Мрачният рицар

Глава 3

Роуина спря в края на тълпата, когато видя мистериозния рицар, който я беше спасил.

Той е рицар, той е рицар, той е рицар...

Молитвата мина през ума ѝ и макар че трябваше да го мрази за това, не можеше да събере толкова силна отрицателна емоция. Наистина единственото чувство, което я изпълваше, беше желание, толкова силно, че много добре осъзнаваше факта, че беше жена, напълно пораснала, която никога не бе познала вкуса на мъжки устни.

Нещо, което никога не я беше притеснявало преди тази нощ.

Но докато го гледаше да говори и да споделя леки усмивки със събеседника си, любопитството ѝ се увеличи до огромни размери.

Какво ли щеше да бъде да държи толкова мрачен шампион в ръцете си? Да му позволи да я целуне по устните като мъж, а не с бързите, целомъдрени целувки по бузата, които бе познала като младо момиче от момчетата, които бе отгледал чичо ѝ.

Тръпка мина през нея.

Не бъди глупачка.

И все пак не можеше да свали поглед от него. Той стоеше заобиколен от малка група мъже. Четирима от тях бяха добре изглеждащи джентълмени, а и по обноските им съдеше, че са рицари, на възраст около тридесет години. Те стояха с монах, чиято русокоса красота беше превъзхождана само от тази на нейния непознат рицар.

Колко странно, че говореха с духовник, докато залата беше пълна с висши членове на обществото. Повечето рицари се опитваха да се доберат до краля или неговите съветници, за да се подмажат, и все пак малката група мъже стоеше настрани, сякаш напълно незаинтересована от политика и благосклонност.

Напомняха ѝ на братя, с изключение на това, че никой от тях не притежаваше еднакви черти на лицето или дори подобна височина, която да ги бележи като семейство.

Тъмният ѝ шампион обърна глава към жена в червена рокля, която мина покрай тях. Роуина видя разочарованието да помрачава челото му, когато се съсредоточи върху лицето ѝ. Беше очевидно, че търси друга.

Поглеждайки надолу към собствената си алена рокля, тя не можа да не се зачуди дали...

Не, Роуина. Той не търси теб, а дори да е така, защо те интересува?

Не я беше грижа, казваше си тя. И за да го докаже, щеше да потърси дамите си и да се осмели да напише още музика.

Роуина тъкмо търсеше Елизабет, когато погледът ѝ попадна на най-дългогодишния ѝ приятел, Кристофър „Кит” де Монтгомъри.

Кит я видя в същия момент, в който го забеляза и тя. Красивото му лице светна, докато прекосяваше залата, за да застане до нея. Сграбчи я в ръцете си в страшна прегръдка.

О, как ѝ беше липсвал!

– Кит! – въздъхна тя, поглеждайки нагоре към познатите зелени очи, които блещукаха с любов и уважение.

Той беше едва една глава по-висок от нея и както винаги черната му коса беше модерно подстригана.

Със слабата си фигура, тази вечер той изглеждаше красив, облечен в оранжево и червено, шапката му беше наклонена опасно над челото. Беше минало прекалено много време, откакто се бяха видели за последно.

Макар Кит да беше три години по-малък от нея, двамата имаха повече общо, отколкото човек може да преброи.

Добрият, стар Кит. Беше сродната ѝ душа във всяко отношение.

Смеейки се, той я целуна леко по челото. Тя беше толкова доволна да го види много по-щастлив този път, отколкото последния, когато се бяха срещнали във Фландрия преди осемнадесет месеца. Тогава в него се усещаше безнадеждна тъга.

Беше изглеждал обсебен. Дори ужасен.

Но сега нямаше нищо от това. Напомняше ѝ на момчето, което беше обикнала в детството си.

– Сладка Роуина, толкова е хубаво да те видя отново. Ужасно много ми липсваше.

Тя стисна силно ръката му.

– Така се надявах да си тук за турнира.

– За да можеш отново да ме надминеш с думите си?

– Да, сър, ти губиш с такова изящество, че почиташ и двама ни.

Усмивката му беше измамна, той ѝ предложи ръката си.

– Ела, мой най-скъп ангел, и ме удостои с присъствието си, докато вечеряме. След като бях в компанията на брат ми през последната година, осъзнах, че умирам за малко интелигентен разговор, който не включва интриги или политика.

Тя сбърчи чело, когато той я поведе през препълнената зала.

– Откога Майкъл дава пукната пара за политика? Мислех си, че цялото му внимание е съсредоточено върху лозята и земите му.

