Мрачният рицар

Глава 8

Беше късно привечер, когато започна вечерята, Роуина седна заедно с Кит на по-долната маса, докато кралят, кралицата и чичо ѝ се бяха разположили на високата маса заедно с лорд Хексъм и други надути благородници.

Истинските тържества за турнира бяха насрочени да започнат утре, придружени от меле и турнир.

Участниците носеха алени туники, избродирани с герба на господаря им. Дрюс седеше сред младежи, които продължаваха да се хвалят, че макар техните господари да не бяха способни да победят лорд Страйдър, момчетата със сигурност можеха да победят оръженосеца му.

Роуина се чувстваше зле заради момчето, с което се закачаха и се надяваше през утрешния ден Дрюс да ги разгроми всички.

Не че трябваше да има такива помисли. Въпреки това не ѝ харесваше да вижда страха и несигурността върху красивото лице на момчето.

– Къде е брат ти? – попита тя Кит.

Нито Страйдър, нито мъжете му или „приятелите” му се бяха появили през цялата нощ.

Кит сви рамене.

– Не съм го виждал, откакто ви оставих двамата при параклиса.

Роуина се намръщи, чудейки се какво задържаше мъжа от вечерята, докато погледът ѝ се отнесе към присъствието на другите благородници. Със сигурност той щеше да бъде тук и все пак, докато вечерята напредваше, стана очевидно, че той няма намерение да се присъедини към нея.

Веднага след като вечерята приключи, масите бяха почистени и преместени, за да може да се танцува.

Елизабет и Джоан се присъединиха към тях в единия ъгъл, където зачакаха, но не за дълго. Бързо се махнаха, за да си намерят партньори за предстоящия танц.

Все още нямаше знак от Страйдър. Роуина потисна разочарованието си.

– Няма да дойде по това време – каза ѝ Кит, докато я водеше към мястото за танци. – Веднага след като чуе музиката той се оттегля за през нощта.

– Но ние трябваше да се видим за уроците.

Кит се намръщи на думите ѝ.

– Знам колко много искаш свободата да си избереш съпруг, когото можеш да понасяш, Роуина, но те умолявам да не го насилваш по този въпрос.

– Не го правя.

Той кимна в знак на съгласие, докато я водеше към центъра на залата за бърз танц.

Страйдър изскърца със зъби, когато чу музиката, идваща от голямата зала. Не беше имал намерение срещата му с Назир, Кристиан и Зенобия да продължи толкова дълго. Но беше обещал на Роуина, че може да се поупражняват.

Беше се надявал да стигне до залата, преди да започне веселбата. Колко мразеше да гледа танцуващи и да слуша музика.

Дори сега можеше да чуе как майка му се подиграва на баща му, когато отсъстваше. „Мъжът е тромав като рало. Не знам как може да е така некоординиран извън бойното поле, когато е толкова добър на него.”

Баща му никога не разбра за подигравките ѝ и макар че мразеше да танцува, практикуваше с надеждата да направи майката на Страйдър щастлива.

Единственото време, в което тя бе щастлива, беше, когато посещаваше бащата на Кит.

Отпъждайки спомените, той се насили да влезе в залата. Беше дал думата си и въпреки всичко нямаше да я наруши. Тълпата беше плътна от благородници, наобиколили танцуващите. Страйдър си проправи път през тях, търсейки хубавата блондинка, която го преследваше.

Той замръзна в момента, в който видя Роуина в ръцете на брат си. Нещо болезнено мина през него, толкова неочаквано, че отне дъха му.

Тя беше красива. Страните ѝ бяха зачервени от усилията ѝ.

Желание го разтърси, докато изгаряше от нужда. Танцът свърши. Тя и Кит останаха на подиума, докато групата се приготвяше за маскетел.

Всички присъстващи дами изтеглиха сламка, за да се определи първата, която да носи маската. Идеята на танца беше маскираната дама да бъде завъртяна и след това да бъде оставена да си намери партньор за танците за остатъка от нощта.

