Мрачният рицар

Глава 16

Страйдър примигна, след това отново примигна, докато думите ѝ преминаваха през ума му, преди да бъдат отхвърлени.

– Моля?

– Виж сам – каза Роуина, поклащайки ръката, в която държеше малък медальон. – Той носи символа ти и двамата твърдят, че медальонът принадлежи на баща му.

Страйдър се вгледа в двамата, а умът му работеше. Как бе възможно това? Той никога не беше ставал баща на дете, да не говорим на такова, което има сарацинска бавачка.

– Говорят ли нормански френски? – попита той Роуина.

– Не.

– Добре – каза той, облекчен от тази отсрочка. – Защото не искам да питам детето, коя е майка му. Ти имаше ли възможност да попиташ?

– Да.

– И?

– Той казва, че е Елизабет.

Още веднъж той почти онемя при думите ѝ и претенциите на момчето.

– Твоята Елизабет?

– Да – каза Роуина, очите ѝ бяха тревожни.

О, това не вещаеше нищо добро за него. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе Роуина да си мисли, че е бил с една от нейните дами.

– Но аз никога не съм я докосвал. Никога. Кълна се.

Роуина докосна ръката му, погледът ѝ бе нежен.

– Знам, Страйдър. Повярвай ми, знам.

Облекчен, че Роуина се държи разумно и не му крещи, че е съблазнил приятелката ѝ, Страйдър коленичи пред детето и взе малкия медальон от ръката на Роуина, за да го разгледа. Това наистина бе символът на баща му. Този, който бе носил със себе си в Светите земи, когато не бе много по-голям от момчето пред него.

Страйдър затвори очи, докато си спомняше деня, в който бе хванат в плен. Той бе пъхнал насила този медальон в ръката на Деймиън.

– Кажи им, че си ми брат. Те няма да те наранят, ако мислят, че не си от значение.

Деймиън бе свил устни презрително.

– Но аз съм от значение.

Въпреки това Страйдър бе принудил Деймиън да го вземе. Деймиън го бе грабнал и оттогава Страйдър не го бе виждал. Всъщност бяха минали години, откакто дори бе мислил за това. Момчето облиза устните си, докато гледаше ту към медальона си, ту към Страйдър и обратно.

– Ти ли си баща ми? – попита момчето на арабски.

Страйдър се страхуваше да отговори на този въпрос, тъй като се опасяваше, че това може да е някакъв трик, който убийците искат да използват срещу него и хората му. И ако беше така, той щеше да убие всеки, който си позволяваше да си играе с едно невинно дете по този начин.

– Откъде взе това? – попита той детето.

– Чичо ми го даде.

Страйдър наклони глава, докато оглеждаше детето.

– Твоят чичо?

– Да. Той е от едно място, наречено Франция. Ние дойдохме оттам, за да стигнем тук, както казва Нана, но тя не знае къде точно е живял чичо ми, когато е бил момче. През цялото време той ми разказваше за Франция и за баща ми и как преди двамата са си играли като са си правели шеги с други момчета и готвача им. Имаш ли собствен готвач?

Страйдър поклати глава към момчето, като се опита да продължи разговора.

– И какво точно ти разказа чичо ти за баща ти?

– Че баща ми е най-смелият рицар в целия свят. Той каза, че един ден ще го намеря и че баща ми ще се погрижи за мен точно както се е опитвал да се грижи за чичо ми. Но чичо ми каза, че е бил лошо момче и не се е вслушал в него. Той ми каза, че дяволът винаги идва за малките момчета, които не слушат родителите си.

Страйдър се замисли за това. Колкото повече момчето говореше, толкова повече чичо му звучеше като Деймиън, но това бе абсурдно. При положение че Деймиън го мразеше, му беше трудно да повярва, че мъжът някога можеше да каже нещо добро за него.

Да не говорим за това да разкаже на едно невинно дете истории за детството им заедно.

– А майка ти? – попита Страйдър. – Защо не живееш с нея?

Той погледна към старицата.

– Тя бе отведена, милорд, веднага след като той бе отбит – отговори старицата. – Той не си я спомня.

– А чичо му?

Тя сви слабите си рамене.

– Бе отведен преди три години против волята си. Не знаем какво се е случило с него.

