Мрачният рицар

Глава 5

Роуина не можеше да помръдне, докато наблюдаваше графа да се връща в палатката си.

– Дай му малко спокойствие, Роуина.

Тя спря при умоляващия поглед в очите на Кит.

– Ти си чул?

Той кимна.

– Трябва да е обичал дамата си силно.

– Да, така е. Все още носи пръстена на майка ни навсякъде, където отиде.

– Вашата майка?

Той кимна.

– Беше убита от бащата на Страйдър, когато научил за моето извънбрачно раждане. Казват, че яростта му била такава, че никой не посмял да го приближи... никой с изключение на сина му. В гнева си, баща му го обвинил, че също е извънбрачен. Той се затичал към момчето и разцепил главата на Страйдър – Кит отбеляза място на врата си, където тя знаеше, че Страйдър има няколко белега. – Докато Страйдър лежал на пода в залата, баща му убил майка ни пред очите му.

– После баща му отнел собствения си живот – въздъхна тя.

– Така се говори.

Имаше странна нотка в гласа му.

– Но? – подтикна го тя.

Кит отказа да каже нещо повече.

– Майка ни беше също като теб. Не обичаше нищо повече от това да свири на лютнята си и да пее. Баща ми беше един от менестрелите, родени като благородници, който пристигнал в нейната зала, когато бащата на Страйдър бил надалеч. Наистина не помня много майка си, бях само на пет, когато тя почина. Но ми беше казано, че ме е родила в дома на сестра си и ме е изпратила на баща ми, така че съпругът ѝ никога да не научи за моето съществуване.

– Тя и Страйдър дойдоха веднъж да те видят, когато живееше у нас.

Роуина неясно си спомни случката. Беше единственият път, когато някой изобщо беше посещавал Кит.

– Да. Тя правеше това, което се осмеляваше. За нещастие, подобно посещение до дома на баща ми ѝ причини смъртта. Бащата на Страйдър се прибрал по-рано от пътуване, за да намери, че ги няма. Когато се върнали, един от слугите ѝ я предал.

Роуина съчувстваше дълбоко на приятеля си.

– О, Кит, толкова съжалявам.

Той преглътна, очите му бяха тъжни.

– Аз не съм този, който се нуждае от съчувствието ти, Роуина. Аз скърбя за нея, защото тя беше моя майка, но я познавах много малко. Страйдър беше онзи, който бе опустошен. Той я обожаваше.

Роуина превъзмогна сълзите при мисълта за болката, която рицарят навярно изпитваше.

– Животът на брат ми е бил суров и все пак той е благороден. Не познавам никой, който да е преживял колкото него и да е останал толкова почтен.

– Да. Той можеше да изкара двете ни с Елеонор лъжкини.

Той кимна.

– Но относно Сирил? – попита тя. – Мислиш ли, че лорд Страйдър...

– Не. Знам по-добре. Ако Страйдър го искаше мъртъв, щеше да се изправи срещу него на бойното поле. Измамата не е в природата на брат ми.

Тя мислеше същото.

– Защо лорд Обри ще лъже?

– Може би не лъже. Всеки може да облече мантия. В тъмното, мисля, че всеки би изглеждал също толкова виновен.

Роуина прехапа устни при тази мисъл. Да, но кой искаше да натопи Страйдър?

Тя се извини и се отправи обратно към тълпата, която продължаваше да се събира около палатката на Сирил.

– Все още твърдя, че графът го е направил – каза един от бароните на малката тълпа извън палатката.

– Защо ще се промъква и ще му прерязва гърлото, докато спи? През всичките години, през които познавам Страйдър, не знам да е правил нещо подобно.

Друг барон изсумтя.

– Лудостта беше обзела баща му. Вероятно е обзела също и него.

Роуина пренебрегна мъжете, които продължаваха да спорят за и против Страйдър. В действителност тя изпитваше тъга за Сирил... повече, отколкото си мислеше, че е възможно. Дори той не заслужаваше смърт като тази.

Сърцето ѝ натежа, тя се отправи към замъка, когато забеляза нещо. Малко парче пергамент стърчеше изпод платнището на Сирил.

Докато мъжете продължаваха да спекулират, тя се наведе и го освободи. В момента, в който го отвори, сърцето ѝ спря.

Беше написано на арабски.

Не всички се прибрахме у дома.