Те щяха да поведат следващият танц и на сутринта да царуват като „крал и кралица” на турнира за оръженосци.

Избраната дама щеше да остане дама на турнира, докато рицарите продължаваха с турнира и победителят назовеше Дамата на всички сърца, която тогава щеше да раздава наградите на победителите и да бъде почетен гост на банкета, провеждан в последната нощ от турнира. Лично Страйдър смяташе, че това е глупава игра, но дамите мислеха, че е чест.

Под надзора на една омъжена жена, сламките бързо бяха издърпани и сравнени. Едно по едно, лицата посърваха, когато жените осъзнаваха, че не са спечелили.

Докато едно лице не пребледня.

– Роуина де Витри е първата ни кралица – обяви жената.

Внезапното мълчание беше оглушително. Обикновено когато бъдеше избрана дама, се чуваха одобрителни викове. Но нямаше подобна възхвала за Роуина.

Черната маска с пера беше предадена напред и завързана за главата на Роуина, докато менестрелите започнаха да пеят. Жените завъртяха Роуина.

Обичаят повеляваше мъжете да я наобиколят така, че да могат да се сбутват с лакти за шанса да бъдат избрани.

Никой не помръдна.

Всъщност много от тях отстъпиха назад. Роуина се препъваше с протегнати напред ръце, докато мъжете започнаха да се побутват и мушкат един друг.

– Ти се бори с езика ѝ – каза един мъж на друг.

– Мога да се оправя без опърничава жена. Дори земите ѝ не си заслужават брътвежите ѝ.

Гръмна смях, когато започнаха да я обиждат.

Роуина замръзна. Но за нейна чест, не заплака или избяга. Просто седеше там, в центъра на подигравките им с високо изправена глава.

Кит тръгна напред.

– Да, ти я вземи, Кристофър. Теб не може да те лиши от мъжество.

Зрението на Страйдър се замъгли. Смъртоносно.

Роуина искаше да умре от срам. Полагаше всички усилия да не разкъса маската и да избяга от залата. Но нямаше да им достави това удоволствие.

Най-лошото от всичко беше, че съчувстваше на горкия Кит, който се опитваше да ѝ помогне. Последното нещо, което заслужаваше, бе да му се подиграват заради доброто сърце.

Смехът на тълпата замря, когато почувства някой близо до нея. Очаквайки това да бъде Кит, тя беше напълно разтърсена, когато силни ръце я издърпаха близо до високо, силно тяло.

Менестрелите започнаха отново да свирят. Не се чуваше нито звук от никой в залата, докато непознатият ѝ герой я поведе да танцуват. Стъпките му бяха безупречни и насочващи.

– Страйдър? – прошепна тя, познавайки усещането за него и топлия му аромат.

– Да, милейди.

Сърцето ѝ се разби при звука от дълбокия му глас. И това успя да пропусне самотна сълза от окото ѝ. Беше благодарна за маската, която я попи.

– Благодаря ти – каза тихо тя.

Той спря танца, за да издърпа маската от нея. Тя потрепери от вида му, стоящ пред нея, гледащ я със страстен поглед, които я изгаряше.

– Винаги на вашите услуги.

Роуина се усмихна, когато той я придърпа обратно в ръцете си и продължиха танца.

Веднага след като приключи, той я поведе към вратата. Страйдър спря до група мъже. Подавайки ѝ маската, той се обърна към един от рицарите и заби юмрука си право в челюстта му.

– Брат ми е десет пъти повече мъж от теб, Хю – изръмжа той на рицаря повален на земята. – И следващият път, когато поставиш това под въпрос, ще направя всичко възможно да напуснеш състезанието с нищо друго освен кожата на гърба си.

Обръщайки се на пети, Страйдър хвана ръката ѝ и я изведе от залата.

Очите на Роуина бяха разширени от това, което той беше направил току-що.

– Знам – каза Страйдър с уморен тон. – Винаги съм варварин.

