Огнена светлина

26

Будна съм, когато Тамра тръгва на училище в понеделник сутрин, но не ставам. Преструвам се, че спя, докато се облича. Когато тя и мама излизат, аз се надигам и си приготвям омлет със сирене, какъвто правеше татко, след което закусваше, гледайки разсеяно сутрешния блок.

Следобед съм вече уморена от гробната тишина в къщата. Изтощена съм от притеснения за това какво ще направи Уил. Решавам да се разходя. Пет минути по-късно дърпам потника си, който е залепнал за потното ми тяло. Когато стигам голф игрището, спирам, за да се полюбувам на зеленото пространство, което изглежда толкова нелогично сред напуканата суха земя, която го обгражда. Сядам и прокарвам пръсти през тревата, докато не забелязвам любопитните погледи на неколцина побелели пенсионери, обути в увиснали панталони. Обещавам си тази седмица отново да се опитам да полетя и се отправям към вкъщи, планирайки следващия си ход — да проникна в дома на Уил, за да видя още веднъж картата.

Когато се прибирам, мисис Хенеси е навън и полива цветята си.

— Значи си била ти — подхвърля тя.

Спирам се.

— Моля?

— Майка ти ми каза, че едната от вас са я наказали в училище.

Страхотно. Очевидно съм оправдала всичките й подозрения, че е допуснала в дома си семейство злодеи.

— Предположих, че си ти — добавя тя с нотка на задоволство.

Много мило, мисля си аз, бързайки да затворя вратата след себе си.

— Направила съм гулаш — провиква се тя.

Правя пауза.

— Какво е това?

— Говеждо с лук и чушки, с малко заквасена сметана отгоре. — Тя свива рамене. — В случай, че си гладна. Направила съм достатъчно. Така и не свикнах да готвя само за един.

Поглеждам я за момент, преосмисляйки мнението си за нея. Може би не е толкова любопитна, а по-скоро самотна. Особено като се има предвид колко много време прекарва съвсем сама в тази пуста къща. Да, в случая става дума за самота.

— С удоволствие — отвръщам аз. — Кога?

— Все още е топъл. — Тя се затътря бавно към къщата.

Миг по-късно я следвам.

На другия ден не чакам покана. Тръгвам към мисис Хенеси веднага щом мама и Тамра излизат от вкъщи.

Мисис Хенеси не говори много. Тя готви. И пече. Много. Твърдението й, че винаги приготвя много храна, е самата истина. Храни ме така, сякаш съм някакъв болник, който трябва да напълнее. Което е мило от нейна страна.

Компанията й ми помага да не мисля за Уил.

По време на закуската, която се състои от пържени филийки, поръсени обилно с пудра захар и напоени със сироп, чувам звук. Почукване. Отпускам вилицата си над чинията.

Мисис Хенеси също го чува.

— Това вашата врата ли е?

Кимвам с глава, изправям се и тръгвам към прозореца на всекидневната й.

— Не знам кой може да е — казвам, надниквайки през щорите.

Уил стои на прага на къщата ни.

Замръзвам на място и премислям възможностите си. Дали мога да падна на пода и да се скрия, без да ме забележи? Не съм готова за това. Не съм готова за него.

— Това приятелят ти ли е?

Накланям леко глава.

— Не… да… не.

Мисис Хенеси се засмива дрезгаво.

— Е, със сигурност си го бива. Защо не отидеш при него?

Поглеждам я.

— Какво? Лоша идея ли е? — пита тя. — От какво се страхуваш?

Поклащам отрицателно глава малко по-отривисто, отколкото предполага случаят.

— От нищо.

Но това е лъжа. Да, страхувам се. Страхувам се от това какво ще каже Уил. Страхувам се от думите, които не изрече в момичешката тоалетна, макар да ги прочетох в очите му. Но сега ще го направи, ще ги запрати срещу ми като остри стрели.

Дръпвам се в единия край на прозореца, без да го изпускам от погледа си. Виждам го как чука отново.

Извиква името ми през вратата.

— Ясинда?

Мисис Хенеси гледа с присвити очи през отворените щори.

— Ако не се страхуваш, защо се криеш? Той не е агресивен, нали?

— Не. Не би ме наранил. — Или поне така си мисля. Не го направи първия път, когато се срещнахме. Но сега… Изсумтявам и заравям треперещите си ръце в блузата си.

Кожата ми се опъва. Обхождам с поглед задния двор, сякаш подозирам, че братовчед му се крие някъде в храстите, готов да ме нападне. Поглеждам през щорите нагоре. Няма кръжащи хеликоптери.