Не всички оцеляхме.

Смърт на Братството. Нека всички вие горите в огньовете на Луцифер в най-дълбоката яма.

Накрая, отпечатан с кръв, беше символ, който беше видяла точно тази сутрин, когато Страйдър стоеше гол пред нея...

Страйдър отмиваше съня от лицето си, когато чу някой да влиза в палатката му, без да се представи.

Той се завъртя, за да хване нарушителя само за да види как тя се отдръпва набързо настрани, извън обсега.

– Това съм просто аз – каза мек, женствен глас.

Страйдър изръмжа ниско.

– Не мога ли да се освободя от теб тази сутрин? – измърмори той, докато се обръщаше с лице към Роуина.

Макар че, ако беше честен, чувстваше частица от растящо уважение към дамата, която току-що го беше надхитрила.

Тя се изпъна с високомерен поглед към него. Вместо да направи една от прочутите си забележки, намали разстоянието между тях и взе дясната му ръка в своите.

Малка тръпка хлад се прокрадна по гръбнака му от начина, по който тя погали дамгата върху задната част на ръката му. Както винаги, видът на този знак накара стомахът му да се присвие, а гневът му да избухне.

– От какво е това? – спокойно попита тя.

– Това е нищо – отвърна той, опитвайки се да издърпа ръката си.

Тя не я освободи.

– Защо те ядосва толкова?

– Роуина...

Тя не прие предупреждението. Пръстите ѝ погалиха набъбналата кожа, където сарацините бяха обгорили знака си, състоящ се от ятаган и луна върху плътта му. Той беше едва на петнадесет, когато го бяха дамгосали. Дори след всички тези години, можеше да си спомни болката от раната. Позора.

– Това част от Братството на меча ли е?

Той се напрегна при въпроса ѝ.

– Какво знаеш за Братството?

– Пътувам с менестрели, милорд. Има слухове за група от мъже, които някога били политически затворници в Светите земи. Мъже, които спасявали други и ги прибирали у дома. Благородни и скромни мъже, които все още се бият, за да приберат повече у дома и да ги видят в безопасност и в прегръдките на семействата им.

Болка терзаеше Страйдър, но гневът му я засенчваше. Никой не би трябвало да знае за тях.

– Къде си чула това?

– Казах ти, има много песни за тези истории. Разказите започнаха преди две години и никой не е сигурен кой даде началото им. Думите и музиката се появиха анонимно на различни турнири, на които се събирахме, възхвалявайки добродетелите и смелостта на членовете на Братството – тя присви очи към него, сякаш можеше да прочете ума му. – Ти си един от тях, нали?

Страйдър криеше истината толкова отдавна, че не можеше да се принуди да признае пред нея.

– Освободи ме.

За негово съжаление, тя го направи.

– Те пътуват през нощта на крилата на небесни жребци, носейки надежда и нова вяра на онези, които са останали. Макар да са свободни, никога не са забравили миналото си и прекарват живота си, опитвайки се да донесат мир на останалите.

Той се намръщи на думите ѝ.

– Какво е това, което цитираш?

– Една от песните, написани за Братството – тя подаде бележката на Страйдър. – Това беше на земята, точно до палатката на Сирил. Намирам трудно за вярване, че той е бил член на братството, но ти...

Страйдър се вторачи в хартията. Не можеше да прочете нищо от това, но можеше да види кървавия символ. Беше същият като този на ръката му.

– Какво пише тук?

– Не можеш ли да четеш на арабски?

– Не мога да чета нищо, Роуина.

Той очакваше да види порицание от нея заради „неграмотния” си статут. Вместо това, тя едва кимна и му прочете бележката.

Погледът на Страйдър потъмня.

– Сигурна ли си, че това е дошло от неговата палатка?

– Да. Изглеждаше сякаш е било издухано от мястото, където е било поставено. – Челото ѝ се набръчка. – Какво има предвид човекът с това, че не всички са оцелели или прибрали у дома?

Страйдър стоеше там, а душата му крещеше заради писмото и какво означаваше то. Можеше ли някой от тях да бе убил Сирил, или някой сарацин си играеше безразсъдно с тях?

Нямаше смисъл. Не, бяха проверили, че никой не остана след тях в нощта, когато бяха избягали.

Никой.

Не беше в природата му да вярва на някой и все пак се усети, че се доверява на Роуина.

