Мрачният рицар

Глава 17

Денят отлетя, докато Страйдър представяше Александър и Фатима на хората си и ги развеждаше из замъка. Той също така възложи на гостуващ шивач да изработи нови дрехи за двамата – нещо, което не би ги карало да изпъкват толкова ярко сред останалата част от хората там. По залез слънце Фатима отиде да се моли, докато Александър дремваше в стаята на Роуина под зоркото ѝ око. Докато синът му спеше в леглото, в което жадуваше да бъде, Страйдър бе събрал хората в шатрата си.

– Нещо не е наред, нали? – попита Уил. Гласът му бе груб и сърдит, докато заставаше самонадеяно до бюрото. – Мога да го усетя с костите си.

– Не – опроверга го Страйдър. – Не точно.

Свен изпухтя отвратено, докато стоеше до входа, скръстил ръце пред гърдите си.

– Заради тази жена отново. Тя е съсипала ума му.

Страйдър изръмжа към него.

– Не е заради Роуина.

– Тогава е заради момчето – каза Уил, гледайки към Рейвън. – Може да го изпратим…

– Не е заради Александър – отвърна Страйдър, прекъсвайки Уил също по средата на изречението.

– Тогава защо сме тук? – попита Свон.

– Защото искам да си поговоря с всички вас. От известно време мисля за бъдещето ни.

Свен изруга.

– Заради Роуина е. Искаш да се ожениш за нея. Знаех си.

– Не е само Роуина – отговори Страйдър. – Има много неща, заложени на карта.

– Така или иначе, ние продължаваме – каза Рейвън, докато сядаше на бюрото на Страйдър. – Знаеш ли, Свен, няма нужда Страйдър да ни води на всяка крачка.

Ноздрите на Свен се разшириха.

– Дръж си езика зад зъбите, плъх. Не знаеш какво говориш.

– Не, нека момчето се изкаже – каза Вал. – Не е честно от наша страна да искаме от Страйдър да пожертва още от живота си за нашата кауза. Още повече, че това би трябвало да спре Саймън да се ожени за Кена.

– Но ние имаме нужда от лидер – настоя Свен.

– Аз не умирам – намеси Страйдър. – Все още съм тук. Просто ще прекарвам повече време в Англия.

– За да пазиш семейството си? – попита Свен, а гласът му бе пропит с горчивина.– Мислех, че ние сме твоето семейство.

Вал го сграбчи за туниката.

– Да не си посмял да му вменяваш вина по този начин. Ние сме семейство. Всички. И част от това да имаме семейство, означава да оказваме подкрепа на брат ни, когато той открие нещо, от което се нуждае.

Свен се освободи от хватката му.

– Имаме нужда от Страйдър.

– Страйдър се нуждае от Роуина – отвърна Рейвън спокойно от бюрото. – Виждали сте начина, по който я гледа. А и той има син, който да отглежда. Лично аз бих искал да видя Александър безопасно настанен в дом.

Рейвън погледна към Страйдър.

– Всички вие знаете, че никога не съм познавал родителите си. Майка ми е починала при раждането ми, а баща ми, преди да бъда изпратен за отглеждане. – Погледът му се насочи към Свен. – На теб може и да не ти пука за роднините ти, но ги познаваш и можеш да отидеш и да ги посетиш всеки път, когато поискаш. Нямаш представа какво е да се чудиш какво представлява бащината любов или майчината ласка. Заклех се да служа на Братството, така че деца като тези да получат онова, което ми липсваше.

Рейвън се изправи и протегна ръка към Страйдър.

– Дали тук, или в чужбина, ще ти служа където и да отидем. Но заради доброто на Александър, се надявам да решиш да останеш тук и да му бъдеш баща.

Вал кимна.

– Ние можем сами да ходим по турнири и въпреки това да посредничим между Утремер и Англия.

Уил изви устните си и изсумтя в знак на несъгласие, но в крайна сметка се присъедини към останалите.

– Любов, блях. Никога не съм мислил, че ще се хванеш на такава глупост, но се надявам, че тези проклети и глупави емоции ще ти послужат по-добре, отколкото на мен.

Всички погледнаха към Свен, който не бе помръднал.

– Стоя зад думите си. Няма да се съюзя с вас и да гледам как каузата ни се проваля.

– Не се нуждая от разрешението ви – каза Страйдър. – Просто исках всички да го разберете от собствената ми уста.

– Ето че вече знаем – отсече Свен и напусна шатрата.

– Ще се върне – каза Уил. – Или ще го налагам с юруци, докато не го стори.

Страйдър изсумтя при тези думи.

Роуина дръпна плаща на входа. И тримата му мъже мигновено започнаха да се държат неловко и бързо се изнизаха навън.