Роуина му отправи усмивка.

– Не, не си. Искам само да го беше ударил по-силно.

Страйдър повдигна вежда от думите ѝ.

– Да не би да те накарах да си промениш мнението?

Тя сви рамене.

– Вероятно, но все пак ти беше онзи, който танцува с мен в зала, пълна с хора.

Той се намръщи на думите ѝ.

– Бъди благодарна, че носеше маската. По този начин не беше способна да станеш свидетел на ужаса от некадърността ми.

Тя го дръпна, за да спре.

– Защо дойде? Кит каза, че няма да се появиш, ако чуеш музиката.

– Обещах ти, Роуина.

– И затова дойде заради мен?

Той кимна.

Тя прехапа устна, докато гледаше към него. Върху лицето му имаше сенки, хвърлени от свещите наоколо, но все пак познаваше всеки белег на чертите му. Всеки косъм и трапчинка.

– Благодаря ти. Имам чувство, че преди този месец да приключи, ще ти дължа повече, отколкото ще мога някога да се отплатя.

– Не, милейди. Не ми дължите благодарност за това. Никога не съм бил от типа, който толерира жестокостта в какъвто ѝ да е вид. Няма нужда от нея. Животът е достатъчно труден.

– Да, така е.

Тя взе ръката му в своята и забеляза кръвта по кокалчетата му.

– Ранен си!

Той го отхвърли.

– Хю има твърда глава.

Тя се намръщи на лекомисления му тон.

– Ела, трябва да се погрижим за това.

Страйдър я поведе към палатката си, където държеше припасите си. Той издърпа малко ковчеже, което съдържаше превръзки и мехлем за нараняванията му.

Роуина го взе от ръцете му и го накара да седне на стола, така че да може да се погрижи за кървящата му ръка.

Той я наблюдаваше, докато тя издърпа легена му за миене, глинената стомна и мях с ейл.

– Все още съм объркан от реакцията ти на действията ми, когато знам колко много мразиш насилието.

Роуина спря. Истината беше, че и тя бе изненадана. Но поради някаква причина не можеше да намери нищо ужасно в поведението му тази нощ. Поне веднъж чувстваше, че е било заслужено.

– Ние сме приятели – каза тя, докато държеше дланта му между своите и изливаше вода върху нараненото място. – Не каза ли ти така?

– Да.

– Добре тогава, хората от Менд приемат недостатъците и различните си мнения. Тази вечер обаче нашите различия не са толкова големи, колкото бяха вчера.

Той се подсмихна на думите ѝ.

Роуина преглътна от усещането за ръката му в нейната. Пръстите му бяха жилести и тъмни в сравнение с нейните. Силни. Тя изсипа ейл върху тях, за да почисти раната. Страйдър изсъска.

– Не бъди бебе – смъмри го тя.

Той го прие добродушно.

Роуина се протегна към малко гърне с бял мехлем, който намаза върху раната.

– Защо мъжете се подиграват толкова с Кит? – попита тя. – Той не е единственият менестрел, който не се бие.

Страйдър погледна встрани от нея.

– Има хора, които мислят, че е повече жена, отколкото мъж.

Роуина се присмя на това, което той намекваше.

– Кит със сигурност не е типа мъж, който има наклонности да бъде с друг мъж.

– Съгласен съм, но той никога не е бил намиран в компанията на жена, ако разбираш какво имам предвид. Нито има навика да търси друга жена освен теб. Но често се намира в компанията на мъже. Мен лично не ме е грижа какви са вкусовете му. Ние сме братя и никой дишащ мъж няма да го нарани, без да отговаря за това пред мен.

Без да мисли, Роуина се протегна и докосна лицето на Страйдър.

– Трябва да има повече братя като теб.

За нейна изненада, той обърна лице към ръката ѝ и леко я целуна по дланта.

Цялото тяло на Роуина пламна. Но това, което я притесни най-много, беше нежността, която изпитваше към него. Нежността, която видя в него. Той беше такова неочаквано съкровище.