– Това беше клетва, която всички дадохме, докато бяхме затворници, че всички ще оцелеем и ще се приберем у дома.

– Кой е бил оставен?

– Никой от нашия лагер. Уверихме се в това. В нощта, в която избягахме, изпратихме групи да освободят другите, докато аз и Кристиан извеждахме най-младите навън – той поклати глава. – Не може да е един от нас. Някой сарацин си играе с разсъдъка ни. Това трябва да е.

– Защо?

– За да ни накажат, че напуснахме и помогнахме на другите да избягат. Без съмнение са ни преследвали през цялото това време с единствената цел да ни избият един по един.

– Но защо убиха Сирил? – попита тя, докато сгъваше бележката. – Не ми направи впечатление на някой, който би помогнал на друг освен на себе си.

Това беше истина. Сирил се беше отказал от каузата им веднага след като се освободиха и се бяха прибрали у дома, дори лесно беше забравил това, през което бяха преминали, както и обещанията, които бяха дали един пред друг.

– Не знам.

Лицето ѝ светна, сякаш беше получила Богоявление.

– Освен ако не е било, за да те натопят. Може би през цялото време ти си бил целта. Защо иначе ще носи твое наметало?

– Това е много добър въпрос.

Това можеше да обясни защо бяха направени толкова много покушения върху живота му. Той и мъжете му търсеха някой, който негодува срещу приятелството му с кралското семейство. Може би врагът му нямаше нищо общо с Хенри, а по-скоро миналото му се връщаше, за да предяви претенции към него.

Страйдър взе бележката от нея и я постави на бюрото си.

– Моля те, не споменавай за това на никого.

– Имате намерение да пазите в тайна Братството?

– Да. Никой няма нужда да знае кой измежду нас е бил там и какво сме били принудени да правим, за да оцелеем. Всички се борихме силно, за да върнем живота и достойнството, които ни бяха отнети.

Тя наведе глава към него, сякаш разбираше точно какво има предвид той.

– Ще пазя тайната ти, Страйдър. Винаги.

Тя се запъти към вратата.

– Роуина?

Тя се спря при звука от гласа му.

– В бъдеще, най-доброто време, в което да ме посещавате за уроци, е след като вечеряме.

Тя кимна и му отправи малка, почти крехка усмивка, която предизвика безпорядък във вътрешностите… и слабините му.

– Тогава ще се видим тази нощ, милорд. Ще се моля да не срещате повече неприятности дотогава.

Единият ъгъл на устата му се изкриви с огорчение.

– Ще видим какво ще ни донесе денят, нали?

Роуина кимна в знак на съгласие. Наистина щяха да видят.

Събирайки полите си, тя се измъкна от палатката му покрай четиримата рицари, които пътуваха със Страйдър. Малката група мъже спря извън палатката и я проследиха с поглед, докато се отправяше към стаите си в замъка.

Не ѝ отне много време да се завърне в покоите си в хладната безопасност на варосаните стени на главната кула.

Последното, което очакваше, бе да намери жените си събрани заедно в дневната ѝ стая. Мълвата за смъртта на Сирил и възможното участие на Страйдър в нея вече ги беше застигнала.

– Какво трябва да правим? – попита Бриджит, когато придворните дами на Роуина се скупчиха в средата на стаята като ято птици. Бриджит беше ниска жена, която притежаваше смолисто-черна коса и дребна, гъвкава фигура. – Ако лорд Страйдър е виновен…

– Никога няма да се омъжа – изстена Мариан. Едва година по-голяма от Роуина, Мариан имаше светлоруса коса и сочно, закръглено тяло, което вкарваше дамата в много компрометиращи ситуации, когато се приближеше някой привлекателен мъж. – Всички ще бъдем върнати обратно в Съсекс!

– Не – каза Джоан със също толкова разстроен глас. – Не мога да чакам друго мамино синче да дойде и да ми рецитира оди за бедрата и шията ми, сякаш не съм нищо повече от сочна кокошчица.

Бриджит я потупа утешително по гърба.

– Не се страхувай, Джоан. Няма да се върнем в Съсекс, а лорд Страйдър няма да умре. Ние ще намерим този, който е отговорен и сами ще го задържим.

– Какво става? – попита Роуина.

Придворните ѝ дами незабавно се разделиха. Те се огледаха, сякаш бяха виновни за някакво престъпление.