Стомахът на Страйдър се сви при мисълта за Деймиън с детето. Те трябва да са били държани заедно доста време, щом едно такова малко дете помнеше толкова много от това, което Деймиън му беше казал.

– А момчето? – попита Страйдър жената. – Къде беше то?

– В охраняемо сиропиталище с други момчета на неговата възраст. Докато майка му се подчиняваше на господарите си, те ѝ бяха обещали, че няма да го наранят. Получи се съобщение, че е умряла и ми казаха да го отведа в дома на баща му.

В това нямаше никакъв смисъл.

– Кой ти нареди?

– Слугите не задават въпроси, милорд. Ние правим само каквото ни се каже.

Страйдър се извини, след това отново погледна към своя „син.“

– Как се казваш, дете?

– Александър.

Той леко се усмихна и протегна ръка към момчето.

– Аз съм Страйдър от Блекмор, малък Александър. Баща ти.

Момчето изглеждаше също толкова зашеметено, колкото Страйдър се беше почувствал, когато бе чул същото. Очите на Александър се насълзиха.

– Ти си истинският ми баща, великият английски рицар?

– Да, момко. Завинаги и винаги.

Момчето се хвърли в прегръдките му с щастлив възглас. Роуина усети как собствените ѝ очи започват да се пълнят със сълзи, докато гледаше как Страйдър и момчето се прегръщат. За момент почти се бе уплашила, че Страйдър ще го отхвърли, но тя би трябвало да знае по-добре. Той никога не би се отнесъл толкова студено с дете. Старицата започна да се отдалечава от тях.

– Чакай – извика Страйдър, изправяйки се с момчето, притиснато в прегръдките му.

Макар мъжът да бе едър, момчето вече бе твърде голямо, за да го носи. Дългите му кльощави ръце и крака бяха увити здраво около Страйдър, докато полагаше малката си глава на рамото на Страйдър и държеше очите си плътно затворени.

– Как е името ти? – попита Страйдър жената.

– Фатима.

Той наклони глава към нея.

– Благодаря ти, Фатима, че доведе сина ми при мен.

Тя кимна, след това понечи да се отдалечи отново.

– Фатима? – извика Страйдър след нея. – Няма ли да останеш с нас и да помогнеш на Александър да се приспособи към новия си дом?

– Трябва да се върна. Господарят ще бъде много разстроен, ако не го направя.

Страйдър постави момчето обратно на краката му.

– Имаш ли семейство, при което да се върнеш?

– Не. Сина ми умря като дете, а съпругът ми го последва не след дълго. Оттогава работя за моя господар в сиропиталището.

– Тогава остани – настоя той. – И помогни на Александър. Ще изпратя пари на господаря ти, за да платя за свободата ти.

Старата жена се разплака при тези думи.

– Ще освободите мен, една безполезна стара жена?

Страйдър я изгледа укорително.

– Не си безполезна, Фатима. Извървяла си дълъг път, за да доведеш сина ми при мен. Мисля, че Александър би искал да има познато лице наоколо, нали така Александър?

Момчето кимна фанатично.

– Обичам Нана – отвърна то. – Тя ме гъделичка, когато съм добър и ми разказва много истории.

Страйдър протегна ръка към старицата.

– Остани с нас, моля те.

Фатима не го докосна, но се поклони.

– Не – каза Страйдър, като я изправи. – Край на поклоните, освен когато се молиш. Сега ти си свободна жена.

Устните на Фатима трепереха, когато хвана ръката на Александър в своята.

– Чичо ти е бил прав, малкия. Баща ти е добър човек.

Роуина се отдръпна от пътя им, когато Страйдър ги поведе към шатрата си. Тя вървеше заедно зад тях, докато Александър подскачаше наоколо и задаваше въпроси.

– Тук ли живееш през цялото време, татко? Или англичаните пътуват като номадите? Ще бъда ли рицар като теб, когато порасна? Нана каза, че съм свободен човек, но аз не знам какво означава това. Тя каза, че баща ми, тоест ти, ще ми кажеш един ден. Ще мога ли най-накрая да яздя кон? Ние се качихме на лодка, за да дойдем тук. Беше скъпо и не можехме да ядем нищо освен хляб и вода. Ако се държахме добре у дома и вършехме домакинската си работа, ни позволяваха да пием мляко. Ще ми позволите ли да пия мляко, когато съм наистина добър?

