към което си нарушил обещанието си Утремер. Водолея.

Страйдър замръзна при тази новина.

– Откъде знаеш това име? – Отвратително чувство мина през него. – Ти?

Деймиън се засмя на въпроса му.

– Де да бях такъв късметлия. Не, не бях аз, но знам много за него. Можех да чуя виковете му в нощите, когато го измъчваха, след като ти и Братството ти го зарязахте. Чувах проклятията му и молбите му да умре.

Страйдър не можеше да диша, когато болката го превзе.

– Той беше мъртъв, когато се махнах.

– Не – каза Деймиън с нотка на злобна радост с гласа си, – не беше. Оживя. Всъщност все още е жив и мрази теб и всички от Братството, които го оставихте, за да страда. Той те мрази дори повече, отколкото аз. Всеки път, когато го биеха, той те проклинаше и се закле, че ще те види мъртъв.

– Лъжеш ме.

Деймиън поклати глава и Страйдър имаше ясното чувство, че бившият му приятел изпитва голямо удоволствие от болката, която му причиняваше.

– Ако се съмняваш в мен, попитай брат си за истината.

Страйдър се намръщи.

– Кит? Какво общо има той с това?

– Кит е Водолея, глупако.

Страйдър беше толкова зашеметен от новината, че едва видя пробождането, което го рани. Той се мръдна настрани, но не достатъчно бързо, че да попречи на острието да разреже ребрата му.

Крещейки от гняв, той се отдалечи от Деймиън и хвана меча си.

Роуина стана на крака, когато видя Страйдър ранен. Тълпата около нея едновременно пое въздух. Никой никога не беше ранявал преди графа. Никой. За разлика от останалите тя знаеше защо Страйдър не се бие с цялата си сила, но когато той хвана меча си и се обърна към Деймиън, тя осъзна, че нещо се е променило.

Вече нямаше съчувствие върху лицето на Страйдър. Само ярост, толкова силна, че дори от разстояние успя да я изплаши.

Страйдър нападна Деймиън като обладан от дух.

Деймиън отвърна, но беше безполезно. С една бърза атака, Страйдър наруши равновесието на противника си и събори Деймиън по гръб в праха.

Роуина пое остро дъх, когато Страйдър се приготви да убие принца.

Тогава, точно когато беше сигурна, че острието ще пробие сърцето на принца, Страйдър го отклони и го заби в земята.

Сложи крак върху гърдите на Деймиън и го прикова за земята.

– Сир? – гласът на Страйдър изкънтя в ранната сутрешна мъгла. – Победих шампиона ви. Нямам желание да убивам мъж, за да докажа невинността си. Никога не съм отнемал живот хладнокръвно и нямам желание да започвам сега.

Хенри кимна в знам на съгласие.

– Наистина, лорд Страйдър. Вие доказахте вашата милост. Нека никой друг не поставя под въпрос вашата вина в убийствата. Освободете братовчед ни и ни позволете да видим, че ще се погрижат за него.

Нямаше нужда. В момента, в който Страйдър махна крака си, Деймиън стана на крака и нападна графа.

Хенри заповяда на хората си да ги разтърват.

– Това не е приключило – изръмжа Деймиън, докато хората на Хенри го издърпваха настрани.

Страйдър пое накъсано дъх, докато Роуина бързаше към него. Сърцето ѝ препускаше, тя искаше да се хвърли в прегръдката му и да го целува навсякъде по лицето му, докато и двамата не паднат на земята. Само знанието, че цяла тълпа от благородници ги наблюдава, я спря.

– Трябва да се погрижат за вас, милорд.

Собствените му мъже и Кит бързо се присъединиха към тях.

– Благодаря на Бог, че дойде на себе си – каза Кристиан, докато прегръщаше набързо Страйдър и го потупваше по гърба. – Боях се, че ще му позволиш да те убие.

Страйдър имаше странен израз върху лицето си, когато се обърна към Кит. Потърси погледа му, сякаш срещаше непознат.

– Нещо не е наред ли? – попита Кит.

– Аз... – Страйдър поклати глава, сякаш за да я проясни. – Имам нужда да бъда отведен обратно в палатката ми.

Всички те наобиколиха Страйдър, защитиха го от шокираната тълпа и го поведоха към покоите му. Но макар всички да бяха облекчени и щастливи, Страйдър изглеждаше далеч от доволен заради победата си.

Роуина и Зенобия си размениха загрижени погледи, докато мъжете поздравяваха Страйдър и се бутаха един друг като игриви деца, които са спечелили победа.

Двете жени изчакаха отвън, докато Кристиан и останалите мъже помогнаха да свалят бронята от Страйдър.