Спомням си момента в тоалетната. Гледайки ме отгоре над стената на кабинката. Не мога да прогоня от ума си израза на лицето му. Широко отворените му ужасени очи. Потресът, който издаваха. Момичето, което той харесваше, се беше превърнало в създанието, което бе научен да преследва. Онова, което прочетох на лицето му, беше в рязък контраст с изражението му, когато ме видя в драконовия ми облик. И осъзнаването на този факт кара стомаха ми да се свива на топка.

— Е, какво чакаш тогава? — пита мисис Хенеси.

Може би чакам да стане по-лесно. Животът да спре да бъде толкова труден.

Но тъй като това няма да се случи, аз се усмихвам неуверено на мисис Хенеси и излизам навън.

— Здравей, Уил — казвам тихо.

Той се извръща. Оглежда ме, сякаш проверява нещо. Какво? Да не би да очаква да се изправя пред него напълно преобразена? Крила, огнена кожа и всичко останало?

Погледът му се отмества над рамото ми и знам, че вижда мисис Хенеси, която стои на прозореца.

— Да влезем вътре. — Минавам бързо покрай него и отварям вратата. Обгръща ме студен въздух, който успокоява горещата ми кожа. Намалих термостата, след като майка ми и Тамра излязоха, жадувайки за хладния полъх на климатика върху кожата ми. Чувствам се добре тук. С него.

Чувам как вратата се затваря след мен. По средата на малката ни всекидневна се обръщам и го поглеждам. Пъхвам ръце дълбоко в джобовете на късите си панталони и коланът ми се смъква леко надолу.

— Не трябва ли да си на училище?

Той се взира в мен. Очите му са напрегнати. Ярки. Днес с повече златни тонове, отколкото кафяви или зелени, което кара сърцето ми да се свива, защото си спомням за кехлибара, който майка продаде, отнемайки къс от душата ми. Очите му винаги са били проницателни, но сега е различно. Сякаш ме вижда за пръв път.

И предполагам, донякъде е така.

Виждам болката в изразителните му очи. Обвинението в предателство. Аз му причиних това и няма как да го отрека. Наранявайки него, нараних себе си. Повече, отколкото съм допускала, че е възможно. Болката е сходна с тази, която изпитах, когато изгубих татко. Когато напуснах прайда, разделяйки се с Лазур и Нидия. С чувството, че драконовата ми природа чезне като мъгла между пръстите ми. С угризението, че съм предала вида си… Въпреки че те възнамеряваха да отрежат крилата ми и да ме погубят.

— Уредих си да отсъствам — отвръща той в отговор на въпроса ми.

— Баща ти просто ти позволява да…

— Не питам баща си. Почти за нищо. Стига да не ме късат, не го е грижа. — Трапчинките на бузите му стават по-дълбоки. — Той се интересува от други неща. — Уил кимва бавно към мен и стомахът ми се свива. — Можеш да досетиш какви са те.

Болката в стомаха ми става още по-силна. Ето, че стигнахме и до това. Сега вече всичко е ясно. Той знае, че знам.

— Семейният бизнес — отзовавам се аз.

Той стисва мрачно устни.

— Да. Нашият семеен бизнес е да преследваме твоето семейство.

Поемам си дълбоко въздух, трудно ми е да задам следващия въпрос, но трябва да знам.

— Ти казали им за…

— Наистина ли мислиш, че щеше да си още жива, ако го бях сторил? — Гласът му е рязък, а очите му проблясват гневно към мен.

Сядам на дивана и подръпвам нервно края на шортите си.

— Предполагам, че не.

Той поклаща глава.

— Ти видя стаята в дома ми…

— Да — казвам бързо. Не искам да обсъждам ловните им трофеи, които виждам в ума си всеки път, когато затворя очи. — Знам на какво е способно семейството ти.

— Но въпреки това дойде в дома ми? — отвръща той рязко. — Смъртта си ли търсиш?

— Нямах голям избор! — Обгръщам раменете си с ръце, сякаш за да се предпазя от гнева му.

Въздъхвайки, той сяда до мен. По-близо, отколкото очаквам. По-близо, отколкото ми се иска в момента. Усещам уханието на сапуна му. На кожата му. Огънят започва да тлее бавно в гърдите ми, докато накрая усещам топлина в устата си. Дима в ноздрите си.

— Предполагам, че не си енкрос — казва той, — ти си… дракон.

Виждам, че му е трудно да го изрече. Почти се усмихвам.

— Не. Не съм енкрос. И ние не сме дракони. Отдавна. Просто произлизаме от тях. Наричаме себе си драки.

— Драки. — Той кимва бавно и после се навежда към мен с ядовити пламъчета в очите. — Сигурно ти е било много забавно през цялото време, а? — Гласът му е мек като перце, което се плъзга по чувствителната ми кожа.

— Не. — Потрепервам. Не знам дали е от страх, или от удоволствие. Може би и от двете. Наистина не трябва да е толкова близо до мен. — Не намирам за забавни нито едно от нещата, които се случиха с мен.