Страйдър се засмя на детето и неговите непрестанни въпроси.

– Ще ти позволя да пиеш мляко дори когато си лош.

– Наистина ли? – Александър погледна победоносно във Фатима. – Чу ли това, Нана? Мога да го пия дори когато съм лош.

– Чувам, калпазанино. Ще видим.

Страйдър им показа шатрата си. Александър обиколи и провери всяка част от нея.

– Меч! – извика той, когато откри сандъка с оръжията на Страйдър.

Мъжът се втурна, за да го вземе от него.

– Внимавай, дете. Много е остър.

Тогава Александър започна да хвърчи наоколо, преструвайки се, че държи собствения си меч, докато се бие с въображаеми рицари, дракони и чудовищни скорпиони.

Роуина наблюдаваше „битката“ на Александър с усмивка.

– Трябва да ти е било трудно с него – каза тя на Фатима.

– Да, той дори падна зад борда в деня, в който започнахме нашето пътуване.

Александър спря играта си.

– Моряците бяха много ядосани, че трябваше да ме спасяват – каза сериозно Александър. – Казаха, че ще нахранят акулите с мен, ако отново падна, така че бях много внимателен да не се подхлъзна и да падна.

Свен влезе в палатката, после замръзна, когато забеляза как Страйдър хваща Александър и го мята през рамото си.

– Какво прави това тук? – попита той и посочи Александър.

– Това се оказва моят син, Александър – отвърна разпалено Страйдър. – И те моля да му покажеш подходящото уважение.

Свен изглеждаше ужасен.

– Не, не, не, това не може да бъде. Първо, достатъчно лошо е, че Роуина се появява тук всеки път, когато отместя поглед, но сега това? Кажи му, че Саймън е баща му и да го изпратим в Шотландия.

Страйдър бе ужасен от своя рицар и когато проговори, бе достатъчно внимателен, че да говори на нормански френски, така че Фатима и Александър да не го разберат.

– Саймън вече има достатъчно деца. Момчето вярва, че аз съм баща му, Свен. Майка му е мъртва и аз няма да го отхвърля.

Когато погледът на Страйдър срещна този на Роуина, тя разбра защо. Спомни си изражението на лицето му, когато ѝ бе разказал как собственият му баща го бе отхвърлил. Горчивата болка бе очевидна, дори след всичките тези години. Той никога не би наранил дете по начина, по който баща му го бе направил.

Свен вдигна ръце.

– Добре. Но мислил ли си за това, какво ще правим с едно дете по време на пътуванията? Как ще разобличим Скорпиона, докато момчето пътува заедно с нас и дърдори и прави всички тези досадни неща, които правят децата? А какво да кажем за хората, които искат да те убият, Страйдър? Сега ще имат друга цел.

Роуина гледаше как цветът се отдръпва от бузите на Страйдър. Той се пресегна и сложи ръка върху рамото на Александър, докато пълната тежест на това твърдение се спускаше върху него. Никой от тях не се бе замислял за това.

– Мога да го взема да живее с мен в Съсекс – предложи Роуина. – Дължа поне това на Елизабет.

– А ако се омъжиш? – попита я Страйдър. – Какво ще каже мъжът ти?

Тя се присмя.

– Няма да се омъжа, казах ти.

– Ако Хенри заповяда друго?

Роуина отвори уста, но бе прекъсната от Свен.

– Дори не си помисляйте вие двамата да се ожените. Помисли за момент, Страйдър. Пак ти казвам, че ако оставиш син и жена в Англия, докато си извън страната, те са живи пионки. Всеки, който иска да те контролира, просто трябва да ги хване.

– Имам стража – каза Роуина.

Свен я изгледа развеселено.

– Както и кралят, и все пак Син МакАлистър успя да пропълзи, без да бъде забелязан в шатрата на Хенри, когато бе само момче и притисна нож към гърлото на краля. Тук нямаме работа с некомпетентни глупаци. Нашите врагове са добре обучени и не можеш да ги видиш, преди да е станало твърде късно.

– Нещо не е наред ли, татко? – попита Александър, докато гледаше ту към Страйдър, ту към Свен.

– Не, дете – Страйдър погледна към Свен. – Вземи момчето и бавачката му. Нахрани ги добре, докато обмисля това.