– Да става какво, милейди? – попита Джоан, преструвайки се на невинна.

Роуина погледна всяка една.

– Какво планирате?

– Ще намерим убиеца на Сирил – обяви гордо Бриджит.

– Ще трябва да бъдем хитри – напевно каза Мариан. – Ще отрупваме мъжете с... напитки и хитрините си. Но мисля, че сме готови за предизвикателството.

Останалите кимнаха с охотно съгласие.

Роуина направи всичко възможно да не завърти очи, докато видения как компаньонките ѝ изпадат в беда, проблясваха в ума ѝ. Не беше за чудене, че чичо ѝ ги държеше в усамотение в Съсекс. Всяка от тях, макар че беше състрадателна, бе готова да прелъсти всеки мъж, който минеше покрай нея.

– Ще направите всичко това заради лорд Страйдър?

Мариан кимна.

– Ами, да. Трябва да бъде доказано, че е невинен.

– И защо така? – попита Роуина.

– За да може да се омъжиш за него – просто отвърна Джоан.

Роуина наклони глава при това.

– Мислех, че ти искаш да се омъжиш за него.

– Ами, да, искам или исках, но сега, след като кралят те е избрал за негова невеста, ние сме...

Бриджит прекъсна думите ѝ, като я удари с лакът отстрани.

– Оу! – извика Джоан.

Роуина скръсти ръце пред гърдите си, докато я обземаше лошо чувство.

– Вие какво?

– Можеш да ѝ кажеш – проговори Елизабет от дясната страна на Джоан. – Не е като тя да не се досети сама.

Мариан въздъхна.

– Добре, ние си говорихме. Ти и чичо ти ни държахте в уединение в Съсекс и твоите приятели менестрели ни посещаваха, но откакто сме тук, вниманието ни е привлечено от факта, че могат да се намерят доста хубави мъже.

– Да – съгласи се Бриджит. – Виждала ли си Стефан от Нотингам? По-хубав мъж никога не бях поглеждала.

– Той е дивак – каза Роуина, спомняйки си начина, по който мъжът се беше оригнал по време на вечерята предишната нощ.

Беше треснал бокала си върху масата и беше поръчал още вино, което бе изпи по-бързо, отколкото тя беше успяла да мигне. И това беше последвано от още едно оригване.

– Той е мъж – рязко го защити Мариан. – Без да се обиждаш, милейди, но ни дойде до тук – тя задържа ръката си до брадичката, – от всички онези хленчещи момченца, които посещават Съсекс. Уморени сме от това да пеят оди за очите и жизнеността ни, докато женствеността ни се съсухря. Искаме истински мъж.

– Да! – съгласиха се те едновременно.

Бриджит потупа Роуина нежно по ръката.

– Разбираме и уважаваме факта, че не си склонна на мъжествен тип, милейди. Но останалите от нас предпочитат някой, който може да ни повдигне и да не се оплаква от това. Лорд Страйдър има много рицари в обкръжението си.

Джоан кимна.

– Рицари от добри семейства.

– Рицари със силни мускули – добави Мариан.

– Да – продължи Бриджит. – И според нашия начин на мислене, ако ти се омъжиш за лорд Страйдър, ние ще можем да направим собствения си избор сред тях.

Роуина беше втрещена.

– Не мога да повярвам на това. Ще ме жертвате пред Страйдър, за да можете...

– Това не е жертва – възрази Джоан, прекъсвайки я. – Лорд Страйдър е уловът в целия християнски свят. Трябва да си поласкана.

Ако чуеше това още веднъж...

Роуина потърси спокойствие от жените си, но без значение къде се опитваше да отиде, те упорито я следваха, всяка разказвайки ѝ за плана, който целеше да я видят свързана със Страйдър завинаги.

Това се превръщаше в най-самотния ден в живота ѝ.

Страйдър се спря в шатрата си, когато мъжете му се присъединиха към него.

Уил беше висок колкото него и имаше същата черна коса, дълга до раменете. Изражението му обикновено беше злобно начумерено, но днес лицето му беше дори по-каменно от обикновено.

Пет сантиметра по-нисък, Свен стоеше от дясната страна на Уил. Свен беше любимецът на дамите в малката им група. Пакостлив чаровник, рядко можеше да бъде намерен без жена около себе си. Косата му беше тъмнокафява и падаше малко под раменете и имаше модерна козя брадичка. Очите му бяха пронизващо сини.