– Не Майкъл, сладка моя. За друг брат говоря. Добре де, полубрат в действителност, но кръвен въпреки всичко.

– И кой е този твой мистериозен брат? – попита тя, докато той я водеше през залата.

– Страйдър от Блекмор.

Роуина се спъна от изненада. Мили небеса, имаше ли някъде място, където да избяга от споменаването на името на този мъж? Ако го чуеше още веднъж тази вечер, можеше да стане бълнуващ лунатик.

– Добре ли си? – попита Кит, докато ѝ помагаше да запази равновесие.

Лицето ѝ пламна от смущение, но тя кимна.

– Да. Просто това е последното име, което очаквах да чуя от устата ти.

И не беше за чудене защо Кит бе зажаднял за интелигентен разговор. От историите, които беше чувала, брат му без съмнение беше от типа мъже, които едва успяваха да говорят за нещо различно от война и собствената си сила на бойното поле. Можеше лесно да си представи Страйдър как се перчи в доспехите си.

Ами че аз имам най-големия меч във всички кралства. Елате, милейди, и ми позволете да ви го покажа...

Това беше най-изобретателното и най-недодялано прелъстяване, на което мъж от неговия ранг беше способен.

И ако още веднъж чуеше това изявление през живота си, като нищо би усвоила майсторството на меча, само и само, за да ги подиграе за думите им. Как само мразеше да слуша мъже, които продължаваха и продължаваха да говорят за славните си победи и смелост.

Без да споменаваме за размера на техните...

Атрибути.

– Защо не? – попита Кит, гласът му беше пропит с ирония. – Изглежда, името му е на устните на всички останали тази вечер.

– Това е самата истина – съгласи се тя. – Но трябва да призная, че дори не знам кой от мъжете е той. Не че ме е грижа, обърни внимание. Чух описанието му достатъчно пъти през последните часове и се кълна, че мога да нахвърлям негова идеална скица.

– Дори да не можеш, просто се огледай за мъжа с най-голяма арогантност и без съмнение ще гледаш право в него.

Кит ѝ намигна, след което ѝ се усмихна закачливо.

Той беше изискан и красив по един много приятен начин. Като тъмен ангел. Чертите му бяха толкова добре оформени, крайниците му бяха дълги и стройни. Мъж с чиста изтънченост и грация, който се движеше бавно и спокойно.

Той спря пред дългата дървена маса и издърпа пейка за нея.

Роуина застана пред пейката, седна и нагласи полата на алената рокля около себе си. Кит зае мястото от дясната ѝ страна, след което направи знак на един паж да им донесе вино.

– Ако неговата компания е толкова просташка като на другите от вида му – попита тя, – защо си пътувал с него?

Той прочисти гърло.

– Никога не съм казвал, че компанията му е просташка, любов моя. Само че той мисли единствено за задълженията си.

– Да убива хора.

– Да ги защитава.

Тя се намръщи на странната нотка в гласа му, когато каза това.

– Защитаваш рицар ли, Кит? Когато последно говорихме, ти споделяше моето виждане за тях и войната.

– Все още презирам войната и тези, които изпитват радост от нея, но Страйдър ми е брат и аз уважавам него и решенията му.

Роуина сбърчи нос при благородните му думи, но все пак това беше Кит. Лоялен до край.

– Как така започна да пътуваш с него?

Той изглеждаше малко засрамен.

– Нямаше къде другаде да отида. Майкъл отказваше да ме допусне в дома си. Дори за през нощта.

Новината я изненада.

– Собственият ти брат те е отхвърлил?

– Да, никога не го е било грижа за моя извънбрачен статус или за мен самия. Скоро след като се завърнах от пътуването си зад граница, ми каза, че не може да си позволи да храни мъж, който не умее да се бие, за да защитава земите му. След като знам малко за това как се държи меч, се намерих придружен извън земите му и ми беше казано никога да не се връщам.

Гняв бликна в нея. Как смееше някой да третира брат си по този начин! Беше очаквала повече от Майкъл де Монтгомъри.

– Този дебел звяр!

– Мислите ми бяха доста по-груби от твоите, но горе-долу в същата посока.

Кит се облегна назад, когато пажа се появи и посегна да напълни бокала му с вино.

Роуина изчака, докато пажът налее в чашите им. След като момчето напусна, тя поднови разговора.

– Какво направи?

Той отпи глътка вино, после сложи чашата на масата.

