Огнена светлина

10

Денят изглежда безкраен. Имам чувството, че седмият час никога няма да дойде. Стрелките на кръглия часовник пълзят едва-едва, премествайки се от деление на деление с нервно потрепване. Когато стигам класната стая, пулсът ми вече бие с бавния ритъм на подскачащата стрелка на минутите.

Спирам се на вратата за момент, оглеждайки почти празната стая. Сега най-накрая ще го видя отново.

С разтуптяно сърце сядам на същата маса, на която бях вчера, и се надявам той да дойде преди Катрин, за да не се налага да обяснявам, че искам да седя до него. И в следващия момент осъзнавам, че това е самата истина. Аз искам да седя до него, да разговарям с него, да го видя, да излизам с него… Всичко. Или поне докато съм тук. И не само заради моето драки. Каквото и да бях, щях да харесам Уил Рътлидж.

Усмихвайки ми се бързо, Нейтън ме подминава и сяда на друг чин. Опасността да пожелае да седне до мен за щастие е отминала. Звукът на предупредителната камбана отеква в ума ми. Дъхът ми се ускорява. Гледам към вратата. Може би остава само миг…

В следващия момент Катрин влита в стаята с разрошен бретон. Опитвам се да скрия разочарованието си, когато тя, а не Уил, сяда до мен. Звънецът за началото на часа бие. Все още съм в очакване Уил да се появи.

Монотонният глас на мистър Хенк се чува от предната част на стаята, повтаряйки същата реч като вчера. Продължавам да гледам към вратата.

— Той не е тук.

Сепвам се от гласа на Катрин.

— Кой?

— Уил. Видях го да си тръгва от петия час с братовчедите си.

Свивам рамене, все едно не ме е грижа. Все едно не бях решила да изляза с него. Все едно той не ми беше предложил. Все едно всяка частица от тялото ми не копнееше за него.

— Всичко е наред. След онова, което се случи между вас вчера и днес по физическо, предположих, че се оглеждаш за него.

Не отговарям. Ръцете ми треперят. Мушвам ги под масата. Бях се надявала да го видя. Да почувствам отново моето драки. Бях се надявала да ми вдъхне живот, да ме накара да си спомня коя съм. Нуждаех се от това и сега, когато знам, че то няма да се случи, се чувствам съкрушена. Усещането за разочарование ме притиска като тежест.

Катрин рови в раницата си. Безнадеждността в сърцето ми е достатъчна, за да попитам:

— И къде е той? — Като че ли тя би могла да знае.

— Ето. — Катрин плъзва към мен някаква бележка по повърхността на масата. — Каза ми да ти предам това.

Взирам се за дълго в сгънатото парче хартия, усещайки ударите на сърцето си. Най-накрая го взимам. Хартията е хладна и шумоли в треперещите ми пръсти, докато я разгъвам и приглаждам гънките, за да прочета написаното.

От устните ми се откъртва въздишка. Тръсвам замаяна главата си. Това е лудост! Аз копнея по ловец! И по мен копнее ловец. Би трябвало да спра това, дори ако Уил не може. Особено ако той не може.

— Той и братовчедите му често отсъстват от училище — продължава Катрин.

Не мога да повярвам. Те бяха на север от тук преди малко повече от седмица. Преследваха ме край водопадите. Съмнявах се, че ограничават ловуването си само до уикендите. Несъмнено им се налагаше да отсъстват и от училище.

— Наистина ли? — Неволно слагам пръсти върху устните си. Напукани са. Сухи, като останалата част от мен.

— Да. — Катрин изважда учебника си по химия, отваря го на периодичната таблица и започва да попълва някакъв лист. — И знаеш ли… защо отсъстват толкова често?

Поклащам глава, въпреки че знам. По-добре от нея. Сърцето ми се свива като юмрук в гърдите ми, все повече и повече…

— Тяхното семейство е прочуто с лова на риба с мухи. Супер, а? Да бягаш от училище, за да ходиш на риба. — Тя почуква с молива по масата, докато разучава таблицата. Звукът е като ехо на несигурните удари на сърцето ми. Надигам се бавно от стола си, вкопчила пръсти в края на масата.

Лов на риба с мухи. Това би било почти забавно. Ако не причиняваше такава силна болка в гърлите ми.

Катрин продължава:

— Те пътуват всяка… Ясинда, добре ли си?

Уил го няма… Отново е някъде на лов. Вероятно на същото място, където без малко да ме заловят. Преследват моя прайд.