Мъжът обичаше да играе хазарт еднакво и с живота, и с парите си.

От дясната страна на Свен беше Рейвън, който беше тъмен като името си7. Едва на двадесет и една той все още растеше, но нямаше съмнение, че щеше да заякне през следващите години. Винаги беше като по-малък брат за Страйдър, който беше осиновил момчето, докато бяха затворници в Утремер.

Зад тримата беше Вал, който беше с глава и нещо по-висок от всички им. Наречен на името на Св.Валентин, мъжът не намираше нищо забавно в името си и още по-малко в прекомерната си височина. Но иначе без съмнение имаше най-добрата природа от повечето от тях и обикновено можеше да бъде видян да се смее над най-странните неща.

В този момент обаче лицето му можеше да съперничи на това на Уил за смъртоносна сериозност.

– Със сигурност никой от вас не мисли, че съм убил Сирил – каза Страйдър, когато застана с лице към тях.

Те си размениха объркани погледи.

– Не, това никога не би ни хрумнало – проговори Уил от името на групата, докато изваждаше меча си.

Страйдър го погледна подозрително.

– Какво правиш?

– Помниш ли, когато ни каза, че е по-добре да си мъртъв, отколкото женен? – попита Вал.

Уил пристъпи напред.

– Тук сме, за да задоволим това ти желание.

Страйдър поклати глава.

– Махни меча си.

– Не – каза Свен. – Прекарах нощта с девойка от лагера на Роуина и тя имаше какво да каже относно плановете им да ви видят двамата оженени. Обречен си, Страйдър. Бягай сега, докато можеш.

Страйдър се подсмихна.

– Не бъди глупак. Дори да исках да го направя, а аз не искам, не мога. Ако направя това, ще изглеждам виновен, а ние трябва да разберем кой наистина е убил Сирил.

– Ха – присмя се с отвращение Вал. – Той има достатъчно врагове. Само пълен идиот би обвинил теб за това.

– Има достатъчно идиоти в двора – прекъсна го Свен. – Репутацията на мъжа е залог и чест за всички ни. Не, зле е, но Страйдър е прав. Ще го оставим заедно с Кристиан да намерят виновника, докато останалите от нас държат жените заети, така че да не могат да се месят и да предизвикат сватба.

Уил изсумтя.

– Само на теб може да ти хрумне такова предложение.

– Какво? – попита Свен, сякаш беше обиден. – Намираш идеята да забавляваме дамите за отблъскваща? Нямах представа, че си любител на мъжете, Уил.

Уил бутна силно Свен.

– Достатъчно – намеси се Страйдър, разделяйки ги преди грубата им игра да прерасне в насилие. За пораснали рицари, мъжете му понякога му напомняха за деца и се чувстваше повече като техен баща, отколкото като техен сюзерен. – Не трябваше ли повечето от вас да са навън на арената и да тренират?

Те се спогледаха, сякаш бяха недоволни от идеята.

– Защо? – попита Уил. – Не е като някой от блюдолизците навън да може да ни победи. Мисля, че ще е по-добре да похабим времето си другаде.

Страйдър потри чело, сякаш през ума му мина видение на Уил в кръчмата, с бокал в едната ръка и девойка в другата. Той изстена от този образ.

– Добре е, че знам къде си бил миналата нощ или щях да си помисля, че ти си бил този, който се е скарал със Сирил и го е убил.

Уил винаги заплашваше да разкъса мъжете.

След като размисли добре, това рядко беше заплаха, но доста често в действителност се налагаше да го дърпат обратно. И все пак въпреки цялата готовност на Уил да убива другите, Страйдър се съмняваше мъжът наистина да е взел участие в смъртта на Сирил.

Не, имаше друг мъж, който беше виновен за деянието.

Страйдър им разказа за бележката на Роуина и наблюдаваше как едно по едно лицата им стават още по-мрачни.

– Нашият враг ни преследва – каза Уил.

– Да – съгласи се Страйдър. – Мисля, че трябва да поставим часови, за да се подсигурим, че никой друг от нас няма да умре.

– Колко от членовете на Братството са тук? – попита Вал.

– Със смъртта на Сирил, оставаме само ние и Кристиан.