– Да, Страйдър. Помисли внимателно. Ние не сме хора като другите. Колко пъти си предупреждавал всички ни, че не сме в състояние да имаме семейства, заради бремето, което носим?

Лицето на Свен омекна, когато погледна към момчето.

– Александър? – каза той на арабски.

Момчето го погледна подозрително. Свен протегна ръка към него.

– Аз съм един от хората на лорд Страйдър, а ти може да ме наричаш Свен. Ела, виждам, че ти и бавачката ти имате нужда от храна.

Радост отново се появи на лицето на Александър. Хващайки ръката на Свен, той остави на рицарят да го изведе от шатрата заедно с Фатима, която ги следваше.

Веднага след като излязоха, Страйдър прокара ръце през косата си. Лицето му бе уморено, той погледна към Роуина и я дари с вяла усмивка.

– Добро утро, милейди. Дори не получих шанс да ти го кажа.

Тя се отпусна в ръцете му и положи нежна целувка на бузата му.

– Добро утро.

Страйдър обви ръце около Роуина и остави присъствието ѝ да го успокои за няколко секунди, докато си мислеше за това, което трябва да направи.

– Защо животът трябва да е толкова труден? – попита той. – Виждам другите мъже като чичо ти и изглежда, че могат да живеят живота си спокойно, без такива конфликти.

– Не всичко е такова, каквото изглежда, Страйдър. Вие не виждате какво става в сърцето на чичо ми, за да знаете колко труден е бил животът му. За разлика от теб, той е най-младият син в семейството на майка ми. Затова е избрал да бъде мой настойник. Той никога няма да наследи нито своята, нито моята земя, въпреки че е бил добър господар на хората ми и васал на Хенри. Затова никога не се е оженил. Вместо това той трябваше да стои настрана и да гледа как жената, която обича, се омъжва за лорд, защото този мъж има земи, докато той не може да ѝ предложи нищо. Трябва да ме е мразил навремето за това, че съм се родила наследница, но никога не ми го е показал.

– Как може някой да те мрази?

Тя го притисна при този мил въпрос. Той въздъхна и я пусна.

– Какво трябва да направя, Роуина?

Изуми я това, че той дори поиска мнението ѝ. Бе наистина необичайно един мъж да се интересува какво мисли някоя жена, независимо от темата.Това беше причината да го обича толкова много. Омъжи се за мен, прошепна гласът в главата ѝ. Но това бе нещо, което не би казала на глас особено след като тя бе тази, която отказа предложението му.

– Не знам, Страйдър. Въпреки това, аз съм напълно сигурна, че ще сториш правилното за всички замесени страни.

– Казваш го с много повече убеждение, отколкото чувствам аз. Грешал съм толкова много пъти ...

– Но си постъпвал правилно много повече пъти, отколкото неправилно.

Той поклати глава.

– Иска ми се да споделям вярата ти в мен.

Тя сложи ръка на рамото му и целуна бицепса му.

– Не се страхувай, Страйдър. Нещата ще се развият, както Бог пожелае.

Роуина го пусна и отстъпи назад.

– Ако имаш нужда от мен, ще бъда в кухните, за да се уверя, че Свен е дал храна на Александър... вместо да нахрани с него някой глиган, имам предвид.

Страйдър се засмя на шегата. Разбира се, със Свен човек никога не бе сигурен дали действително ще направи нещо скандално, или не.

Той наблюдаваше как Роуина напуска шатрата му, докато умът му работеше.

– Какво трябва да направя? – въздъхна той.

В търсене на отговор на този въпрос Страйдър се отправи направо към вратата на Деймиън. Той се насочи към нея със сурова решителност.

– Стой! – каза единият от двамата стражи, разположени от двете страни, когато той се приближи.

Страйдър не им обърна внимание. Те се опитаха да го сграбчат само за да се озоват по гръб, когато ги отмести настрани и отвори вратата. Деймиън изненадано вдигна поглед. Но Страйдър бе този, който се шокира най-много, когато застана лице в лице с него, когато не бе маскиран или облечен. Старият му приятел седеше на един стол, обграден от двама лекари в арабски дрехи, като единият от тях взимаше чаша от ръцете на Деймиън. Косата му бе в същия златисторус нюанс, но за разлика от времето на тяхното детство, когато той я поддържаше късо подстригана, сега Деймиън я носеше дълга и сплетена на гърба си. Неговите кехлибарено-зелени лешникови очи блестяха с неотслабваща ярост.

