Мрачният рицар

Глава 2

– Трябваше да си там, Роуина.

Роуина де Витри сложи търпелива усмивка на лицето си, докато придворната ѝ дама, Елизабет бърбореше, а прислужниците приготвяха косите и воалите им за предстоящата вечеря. И двете седяха на дървени столове пред отворения прозорец.

– Лорд Страйдър просто изхвърча от палатката си, когато се бяхме отправили към замъка. Само на три крачки от нас, едва облечен.

Елизабет въздъхна драматично, подпирайки лакътя си на тоалетната масичка и гледайки в пространството.

Роуина даде всичко от себе си, да не завърти очи на младежкото поведение на приятелката си. Не се съмняваше, че ако бъде оставена сама, Елизабет щеше да прекара следващата седмица, единствено гледайки през прозореца на будоара си, пропилявайки времето си с мисли за графа.

– Никога не си виждала толкова добре оформен мъж. Блестящата му черна коса беше мокра и капеше по мускулите му и...

Елизабет я прекъсна с друга въздишка.

– Трябваше да видиш гърдите му. Заклевам се, че можеш да забележиш как всеки малък мускул се огъва, докато диша.

Роуина почувства как усмивката ѝ повяхва.

– Да, и съм сигурна, че се огъват много добре, докато намушкват с меч мъж, за да отнемат живота му.

– Разбира се – съгласи се Елизабет, изправяйки се, за да може прислужничката ѝ да навие плитките около главата ѝ и да ги забоде. – От всички разкази изглежда, че той е най-свирепият рицар в целия християнски свят. Защо иначе ще бъде наречен кралски шампион?

– Защо иначе наистина – прошепна Роуина, след което стисна зъби.

Рицари. Колко много мразеше тях и всичко, което означаваха. За нея нямаше нищо възхитително в битка или смърт.

Как може истински мъж да изпитва гордост, докато сее страдание и мъка?

Откакто беше получила новините на единадесетгодишна възраст, че обичният ѝ баща е паднал в битка, беше презряла войната и тези, които вземаха участие в нея. За разлика от приятелките си, тя не припадаше, когато се изправеше срещу доставчиците на смърт. Не, държеше се на разстояние от тях.

Пожелаваше на всички им да хванат сифилис.

В сърцето си търсеше благороден мъж. Такъв, който е мил към останалите и който можеше да прояви състрадание без страх, че това ще го направи слаб.

„Намери мъж, който ще те обича, малчо. Такъв, който ще бъде достоен за твоята привързаност. Не позволявай на никой мъж да те има само защото притежаваш земя. По-добре да дам всичко на Хенри, отколкото да оставя момичето ми да страда. Животът е твърде кратък за всички нас и аз искам да се наслаждаваш на всеки ден от него.”

Думите на баща ѝ продължаваха да звучат в ума ѝ и по-важното, в сърцето ѝ. Той беше добър мъж и тя търсеше точно такъв за съпруг.

За нещастие, все още не можеше да намери някой, който да се доближава до неговата доброта. Вместо това около нея се увъртаха мъже, които не виждаха нищо друго освен земя и богатство всеки път, когато я погледнеха.

На петнадесет години веднъж беше отишла на вечеря, облечена като буца самородно злато и беше предизвикала голямо раздвижване из благородниците. Неразвеселеният ѝ чичо я беше дръпнал и бързо я накара да се преоблече.

Макар никога да не беше повторила това преживяване, Роуина все още си беше същата. Никога нямаше да вземе мъж, който я виждаше като средство за постигане на цел. Щеше да се омъжи само за мъж, който я погледнеше като жена.

– Мислиш ли, че лорд Страйдър може да избере мен за Дама на всички сърца? – бъбреше Елизабет. – Знам, че той ще бъде рицарят, който ще спечели турнира и толкова много ще ми хареса да бъда избрана. – Бузите на Елизабет се зачервиха. – Оставих му кърпичката си като знак, когато ни помогна да внесем Джоан вътре. Мислиш ли, че я е запазил?