– Прекъснах ли нещо? – попита тя, като внасяше лютнята в шатрата.

– Не, приключихме – той се намръщи, когато хвърли поглед назад към входа, очаквайки да види Александър да припка зад нея.

– Александър е с Бриджит и Фатима в стаята ми.

Страйдър кимна.

– Добре. Исках да остана няколко минути насаме с теб. Мислех си…

– Какво е това? – попита тя, прекъсвайки го, докато се придвижваше към бюрото му.

Той се намръщи, когато видя как тя взема списъка с двубоите за турнира, които Уил му бе прочел по-рано тази вечер.

– Нищо. Само списък с противниците ни.

Лицето ѝ пламна, докато прелистваше купчината листове.

– Мили Боже... колко мъже има тук?

– Сто и петдесет.

– Сто и петдесет? – повтори тя невярващо. – Тук пише, че ще има двубои в три поредни дни.

– Да, имаше толкова много участници тази година, че Хенри реши да удължи времето за двубоите.

Тя го погледна невярващо.

– Защо всички са тук?

– Защото Хенри е обявил теб като награда.

Тя се стегна, докато разглеждаше имената.

– Половината от тези мъже открито ме презират. А останалите не познавам изобщо. Откъде са дошли?

– Отвсякъде, Роуина. Както сама каза, ти притежаваш едно от най-добрите парчета земя в познатия свят. Тук има много хора, които биха продали душите си, за да го имат. Като се ожени за теб един мъж, от безимотен рицар се превръща във влиятелен барон. Ти никога не си била без нищо, така че не можеш да си представиш какво изкушение представляваш.

Тя тръшна листовете, изглеждайки ужасена.

– Значи аз съм една високо оценена гъска и нищо повече?

– Роуина, ти го знаеше през цялото време.

– Да – каза тя гневно. – Но не знаех, че ще изпълзят мъже от всички краища на Европа само за да се бият помежду си за парче земя, което се оказва мое.

Той бе озадачен от логиката и възмущението ѝ.

– И това! – тя посочи към едно от имената, които не можеше да прочете. – Деймиън Сейнт Сиър се е записал за двубой? Деймиън?

– Да, никой ли не ти е казал?

– Очевидно не. Защо ще участва?

– Ти го забавляваше през изминалата седмица, докато се опитваше да го изобличиш.

– Забавлявала съм го? – изкрещя тя. – Мъжът уби най-добрата ми приятелка и е хладнокръвен убиец. Никога няма да се омъжа за такъв като него. По-скоро бих умряла.

Страйдър се опита да я успокои.

– Не се притеснявай, милейди. Няма да се наложи да се омъжиш за него или за някой от другите. Ще спечеля турнира за теб.

Тя наклони глава подозрително.

– Сигурен ли си?

Той се вцепени, обиден от въпроса.

– Няма мъж в този списък, който да не съм хвърлял многократно на земята по време на двубой.

– Включително Деймиън?

Страйдър се поколеба.

– Не си го побеждавал?

– Не, не и в турнир. Но не изпитвам страх относно победата му, не трябва и ти да го правиш.

Тя притисна ръце към главата си, сякаш изпитваше болка в слепоочията си.

– О, Страйдър, не можеш да си представиш как се чувствам в момента, знаейки, че всички тези мъже са тук, за да се бият един срещу друг, да проливат кръв заради мен.

Тя го погледна.

– Искаш ли все още да се ожениш за мен? Сега? Тази вечер? Заведи ме далеч от тази лудост.

Искаше му се да може да го направи. Но не беше толкова лесно.

– Не.

– Не?

– Не, Роуина, не можем. Ако си искала да се омъжиш за мен, трябваше да ми кажеш „да“ преди три седмици, когато те попитах.

– Какво искаш да кажеш, че не можем да се оженим сега? Защо не?

Той посочи листовете на бюрото си.

– Сама видя списъка, Роуина. Тези мъже са дошли тук, защото Хенри обеща, че ти ще си наградата за победителя. Ако се оженя за теб, седмица, преди да започне турнирът, ще атакуват Хенри и ще го детронират.

– Не може да си сериозен.

– Повярвай ми, никога не бих се шегувал с нещо подобно. Трябва да минем през това.

Очите ѝ искряха и тя се обърна към него, а бузите ѝ бяха потъмнели от гняв. Небеса, бе красива, когато беше ядосана.

– Разбирам. Трябва да си седя като добра гъска и да давам кураж на моя касапин.

Все пак гневът ѝ започваше да разпалва неговия.

– Аз не съм касапин и ти не си гъска. И защо спорим за това, щом искаш да се омъжиш за мен?

