Огнена светлина

16

В понеделник вървя по един празен коридор, радвайки се на всеки момент, в който съм далече от шумната тълпа. По стените са окачени плакати, които пърпорят под напора на течението като нощни пеперуди, чиито криле са забодени с карфица. Климатикът мърка като спящ звяр някъде в търбуха на училището. Приглушени звуци се чуват от класните стаи, докато стъпките ми отекват ритмично по старите плочки.

Това е приятна промяна. Кен с очичките на невестулка разговаря с мен в часа по английски, въпреки че мисис Шулц го заплаши да го накаже. Тя никога не изпълнява заканите си и всички знаят това. В нейните часове класната стая е като истински зоопарк.

В прайда ние никога не си позволявахме да се държим непочтително към учителите си. Не и когато учителят ти по естествени науки е един от най-старите оникси. Или учителят ти по музика е сладкопоен дракон, който може да разбие стъкло със силата на гласа си.

Спирам се до една чешма и отпивам жадно, обичам успокояващата хладина, която докосва устните и езика ми и се стича надолу по гърлото ми. В края на коридора се блъсва врата на шкафче и неволно подскачам. Изправям се и избърсвам водата, която се стича по брадичката ми с опакото на ръката си, виждайки как едно момиче се отдалечава от шкафчето си с учебник в ръка.

Въздъхвам разтреперана. През целия ден се чувствам на тръни, всъщност през целия уикенд — откакто бях в къщата на Уил. Сякаш очаквам всеки момент върху мен да се спуснат хайка ловци.

И едва ли би могло да бъде иначе. Бях хваната в онази стая… държейки изцапаната с кръв блуза… и като по чудо се измъкнах, без да дам каквото и да е обяснение на Уил или Зендър.

Зендър е подозрителен, но няма голям шанс да узнае истината. Или поне успях да убедя самата себе си в това. Ако мислеше, че съм драки — или дори допускаше, че бих могла да бъда такава — той никога нямаше да ме остави да изляза от онази стая жива.

С Уил е различно. За него връзката между блузата и мен е съвсем очебийна. И ако за момент допусне възможността, че дракитата могат да се преобразяват, той ще стигне до истината.

Спирам се пред вратата на женската тоалетна, откъдето се разнасят тихи забързани гласове и приглушен смях. Едно момиче излиза, препъвайки се, с пламнало лице и очи, блестящи като стъкло, докато се опитва да приглади разрошената си коса.

— О! — изчуруликва тя, щом ме вижда. Сетне слага ръка на устата си, сякаш уплашена, че е размазала червилото си. Въпреки че не носи червило. Или поне вече не.

На крачка зад нея съглеждам чифт познати тъмни очи, които се спират на мен. Разбирам какво се случва и изплашена бързо отстъпвам крачка встрани, за да могат да минат.

Момичето хваща Зендър за ръката и го повлича след себе си, сякаш няма нищо необичайно в това едно момче да излиза от момичешката тоалетна.

— Хайде, Зендър — казва тя с кикот. — Да се връщаме в час.

— Здравей, Ясинда. — Той минава бавно покрай мен, при което тялото му се докосва до моето. Струя от въздух излиза със свистене през зъбите ми.

Гърлото ми се стяга. Връщам се мислено към спомена за блузата с моята кръв в ръцете на Зендър. Той държеше доказателство за това каква съм в действителност и дори не го знае.

Кимвам едва-едва в отговор на поздрава му. В ума ми бушуват страх и паника. Страх, който се боря да отблъсна, дори докато свивам пръстите си в юмруци, готова да се защитя. От белите ми дробове се надига дим, който изгаря гърлото ми и разширява дихателната ми тръба.

— Хайде, Зендър. — Момичето го дръпва по-силно за ръката, поглеждайки ме свирепо, очевидно недоволна от това, че съм отвлякла вниманието му.

— Ще се видим в класната стая, Ясинда. — Той изрича името ми, сякаш го вкусва. — Ще седнеш ли при нас днес?

Поклащам глава.

— Ще седна при Катрин.

— Защо, страх те е да дойдеш при нас ли? — пита той, ухилен.

Момичето също се засмива, но по объркания израз на лицето й разбирам, че не е схванала шегата.

— Не ме е страх от нищо — отвръщам дръзко, но това е само отчасти вярно.

— Така ли? — Той се навежда към мен. Намирам смелост да не отстъпя назад, възпирам надигащия се огън в гърлото си и импулса да се преобразя. Въпреки че това би било нещо, което си струва да се види — а може би трябва?

Отпускайки ръка върху рамото на момичето, той се обръща и ме оставя да стоя пред вратата на тоалетната.

Ням ужас ме обзема, докато го гледам как крачи високомерно по коридора. Споменът за отчаяния ми полет през покритите със сняг планини проблясва в ума ми. Мускулите ми горят, докато се връщам мислено към лудешкия ми безнадежден бяг през гората, болезненото чувство на паника.

За момент аз съм отново там и ловците са по петите ми. Тялото ми е обгърнато от влажния планински хлад. Болка пронизва крилото ми, разкъсвайки мембраната. Минаха дни, преди раната да зарасне и болката да утихне. Споменът е отчетлив в паметта ми и аз съм решена да го запазя такъв. Зендър е част от този спомен. Но също и Уил!

Може би това е нещо, което съм си позволила да забравя.

А не е трябвало. Не мога да го допусна. И въпреки че все още усещам сладкия му вкус върху устните си, аз се заклевам никога повече да не забравям това.

В седмия час седя на стола си в очакване те да влязат в стаята. Катрин е до мен и ми разказва за някаква група, която щяла да идва в града идния уикенд. Тя и Брендън смятали да отидат на концерта и искали и аз да отида с тях. Замислям се за тълпите и за съкрушителните миризми и звуци и промърморвам някакво извинение. След това не казвам нищо друго, защото предусещам идването на Уил.