Роуина искрено се усмихна на Елизабет. Приятелката ѝ не можеше да промени сляпото си увлечение по варварина. И макар че беше огорчена да слуша това, тя обичаше Елизабет достатъчно, че да не разруши мечтите ѝ. Ако това да бъде метната на рамото на някой мъж и да се отнасят към нея като със собственост, правеше приятелката ѝ щастлива, а беше така, тогава Роуина ѝ пожелаваше всичко хубаво и всички варвари, които можеше да хване.

– Защо да не запази знака от някой толкова хубав като теб?

Елизабет се усмихна.

– Толкова си мила, Роуина. Надявам се да напълниш залата за твоя рецитал.

Роуина погледна към лютнята си, която стоеше на перваза на прозореца. Музиката и поезията бяха нейният живот. И това беше единственият живот, който искаше, ако трябваше да бъде честна. Докато придворните ѝ дами мечтаеха за съпрузи, деца и титли, тя жадуваше да пътува от замък на замък, да пее за вечерята си и да види света, или най-накрая да отвори училище, за да може да обучи други да ценят музиката както тя.

Но за разлика от мъжете менестрели4, които създаваха песни за възхвала на войната и рицарите, тя пишеше само за любов.

Отношението ѝ против порядките на рицарството често беше осмивано от останалите трубадури и благородници, които я мислеха за глупачка. Обаче нея не я интересуваше. Беше печелила достатъчно награди и състезания с думите си за любов, така че не се нуждаеше от одобрението на по-традиционните менестрели. Тя вярваше в музиката си.

Само ако баща ѝ беше жив, да види успеха ѝ...

Роуина прогони мъглата пред очите си. Дори след всичкото това време, сърцето ѝ все още я болеше за бащата, когото беше обичала толкова нежно. Но не беше в природата ѝ да остави другите да видят болката ѝ. Тя беше от типа, който пазеше чувствата в душата си.

Когато върна вниманието си обратно към Елизабет, се чу почукване на вратата.

При поканата на Елизабет, Джоан пъхна русата си глава вътре, леко размествайки воала си при това. Носеше бледосиня рокля, а зелените ѝ очи блещукаха весело. Джоан беше една от четирите придворни дами, които бяха отгледани в дома на Роуина и които бяха дошли с нея в Хексъм за турнира.

– Вие двете не сте ли готови?

Елизабет пренебрегна въпроса и попита на свой ред:

– Той в залата ли е вече?

Вълнението в гласа на приятелката ѝ показа на Роуина, че той се отнася за графа на Блекмор.

Графът беше пристигнал в Хексъм преди два дни и досега Роуина си беше спестила грубиянската му компания.

Нещо, което със сигурност щеше да се промени скоро.

Лицето на Джоан грейна.

– Да, той току-що влезе в залата.

Елизабет прекатури стола си в бързината да напусне стаята.

Невъзмутимо, Роуина стана на крака и последва приятелките си, които бързаха по коридора по възможно най-неподобаващ за дама начин, докато се кикотеха и си разказваха по-ранната си среща с графа.

– Не мога да повярвам, че той всъщност ме пренесе – каза Джоан със задъхан глас. – Иска ми се да бях в съзнание.

– Иска ми се аз да бях тази, която припадна – вметна Елизабет. – О, да бъда пренесена от тези силни ръце...!

Роуина поклати глава. Въпреки най-добрите си намерения, усмивката се появи в ъгълчетата на устните ѝ. Обичаше двете си приятелки, но имаше моменти, в които все още реагираха сякаш са деца, а не напълно пораснали жени.

Елизабет и Джоан спряха до галерията, където много други жени се бяха надвесили над ниската каменна стена, за да шпионират мъжете долу. Залата беше препълнена с хора, ловджийски кучета и музиканти, докато прислугата приготвяше масите за предстоящата вечеря. Отново и отново Роуина чуваше различни жени да възхваляват лорд Страйдър, графа на Блекмор.

– Не е ли косата му толкова черна също като среднощно небе? – въздъхна жена от лявата ѝ страна.

– О, да. А раменете му са много по-широки от тези на когото ѝ да било долу.