Уил не е мой спасител. Той е убиец.

Това беше пробуждането, от което се нуждаех. Трябва да съм глупачка, за да си мисля, че мога да бъда спасена от ловец. Да си мисля, че той би ме пазил и би могъл да ми вдъхне живот. Ще намеря друг начин. Юмрукът ми се свива около бележката му, смачквайки я на топка. Ще забравя за Уил. Ще прекъсна нишката, която усещам, че ме свързва с него. Но взела това решение, аз не се чувствам по-добре. Гърдите ме болят още повече.

През следващите няколко вечери успявам да се промъкна на два пъти до близкото голф игрище, за да летя. След всеки опит се чувствам ужасно зле. Преобразяването е трудно и болезнено, но това не ме прави по-малко решителна. Нямам избор. Трябва да продължа. Трябва да летя. Дори и Уил да беше тук, трябваше да продължа да правя това, за да съхраня моето драки.

Не преставам също да обработвам майка ми. Постоянно й натяквам и я моля. До момента, в който тя ме поглежда мрачно и тихо, уморена от спора, но все така категорична, че трябва да останем в Чапарал. Тази вечер обаче разправията е с Тамра.

Мама се извръща от печката с лъжица в ръката, от която капе сос маринара. И пита с характерния си скептичен тон.

— Колко?

От тенджерата с макарони зад нея се издига пара. Опитвам се да не се взирам в кълбящия се облак, защото той ми напомня за мъглите у дома. Кожата ми започва да ме смъди.

Отмествам поглед отново към майка ми. Изглежда уморена, по-близо до истинската си възраст от петдесет и шест години. Дракитата остаряват различно, по-бавно. Средната продължителност на живота ни е около триста години. Щом стигнем пубертета, процесът на остаряване се забавя. В момента аз изглеждам нормално за възрастта си, но ще продължа да изглеждам като тийнейджър и през следващите години. Дори когато съм на трийсет.

Времето обаче е сложило печата си върху майка ми. Това са последствията от решението й да се откаже от драконовата си същност. Сега тя е човек и резултатът най-накрая е видим. В бръчките на челото й. И в малките гънчици около очите й. Сега те са постоянни, а не се появяват само когато е притеснена.

Стоя до масата с три чинии в ръцете си, наблюдавайки как Тамра размахва една листовка, избягвайки ловко въпроса на майка ми.

— Хайде, мамо. Това ще стои много добре в молбата ми за кандидатстване в колеж.

Навеждам глава и слагам една от чиниите на масата. Скришом завъртам очи в знак на отегчение.

Тамра толкова силно иска това. Би трябвало да я подкрепя. Би трябвало образът на Тамра, заобиколена от Бруклин и другите мажоретки, да не ме дразни.

— Това са много пари, Тамра.

— Пари, които нямаме — не успявам да се сдържа да добавя. Защото виждам колко много работи мама. Тежката миризма от цигарения дим в казиното се усеща от нея, дори след като се изкъпе и си измие косата. Тя е пропита дълбоко в порите й.

Не вижда ли Тамра сенките под очите й? Не я ли чува как се прибира в пет сутринта?

— Мога да започна почасова работа. Моля те мамо. Само подпиши формуляра. Дори не знаем дали ще ме одобрят. Ще трябва да платим само ако бъда приета. — Отчаянието в гласа на Тамра е нещо ново. Преди, докато живеехме в прайда, го бях виждала само в очите й. Но никога не го бях долавяла в гласа й. Някога тя копнееше по много неща, но се беше примирила с живота си. Питах се защо сега искаше това толкова силно?

И неволно изричам въпроса си на глас.

Тамра ме поглежда, очите й са като тънки кехлибарени ивици.

— Това е нещо, за което дори не съм и мечтала, а сега е възможно.

И тогава разбирам. Сега тя може да има всичко това. Нормален живот. Хората да я приемат. Тук в Чапарал. Чувствам товара, който лежи върху плещите ми. Съзнавам, че до голяма степен зависи от мен дали нещата ще потръгнат.

Това е нейната мечта. Да бъде нормално момиче с нормален живот. За Тамра да бъде мажоретка е част от онова обикновено всекидневие, което тя иска да има.

Мама се взира във формуляра, бръчките около устата й стават по-дълбоки. Ако се подпишеше, Тамра щеше да кандидатства и ако я приемеха, щеше да се наложи да намерим необходимите пари за униформи и прочее.