Веднага след като Страйдър се освободи от бронята, грабна чисто парче лен и го задържа към себе си, за да спре потока кръв, докато Кристиан му подаваше бокал с ейл. Приятелите му му задаваха въпроси, но ако трябваше да бъде честен, не чу нито един от тях.

Всичко, което можеше да чуе, бяха обвиненията на Деймиън.

Да чува звука от гласа на Водолея през стените, докато момчето плачеше някой да му помогне.

Тогава видя лицето на Деймиън в деня, в който се бяха сбили.

Кой си мислиш, че си ти, че да ни предвождаш? Аз съм син на крале и съм роден за това.

След смъртта на техния повелител и рицарите му, бяха останали шест от тях, да намерят пътя си от Утремер до Франция. Рейвън, най-младият, беше на тринадесет, но за щастие, беше достатъчно висок, за да мине за по-голямо момче. Останалите бяха две или три години по-големи от Рейвън.

До онзи ден Страйдър искаше да даде юздите на командването на Деймиън, когато го изиска. Но самият той беше твърде млад и суетен, и отказа.

Така че Деймиън ги напусна заедно с още двама, за да търсят собствения си път обратно. Като глупак, Страйдър го беше последвал с Рейвън и Саймън, влачещи се след него, за да ги върнат обратно.

И всички бяха завършили пленени.

Защото беше глупак.

Сега видя онзи ден ясно. Слънцето блестеше над дюните, докато се биеха и бяха пленени. Окървавени и пребити, те бяха накарани да паднат на колене в горещия пясък. Сарацините бяха вързали ръцете им зад гърбовете.

Очите на Деймиън бяха пълни с омраза, докато гледаше Страйдър.

– Не казвай на никого кой си – каза Блекмор през стиснати зъби. – Ако научат за родословието ти, ще те накарат да страдаш за това.

– Ти ревнуваш – изсъска приятелят му. – Аз струвам повече, отколкото десетима като теб.

И така, Деймиън беше оповестил всичките си титли пред присъстващите.

Водачът на сарацините се беше засмял високо, докато говореше на мъжете си на език, който никой от тях не знаеше по онова време. Деймиън беше отведен и хвърлен върху гърба на кон. Той и водачът яздеха, докато останалите трябваше да вървят през пустинята до лагера, където бяха вързани с другите пленени.

Господ и Деймиън само знаеха какво са направили сарацините, за да го накарат да си плати за високомерието. В Европа позицията на Деймиън му гарантираше само най-добрите помещения и грижи. В ръцете на номадска раса, заклела се да унищожи чуждата армия върху земите си, такова знание обикновено гарантираше смърт чрез набучване на кол.

Погледът в очите на Деймиън, когато се бяха били днес, беше казал на Страйдър, че принцът би желал много повече да срещне тази съдба, отколкото онази, която му беше дадена.

– Объркан ли си? – попита Кристиан, когато Страйдър взе чашата от ръцете му и изпи съдържанието ѝ на един дъх.

– Чуваш ли ме?

Страйдър поклати глава, за да я проясни от миналото, когато осъзна, че приятелите му му задават множество въпроси.

– Аз съм...

Той не завърши мисълта си. Не можеше. Не и докато се съмняваше за всичко относно себе си и семейството си.

Кит никога не говореше за миналото. Никога. След нощта, в която Страйдър го беше намерил в Кентърбъри, брат му отказваше да говори за годините, в които бяха разделени.

Но все пак Кит никога не говореше много за нищо лично. Имайки се предвид болката от собственото му минало, Страйдър никога не го беше притискал по този въпрос.

– Деймиън излъга.

– За какво?

Страйдър не беше осъзнал, че е проговорил на глас, докато Назир не му зададе въпроса.

– Нищо – каза той, отправяйки се към леглото си.

Докато лягаше на него, Роуина и Зенобия се присъединиха към тях.

Роуина се втурна към него и избута ръката му от превръзката, за да може да види раната.

Страйдър затвори очи и прие утехата от усещането на ръцете ѝ върху студената си плът. Прие утехата от загрижеността, която видя в зелените ѝ очи.

Тя беше прекрасна в притеснението си за него.

Несъзнателно той се протегна и прокара ръка през дългата ѝ руса коса, оставяйки я да се увие колко пръстите му. Това незабавно облекчи страховете вътре в него. Ужасът, че може би е оставил собствения си обичен брат в земята на враговете им.

– Имам нужда от купа с вино и конец – каза тя на Назир. – Раната трябва да се зашие.

Тогава тя погледна към Страйдър и нещо вътре в него се разби на парчета. Никога никоя жена не бе имала такъв израз на лицето си, когато беше гледала към него. Незабавно се възбуди. Цялото му тяло за разгоря от нуждата да вкуси устните ѝ дори когато раните му го боляха.