– Можеш да кажеш по походката му, че той е мъж, който може да задоволи нуждите на една жена. О, иска ми се да имам шанса сама да открия това.

Роуина дърпаше разсеяно ръкава си, докато търсеше начин да пренебрегне глупавото дърдорене. Костваше ѝ много усилия да не повърне в средата на коридора.

– Чух, че се е заклел никога да не се жени.

Роуина повдигна вежда при неподходящия коментар. Може би мъжът все пак имаше някакъв разум.

– Защо би дал такава клетва? – попита Елизабет.

– Казват, че е прокълнат.

– Прокълнат с вида на хубав дявол и силата на свети Джордж. Искам някой да ме прокълне с такъв мъж!

Неспособна да понесе повече коментарите им, Роуина се запровира кротко покрай тълпата жени и бавно се спусна по стълбите. Нека си отправят влюбени погледи, ако се налага. Тя имаше да прави други неща, като например да намери нещо горчиво, за да премахне наситения сладникав вкус от гърлото си, причинен от коментарите им.

Когато стигна преддверието, млад паж случайно я връхлетя в бързината си да налее още вино за господаря си. Роуина се опита да запази равновесието си, но точно когато се поизправи, едно ловджийско куче пресече пътя ѝ и се оплете в подгъва на роклята ѝ. Тласната напред, тя почувства как пада.

Ахна и потърси начин да остане права. Точно когато си мислеше, че ще се изложи като падне пред всички, някой я улови.

Силни ръце се обвиха здраво около нея и я завъртяха, преди да я задържат близо до мускулест гръден кош.

Роуина погледна нагоре и почувства как челюстта ѝ увисва.

Никога в целия си живот не беше виждала нещо толкова...

Никога.

Сини очи, напрегнати и пронизващи, гледащи от лице на чисто мъжко блаженство. Костваше ѝ много да не се протегне и да прокара ръката си по ясно изразената линия на тази перфектно очертана челюст, да остави издайническата черна набола брада да одраска върховете на пръстите ѝ...

Мъжът беше съвършено прекрасен.

Перфектен.

Притежаваше тази рядка мъжествена красота, която щеше да бъде женствена за всеки, на който му липсваше неговата сурова, естествена мъжественост. Или за всеки, който не притежаваше размерите му.

Беше огромен! Висок и добре сложен, той я придържаше с лекота. Косата му беше по-дълга, отколкото бе модно и намекваше, че този мъж не се съобразява с настоящите вкусове, а веселието в погледа му говореше, че притежава добра, нежна природа.

Докато той продължаваше да я наблюдава очаровано и с интерес, лицето ѝ пламна.

Ако трябваше да се каже истината, това беше най-смущаващата прегръдка. Тя гледаше нагоре към непознатия, а тялото ѝ беше наклонено назад само със силата на ръцете му, които я придържаха. Той я беше обгърнал с топлина и сигурност, а на красивото му лице беше отпечатана смесица от загриженост и забавление.

– Добре ли сте, милейди? – попита той.

Имаше музика в този мъжествен звук. Богат, дълбок бас, който без съмнение отекваше с красота, когато го използваше, за да пее.

Заобикаляше го аура от опасност, която загатваше, че не следва ничии правила освен своите собствени. Аура, подсказваща, че притежава мрачна, зловеща страна, която би била плашеща, ако не беше смекчена от чувството за хумор, което излъчваше. Това бе странно противоречие, което я омайваше.

Вълнистата му черна коса се носеше над раменете му и щом се усмихна, тя видя трапчинки, които прорязваха дълбоко страните му.

Сърцето ѝ препусна, когато я побиха тръпки при вида на тези дяволски трапчинки.

Беше ѝ задал въпрос. Помнеше това, но дори с цената на живота си не можеше да си спомни какво беше казал той. Докато не я остави да стъпи отново на крака.

Огорчена, че не беше помръднала и че беше действала също толкова детински като приятелките си, Роуина почувства още една вълна от изчервяване да се надига по страните ѝ.