– Защото мразя да виждам мъже, биещи се помежду си за такава глупост, и се отвращавам от това, че аз съм причината зрели мъже да се опитват да се убият един друг.

– Мислех, че това е цялата идея на рицарската любов. Жертваш живота си за недостижима дама, въпреки че никога няма да имаш нещо повече от бегъл поглед от нея?

Тя изсумтя най-непристойно, когато го чу.

– Не това е любовта, за която пиша аз. Не намирам нищо романтично в ненужните кръвопролития.

Страйдър я придърпа достатъчно близо, за да може да целуне слепоочието ѝ. Той вдиша сладкия аромат на цветя от косата ѝ.

– След следващия петък, никога повече няма да се боиш от ненужни кръвопролития. Аз ще те спечеля на турнира, така че няма да има защо да се страхуваш от тях.

Тя кимна и се успокои донякъде.

– А аз ще дойда, облечена в бели пера, както правят всички добри гъски.

Той въздъхна при упоритостта си.

– Би ли предпочела да загубя?

– Не! Най-вече не от някой като Деймиън Сейнт Сиър.

– Тогава защо се караме?

– Защото така! – тя се завъртя на пети и изхвърча от шатрата му.

Страйдър стоеше там напълно изумен, опитвайки се да разбере какво точно се е случило.

– Жени – изръмжа той.

Никой мъж не би могъл някога да ги разбере. Прокарвайки ръка през косата си, той се насочи към мъжете за утеха. Поне те казваха каквото имат предвид и имаше смисъл, когато говореха.

Страйдър прекара следващите няколко дни в подготовка за турнира, без каквито и да било уроци от Роуина. В действителност тя почти не говореше с него, освен да кряска като гъска и да маха с ръце всеки път, когато той се опиташе да говори с нея.

И Бог да се смили над него, но и Александър бе придобил този навик.

– Не съм ли смешен, татко? Роуина каза, че това ще те накара да се смееш.

По-скоро да стене. Но Страйдър отказа да нарани чувствата на момчето. Така че го потупа по главата и го изпрати с Фатима, докато проклинаше Роуина за това, че се държи детински. Страйдър прекара нощта преди турнира в параклиса по стар навик, като каза една молитва за сила и за всички души, които познаваше и които бяха починали далеч от семействата си.

Късно вечерта, когато се запъти обратно към шатрата си, намери Роуина да чака там. Облечена в дълга пелерина, тя седеше до малкото легло на Александър, наблюдавайки съня на момчето.

– Какво правиш тук? – попита той, като наполовина очакваше тя отново да изкряка.

Тя не го направи. Вместо това бавно се изправи на крака и застана пред него.

– Пуснах Фатима да си почива. Не знаех, че ще те няма толкова дълго. Надявах се, че ще се върнеш преди Джоан и Бриджит да изчезнат, но уви, сега нямаше кой да гледа Александър.

Той прокара пръсти през косата си.

– Нямаше да закъснея, ако знаех, че си тук и ме чакаш, без да крякаш.

Тя му се усмихна и целомъдрено пристисна устните си към неговите.

– Съжалявам за поведението си и още повече, че използвах помощта на Александър, за да те дразня. Не беше хубаво от моя страна.

Страйдър прочисти гърлото си. Трудно беше да ѝ се ядосва, когато тя стоеше там, докато се извиняваше и изглеждаше толкова привлекателно.

– Прощавам ти.

– Добре – тя се отдръпна и изкряка.

Страйдър извъртя очи. Роуина се засмя.

– Само те дразня.

Тя хвърли поглед през рамо към мястото, на което спеше Александър, сякаш за да се увери, че момчето не е помръднало. След това разтвори пелерината си. Дъхът му заседна в гърлото, когато видя прозрачната ѝ риза, която по-скоро показваше, отколкото скриваше тялото ѝ. Розовите ѝ зърна бяха твърди и леко щръкнали, умоляващи го да ги вкуси.

Но повече от това, ризата ѝ показваше грубия му почерк, с който бе написал думите

„Аз принадлежа на Страйдър“. Тя сложи ръка на бузата му.

– Не съм забравила.

Тя остави пелерината ѝ да се затвори и след това се опита да надникне под туниката му.

– А ти?

– Не, но за разлика от теб, бях принуден да измия моето, след като Вал и Рейвън го видяха. Подиграват ми се от дни.

– Така ли?

– Да, затова тази вечер Рейвън се оттегли, за да лъска бронята ми.

– А Вал?

– Той все още куца.

Тя се засмя, когато чу това. Страйдър отметна пелерината още веднъж, така че да може да придърпа едва прикритото ѝ тяло към своето и да погали кожата ѝ през ефирната материя.