– Мисля, че е объркан от онзи удар по главата – каза Свен зад тях. – Погледнете го.

– Да – съгласи се Вал. – Умът му не е такъв, какъвто трябва да е. Вероятно трябва да му набием обратно малко разум.

Страйдър не го беше грижа какво мислеха мъжете му. Умът му не беше объркан. Беше ясен. Идеално ясен.

За пръв път в живота си, той разбра малко от онова, което баща му беше изпитвал към майка му. Разбра желанието просто да седне и да наблюдава жена да върши най-простите неща, докато той жадува за нея.

Но това не променяше нищо.

Деймиън. Водолея. Кит. Неговите мъже. Те бяха това, заради което живееше. Те му напомняха всекидневно защо никога няма да може да се обвърже за земите си. Докато имаше дете, което да страда, той трябваше да направи онова, което може, за да види това дете у дома.

Никога нямаше да почива. Никога.

Без значение колко много сърцето му жадуваше за друго.

Той откъсна погледа си от Роуина и намери Кит да стои зад хората му. Сурова гримаса беше сбърчила челото на брат му.

През цялото време, когато беше в затвора, Водолея отказваше да говори за семейството си. Не беше казал нищо лично. Нито дори как е бил пленен.

Всичко, което детето искаше, беше да се прибере у дома.

Можеше ли това момче наистина да бъде Кит?

Брат му беше бездомен, когато Страйдър го беше намерил. Техният полубрат, Майкъл, не беше казал нищо освен това, че Кит се е завърнал и след това го беше изхвърлил. По онова време Блекмор беше прекалено ядосан, за да попита откъде се е завърнал Кит.

Сега му се искаше да го беше направил.

Нямаше белези върху ръцете на брат му. Не и такива, които бяха жигосани върху ръцете на хората от Братството.

Не. Кит не можеше да бъде Водолея. Брат му го обичаше. В това не се съмняваше изобщо. Деймиън беше предрекъл, че Водолея го мрази и момчето имаше пълно право на това.

Но върху лицето на Кит нямаше омраза, докато брат му го наблюдаваше. Само притеснение се забелязваше в сините му очи.

Деймиън беше посадил това семе само за да го нарани. Да го отслаби. Дори като дете, приятелят му винаги знаеше как да нарани най-добре с езика си.

Изговарянето на нещо не го правеше истина.

– Страйдър?

Той върна погледа си върху Роуина, която го наблюдаваше съсредоточено.

– Добре ли си?

– Да – отвърна той, усмихна ѝ се леко, докато отпускаше ръката си да падне далеч от косата ѝ. – Не очаквах да срещна Деймиън в този двубой.

Вал побутна Свен.

– Казах ти, че трябва да го предупредим.

– Не, не го каза! – рязко му отговори Свен.

– Благодаря за това, че следите за интересите ми – каза Страйдър на хората си. – Но в бъдеще, ще оценя леко предупреждение по такива въпроси.

Всички изглеждаха виновни.

– Но нямаше никаква вреда. Нека не мислим повече за това.

Свен и Вал кимнаха и напуснаха палатката, докато Роуина се зае да шие раната му.

Мръщейки се заради болката, Страйдър наблюдаваше деликатните ѝ шевове. Тя направи всичко възможно, да не го нарани повече, отколкото беше необходимо.

– За дама, която мрази войната, си много добра в това.

– Мъжете биват ранявани и по други причини – спокойно каза тя. – Това е дарба, за която майка ми казваше, че всички жени трябва да притежават.

Зенобия плесна с ръце, а после ги потри една в друга.

– Мисля, че Роуина е способна да се погрижи за Страйдър. Какво ще кажете останалите да излезем и да потърсим нашия убиец?

Кит и Назир кимнаха. Кристиан се заинати.

– Мисля, че е лоша идея да ги оставим насаме.

Назир изсумтя на това, след което грабна ръката на Кристиан и го замъкна към входа.

– Страйдър е напълно пораснал мъж, Абате. Последното нещо, от което се нуждае, е да го зяпаме.

– Но...

– Ела – нареди Назир и го издърпа от палатката.

Зенобия им отправи знаещ поглед.

– Почивай си, Страйдър. Ще направя всичко възможно, да съм сигурна, че няма да ви притесняват.

Тя затвори и подсигури предната част на палатката.

– Да не ни притесняват от какво? – попита Роуина, докато приключваше със зашиването.

– От това – отвърна Страйдър, придърпа я близо, така че най-накрая да успее да вкуси сладостта на устните ѝ.