Страйдър не можа да си поеме дъх, когато видя черните татуировки върху бузите на Деймиън. По една под всяко око, те се спускаха успоредно по скулите на мъжа. Страйдър нямаше представа какво означаваха, но бе очевидно, че са думи, а не символи. Ако не бяха тези белези, лицето на Деймиън щеше да е безупречно красиво.

– Как се осмеляваш! – изръмжа Деймиън, ставайки на крака.

Той се втурна към масата в другата част на стаята, откъдето грабна златна маска и я вдигна, за да прикрие лицето си от Страйдър. Маската бе точно копие на начина, по който лицето на Деймиън щеше да изглежда, ако не бе съсипано от похитителите му.

Лекарите се втурнаха към Деймиън, но той ги отблъсна.

– Оставете ме! – извика той.

Стражите се появиха, за да отведат Страйдър, който бързо се освободи от ръцете им.

– Искам да говоря с теб – изръмжа Страйдър. – И няма да си тръгна оттук, докато не го направя.

Деймиън стоеше, гледайки го гневно, докато връзваше маската към лицето си. С ядосано движение на главата, той кимна към стражите и лекарите си, за да ги оставят насаме. Те го направиха с неохота.

Страйдър продължи да наблюдава Деймиън, докато чакаше да затворят вратата и да ги оставят на мира. Облечен в червена туника и панталони, Деймиън все още носеше ръкавици, въпреки че бе на закрито. По изключение принцът не си направи труда да се пресегне за наметалото си, докато скъсяваше разстоянието между тях.

– Каквото и да имаш да казваш, най-добре го направи бързо – каза той с нисък, дрезгав глас.

Страйдър мина към същината на въпроса.

– Защо изпрати Александър при мен?

Деймиън се сепна, когато чу името, но след това лицето му стана безизразно.

– Нямам представа за какво говориш. Кой е Александър?

– Знаеш кой е той, Деймиън – отвърна Страйдър през стиснати зъби. – Не си играй игри с мен или с това дете. Заклевам се, ако го направиш, ще те убия независимо от последствията за мен.

Имаше странното усещане, че думите му някак си доставиха удоволствие на Деймиън. Той застана зад един стол, поставяйки ръка върху високата, богато украсена облегалка. Когато заговори, тонът му беше нисък, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.

– Значи ще го защитиш?

Ако не знаеше по-добре, Страйдър можеше почти да се закълне, че чува надежда в гласа на Деймиън.

– Смяташ ли да го използваш срещу мен?

Деймиън се засмя студено. Подигравателно.

– Не. Няма да го направя.

– Заклеваш ли се?

Мъжът се усмихна.

– Дори да го направя, би ли ми повярвал?

Не, не би му повярвал. Как би могъл, след като Деймиън вече бе признал факта, че го мрази?

– Защо си му казал, че аз съм баща му?

Деймиън погледна встрани и не побърза да отговори на този въпрос.

– Не знаех какво да му кажа, когато ме попита. Така че се опитах да се сетя за някой, на когото той трябваше да се възхищава и да се стреми да подражава.

Деймиън срещна погледа му и омразата в очите му бе изпепеляваща.

– Единственият почтен човек, за когото можах да се сетя, беше ти.

Страйдър наистина не разбираше мотивите на мъжа или неоправданата му омраза.

– И ти ме мразиш заради това?

– Мразя те по много причини.

– И все пак изпрати при мен дете, което да отгледам?

Деймиън затегна хватката си върху стола.

– Ще ти платя както подобава за всичките му разходи.

– Не искам парите ти, Деймиън. Нито пък имам нужда от тях. Само искам да оставиш момчето на мира и да не си играеш с чувствата и ума му.

– Не се притеснявай за това. Ще остана извън живота му. Кажи му, че чичо му е мъртъв. Това е всичко, което трябва да знае.

Страйдър кимна.

– Имам само един последен въпрос.

– И това ли е всичко?

– Колко пари да изпратя на господаря на Фатима, за да купя свободата ѝ?

Деймиън наклони глава.

– Така разбрах, че си бил ти, Деймиън. Освен медальона, който носеше момчето, остана въпросът с пристигането му тук от Утремер. Нужна е намесата на някой много важен, за да пристигнат невредими в Англия. Трябваше да бъдеш по-внимателен.