– Ммм – въздъхна той срещу ухото ѝ. – Иска ми се да бях вътре в теб точно сега, да те вкусвам ...

Тя се изчерви при думите му.

– Милорд, синът ти спи само на няколко метра от нас.

– Знам, и това е причината, поради която в момента не си на пода, покрита с целувките ми.

Той обхвана лицето ѝ с едната ръка, целуна я дълбоко, после я пусна. Роуина отстъпи назад и му се усмихна.

– Имаш нужда от почивка. Утре трябва да победиш трима мъже.

– Да, така е.

Тя взе двете му ръце в своите и се вторачи в белезите по тях, сякаш ѝ причиняваха болка.

– Съжалявам, че не казах да, когато ме помоли да се омъжа за теб, и се моля никой да не пострада в тази пародия, особено ти.

Той кимна.

– Знаеш, че когато спечеля, възнамерявам да те задържа.

– Знам. Александър има нужда от майка.

В очите ѝ имаше болка, от която сърцето му се сви.

– Роуина…

– Шшт – каза тя, слагайки пръст върху устните му. – Знам, че не мога да те задържа вкъщи, Страйдър. Нямам никакво желание да се опитвам. Както каза в килията, най-добре е да се оженим. Това решава всичките ни проблеми и дарява Александър с дом.

Той никога нямаше да я обича повече, отколкото в тази минута. Тя не искаше нищо за себе си. Нищо. Целувайки ръката ѝ, ѝ пожела лека нощ и я наблюдаваше как си тръгва.

Утрото дойде твърде бавно за Страйдър, които се мяташе и въртеше заради картини, в които Роуина бе гъска на масата му. Жалко, че не бе облечена в ефирната рокля, а по-скоро бе изпечена. Кошмарите бяха ужасни.

Фатима дойде, за да се грижи за Александър, докато Дрюс и Рейвън го подготвяха за двубоите. Първата му битка бе в десет и когато се появи на терена, за да изчака реда си, погледът му се отправи към трибуните, докато не намери това, което търсеше.

Роуина седеше там със своите придворни дами, облечена в бяла, тясно скроена рокля и корона на главата си, украсена с бели гъши пера.

Той се засмя против волята си особено след като видя лицето на чичо ѝ до нея.

Можеше да разчита на своята дама да вбеси всеки мъж в близост до нея.

Роуина мразеше факта, че чичо ѝ и кралят я задължават да присъства на този провал.

Всеки път, когато двама мъже се хвърляха един срещу друг, тя се свиваше и затваряше очи. Винаги бе мразела звука от копитата на конете, от копието, сблъскващо се с плът и метал, и неизбежния шум от тръшването на тяло върху земята. Как можеха мъжете да бъдат толкова нецивилизовани един към друг? Космите на тила ѝ настръхнаха. Тя обърна глава, очаквайки да види как Страйдър се взира в нея. Не беше той. Долу стоеше Деймиън на гърба на големия си бял боен кон. И двамата бяха покрити със златни ризници и броня. Не можеше да види очите или лицето на Деймиън, но можеше да почувства студения му поглед върху тялото си.

Бързо извърна очи. Стори ѝ се, че измина цяла вечност преди Страйдър най-сетне да се появи. Той свали от коня първия си съперник без никакви усилия. Одобрителни викове преминаха през тълпата. След като достигна края на полето, накара черния си кон да се завърти в кръг. Той се надигна на задните си крака, ритайки във въздуха с предните, когато Страйдър пусна счупеното копие. Той отпусна юздите на коня си и наклони глава към нея.

Роуина прехапа устни развълнувана, въпреки че не трябваше да бъде. Преди да успее да се спре, тя изпрати въздушна целувка на своя победител.

– Какво направи? – попита чичо ѝ.

– Нищо – отвърна тя, гледайки надолу и подръпвайки ръкава си.

– Да не би… – той погледна към Страйдър, после обратно към нея. – Да не би да изпрати целувка на граф Блекмор?

– Привижда ти се, чичо.

– Да, направи го – каза Бриджит до нея. – Тя е влюбена в графа, милорд.

Роуина се намръщи на приятелката си.

– Вярно ли е това? – попита я той.

Нямаше нужда да го отрича.

– Да, чичо, така изглежда.

Лицето му стана убийствено сериозно.

– Тогава се моля за твое добро, Роуина, той да не изгуби.

– Няма – отвърна тя убедено.

Той трябваше да спечели този турнир. Нещо повече от бъдещето ѝ зависеше от успеха му.