– Сторих единственото нещо, което можех, започнах да пея за прехраната си.

Това ѝ звучеше чудесно. О, да беше мъж, който можеше да прави така...

Подпирайки ръка на масата, Кит облегна буза на юмрука си и се засмя горчиво.

– Както ѝ да е, опасявах се, че талантите ми се погубват и на практика умирах от глад. Не бях предполагал колко много уши са капризни, докато напълването на стомаха ми не започна да зависи от това.

Тя го потупа по ръката със симпатия.

– Сега не изглеждаш изгладнял.

– Не съм, благодарение на Страйдър. Свирех в странноприемница долу в Кентърбъри, когато няколко рицаря започнаха да задяват една от сервиращите жени. Опитах се да я защитя, но те бяха петима, а аз сам и направих по-скоро жалко представление. Докато се готвеха да ме набият здраво, се намеси Страйдър. Той дори не знаеше кой съм, докато не ги прати да си опаковат багажа.

Думите му я изненадаха. От това, което беше чула за графа, би си помислила, че той ще бъде един от мъжете, водещи боя.

Кит поглади брадичката си с пръсти.

– Макар че беше минало повече от десетилетие, откакто се бяхме виждали, Страйдър ме разпозна и каза, че ме е търсил от известно време. Очевидно е бил у Майкъл и е научил за статута ми на изгнаник.

Погледът му стана далечен.

– Още не мога да повярвам колко беше ядосан заради мен. В действителност помислих, че може да убие Майкъл заради това – той ѝ се усмихна плахо. – След като му казах как съм се озовал в Кентърбъри, настоя да се присъединя към неговото домакинство.

Това беше нещо, което тя не намираше за изненадващо.

– Като рицар без съмнение.

– Не, като негов брат. Каза ми, че има достатъчно сили, за да защити земите си, но това, което му липсва, е семейство.

Колко странно. Отново, чутото не беше нещо, което би очаквала от мъж с репутацията на графа.

Не че това имаше значение. Беше ядосана на Кит в момента. Не беше учудващо, че бе изглеждал толкова обезверен последния път, когато го беше видяла.

– Защо не дойде при мен? Знаеш, че щях да...

– Никога не бих се оставил на твоята милост – прекъсна я той. – Аз съм мъж, Роуина. Не дете, което се нуждае от подслон. Освен това се съмнявам, че чичо ти щеше да одобри присъствието ми. Дори сега той ни наблюдава като лъв, пазещ малкото си.

Роуина погледна над рамото си, за да види, че лорд Лайънъл най-накрая се беше завърнал в залата и наистина ги наблюдаваше от ъгъла в далечната дясна част.

Усмихвайки се, тя помаха на мъжа, който я беше отгледал след смъртта на баща ѝ.

Лицето му омекна, докато не погледна към Кит и строгостта му се завърна още по-остра от преди. Роуина въздъхна уморено на жеста. Бедният ѝ чичо беше толкова изплашен, че тя ще избяга с някой от трубадурите, които познаваше.

За нещастие, не искаше да се омъжва за никой мъж. Въпреки че кралица Елеонор често хвалеше удоволствията, които могат да се намерят в брака, Роуина беше видяла достатъчно от мъката на кралицата заради неверността на съпруга ѝ, за да знае колко сърцеразбиваща може да е женитбата.

А Роуина нямаше желание да бъде нещастна заради нищо.

– Мога да кажа, че не ме харесва.

– О, Кит, не го приемай лично. Той не харесва никой мъж, който седи прекалено близо до мен.

Кит се отдалечи на около пет сантиметра от нея.

Роуина се засмя.

Слуга постави пред тях дъска с хляб. Кит сервира на Роуина избрани парчета печено агнешко, пиле и сърнешко, докато си говореха празни приказки.

Тя знаеше, че приятелят ѝ я наблюдава и той стана много тих, докато вечерята напредваше.

– Защо внезапно стана толкова тъжен, Кит? – попита тя.

Той погледна настрани от нея, докато откъсваше от печеното си пиле.

– Не знам какво имаш предвид – каза той с нисък тон, опитвайки се да прикрие болката в сърцето си.

Тя постави ръка върху неговата. Това невинно докосване го възпламени.

– Има ли нещо, за което искаш да говорим?

– Не – отвърна той, отдръпвайки с неохота ръката си изпод нейната. Не желаеше да я опетни. – Само съм малко уморен. Страйдър спазва безбожни часове.

– Сигурна съм, че е така.