Деймиън не обърна внимание на предупреждението му.

– Защо искаш да задържиш Фатима?

– Защото Александър я обича и се нуждае от някого около себе си, когото познава. Ти най-много от всички хора би трябвало да разбираш, какво е усещането да бъдеш чужденец в чужда земя, където никой не те разбира, когато говориш и нямаш нищо освен непознати около себе си.

Един мускул в челюстта на Деймиън затрепери, когато погледна встрани.

– Аз ще се погрижа за господаря ѝ.

Страйдър кимна, после се обърна, за да си тръгне.

– Чакай.

Страйдър наблюдаваше как Деймиън го оставя и отива в спалнята си. Няколко минути по-късно, той се върна с издялан дървен рицар, голям колкото човешка длан и го подаде на Страйдър.

– Кажи на Александър, че липсва на Едуард.

Страйдър се намръщи на играчката и неясното съобщение на Деймиън. Този път, когато той се обърна, за да си тръгне, Деймиън сграбчи ръката му яростно и го задържа на място.

– Не го отглеждай така, че да бъде глупак какъвто бях аз, Страйдър. Направи така, че да порасне и да стане добър човек.

Деймиън го пусна и закрачи обратно към спалнята си без повече да погледне в неговата посока. Двойните врати отекнаха зловещо преди Страйдър да чуе как се заключват. Ето това бе една интересна среща... Страйдър все още не знаеше защо Деймиън беше изпратил Александър при него, нито защо бе толкова важно за него той да пази и отгледа детето. Въздъхвайки заради странността на всичко това, той излезе от стаята и се запъти към кухните.

Роуина стоеше встрани, докато Свен играеше с Александър. За човек, който твърди, че не иска да има нищо общо с деца, не му бе отнело много време да се сприятели с момчето.

– Добре, Александър – каза той, когато момчето вдигна два стръка целина. – Ето идва огненото кълбо от катапулта.

Свен държеше много голяма репичка в ръката си, като я въртеше, докато падаше върху стръковете целина и издаваше шумове, приличащи на пожар и летящи стрели. Да не говорим за звука от мъже, които викаха за помощ при падащите репички, или по-скоро „огнените кълба“.

Александър се засмя, когато Свен уцели стръковете целина.

– О, главата ми – каза рицарят, като вдигна един стрък целина и го затътри по масата, сякаш е човек, който куца. – Всичко е в пламъци! Ау, ау, ау!

Александър се засмя още повече. Роуина и Фатима, която седеше до момчето и довършваше купата си с овесена каша с грах и лук, си размениха ужасени погледи. Страйдър влезе и Свен веднага остави стръка целина и се изправи.

– Не си играй с храната – каза той строго на Александър, който изглеждаше объркан от внезапната промяна в поведението на рицаря.

Прочиствайки гърлото си, Свен хвърли гневен поглед на Страйдър.

– Сега ще тръгвам.

Страйдър срещна погледа на Роуина и се засмя.

– Пак ли играеше на играта с горящите стръкове целина?

– Прави ли го често? – попита тя.

– Да, но ме плаши по-малко, когато го прави, за да забавлява деца, а не себе си.

Роуина се засмя. Той коленичи до Александър. Момчето подръпна ухото си, докато Страйдър му подаваше малка дървена играчка.

– Едуард! – извика Александър, грабвайки играчката. – Къде го намери?

Тя видя болката, преминаваща през лицето на Страйдър, когато момчето целуна куклата си.

– Чичо ти ти го изпраща. Той каза да ти кажа, че си липсвал на Едуард.

Роуина наблюдаваше лицето на Страйдър. Имаше нещо, което криеше.

– О, Едуард – извика Александър отново, притискайки рицаря. – Мислех, че съм те изгубил. Но всичко е наред. Сега сме заедно и можем да се бием с още дракони и… – той погледна към масата, където Свен бе оставил зеленчуците – и целина.

Докато Александър си играеше с рицаря, Роуина дръпна Страйдър настрана.

– Откъде имаш тази кукла?