Страйдър я наблюдаваше внимателно. Това, което искаше най-много от всичко, бе да я придърпа към себе си и да вкуси сладостта на устната ѝ. Но ако направеше това, се съмняваше, че ще е способен да я пусне, а последното нещо, от което и двамата се нуждаеха, бе романтична среща в палатката му. Без да споменава, че имаше лошото предчувствие, че да я вкуси само веднъж никога нямаше да го задоволи. По-скоро това само щеше да изостри апетитът му за още повече от нея.

Тя отстъпи назад и внимателно уви ръката му. Беше толкова странен момент. Имаше много жени, които биха предложили услугите си да се грижат за раните му, но никоя от тях не го караше да се чувства както го правеше Роуина.

– Благодаря ви, милейди – каза той, докато тя загръщаше краищата, след което върна нещата в кутията му.

– За мен беше удоволствие. – Докато връщаше кутията в сандъка, тя спря. – Не си донесох лютнята.

Погледът на Страйдър се насочи към големия сандък до леглото му. Там държеше личните си вещи и вътре, завита в калъфа си, беше лютнята, която не бе виждал от смъртта на майка си.

Беше замлъкнала същия ден.

– Аз имам една.

Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре.

Лицето на Роуина показваше същата изненада, каквато той чувстваше. Не знаеше защо ѝ предложи най-ценната награда на майка си.

Страйдър стана бавно и тръгна към сандъка си. Вдигна капака и намери семейния меч, дрехите си и други неща, които докосваше почти всеки ден.

Но калъфът на дъното...

Беше също толкова чист, колкото в денят, в който го беше поставил там, където бе защитен от дрехите му.

Роуина пристъпи напред и загледа Страйдър отблизо. Имаше толкова тъга във въздуха около него, когато издърпа бляскав черен калъф от дъното на сандъка си.

Внезапно тя разбра.

– Била е на майка ти?

Той кимна.

– Мога да отида и да взема моята. Само...

– Не, Роуина. Всички ние трябва да се изправим срещу миналото си в даден момент. Ако съм принуден да призова духа ѝ, тогава нека не се измъкваме.

Тя се намръщи, без да е сигурна какво има предвид.

Той пое дълбоко дъх, докато отваряше калъфа, за да покаже една от най-изящно изработените лютни, които тя беше виждала някога.

– Красива е.

Страйдър кимна.

– Баща ми ѝ я подарил, когато му казала, че е бременна с мен. Изпратил да я вземат от Париж.

За нейна изненада, Страйдър ѝ я подаде. Роуина я задържа с уважение. Нямаше нито една драскотина или петно на повърхността ѝ. Беше очевидно, че майка му се е грижила много за нея.

– Защо я държиш при себе си?

– Това и пръстенът ѝ са единственото, което имам от нея. Тя може и да не е била добра съпруга, но беше чудесна майка. Красива дама, която вярваше в любовната поезия от двора на Елеонор, която казваше, че истинската любов никога не може да бъде намерена в брака.

Погледът му срещна нейния и студенината там я накара да потрепери.

– Не вярвам в това – отвърна честно Роуина. – Мисля, че любовта се намира, там където най-малко я очакваме. Най-голямото желание на баща ми за мен, беше само да се омъжа за мъжа, когото обичам. Често казваше, че никоя женитба не трябва да се прави по друга причина. Наистина Андре Свещеникът, който понякога пътува с Елеонор казва същото. Той вярва, че любовта трябва да бъде само в границите на брака.

– И твоите песни ли казват това?

– Да. Пиша за хора, които се изправят заедно срещу големи несправедливости, така че да може да изживеят живота си в благословия.

– Тогава попей ми, Роуина. Нека да чуя песен за щастлива двойка, която живее в оковите на клетвите си. Не искам никаква измама или предателство.

Страйдър говореше от сърце и това докосна нейното по начин, за който не беше мислила за възможен.