След като двубоите приключиха и благородниците отидоха да вечерят, Страйдър очакваше тази нощ Роуина да дойде в шатрата му. Беше подготвил всичко, включително да изпрати Александър да спи при Рейвън. Но тя не се появи, и когато отиде в залата, за да попита за нея, бе посрещнат от приятелката ѝ Джоан, която му каза, че Роуина е болна тази нощ и не може да присъства на тържествата.

Когато се опита да отиде в стаята ѝ, за да види как е, чичо ѝ го беше отпратил.

– Не можем да позволим хората да си помислят, че предпочитаме един рицар пред друг, нали?

Ядосан от истинността на думите му, Страйдър се отправи обратно към шатрата си, където прекара самотна нощ, сънувайки как една жена, облечена като гъска, прави любов с него. Когато пое към полето на сутринта, бе изтощен. Както и преди, Роуина бе на трибуните, облечена в друга гъсешка рокля. Но днес изглеждаше доста по-бледа. Загрижен за нея, той отново се опита да я види, но бе възпрепятстван от чичо ѝ и краля.

Така че вместо това той изпрати Александър при нея. Синът му се втурна през тълпата, избягвайки телата, докато си проправяше път през трибуните до Роуина. Сърцето му се изпълни с гордост, когато тя взе момчето и то седна в скута ѝ, така че да може да гледа двубоите. Тя все още изглеждаше бледа, но сега, когато разговаряше с Александър и му сочеше нещо, имаше малко повече цвят в бузите си. Няколко минути по-късно, когато дойде редът на Страйдър да се състезава, Рейвън хвана юздите на коня му и го задържа на място, когато той трябваше да потегли и да посрещне своя опонент.

– Какво правиш?

Рейвън кимна към трибуните с глава, накъдето Страйдър погледна и видя как Александър тича към него. Той се препъна, когато стигна до тях, с което изнерви коня на рицаря. Докато Страйдър успокояваше звяра, Рейвън бързо вдигна Александър, за да го предпази.

– Внимавай, малкия – предупреди той. – Коня на баща ти може да те помисли за малка мишка и да те стъпче.

Александър дишаше тежко, когато Рейвън го задържа до Страйдър.

– Лейди Роуина ти изпраща това, татко.

Александър му подаде къс хартия, върху който бе написано нещо.

– Тя каза, да ти кажа, че не може да се види с теб преди последния двубой да приключи, но ти дръж това близо до сърцето си, после тя ще ти го прочете и ще те зарадва.

Страйдър прегърна Александър и му благодари. Рейвън го свали долу и момчето се завтече обратно към Роуина, докато Страйдър пъхаше бележката в ръкавицата си.

– Писмо – присмя се Рейвън. – Рискуваш живота и здравето си и вместо целувка всичко, което получаваш, е безполезно парче хартия. – Той поклати глава. – Боже, пощади ме от стрелата и ако Купидон трябва да стреля в сърцето ми, тогава остави я да ме убие.

Страйдър го пренебрегна, докато взимаше копието си от ръката на Рейвън и се изправи пред своя съперник. Той препусна с жребеца си по полето и свали от коня другия ездач на първото преминаване.

Страйдър хвърли копието си на земята, а след това погледна назад към Роуина.

Мястото ѝ бе празно и никъде нямаше следа от Александър. Разочарован, той въздъхна уморено. Нямаше съмнение, че гледката на това, как поваля човек на земята, я разстройва. Копнеейки да може да прекара известно време с нея, той слезе от коня си и отиде да чака следващия си двубой.

Тази нощ, след като двубоите бяха приключили, нямаше следа нито от Александър, нито от Роуина в голямата зала или шатрата му. Всичко, което получи, бе посещение от Фатима, която му каза, че дамата искала компания тази вечер и затова бе задържала Александър при себе си в спалнята. Толкова за изпращането на неговия шпионин.

По дяволите. С натежало сърце, Страйдър извади бележката и се загледа в нея. За пореден път в живота си съжали, че не може да чете. Вместо това той проследи красивия почерк с пръста си, копнеейки Роуина да бе с него.

По-рано той почти бе помолил един от хората си да му го прочете, но се беше спрял. Може би съдържаше нещо лично. Тя бе казала, че ще му го прочете и затова той щеше да го пази до сърцето си, докато го направеше. Жадуващ за нея, Страйдър вдигна хартията до носа си, като усети съвсем лек полъх на аромата ѝ. Тялото му се възбуди незабавно, докато образът ѝ, облечен в ефирна рокля, нахлу в съзнанието му.

– Ти си вещица – вдъхна той. – Винаги ме измъчваш.

Но тя бе вещицата, която обичаше, и на следващия ден щеше да бъде негова. Или поне така си мислеше.