В опита си да погледне настрани от смеха в сините му весели очи, погледът ѝ попадна на широките му гърди. Той носеше тясна туника в червено и черно, която се плъзгаше гъвкаво по очертаните му мускули, мускули, които си спомняше прекалено добре как се притискат към нея.

Тялото му наистина беше пиршество за очите ѝ. Докато не видя онова...

Мечът, който беше препасал около стройните си бедра.

– Вие сте рицар – произнесе бавно тя, разбирайки сега тъмната му страна, която беше зърнала.

Рицар. Убиец. Двете бяха синоними и тя трябваше да се досети, че той е един от ужасната им порода. Не трябваше да се изненадва от знанието. Повечето благородници бяха рицари и все пак я обзе вълна от горчиво разочарование.

Искаше ѝ се да беше роден друг. Беше така жалко, че такъв красив мъж пропилява времето си в толкова безполезни жестоки усилия.

– Да, милейди – отвърна той отново с този чуден, мелодичен глас. – Рицар, винаги на вашите услуги.

Тя предположи, че трябва да му благодари за бързите рефлекси, които я бяха предпазили от падане, но тези умения бяха изградени само за да може да убива други. По-скоро би паднала на пода хиляда пъти, отколкото един мъж да бъде убит във война.

– Оценявам услугата ви, сър – отвърна Роуина като гласът ѝ предаваше цялото студено въздействие на настроението ѝ.

Тръгна да се отдалечава от него.

– Милейди?

Без да помисли, тя спря и се обърна към рицаря.

– Няма ли да ми кажете името си?

– Не.

Този път, когато тя понечи да се отдалечи от него, той в действителност препречи пътя ѝ.

– Не? – попита мъжът, очите му показваха изненадата му и все пак успяваха да бъдат очароващи и топли.

Беше очевидно, че не е чувал тази дума често от устните на девойка.

– Нямате нужда от името ми, сър рицарю. Сигурна съм, че тук има достатъчно, които биха ви дали своето, но аз не съм една от тях.

Единият ъгъл на устата му се повдигна нагоре, показвайки самотна трапчинка на лявата му буза. Въпреки най-добрите си намерения, тя намираше дяволитото му изражение за...

Забавно?

Не, това не беше истинската дума, намираше го... добре... възхитително, ако посмееше да го признае. Наистина беше прекалено чаровен, за да се опише с думи.

– Мога ли да претендирам за просто любопитство, милейди? Все пак не се случва често да намеря непозната жена в ръцете си.

Роуина прехапа долната си устна в опит да потисне усмивката си, което се оказа невероятно изпитание за волята ѝ.

– Има нещо във вас, сър, което ми казва, че това не е истина.

Богатият му смях докосна ушите ѝ, когато я дари с цялата си усмивка. Тази усмивка правеше странни неща с тялото ѝ. Караше пулсът ѝ да препуска, а умът ѝ да се замае.

– Тогава можем ли да кажем, че не много често намирам девойка в ръцете си, която е толкова неохотна?

– Това определено мога да го повярвам.

Роуина отстъпи крачка назад, по-изплашена от внезапното си желание да остане с него, отколкото от заниманието му.

Какво ли ставаше с нея? Никога преди не бе искала да бъде в една страна с подобен мъж, а сега внезапно желаеше да отдели време, за да си побъбри с него.

Трябва да беше пила прекалено много вино.

Не си изпила и глътка, Роуина. Ти току-що влезе в залата.

О, добре, тогава сигурно се дължеше на вълнението от дневните задължения. Да, това беше.

Това трябваше да е.

– Ще ме извините ли? – попита тя.

Той отстъпи назад неохотно.

– Само този път, милейди. Следващият път, когато се срещнем, ще очаквам да ми кажете името си.

– Ако е такъв случаят, сър рицарю, тогава отново ще бъдете разочарован.

Нещо близо до възхищение светеше в тези дълбоки сини очи.

– Трябва ли да ви предупредя, милейди, че не приемам лесно разочарованията?

Роуина се усмихна въпреки себе си. Харесваше ѝ този словесен двубой. Не намираше често мъж или жена, които да ѝ паснат толкова лесно.