Кимайки, тя взе лютнята му, занесе я до стола до бюрото му и седна, за да я настрои.

Страйдър слушаше как връща лютнята на майка му към живот. Би си помислил, че досега струните ѝ са изгнили, но беше тест към уменията на Роуина и нежното ѝ докосване, че не се скъсаха, докато свиреше на тях.

Наистина тя извличаше нежни звуци. И тогава запя, гласът ѝ съдържаше цялата музика на рая. Дрюс беше прав. Със сигурност нямаше небесен хор, който можеше да надмине уменията ѝ.

Запя му за соколар и доячка, които били клети и все пак намерили любов и се оженили.

Когато тя приключи, постояха в мълчание.

– Соколар – тихо отбеляза той, мислейки над приказката ѝ, докато седеше на стола срещу нея. – Значи не мислиш, че благородниците могат да се оженят по любов?

– Вярвам. Просто никога не съм ставала свидетел на това.

Мислите на Страйдър се насочиха към приятеля му Саймън от Рейвънсууд и жена му, Кена.

– Аз съм. Красиво е да видиш двама души, които са заедно, които по-скоро биха умрели, отколкото да живеят разделени.

Роуина въздъхна тъжно.

– Бих дала всичко, за да почувствам това.

Страйдър кимна и намери за странно, че го обсъждаха, след като никога не бе говорил на глас за подобни работи.

– И в какъв мъж би се влюбила, Роуина?

Тя дръпна лениво една струна, докато обмисляше въпроса.

– Такъв, който е нежен. Честен, разбира се. И трябва да ме кара да се смея.

Списъкът ѝ го изненада.

– Нямаш ли физически изисквания?

– Не, наистина не. Това, което е вътре в мъжа, е важно за мен – тя погледна към него. – А ти? Какъв тип жена може да спечели сърцето на графа на Блекмор?

– Никакъв – отвърна той, гласът му беше плътен, докато отпиваше глътка ейл. – Сърцето ми е мъртво и напълно неспособно да бие за жена.

– Напълно?

– Да. Една жена само ще ме разсейва от задълженията ми, а аз винаги ще се страхувам да я оставя, за да не би главата ѝ да се обърне към друг в мое отсъствие.

Тя го погледна с повдигнати вежди.

– Жените не са по-неверни от мъжете, милорд. Нужни са двама, за да се извърши изневяра.

– Да, наистина е така.

Тя пристъпи напред и постави лютнята в скута му.

– Имате ли нужда да ви покажа струните?

Той поклати глава.

Роуина беше стресната в момента, в който той постави ръце на лютнята и започна да свири стара балада. Направи няколко грешки, но общо взето техниката и уменията му бяха впечатляващи.

Това беше мъж, който някога беше свирил често. Очевидно майка му го беше научила добре.

– Ти си забележителен.

– Заслугата е на майка ми. Тя често казваше, че единственият начин да се домогнеш до сърцето на жена, е с поезия и песен.

– Ти не си ли съгласен?

Той я погледна насмешливо.

– Все още не съм срещнал менестрел, който да е по-преследван от мен, Роуина. Не съм забелязал да се криеш в храстите с един от твоите скимтящи трубадури.

Тя се засмя напук на себе си.

– По-верни думи никога не са били изричани.

– Какво е това?

Страйдър вдигна поглед и видя Свен да влиза в палатката. Лицето на мъжа беше ужасено, когато видя Роуина и лютнята в ръцете на Страйдър.

– Не, не, не! – сопна се мъжът, втурвайки се напред, за да издърпа инструмента настрани. – Мисля, че водихме тази дискусия. Ти и Роуина се мразите, докато ние държим придворните ѝ дами заети, за да не се правят на сватовници. И ето че ви обърнах гръб и намирам двама ви тук... сами. Не, не мога да позволя това.

Роуина размени объркан поглед със Страйдър.

– Казал си на мъжете си да занимават дамите ми?