Сутринта зората бе ярка. За първи път Страйдър спа добре и когато се появи на полето, Роуина седеше на трибуните с Александър. Двамата му помахаха. С леко сърце, той повали следващите двама съперници и в края на деня събитията се развиха точно както си мислеше. Всичко се свеждаше до двубой между него и Деймиън. Те слушаха, докато глашатаят обявяваше резултатите. Всичко почти свърши. Роуина скоро щеше да бъде негова и никой нямаше да е в състояние да ги раздели.

Деймиън дръпна юздите на коня си до него и му хвърли такъв самодоволен поглед, че дори маската му не можа да го прикрие.

– Виж за последен път дамата си, Страйдър. След няколко минути, тя ще принадлежи на мен.

– Не – каза Страйдър, знаейки истината в сърцето си. – Тя никога няма да ти принадлежи.

И в този миг видя лицето на майка си и получи прозрение. Роуина му принадлежеше точно както той ѝ принадлежеше, но не по начина, по който си мислеше. Тя бе докоснала сърцето му, душата му и сега, когато бе на път да се изправи срещу своя приятел от детинство, който се бе превърнал във враг, най-накрая разбра защо Роуина бе облечена като гъска. Точно както разбираше, че единствената причина Деймиън да я иска, бе защото Страйдър я искаше. Тя не означаваше нищо за Деймиън. Но бе всичко за Страйдър. Роуина бе права. Някои битки никога не биха могли да се водят с меч или копие. Не чрез стрела или обсада. Имаше само един начин да спечели своята дама.

Роуина държеше Александър близо до себе си, докато той бърбореше за това как баща му щеше да победи другия рицар. Как никой не би могъл да победи рицар толкова велик, колкото баща му.

– Чичо ми каза така – каза Александър убедено. – А чичо ми никога не ме е лъгал. Нито веднъж.

Тя стисна малкия дърдорко, докато чакаше да започне двубоя.

Както всички други рицари преди тях, Деймиън и Страйдър се приготвиха за битка. Бронята на Деймиън блестеше в златно – символ на богатство. Страйдър, които също можеше да си позволи скъпа броня, носеше обикновена сребърна ризница над кожения си акетон10. Това бе практично облекло за битка. Конете потропваха, докато глашатаят не вдигна флага. Двамата рицари се втурнаха с конете си напред. Роуина затаи дъх, очаквайки звуците, които мразеше. Но за първи път те не се чуха.

Точно когато Страйдър щеше да се сблъска с Деймиън, той отклони коня си от копието и от полето. Челюстта ѝ, заедно с тези на хората по трибуните, увисна. Страйдър хвърли копието си към Рейвън, който се взираше в него, сякаш е загубил ума си. Наистина сигурно бе така. Защо не се биеше срещу Деймиън? Глашатаят се затича към Страйдър и каза нещо, което тя не можа да чуе, въпреки че публиката беше толкова тиха, че тя можеше да долови собствения си пулс, докато всички чакаха, за да разберат какво става. Дали графът бе ранен? Дали конят му бе пострадал?

Страйдър я погледна, поклати глава към глашатая и напусна полето заедно с коня си. Глашатаят се затича към трибуните, където седяха Хенри и Елеонор. Поемайки дълбоко дъх, той извика:

– Графът на Блекмор загуби двубоя, Ваши Величества. Победителят на турнира е Деймиън Сейнт Сиър, херцог на Навара, граф на Бижу и Авърлей и назова лейди Роуина за Дамата на всички сърца.

Роуина седеше мълчалива и зашеметена, неможейки да повярва на какво е била свидетел.

– Проклет да съм и да изгоря в най-дълбоката яма на Луцифер – каза някой зад нея. – Не мога да повярвам какво зрелище. Помните ли миналата година, когато графът почти уби най-добрия си приятел, само и само да не загуби двубой?

– Да – каза друг мъж. – Кучката от Съсекс явно наистина отговаря на прозвището си, щом графът се отказа след всичко това. Никога не съм мислил, че ще доживея да видя как Страйдър загубва двубой.

– И да я отхвърли също така. Тя трябва да е най-лошата от всички жени.

Болка сграбчи сърцето ѝ при жестоките им думи, когато чичо ѝ скочи на крака, за да се изправи срещу хората, които стояха зад тях.

– Как смееш! – изръмжа той.

Той каза още нещо, но тя не можа да го чуе, заради звъненето в ушите си.

– Баща ми изгуби? – изплака Александър. – Как може да загуби?

Роуина вдигна детето и го подаде на Джоан. Имаше нужда да се измъкне от тълпата. От всичко, докато умът ѝ проумееше случилото се. Нейният рицар бе отказал да се бори за нея. Тя се препъна по трибуните и се запъти сляпо към замъка. Страйдър бе напуснал полето? Беше се отказал?