– Само ако ми позволите да ви уведомя, че аз не приемам лесно предупрежденията.

Този път, когато се обърна, той не се опита да я спре, но отново чу смеха му.

О, помисли си тя с въздишка. Беше ужасно, че той бе рицар. С такъв глас и маниери наистина щеше да стане прекрасен трубадур.

Наполовината на пътя си през залата, Роуина даде всичко от себе си да не се поддаде на желанието да се обърне и да провери дали продължава да я гледа. Отново и отново си повтаряше, че не я интересува дали той я наблюдава, или не.

Мъжът беше ужасен, брутален рицар.

И когато достигна до приятелите си менестрели, просто се случи така, че погледна назад. Не че го търсеше, увери се тя. Оглеждаше се за Елизабет, Бриджит или Мариан. И все пак, когато погледът ѝ се плъзна по присъстващите и не видя дори помен от нейния рицар, не можа да потисне разочарованието си.

Така е по-добре. Всички мъже като него могат да ѝ предложат само ранно овдовяване и да разбият сърцето ѝ, докато прескачат от легло на легло, винаги нехайни за женските чувства.

Тези думи бяха все така истински, но все пак се зачуди какво ли беше името му.

Какво име би подхождало на мъж с такъв чар и красота? Със сигурност не Хю, Хенри или Едуард. Не, той щеше да притежава име също толкова уникално като мъжа...

Спри да мислиш за това!

Изхвърляйки мъжа от мислите си, тя се присъедини към приятелите си и се насили да се наслади на разговора.

Хенри Плантагенет, крал на Англия, владетел на Нормандия, Анжу и Аквитания, безспорно един от най-могъщите мъже в света, седеше в ъгъла на приемната си и придържаше студена кърпа към главата си.

Слепоочията му пулсираха, сърцето му препускаше от гняв и беше съвсем сигурен, че в следващите няколко минути можеше като нищо да умре от раздразнение.

Ако още един рицар, барон, граф или някой друг влезеше през вратата на стаята му, за да го моли да принуди Страйдър от Блекмор да се омъжи за дъщеря му, щеше да ги убие.

Всички.

Щеше да полудее от гняв и да се спусне върху целия си придворен двор като Смъртта, търсейки само мир от ненаситните хора, твърдо решени да го убият.

– Ето – каза жена му Елеонор, докато му носеше друга студена кърпа и я постави на челото му.

Беше елегантна кралица. Висока, стройна и руса, тя беше обект на завист из целия християнски свят и в моменти като този Хенри си спомняше защо се беше оженил за нея (като се изключеше факта, че имаше контрол върху повече френски земи от френския крал).

Хенри ѝ подаде старата кърпа и се намръщи.

– Какво да направя, Нора? – попита той жена си. – Очевидно нито една дама в кралството не иска да се омъжи, докато Страйдър не си избере булка. Каква глупост е обзела тези жени?

– Ако ти беше жена, Хенри, нямаше да има нужда да питаш това. Мъжът е доста приятен за окото и разполага с по-голямо богатство дори от теб.

Той ѝ изръмжа.

За негов пълен ужас се чу друго почукване.

– Ако е някой друг освен лекарят ми, отпратете го.

Стражите му отвориха вратите, за да му покажат Лайънъл от Съсекс. Те тъкмо щяха да избутат мъжа навън, когато Хенри ги спря.

– Не, той е един от малкото хора, които ние5 сме дори по-благодарни да видим. Освен ако не изрече името на Страйдър от Блекмор, тогава край.

Лайънъл се намръщи. Той пристъпи напред и се поклони ниско, очите му не се отместиха от главата на Хенри, където стоеше кърпата.

– Болка ли имате, господарю?

– Да, но ние се опитваме да решим коя ни поразява повече. Тази в главата ни, или онази в нашия...

– Хенри! – рязко възкликна Елеонор.

– Врат – дрезгаво продължи той. – Щях да кажа „врат”.

Кралицата му хвърли невярващ поглед.

Лайънъл пристъпи напред, за да целуне ръката ѝ, преди Елеонор да седне на стола до Хенри.