– Не – бързо отвърна рицарят. – Те поеха дълга сами. Честно казано, нямам нищо общо с машинациите им. – Той погледна към рицаря си. – Наистина те полудяха.

– Не, не сме луди, Страйдър. Ние само следим за най-доброто за всички.

Свен подаде лютнята на Роуина и я подтикна към вратата.

– Това не е мое – каза тя, отскубна се от хватката му и тръгна към Страйдър.

Лицето на Свен беше ужасено.

– Вече се е внедрила. Поръчал си едно от тези за себе си?

– Успокой се – рязко нареди Страйдър. – Принадлежеше на майка ми.

– Ах – въздъхна Свен.

Той взе лютнята от Роуина и я подаде на Страйдър.

– В такъв случай върни я в скривалището, докато аз придружавам дамата обратно до замъка.

– А ако аз искам да остана? – попита Роуина.

Свен не се поколеба с отговора.

– Ще ви упоя.

Лицето на Роуина изразяваше ужас.

– Твоят мъж сериозен ли е?

– Най-вероятно – Страйдър подаде лютнята на Свен. – Прибери това, а аз ще я придружа до замъка.

– Това по-скоро противоречи на целта да ви държим разделени.

– Достатъчно глупости, Свен. Аз и Роуина сме само приятели.

– А адът е само благоуханен остров. Не, мисля...

– Прибери лютнята – каза твърдо Страйдър, прекъсвайки го. – Ще се прибера бързо.

– Ако не го направиш, ще изпратя Вал след теб... с изваден меч.

Страйдър поклати глава, докато подаваше ръката си на Роуина.

– Искам между двама ви да има един метър разстояние.

Страйдър го пренебрегна.

– Може би трябва да го назнача като бавачка.

Роуина постави ръка в сгъвката на ръката му.

– Ммм, той може да се докаже като добра бавачка. Моята собствена не е толкова грижовна.

Чертите на Страйдър омекнаха.

– Не съм стара жена – извика Свен след тях, докато ги наблюдаваше от входа на палатката. – И много добре знам колко време отнема пътят до замъка и обратно. Ако не се върнеш, ще се уверя, че си довлечен обратно.

– Той винаги ли се държи толкова закрилнически? – попита Роуина, докато вървяха към замъка.

– Не. Всъщност винаги липсва, когато ме преследват жени.

– Тогава не ме харесва.

– Не теб лично. По-скоро не харесва мисълта за принудителната ни женитба. Живее в страх, че ще бъде ограден някъде.

Коментарите на Свен вече бяха заглушени. Неразбираеми.

– Бих си помислила, че всички мъже копнеят за дом – каза Роуина.

– Може би някои, но не и ние. Ние прекарахме три години, заключени далеч от тук. Сега за нас е трудно да сме затворени някъде. Заради това предпочитам палатката си, макар да мога лесно да поискам стаи в замъка. Също като Свен, не харесвам каменни стени около себе си.

Роуина я болеше за него и това, което сигурно беше изстрадал като затворник.

– Трябва да е било ужасно.

Страйдър замлъкна.

По лицето му можеше да каже, че за пореден път преживява миналото и искаше отново да го накара да се засмее. Помъчи се да се сети за нещо остроумно, което да каже, но не измисли нищо.

Така че направи нещо, което не беше вършила от години. Протегна се и започна да го гъделичка.

Страйдър подскочи, когато Роуина прокара ръка по ребрата му.

– Имаш ли гъдел? – попита тя.

Преди той да може да отговори, тя го нападна. Той се засмя напук на себе си.

– Да не си изгубила ума си? – попита той, бягайки далеч от нея.

– Най-вероятно. Но не мога да измисля друг начин да те развеселя.

Напълно омаян от нея, Страйдър само поклати глава, докато избягваше търсещата ѝ ръка.

– Често ли се протягаш, за да гъделичкаш хората?

– Честно? Не съм правила подобно нещо от момиче. Но също така не съм чувствала и нужда оттогава.