– Не – спокойно възрази Рейвън. – Видях Роджър от Девъншир по-рано тази сутрин. Той пристигна късно предишната нощ.

– Тогава сме седмина – отбеляза Страйдър. – Информирайте Роджър какво се е случило и го настанете някъде близо до нас. Аз ще поема първата смяна довечера, после ще се редуваме да пазим.

Те кимнаха в знак на съгласие.

– Точно както едно време – каза Свен, напомняйки на всички за дните в младостта им, когато теглеха клечки слама, за да видят кой ще пази срещу враговете им.

– Нека се надяваме, че не е така – изрече Рейвън с дрезгав глас. – Нямам желание да започна отново да се страхувам от собствената си сянка.

Вал отпусна дългата си ръка, братски около раменете му.

– Не се страхувай, хлапе, въпреки всичко ще те видя възмъжал.

Свен направи гримаса.

– И отново още едно кастриране на което ставам свидетел. Вероятно аз трябва да поема първата стража. Страхувам се с мъже като тези зад гърба си.

Вал се завъртя към главата му, но Свен се наведе.

– Достатъчно закачки – остро нареди Страйдър. – Трябва да бъдем внимателни за всички тук. Помнете, има враг сред нас.

Те кимнаха в съгласие.

Навеждайки глава, Страйдър се отправи от шатрата си към замъка.

Намерението му беше да говори с Хенри, но едва беше влязъл в замъка, когато стремително налетя на Роуина, която едновременно с него се опитваше да се втурне навън през вратата.

Ударът от меките ѝ извивки срещу неговите беше толкова вълнуващ, колкото и шокиращ.

Инстинктивно той обви ръце около нея, за да я предпази от падане.

Лицето ѝ беше зачервено, а очите ѝ – ярки и блестящи. Но повече от това, задъхаността ѝ призова образи в ума му на това как щеше да изглежда тя в трепетите на страстта.

Наистина направи всичко възможно да не плени тези разтворени устни със собствените си и да провери колко точно бездиханна може да я остави.

– Милейди, трябва да спрем да се виждаме по този начин.

Лицето ѝ стана още по-червено.

– Изглежда, винаги съм объркана във вашето господарско присъствие.

Той избухна в нисък смях на думите ѝ. Чувстваше се по същия начин около нея.

Тя го погледна с изпепеляващ поглед, който накара слабините му да се стегнат и натежат. Болейки.

– Но започвам да подозирам, че моите дами може да са прави за едно нещо.

– И кое е то? – попита той, поставяйки я обратно на краката ѝ.

– Силните ръце имат своята полза в такива случаи.

Неочакваните ѝ думи го направиха малко нервен. Беше ли това наистина комплимент от жена, която отявлено мразеше всички рицари?

Той се огледа, сякаш очакваше Второто пришествие.

– Добре ли сте, милорд?

– Да, но комплимент от вас ме кара да се страхувам, че смъртта е предстояща.

Тя се засмя на думите му.

– Ако смъртта ви е предстояща, то това ще бъде от меча, който носите, а не от моя език.

Той повдигна вежда срещу нея, но преди да успее да проговори, тя продължи:

– Обещах ви повече да не ви обиждам. Следователно ноктите ми са добре прикрити.

Странно, но на него по-скоро му липсваше сърдитата нахалница. Срещу нея беше лесно да запази защитата си. Намираше тази нова нейна страна за обезпокоителна. Очарователна.

А разговорът за ноктите ѝ накара погледът му да се спусне към ръката ѝ, където забеляза, че ноктите ѝ бяха идеално оформени. Дълги и елегантни.

Перфектни, които да се спуснат по мъжкия гръб...

Страйдър отстъпи назад, когато тази неканена мисъл мина през ума му. Започваше да мисли като Свен.

– Закъде сте се разбързали толкова? – попита той, опитвайки се да се разсея.

– Някъде, където никоя от придворните ми дами няма да може да ме намери.

– И защо така?

– Те имат глупава теория, че двамата с вас трябва да се оженим.

Той пое раздразнено дълбоко дъх при думите ѝ.

– Тогава нека да ги сложим при моите мъже, който са също толкова решителни да ме видят ерген.

– Наистина?

– Да. Нямат желание животът ни да се променя.

Лицето ѝ стана несигурно.