По тона на гласа ѝ той можеше да каже какво допуска тя. И с кого точно ги прекарва...

– Не е това, което си мислиш, Роуина.

Тя изцъка недоверчиво с език.

Кит отвори уста, за да защити Страйдър, когато висок глас го прекъсна.

– Ах, най-красива Роуина, ето къде сте.

Тя изстина при дълбокия, пресипнал глас, който принадлежеше на Сирил Лонгшанс. Не си даде труда да скрие отвращението върху лицето си, когато той сграбчи ръката на Кит и го избута по пейката, за да си направи място, на което да седне между тях.

– Направи място, кастрате. Защо не отидеш да си вземеш вино, да се пооправиш.

Роуина беше ужасена от рицаря и маниерите му. Апетитът ѝ изчезна, тя стана и започна да се отдалечава, преди той да успее да седне до нея.

Сирил сграбчи ръката ѝ.

– Остави я – изръмжа Кит, изправяйки се на крака.

Без да освободи ръката ѝ, Сирил го избута назад.

– Намери ме, когато пораснеш, момче.

В един момент Роуина се опитваше да освободи ръката си; в следващия беше напълно освободена от Сирил, когато той прелетя няколко крачки назад и се стовари на масата.

В залата се възцари тишина.

Челюстта ѝ се отпусна, Роуина осъзна, че още един мъж се е присъединил към тях. Висок и с широки рамене, тя го позна веднага.

Беше онзи, който я бе спасил от падането.

– Отново сложи ръка върху брат ми – изръмжа той, – и ще изтръгна ръцете ти и ще те пребия с тях.

Сирил се изправи на крака със свирепо ръмжене и тръгна към него.

Непознатият отново го удари, с което изпрати Сирил върху гърба му. Последният лежеше на пода замаян, докато мъжът поставяше крака си върху гърдите му.

– Откажи се, Сирил. Знаеш от първа ръка какво съм способен да ти направя.

За нейно смайване, Сирил кимна и вдигна ръце, предавайки се.

– Отказвам се.

Непознатият рицар махна крака си от гърдите му и се обърна към Кит.

– Добре ли си?

Брат му кимна.

Сирил се изправи бавно на крака.

– Остави на Страйдър от Блекмор да защитава кастрат като този.

Страйдър от Блекмор.

Шокирана, Роуина погледна към мистериозния си рицар и видя яростта в очите му от обидата, която Сирил беше нанесъл върху мъжествеността на Кит.

Преди да успее да мигне, Страйдър беше хванал Сирил за гърлото. Той вдигна мъжа нагоре и Сирил трябваше да застане на пръстите на краката си, за да срещне погледа му на едно ниво. Очите на Сирил изпъкнаха, докато лицето му почервеняваше.

– Още една дума – изръмжа Страйдър, – и ще замлъкнеш завинаги. Разбираш ли ме?

– Страйдър! – гласът на Хенри отекна в залата. – Освободи го.

Рицарят се поколеба, преди да се подчини на краля си.

Сирил се закашля, докато се бореше да вкара въздух обратно в дробовете си.

– Това не е краят – озъби се Сирил.

Погледът върху лицето на Страйдър очевидно му противоречеше.

– Да, но е. Попречи на мен или някой мой близък отново и това ще е последната грешка в живота ти.

Роуина наблюдаваше как Сирил прокарваше гневен поглед от Страйдър към Кит, чието лице беше пълно със смутен срам и ако не го познаваше по-добре... с омраза.

Очите на Сирил се разшириха за секунда, след което още повече се стесниха. Обръщайки се на пети, той напусна високомерно залата.

Когато той излезе, Роуина осъзна, че чичо ѝ е до нея.

– Добре ли си, Роуина? – попита нежно Лайънъл.

– Да – въздъхна тя, погледът ѝ не се отделяше от Страйдър, който се намръщи при споменаването на името ѝ.

– Роуина де Витри? – попита той, а дълбокият му глас я накара да изтръпне.

– Да.

Страйдър изглеждаше като болен при споменаването на името ѝ, както тя се беше почувствала при неговото.

– И така, ти си страшилището, което пише онези песни.

Щеше да се почувства похвалена, ако не я беше обидил първо.

– Познавате работата ми?

– „Мор за всички, които носят меч и шарка по маймунските им ръце. Може ли всички да станат стерилни и дебели, и да загинат млади?” Да, милейди, оръженосецът ми ме информира по-рано през деня за така наречената ви работа.