– О, боже – въздъхна тя. – Моля те, нека да сънувам. Моля те, не позволявай това да е истина.

И все пак беше. Страйдър беше изчезнал и не я искаше. Той, който би убил заради най-малкото нещо, я беше изоставил там сама, за да преживее най-ужасното унижение.

Той, който живееше, за да се бие, бе отказал да се бие за нея. Неотслабваща агония преминаваше през нея, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ. Каква глупачка бе тя?

Копнееща да умре, тя се запъти към стаята си, така че просто да може да легне и да се преструва, че този ден никога не се е случвал.

– Роуина! – извика Бриджит, дърпайки я, докато лежеше на леглото си във вцепенен пашкул от болка. – Състезанието за песен започва. Трябва да станеш.

Тя отказа. Роуина не искаше никога повече да напусне леглото си.

– Ставай! – каза Джоан, дърпайки я. – Самият крал Хенри каза, че ще изпрати стражите си тук, за да те отнесат, ако откажеш.

– Защо да си правя труда? – проплака Роуина. – Страйдър не се би заради мен, мислиш ли, че ще пее? Нямам желание да се върна там, където могат да шепнат и да говорят за мен.

Приятелките ѝ си размениха засрамени погледи. Джоан опита отново.

– Имаш заповед от краля, Роуина. Моля те.

Мразейки първородството си повече от всякога, Роуина се насили да се надигне.

Приятелките ѝ я хванаха незабавно и започнаха да оправят дрехите и да приглаждат косата ѝ.

– Не! – каза тя, като ги отблъсна. – Аз съм Кучката от Съсекс. Не външният ми вид кара мъжете да ме желаят. А само земите ми.

Бриджит я изгледа раздразнено.

– Поне си измий лицето.

Клатейки глава, Роуина напусна леглото, отвори вратата и се отправи с гневни крачки надолу по стълбите. Защо трябваше да се привежда в подходящ вид? Поне така щяха да имат нещо по-очевидно, на което да се подиграват. Ала когато стигна до голямата зала, смелостта ѝ леко се разклати. Там имаше доста зрители. Голяма тълпа, която се обърна и вторачи в нея като по команда, когато влезе. Всички сближиха глави, за да шушукат, но не я беше грижа. Държейки главата си по-високо от която и да е кралица, Роуина закрачи измежду тях, предизвиквайки ги да се засмеят. Някои го направиха. Но на нея не ѝ пукаше. Не можеше да усети порицанията им. Всичко, което можеше да почувства, бе разбитото си сърце. Тя отиде до стола отдясно на Елеонор, който бе запазен за нея.

– Дете – каза кралицата дрезгаво веднага след като Роуина седна. – Да не би да си претърпяла нещастие?

– Да, Ваше Величество – въздъхна тя. – Бях стъпкана и смазана. Страхувам се, че никога няма да бъда същата.

Кралицата я потупа по ръката.

– Вече пропусна първите трима от трубадурите.

– Имаше ли някой добър?

– Не. Късметлийка си.

Но дори хуморът на Елеонор не можеше да я развесели.

– Колко се включиха?

– Само една дузина.

Роуина си пое дълбоко дъх и зачака, докато следващият мъж започна песента си. И докато слушаше, реши, че започва да се съгласява със Страйдър. Любовните песни действително не бяха нищо повече от боклук. Те не изразяваха истинската любов, а само възпяваха оди за женската шия и пресъхнали бедра. Вече не желаеше проклятие да сполети рицарите, а всички тези отвратителни мъже, които пееха пред нея за измислени чувства на несподелена любов. И докато всеки от тях пееше, тя трябваше да си прехапе езика, за да не извика „Какво знаеш за това? Ако сърцето ти наистина беше разбито, нямаше да можеш да дишаш, камо ли да пееш.“ И все пак те пееха монотонно, докато очите на всички в залата бяха впити в нея.

– Бъди смела, дете – каза Елеонор. – Остана само един да бъде чут и след това можеш да се върнеш в покоите си.

А можеше ли? След това трябваше да се срещне с Деймиън, за да обсъди планирането на сватбата си, да не говорим за празненството тази вечер, когато щеше да бъде коронована за Кралица на турнира. Може би това последно мамино синче нямаше да е толкова ужасно в края на краищата в сравнение с ужаса, който я очакваше. Загледана в пода, тя дори не вдигна поглед, когато последният участник влезе.