Нямам никакви съмнения, че Тамра ще бъде приета в отбора. Гледам майка ми в ръцете, любопитна съм дали ще отстъпи поне пред желанието на едната си дъщеря. Знам, че това е различно, но не мога да спра да мисля, защо не я интересува какво искам аз.

Мама кимва уморено, победена.

— Добре.

И в този момент аз също се чувствам победена.

Животът ми тече в едно тихо еднообразно русло откакто Уил замина. Училище, вечеря с мама, слушане на музика и гледане на телевизия с Тамра.

Вървя машинално по коридорите като робот, който функционира с хладна безпогрешност. Драконът в мен продължава бавно да чезне. Тази част от мен потъва постепенно и мъчително в мрака. Като заздравяваща рана, която пулсира по-малко, боли по-малко и се усеща по-малко. Ще ми се да я отворя, да разкъсам зарасналите краища… да я накарам да прокърви. И да си спомни!

В петък започва да ме измъчва мисълта дали нещо не се е случило с Уил. Почти няма миг, в който да не се питам къде е, къде ловува в този момент. Моят прайд не е единственият, но ние не контактуваме с останалите и затова не знам къде се намират. По тази причина не знам къде е и Уил.

Не е хубаво да си го мисля, но се надявам, че семейството му преследва някой друг прайд. Само не и моя. Искам онези, които оставих там, да са в безопасност. — Лазур, Нидия… дори и Касиан.

Когато мисля за Уил, чувствата ми са ужасно объркващи. В един момент искам да се върне невредим, но в същото време се моля за живота на дракито, което той може би преследва. Двете желания са в конфликт.

Убеждавам себе си, че прайдът е в безопасност. Ние не сме слаби създания. Имаме нашите способности. И сили. Когато случайни туристи навлязат в мъглите на Нидия, впоследствие тя изтрива спомените им и ги отпраща обратно. Но с ловците е различно.

Трепвам уплашено. Това е едно от нещата, които никога не се коментират, но се разбират от само себе си. Прайдът трябва да бъде защитен. Дори ако Нидия изтрие паметта на един ловец, той може пак да се върне, за да преследва нашия вид. Той си остава завинаги хищник.

Хищник, който трябва да бъде унищожен!

Досега никога не бях мислила, че в тази практика има нещо нередно. Особено след смъртта на татко. Но сега…

Виждам единствено лицето на Уил. И при мисълта, че може да е мъртъв, гърлото ми се стяга до болка. Заради момчето, което ме пощади. Момчето, чиято красота е като невъзможна мечта, толкова по-нереална сега след дългата ни раздяла.

— Хей, Ясинда.

Поглеждам сепнато. Лицето на момичето ми е познато. Мисля, че е от класа ми по английски.

— Здравей — кимвам й в отговор. Не си спомням името й.

Опитвам се да изляза от унеса си, докато вървя по коридора. Да изключа автопилота. Заприличала съм на пустинята, която ме обгражда отвсякъде. Суха и безжизнена.

Свикнала с монотонния ритъм, в който не се случва абсолютно нищо.

И точно това е, което ме безпокои. Това тихо еднообразие. Пасивното бездушие, с което приемам всичко, заплашва да ме помъкне към дъното. Майка ми е права. Ако искаш да убиеш своето драки, безплодната пустош е най-подходящото място.

Не мога да продължавам така. Не мога да остана тук. Трябва да намеря изход. Трябва да летя… Трябва да продължа да се опитвам.

Преди да вляза в класната стая, си поемам дълбоко въздух. Днес в часа по физическо момчетата ги нямаше. Бяха в залата за вдигане на тежести, докато ние играехме в салона. Не знам дали Уил се е върнал, но си казвам, че това няма значение. Не мога да изляза с него. И не мога да му се доверя. Никога.

Силни думи. Аз съм такава лъжкиня. Защото, въпреки че се заклех да го забравя, не го сторих. Спомням си всичко, свързано с него. Той ми липсва също като затуленото от облаци небе, мъглите и пулсиращата земя.

Той е единственото нещо, за което мисля. И единственият, когото копнея да видя отново. Макар да знам, че това е грешно. Макар да знам, че трябва да го избягвам.

Влизайки в стаята, аз леко се препъвам, когато виждам Зендър и Ангъс в дъното. По тила ми пробягва хладна тръпка.

Те са се върнали.