Страйдър сви рамене и продължи да се взира в Александър, който си играеше с играчката. Поне докато не осъзна нещо. Само колко много Александър приличаше на Деймиън – като се започнеше от очите му, които бяха кафеникаво-зелени, но бяха достатъчно близо по форма и цвят, за да издадат, че Деймиън е баща на момчето. Той изпусна дълга, продължителна въздишка, когато осъзна това. Сега всичко имаше смисъл. Защо Деймиън бе задържал Едуард. Защо се бе засмял, когато Страйдър го беше попитал дали ще застраши детето. И все пак нищо от това нямаше смисъл. Ако Деймиън го мразеше толкова много, защо би изпратил сина си, за да го отгледа? Освен ако Деймиън не се страхуваше, че сарацините ще научат, че Александър му принадлежи.

Дори и да беше така защо Деймиън не бе завел момчето в дома си в Париж? Там той разполагаше с целия френски двор, който да пази детето. И все пак не можеше да е толкова просто. Ако беше, Деймиън щеше да го заведе вкъщи отдавна.

Трябваше да има много повече у Деймиън, отколкото бе предполагал. Ако бяха прави и Деймиън бе Скорпиона, тогава детето можеше да се превърне в пионка на някоя от държавите и да бъде използвано срещу Деймиън и като англичанин, и като французин.

Горкият Деймиън, но той трябваше да му го признае. Кой би си помислил да търси при най-омразния му враг, за да намери сина му?

Това беше брилянтен ход. И го предупреждаваше колко внимателен трябва да бъде с Деймиън.

– Страйдър – настоя Роуина. – Моля те, кажи ми какво става тук.

Той хвана ръката ѝ в своята и я целуна леко.

– Не мога, Роуина. Аз самият не съм сигурен и не искам да застраша детето, като кажа нещо повече.

Той огледа слугите, които се стремяха да не им обръщат внимание, но обикновено това бе само уловка. Слугите клюкарстваха. Често. Роуина явно разбра смисъла на думите му, защото кимна и отиде да си играе с Александър.

Страйдър ги наблюдаваше. Бяха толкова скъпи за него. Но докато ги гледаше, думите на Свен се върнаха, за да го преследват. Неговият рицар беше прав. Той не можеше просто да се ожени за нея и да си тръгне. Ако постъпеше така, това щеше да я остави уязвима за нападение от всеки, който искаше да го нарани.

Но сега, той имаше Александър ...

– Татко?

Той погледна към момчето.

– Да?

– Имам нужда от нощно гърне.

Фатима се изправи.

– Къде да го заведа?

– Аз ще го заведа – каза Роуина, протягайки ръката към детето. – Никой няма да си помисли нищо за нас, щом сме заедно.

Ръка за ръка, те бързо излязоха. Фатима се върна към храната си, докато Страйдър настаняваше Едуард на краката му до окопите на Александър.

– Господарю? – попита Фатима. – Може ли смирено да ви попитам защо изглеждате толкова тъжен в присъствието на Александър? Той е добро момче и създава много малко неприятности в сравнение с другите деца на неговата възраст.

– Знам, Фатима – каза Страйдър, докато си играеше с ръцете на войника. – Само съм загрижен, тъй като не виждам начин едновременно да спася света и да отгледам сина си.

– Какво имате предвид?

– Навън има толкова много зло, от което да предпазвам него и останалите. Как мога да се боря за това и да го пазя едновременно?

Тя изглеждаше два пъти по-озадачена от думите му.

– Аз все още не разбирам, милорд. Вие сте само един мъж с един меч, за да се борите срещу всички по света. Това наистина е нещо добро. Но когато си отидете, мечът също си отива. Така че ми се струва, че макар и да е важно да се борите с лошия човек, то е също толкова важно, колкото да отгледате един добър човек. Отглеждането на повече от един би било още по-добре. По този начин, когато ви няма, ще оставите цяло едно поколение зад себе си, което ще се бори за това, което е правилно.

Страйдър бе възхитен от мъдростта ѝ.

– Благодаря ти, Фатима. Никога преди не бях поглеждал нещата по този начин.

Тя кимна и дояде храната си. Страйдър стоеше мълчаливо и размишляваше над думите ѝ. Това бе имала предвид Зенобия, когато говореше за Саймън. Въпреки че, за да бъде справедлив към Фатима, Зенобия не се бе изразила толкова красноречиво. Да, той имаше нещо, за което да се бори. И за пръв път не беше Братството.