Не и докато не чу дълбокия и плътен баритон, който изпълваше залата с най-красивия звук, който някога бе чувала. Сърцето ѝ бумтеше, тя вдигна глава и видя Страйдър да държи лютнята на майка си. Само че той не пееше любовна песен. По-скоро бе като хумористично петостишие, бе песен за една жена, която се облича като гъска. И един мъж, който иска да я излапа. Смях и аплодисменти звъннаха веднага щом той изсвири последната нота. Дишай, дишай. Това беше единственото нещо, за което можеше да мисли Роуина. И все пак това не можа да я накара да си поеме дъх, когато Страйдър се приближи към нея. Той приглади косата ѝ и изправи пернатата ѝ корона.

– Струва ми се, че гъската ми е разрошила перата си.

Роуина се засмя, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ.

– Добре – каза Хенри. – Ние никога не сме мислили, че ще видим ден като този. Нашият кралски шампион да се превърне в прост трубадур.

Роуина се засмя замаяна.

– Да, но той е несравним и в двете.

Хенри изсумтя, когато чу това.

– Елеонор?

– Обявявам лорд Страйдър за най-добър. Какво ще кажат останалите от вас?

Одобрителни възгласи се чуха сред жените, както и няколко освирквания и съскания от мъжете. Но нито Страйдър, нито Роуина ги чуха, докато се гледаха.

– Така, лейди Роуина – каза Хенри. – Свободна сте да изберете вашия съпруг. Кой ще бъде той?

Деймиън се изправи. До този момент, Роуина дори не беше осъзнала, че той присъства в залата. Той нито проговори, нито се раздвижи.

– Имате ли някого предвид? – попита кралицата.

– Да – въздъхна Роуина. – Искам някой, който може да ми пее, когато пожелая. Някой свиреп и силен, който притежава всички качества, които един благороден рицар трябва да има. В тази земя на мошеничество искам победител, който не се страхува да се застъпи за себе си или за другите.

Тя срещна погледа на Страйдър.

– За Дамата на любовта може да има само един съпруг.

– И той е?

– Единственият истински принц сред всички негодници. Лорд Страйдър, граф Блекмор.

Тя очакваше Деймиън да протестира, но за нейна изненада, той не го направи. Просто направи знак на хората си и тихо напусна залата.

– Какво ще кажете, лорд Страйдър? – попита Хенри. – Вие захвърлихте перфектното си постижение, така че да не трябва да се ожените за нея. Какво мислите за желанията ѝ?

Погледът на Страйдър не се отмести от нейния.

– Заставам до дамата, господарю, където смятам да бъда на нейните услуги.

Той протегна ръка и избърса сълзите от очите ѝ.

– Хубаво тогава – отвърна Хенри. – Ние ще ви видим оженени на сутринта.

Кралят и кралицата се изправиха на крака и докато минаваха покрай нея, Роуина чу мърморенето на Елеонор:

– Нали ти казах, Хенри. Трябва да ме слушаш повече, отколкото съветниците си.

Без да обръща внимание на публиката в залата и чичо ѝ, Страйдър я вдигна от стола и я изнесе от стаята нагоре по стълбите, докато не стигнаха до спалнята ѝ.

– Какво правиш? – попита тя.

– Компрометирам те, така че да нямаш друг избор, освен да се омъжиш за мен на сутринта.

Тя се засмя.

– Ти вече си ме компрометирал, милорд.

– Как така?

– Пазиш ли бележката, която ти изпратих?

Той я извади от ръкава си. Роуина я отвори и му я прочете.

– Рицар на сърцата и гибел за всички жени, знай, че трябва да спечелиш този турнир за мен, в противен случай ще имам трудности да обясня на новия си господар най-новото ми попълнение.

Той се намръщи, сякаш нямаше представа за какво говори тя.

– Твоето най-ново попълнение?

Роуина хвана ръката му и я положи върху корема си, където все още стояха думите му.

– Да, милорд. Все още е рано, но съм почти сигурна, че в мен живее твоят бъдещ наследник.

Страйдър не можеше да диша, докато се взираше в нея невярващо.

– Откъде знаеш?

– Казах ти, че все още е рано, но нямах месечно кървене. Мисля, че скоро трябва да бъдем родители на собствено дете, Страйдър. Но не се страхувай. Нямам никакво намерение да те карам да останеш вкъщи с нас.

– Прогонваш ме от дома ми?

– Не – отвърна тя намръщено. Как би могъл да си помисли такова нещо? – Никога не бих го направила.

– Тогава долу говорех сериозно, милейди. Никога повече не възнамерявам да те напусна. Да, ще продължа да се боря за братята си, но не мога да се бия без сърцето си, а това си ти. Обичам те, Роуина. Няма друга дама за мен и никога няма да има.

Тя го целуна нежно.

– Тогава това е добре, Страйдър. Защото никога няма да има друг лорд, който някога да приветствам в сърцето си.

10 Акетон – вълнена или кожена дреха, която се носи под бронята – Б.пр.