Той улови ръцете ѝ.

– В бъдеще ще оценя, ако пренебрегнеш тези нужди.

Тя отговори, като освободи ръцете си и започна да го гъделичка още повече.

Страйдър бързо ѝ отвърна със същото. Тя изписка и изтича далеч от него.

– Ей, не! – възрази той, преследвайки я. – Не може да започнете нещо и след това да избягате, милейди.

– Само истински негодник би гъделичкал дама! – каза тя между силния смях.

– А ти си ме наричала и по-зле от това.

– Не лично теб.

Тя се плъзна около светилника.

Страйдър я хвана, след което замръзна от мекота на тялото ѝ, допряло се до неговото. Смехът ѝ погали кожата му.

Преди да успее да го осъзнае, той я целуваше.

Роуина изстена от вкуса му. Беше сякаш докосва мечта.

И докато го вкусваше, порочни образи изскочиха в ума ѝ. Видът му – гол в палатката му. Мисълта да лежи до него, докато му позволява да я докосва по начини, каквито не бе позволявала на никой мъж.

Да, щеше да бъде невероятен в леглото ѝ. Макар да беше девствена, знаеше инстинктивно, че ще се отнесе нежно с тялото ѝ и част от нея беше безнадеждно любопитна.

Страйдър се отдръпна от устните ѝ, преди да зарови лице във врата ѝ и да вдиша топлия аромат на кожата и парфюма ѝ.

– Роуина – въздъхна той. – Бъди благодарна, че не съм негодник.

– Защо?

– Защото ако бях, щеше да бъдеш моя тази нощ.

Тя потрепери от дълбочината на гласа му.

Той се отдръпна и погледна към нея.

– По-добре да те заведа обратно до другите, преди похотта ми да смаже здравия ми разум и да направя нещо, за което и двамата ще съжаляваме на сутринта.

Щеше ли тя да съжалява?

Роуина прехапа устни при тази тревожна мисъл. Всъщност не беше сигурна, че щеше да съжалява, ако легнаше с него.

Преди да успее да проговори, той взе ръката ѝ и я поведе към главната кула на замъка, където останалите благородници все още бяха уловени в борбата на празненството си.

Тя се огледа за придворните си дами, но не успя да намери нито тях, нито Кит.

Чичо ѝ обаче незабавно се приближи.

– Къде ходите двамата? – попита той.

– Учих лорд Страйдър да свири – отговори честно тя.

Чичо ѝ повдигна вежди при думите ѝ.

– Значи планираш да участваш в тази лудост? – попита той Страйдър.

Рицарят пое дълбоко дъх.

– Така изглежда.

– Тогава си по-смел, отколкото съм аз.

Минавайки с поглед между двамата, чичо ѝ се насочи обратно към тълпата.

Роуина се поколеба да изостави Страйдър. Не искаше той да си тръгва. И това я шокира най-много от всичко.

– Спете добре, милорд – каза тя.

Той кимна и отстъпи крачка назад, след което се върна до нея.

– Благодаря, че ме накара да се засмея, Роуина – отвърна той, преди да я целуне целомъдрено по бузата.

За момент тя помисли, че може действително да загуби съзнание от нежността на този жест.

– Всеки път, когато почувствате нужда от добро гъделичкане, милорд, изпратете да ме извикат.

Той отново се засмя и тя подтисна желанието да постави върховете на пръстите си върху трапчинките му.

Наблизо имаше няколко жени, които я изгледаха убийствено, но Роуина не се интересуваше. Те може и да жадуваха за вниманието на Страйдър, обаче не знаеха нищо за мъжа.

Беше видяла страни от него, които беше сигурна, че е споделил с много малко хора.

И беше поласкана да бъде една от тях.

Той целуна ръката ѝ и после я остави там.

Тя не помръдна, докато той не се изгуби от погледа ѝ. Но не беше изчезнал от мислите ѝ. Там той остана за останалата част от нощта.