Кралят загледа как старият му приятел започва да кръстосва в откритото пространство между стола му и вратите. Знаеше какво дразни Лайънъл.

– Тя не е решила?

– Решила? Не, Ваше Величество. Тя няма да се съгласи на никой. Има някаква глупава идея, че е учител и иска да отвори училище.

Хенри изстена на това. Лейди Роуина беше наследница, чието богатство не се изразяваше само в монети. Привлекателността ѝ се основаваше на факта, че тя бе наследница практически на цяла южна Англия. Който ѝ да се оженеше за нея, щеше да контролира границата на кралството му и да разделя северната част на Англия от земите му във Франция.

С всички проблеми, които имаше с Филип от Франция, последното нещо, което можеше да си позволи, беше тази земя да стане притежание на някой, който е дори малко по-приятелски настроен към него. В грешните ръце тази земя щеше да доведе до края на неговата монархия.

– Какво не беше наред с лорд Ансли?

– Той, както всички други, е посветен в рицарство. Тя каза, че няма да обърне внимание на рицар.

– Тогава я принуди! – рязко отсече Хенри.

Лайънъл въздъхна.

– Иска ми се да беше толкова просто, Ваше Величество. Последния път, когато се опитах насила да я омъжа, тя избяга на Континента и не се върна, докато не се съгласих да забравя плановете си за нея. Изпратих повече от четиридесет мъже да я намерят и не успях. Тя се върна само защото подписах документ, че се кълна да ѝ оставя правото да откаже на всеки мъж, който предложа за неин съпруг.

Елеонор се засмя.

Двамата мъже погледнаха към нея.

– Извинете ме, господа – каза тя, усмихвайки се. – Трябва да призная, че се възхищавам от смелостта на момичето и средствата ѝ.

– Ще се възхищаваш ли, когато Филип седне на нашия трон?

Тя стана сериозна незабавно.

– Успокои се, Хенри.

Лайънъл прокара обезсърчено ръка през посивяващата си кафява коса.

– Опасявам се, че трябва да живея вечно. Не мога да умра и да позволя земите ѝ да отидат при мъж, който не може да ги защити.

Хенри изсумтя.

– Без да се обиждаш, Лайънъл, дори сега ни притесняват способностите ви да поддържате наследството ѝ. Там, навън, има много мъже, които стават нетърпеливи заради колебанието ѝ. Рано или късно един от тях ще нападне неочаквано.

– Не се обиждам, Ваше Величество. Аз изпитвам същия страх всеки път, когато някой от алчните зверове идва да поиска ръката ѝ. Знам, че говорите истината и го оценявам.

Кралят махна кърпата от челото си.

– Какво им става на младите днес? – попита Хенри към тавана над себе си, сякаш се обръщаше към самия Рай. – По мое време, ние се женехме, когато трябва и за този за когото трябва. Сега имам граф, който отказва да си вземе булка и наследница със стратегически земи, която по-скоро ще си отреже главата, отколкото да вземе рицар за съпруг. Трябва да има някакво решение.

Елеонор се наведе напред.

– Не, Нора – каза Хенри, когато забеляза спекулативното изражение на красивото ѝ лице. – Не казвай това, което знам, че е в ума ти.

Тя отмина думите му с махване на ръката.

– Те ще бъдат идеални един за друг. Кой по-добре ще пази земите ни от Страйдър от Блекмор? Той е един от малкото, чиято лоялност е извън съмнение.

– Да, и виж какво стана, когато се опитах да го оженя за Кена. Мъжът още не ми е простил.

– Това е, защото ти му нареди, Хенри, и трябва ли да ти напомня, че той ти се подчини?

– Да, но ядосан граф в Шотландия е едно. Ядосан граф, който подсигурява земи, които разделят кралството ми наполовина, е нещо напълно различно.

Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола и изглежда не го слушаше. Типично. Елеонор чуваше само това, което искаше.

– Познавам Роуина от малко момиче. Също като Страйдър, ако ѝ кажеш да завие надясно, тя ще отиде наляво. Събери ги заедно и...