Роуина настръхна при очевидното му презрение. Не беше първият, който мразеше нея или творчеството ѝ, но поради някаква необяснима причина се почувства сразена от погледа му.

Така че тя се забори по единствения начин, който можеше... с думите си.

– Както аз съм наясно с вашата, милорд. Казват, че сте отсекли главите на повече от двеста мъже и сте съсекли пет пъти повече. Вярвам, че сарацините ви наричат английския касапин.

Той присви устни към нея.

– Вие сте отровили ума на оръженосеца ми.

Тя се усмихна със студен триумф на думите му.

– Аз освободих ума му.

Страйдър направи крачка към нея.

Кит незабавно застана между тях.

– Роуина, Страйдър – каза той, принуждавайки ги да се отдалечат един от друг. – Опомнете се.

Роуина почувства лицето ѝ да пламва, когато си спомни факта, че „дискусията” им има за публика целия английски двор.

Леденият поглед на Страйдър също се стрелна из залата. Той намали тона си и когато заговори, в дълбокия му глас отекна силен гняв.

– В бъдеще, милейди, ще ви бъда благодарен, ако се въздържате от освобождаване на ума на възприемчивия ми оръженосец. Когато някой се изправи срещу него с меч, иска ми се да вярвам, че Дрюс ще използва нещо повече от езика си, за да се защити.

– Ако няма мечове, милорд, тогава той няма да живее в страх от тях, както и вие.

Страйдър изсумтя.

– Не ме е страх от меч, само от глупаци, които отказват да видят причината. Жалко е, че нито един мъж в живота ви никога не ви е научил къде ви е мястото.

Цялата тълпа ведно пое въздух при това.

Роуина никога не се беше чувствала по-гневна в живота си. В този момент много добре разбираше желанието на мъжете да се бият един друг и мразеше Страйдър, че я кара да се чувства така.

Той извърна поглед към Кит.

– Ако имаш някаква нужда от мен, братко, просто ме извикай. – Тези смразяващи очи се фокусираха върху нея. – Колкото до вас, милейди, харесвах ви много повече, когато не знаех коя сте.

Той се обърна и напусна, преди тя да успее да отговори.

Тълпата в действителност аплодира.

– Чуй, чуй, Страйдър – викаше един мъж над другите. – Казахте ѝ, милорд. Беше време някой да ѝ покаже.

Роуина беше ужасена от поздравленията към рицаря.

Как смееха!

Но повече от това беше наранена да научи колко много хора презираха чувствата ѝ. Убежденията ѝ.

Добре, нека всички измрат и изгният. Как можеха да не виждат колко грешни бяха войната и насилието?

Сълзи напълниха очите ѝ, но тя премигна, за да ги пропъди. Никога нямаше да позволи на някой в тази тълпа да разбере колко я бяха наранили.

Държейки главата си високо, тя тръгна в обратна посока, право към вратата, която водеше към стълбите.

Кит тръгна с нея.

– Роуина?

– Остави ме, Кит. Искам да съм сама.

– Не се ядосвай на брат ми, Роуина.

Тя се обърна към него с омраза и гняв, горящи яростно в сърцето ѝ.

– Как може да го защитаваш пред мен след това, което той току-що каза?

Кит ѝ отвърна на свой ред с въпрос.

– Как може да търпиш мен и да мразиш него? Не се заблуждавай, любов моя. Ако аз бях с големината на Страйдър и притежавах неговите умения и сила, също щях да ступам Сирил.

Тя се присмя на думите му.

– Никога не можеш да нараниш никой, Кит. Прекалено благороден си.

– Повярвай ми, животът има начин да изтръгне това благородство от всеки от нас. Страйдър е минал през много в живота си. Не трябва да го съдиш толкова сурово.

– Аз да съдя него? Не чу ли какво ми каза той?

– Да, чух. Но знаеш, милейди, че можеше да му кажеш благодаря. Той те спаси от Сирил, както и мен от удара му. Иначе още щеше да си с простака, а аз щях да кървя на пода.

Може би имаше някаква истина в това.

Може би.

– Роуина?

Тя погледна покрай Кит към чичо си, който се приближаваше.

Кит се извини и ги остави насаме.

– Добре ли си? – попита отново Лайънъл.

– Ще го преживея без съмнение. Но искам нашествие от скакалци да се спусне върху лорд Страйдър и да го преследва през всичките дни от живота му.

Чичо ѝ настръхна.

– Много съжалявам да го чуя.

– Защо?

– Защото в края на месеца, ще трябва да се омъжиш за него.