Страйдър вървеше към палатката си сравнително необезпокоявано. Имаше няколко жени, които трябваше да избегне.

Само ако Роуина го преследваше...

Той се усмихна на мисълта. Да, неговата малка хитруша можеше да бъде очарователна и забавна, след като изоставеше студеното си благоприличие.

И сприхави коментари.

Кой можеше да предположи, че може да е толкова сърдечна и пленителна?

Когато достигна палатката си, той намери Свен да седи вътре с Назир и Зенобия.

– Някакъв късмет? – попита той двамата сарацини.

Те поклатиха главите си.

– Ако асасинът е тук, той не иска да осъществи контакт – спокойно отвърна Назир.

– Като стана на въпрос, ти имаш ли някакви усещания? – Страйдър се обърна към Зенобия.

– Нищо засега. Иска ми се да можех да насочвам дарбата си по-добре, но за нещастие не мога.

– Нещо от Кристиан тогава?

– Отново нищо.

– Трябва да се върна в залата – каза Зенобия, ставайки на крака. – Мъжете често говорят по-лесно, когато пият и жена им се усмихва. Може би някой от тях ще изтърве нещо.

– Ще те придружа – заяви Свен и също стана.

Назир не помръдна и не проговори, докато не останаха насаме.

– Какво имаш наум? – попита Страйдър.

– Мисля си, че нашият асасин не е един от моите хора, а по-скоро един от вашите.

Страйдър се намръщи на думите му.

– Как така?

Назир протегна ръце, за да ги покаже на Страйдър.

– Не се вписвам сред вашия вид.

Рицарят се намръщи на това, докато гледаше приятеля си, облечен като европейски благородник.

– Смесваш се по-добре, отколкото си мислиш. Кожата ти не е по-тъмна от моята.

– Може би, но има други неща, които правя и са вкоренени в мен, за разлика от твоите хора. Мисля, че нашият убиец е един от вашите, който е обучаван от моите и след това е пуснат подир теб.

Страйдър обмисли предположението. Беше срещал Син МакАлистър повече от веднъж. Както беше посочил Назир, Син беше обучен от сарацините да убива европейци.

– Има смисъл. И така, как ще го намерим?

– Ти.

– Аз?

– Ако той е тръгнал след членове на Братството, кой е по-добре да нападне, ако не мъжа, който ни предвожда?

– Аз не съм предводителят.

– Всички ние ти се подчинявахме в лагера и ти много добре го знаеш. Ако те са тръгнали след нас, очевидно е, че ти си в списъка на мъжете, които трябва да бъдат убити.

Назир се изправи на крака.

– Ще те оставям и се надявам достатъчно скоро той да се появи пред теб.

– Искаш ме мъртъв, а?

Лицето на Назир стана убийствено сериозно.

– Не, приятелю. Никога това. Пожелавам ти скоростта на кобра.

Страйдър наведе глава, докато Назир напускаше. Останал сам, той сграбчи бокал с ейл и го занесе до леглото си, където се приготви за сън.

Беше рано за него, но ако Назир беше прав, щеше да е най-добре да даде на асасина достатъчно време, за да направи хода си.

Докато махаше дрехите си, мислите му се върнаха към Роуина, и той се усмихна, спомняйки си лицето ѝ, когато го беше видяла гол.

Толкова обичаше да я дразни.

Докато лягаше, той осъзна колко точно му се искаше да не я беше оставил в залата. Колко силно желаеше да бъде тук в леглото му с него.

Щеше ли да бъде също толкова игрива и между чаршафите му?

Да, без съмнение. И докато позволяваше на мислите му да скитат, почти можеше да се закълне, че чува смеха ѝ във вятъра.

Завъртайки се, Страйдър се загледа в стената и си представи лицето ѝ.

Беше срамота, че избра този момент да се обърне. Ако не го беше направил, може би щеше да види сянката, която се понесе покрай дясната страна на палатката му...