– Роуина ще кастрира рицаря ви, Ваша милост – каза Лайънъл, прекъсвайки я. – Тя презира всички рицари.

– Но няма жена, чието сърце да е имунизирано към Страйдър от Блекмор – отвърна Елеонор. – Роуина е жена, а той не е обикновен рицар. Събери ги заедно и аз съм уверена, че ще си паснат.

Хенри присви очи.

– Не съм много сигурен, че съм съгласен с теб.

– Ти рядко си съгласен.

Той пренебрегна жлъчта в гласа ѝ.

– Но ще се радвам да ги видя двамата женени. Какво предлагаш?

Елеонор се замисли.

– Роуина иска тя да си избере съпруг. Казвам да ѝ го позволим.

– Да не си луда? – попита Хенри. – Тя ще избере някой от онези евнуси, които се умилкват около полите ти. Тези мяукащи менестрели, на които им липсва всякаква мъжественост.

Кралицата му хвърли забавен поглед, който го предупреди за гнева ѝ, ако продължаваше да говори с пренебрежение за онези, които ѝ се подмазваха по начин, който предизвикваше гадене.

– Не, няма. Роуина се гордее само със едно нещо в живота.

– Музиката ѝ – отбеляза Лайънъл.

– Да. Както каза, тя мисли да основе училище.

Лайънъл кимна.

– Тогава нека да задоволим желанията ѝ, господа. Кажете ѝ, че ако научи рицар да пее в състезанието за трубадури в края на турнира и той го спечели, тогава не само ще ѝ позволите да си избере съпруг, но това ще сложи начало на училището ѝ.

Хенри се намръщи на идеята.

– Да не предлагаш тя да учи Страйдър да пее?

– Да.

Хенри поклати глава. Той познаваше достатъчно добре Страйдър, за да знае какво ще каже за това.

– Блекмор никога няма да го направи. Презира менестрелите дори повече от мен. В момента, в който Роуина се приближи към него с предложението, ще я прати по дяволите.

– Не и ако му е казано, че в края на турнира победителят ще се ожени за Роуина.

О, кралицата му беше лоша и той я харесваше такава. Хладнокръвен, хитър политик, който беше безмилостен. Имаше момент, когато Хенри мислеше, че Елеонор е трябвало да се роди мъж.

Планът беше брилянтен.

– Страйдър със сигурност ще спечели.

– Да, така е. Гордостта му никога няма да позволи да загуби турнира. Единственият начин да предотврати сватбата с Роуина, е да пее. За да пее, ще трябва да се навърта около нея, за да се научи да пее и да практикува. Веднъж след като двамата са заедно, предричам, че любовта ще последва естественото си развитие между тях.

Имаше един-единствен недостатък, който можеше да види Хенри.

– И какво, ако той спечели това трубадурско състезание и Роуина не избере него за свой съпруг?

– Никога не съм казвала, че не е рисковано, Хенри. Но знам, че съм права и тя накрая ще избере него.

– И отново ще повторя, какво, ако грешиш?

– Тогава ще убия онзи, който тя избере – каза безжалостно Лайънъл.

Елеонор издаде вбесен звук, сякаш неговото решение я наранява.

– Няма да се наложи. Повярвайте ми. Познавам мъжете и жените.

Хенри със сигурност беше наясно с това. Неговата кралица наистина знаеше как да манипулира хората.

Беше рисковано. Ако Роуина спечелеше, по-вероятно беше тя никога да не си избере съпруг. Рано или късно той ще трябва да я принуди по този въпрос.

Но ако Елеонор беше права...

– Много добре тогава. Нека да опитаме и ще видим какво ще се случи.

Лайънъл се прекръсти.

– Позволете ми да се оттегля и да предам новините на племенницата ми.

4 Певец, музикант – Б. р.

5 Кралят говори за себе си, използвайки местоимението „ние”. Употребата на множествено число за позоваване на един човек, е била типична за лицата на висок пост – като монарх, епископ или папа. Нарича се още „кралско местоимение” (the royal „we“ – от англ. език) и се използва за обозначаване на превъзходството, властта и достойнството на лицето, което говори или пише. – Б. р.