Той влиза в стаята, вижда ме. Сърцето ми бие несигурно, докато върви право към чина ми.

Поглежда Катрин и пита учтиво:

— Имаш ли нещо против да седна до Ясинда?

— Да, има — казвам аз, преди Катрин да успее да се съгласи. — Трябва да учим.

Не мога да прочета нищо в очите му. Тъмните му зеници са безизразни, неподвижни и черни, докато се взира в мен. След това той заговаря високо и гласът му далеч не е безизразен. Грубото му буботене кара кожата ми да настръхне.

— Ще говорим по-късно — обещава той. Заплашва.

Усмихвам се невинно и сдържам дъха си, докато отмине, доволна, че съм избегнала присъствието и въпросите му, на които не бих могла да дам отговор. Поне засега.

— Какво беше това? — Провлеченият говор на Катрин е успокояващ. Тя се навежда към мен и рамото и докосва моето.

Отварям учебника си.

— Нищо.

Навеждам поглед и се преструвам, че чета. Преструвам се, че не ме е грижа за това, че той иска да говори с мен, че миналия петък седяхме в колата му и се целувахме толкова пламенно, та чак започнах да се преобразявам. Че докосна крака ми и се погрижи за раната ми. Че ме защити от братовчед си в онази кошмарна стая, в която отново го целунах.

Мога да го забравя. Да заглуша всичко, което чувствам. Мога. И ще го сторя. Той е твърде опасен за мен. Мога да го направя. Заради мама и Тамра, мога.

След вечеря намирам мама в стаята й, коленичила до леглото с отворена метална кутия с ключалка пред себе си. От телевизора във всекидневната се чува грохот от преследване с коли.

Наблюдавам я от прага на вратата как отключва кутията и я отваря. Дори от мястото, където стоя, аз ги чувствам. Тях. Съдържанието на кутията ме връхлита. Кръвта ми бумти от изблик на живот. Въздухът се променя леко. Мелодичен шепот. Все едно в ушите ми звучат безброй слаби гласчета, повтарящи името отново и отново. Ясинда. Ясинда. Ясинда.

Неспособна да спра, се приближавам, навеждам се напред, претеглена от прелъстителните гласове и тихата монотонна мелодия с името ми.

За всички хора скъпоценните камъни са студени и безжизнени. Беззвучни. Само драконите могат да чуват гласовете им, да почувстват енергията им. Те са нашата храна. Нашата жизнена сила.

Неведнъж бях ровила из стаята на мама за скъпоценните камъни, след като се нанесохме. Но без успех. Изгаряща от желание да открия нещо, стига да е различно от Уил, което би могло да ме подсили и да поддържа моето драки живо.

Очевидно беше скрила кутията добре. Майка ми изважда един камък и го държи в ръката си. Парче кехлибар, което едва се побира на дланта й. Тя го погалва с пръсти. Почти с обич, което е странно, защото на нея не би трябвало да може да й влияе.

Кутията излъчва блясък. Осветява въздуха в оттенъци на червено, златно и зелено. Призовавайки моето драки. Тези камъни са свързани с мен, с кръвта ми, с кръвта на всички от моето драконово семейство, чак до най-далечните ми предци.

Въздъхвам и въздухът излита, потрепвайки, през устните ми. Мама ме чува, поглежда през рамо и в същото време захлопва капака.

Няма смисъл да се крия повече. Пристъпвам в стаята.

— Какво правиш?

Със строго изражение тя заключва кутията. Пуска ключа в джоба си. Наблюдавам я как се изправя и отваря вратата на гардероба. Сърцето ми тупти от желание. Следвам кутията с жаден поглед, докато я поставя на най-горния рафт на гардероба, поглеждайки назад крадешком. И веднага разбирам, че тя няма да е там, когато я потърся по-късно.

— Нищо — отвръща майка ми, изваждайки дрехите си за работа от гардероба. — Просто се приготвям за смяна.

Тя ще продаде един от камъните.

Гърлото ми се стяга до болка от увереността ми. Макар сама да й бях предложила да продаде един от камъните — с идеята по този начин прайдът да ни открие — сега не мога да понеса тази мисъл.

— Не можеш да го направиш? — казвам, наблюдавайки я как сваля блузата си и взима потника с пайетите от закачалката.

Тя дори не си прави труда да отрече.

— Нуждаем се от пари, Ясинда.

— Тези камъни са част от нас.

Устните й се свиват, докато се облича.

— Вече не.

Опитвам по друг начин, който знам, че ще има по-голям ефект.

— Прайдът ще ни открие. Ще ни проследят. Ще разберат още на минутата…

— Няма да ги продам тук.

— Ами къде?

Тя се обръща към огледалото. Слага си червило, което изглежда като кървяща рана на фона на бледото й лице.

— Ще помоля за няколко дни отпуска. Ще ги продам някъде другаде. Далече оттук. Ще бъдем в безопасност.

Мама винаги има правилните отговори — само тези, които искам да чуя.

Сплитам пръсти, опитвайки се да успокоя трепери нето на ръцете си.

— Ти. Не можеш.

Тогава тя ме поглежда. Застава с лице към мен име поглежда с огорчение в очите.

— Не можеш ли да разбереш, Ясинда? Трябва да направим това.

Спокойствието й е влудяващо… И ме кара да се чувствам още по-самотна. Тъжна. Безполезна. Сякаш иска да ми внуши, че трябва да съм по-добра дъщеря. Такава, която разбира, че тя просто се опитва да ми помогне.

Но аз не съм такава. Не разбирам. Никога не мога да бъда тази дъщеря, колкото и да се старая. Не и докато тя се опитва да убие част от душата ми.