– Може да е интересно да ги оставим на свобода едни с други само за да видим кой ще спечели, но опитът ми показва, че мъжете неизменно губят пред жените.

Той повдигна скептично вежда.

– Не бих казал, че е така. Капитулацията изглежда взаимна.

– Защо мислите така?

– Мъжът може да е отхапал от ябълката, но след това жената свършва, следвайки го там, където той води.

– Мислите ли?

– А вие не мислите ли така?

Тя присви очи към него.

– Смятам, че някоя дама трябва да намали егото ви с едно или две нива.

Страйдър ѝ хвърли горещ поглед.

– И вие ли сте дамата, която ще го направи?

Бавна, прелъстителна усмивка плъзна по лицето ѝ.

– Да, лорд Очарование. За разлика от останалите, които познавате, аз съм напълно имунизирана срещу качествата ви.

– Моите качества? – попита той, заинтригуван от идеята, че тя му приписва някакви след сблъсъка им в залата в нощта, в която се бяха срещнали. – И какви са те?

– Мисля, че знаете много добре, че повечето девойки ви правят мили очи.

– Но не и вие?

– Не – отвърна тя и повдигна леко брадичка. – Никога не съм попадала под властта на мускулести ръце или красиво лице. – Тя постави длан в средата на гърдите му. – За мен има значение това, което притежава мъжът тук.

Роуина имаше намерение думите да бъдат игриви, но светлината в очите на Страйдър изчезна незабавно. Лицето му стана смъртоносно сериозно.

– Тогава ние наистина сме напълно неподходящи, след като не ми е останало нищо там.

Думите му я изненадаха.

– Нищо?

– Не, лейди. Тази част от мен умря много отдавана.

Сърцето му биеше бясно под дланта ѝ. Беше също толкова силно, колкото мъжът, който стоеше пред нея.

– За нещо мъртво ми изглежда доста силно. Наистина не се поколебахте да спасите Кит.

Той се отдръпна от нея.

– Страйдър? – извика тя, спирайки го, когато той започна да се отдалечава от нея.

Той спря и се обърна назад.

– Благодаря ви отново за любезността.

По гримасата му тя можеше да каже, че думите ѝ го притесниха. В действителност не знаеше защо беше толкова мила към мъж, когото трябваше да мрази и все пак не може да намери сили в себе си да го нарани. Имаше достатъчно болка в очите му.

– Винаги на услугите ви – отвърна той почти подигравателно, преди да продължи по пътя си.

Слаба усмивка изви края на устните ѝ.

Роуина го наблюдаваше, докато изчезна. Той имаше най-мъжествената походка.

И прекрасни задни части.

Той е рицар...

Всички хора имат недостатъци.

Той убива хора.

Беше истина и все пак...

Тя отблъсна мислите си настрани. Не беше като приятелките си, които искаха мъж единствено заради външността му. Не че желаеше да се изгуби в една женитба. Ако някога си избереше съпруг, тя искаше партньорство. Такова, построено върху взаимно уважение и приятелство. Любовта щеше да бъде приятно допълнение, но не се заблуждаваше с тази мисъл.

Само невероятно щастливи дами в нейното положение намираха любов и повечето я откриваха извън брачното ложе. Не, за разлика от останалите трубадури, тя не вярваше в насърчаването на мъже и жени към незаконни афери.

Роуина, както родителите си преди нея, беше идеалист. Тя си представяше свят, където всеки – богат и беден, се омъжваше само по любов.

Но ако не можеше да има това, тогава поне щеше да се задоми заради приятелство.

Изгубена в мисли, Роуина се запъти към овощната градина зад замъка, търсейки място където можеше да е сама.

Не беше навлязла много в градината преди сянка да привлече вниманието ѝ.

Движеше се бързо, като привидение.

Мръщейки се, тя тръгна към нея, без да се замисля.

Действие, което беше доказано като най-неразумното нещо, когато се доближи достатъчно, за да види какво беше...

Огромен мъж.

Той се издигна в горната част на стената, но докато го правеше, качулката на плаща му падна назад.

Роуина се задъха.

Косата му беше по-черна от среднощно небе, кожата му беше тъмна и кафява, а очите му...

Те бяха зловещо зелени на фона на тъмната му кожа.

Мъжът беше сарацин! И я беше видял толкова ясно, колкото и тя него.

7 На английски език името му означава гарван. – Б.пр.