— Предполагам, че е така. Но ти можеше да ми кажеш…

— Можех ли? — Потърквам с ръка челото си точно по средата, където усещам някакво пулсиране. — Като че ли ти беше открит с мен! — Поне гласът ми е спокоен, въпреки че вътрешно треперя.

Лицето му става каменно.

— А ти какво очакваше да направя? Да кажа на момичето, което не мога да пропъдя от ума си, че семейството ми преследва митични същества? Че са обсебени от тази си страст? Да убиват и да трупат състояние от кръвта на…

— Спри! — Вдигам ръка, устните ми леко помръдват, докато се опитвам да прогоня лошия вкус в устата си и се боря с пристъпа на гадене. Защото не искам да знам всички подробности. Не искам да слушам какво е правило семейството му с моя вид. На какво е бил свидетел… И в какво може би дори е участвал. Споменът за онова място на ужасите, което той нарича свой дом, все още е нещо, което не мога да изтрия от ума си.

— Но ти знаеше — казва той. — Виждала си ме и преди! — Очите му горят, а думите му са яростни, всяка от тях е като жесток удар с нож. — Ти помнеше срещата ни в планината. Онзи първи ден в коридора ме позна. — Очите му сякаш изпиват лицето ми, спускат се към шията ми и надолу по тялото ми. Като че ли отново ме вижда такава, каквато бях в пещерата. В тоалетната. Сякаш гледа през човешката ми кожа и вижда драките вътре в мен. — Трябваше да знаеш, че никога не бих те наранил. Не го направих тогава. Как бих могъл да го сторя сега?

Ставам и тръгвам към кухнята, защото точно в този момент имам нужда да съм далече от него. Но той няма да ми позволи.

— През цялото време знаех, че си ти — чувам го да казва след мен. — Не се заблуждавай. — Очите му горят трескаво. Протяга ръце към мен, сякаш иска да претегли лицето ми за целувка.

— Какво значи това? — Отдръпвам се назад и заобикалям малкия кухненски остров, доволна, че има някаква преграда между нас.

Той се взира намръщен в мен и продължава:

— Преди да успея да го осъзная, аз… си спомних за теб. Почувствах те.

И по някаква причина думите му не ме изненадват. Докато стоях до шкафчето си с Тамра, видях нещо в очите му, на лицето му.

Той повдига отново ръка и този път му позволявам да докосне лицето ми. Скланям глава към него. Кожата ми въздъхва при допира на дланта му. Усещам в устата си соления мускусен вкус на плътта му.

Гласът му подклажда огъня в мен.

— Аз си те спомням. Ти беше като огнена светлина в онази пещера, цялата блестеше и цветовете танцуваха по теб. — Облягам се над плота, хипнотизирана от думите му, ръката му е върху лицето ми. Ако продължава да говори така, скоро отново ще ме види в същия вид. — Кажи ми, че мислеше за мен. Че мислиш за мен сега…

Устните ми се помръдват, но не мога да говоря.

Ръката му се отпуска и изведнъж ми става студено. Чувствам се съкрушена. Така, както се чувствам от толкова отдавна. Дори още преди да пристигнем в Чапарал. Откакто се преобразих на единайсетгодишна възраст и изгубих себе си. Превръщайки се просто в огнедишащ дракон за всички, които ме познаваха. За родителите си. За сестра си. За Касиан. Те ме виждаха най-вече като такава. Допускам, че и аз имам вина за това. Че гледам на себе си като на последното огнедишащо_ драки_ и нищо повече.

Чак сега тук с Уил осъзнавам, че съм нещо повече. Правилата на моя прайд, на расата ми и на семейството ми не са единственото нещо, което има значение. Аз мога да бъда обичана заради самата мен, драки или не.

— Мислех за теб — прошепвам с чужд глас, който сякаш принадлежи на някой друг. На някой, който е готов да рискува всичко и да последва сърцето си. — Никога не съм спирала да мисля за теб. — И някак си се съмнявам, че някога ще престана.

След това отново съм възнаградена с ръцете му, които са на лицето ми. Устните му са до моите, докосват ме съвсем леко и нежно, но усещам обузданото желание, което се надига във въздуха като буря. Дъхът ми трепти срещу устните му и той ме целува по-пламенно, притиска лицето ми по-силно. За момент си позволявам да забравя за тътнещите ветрове. Докато ръцете му обхождат лицето ми, забивам пръста в твърдата извивка на мускулите му и се наслаждавам на натиска на тялото му.

Устните му стават студени, почти като лед, и аз осъзнавам, че причината не е у него, а у мен. Ставам по-топла. Твърде топла! Със стенание се отскубвам от него, заобикалям кухненския остров и се вкопчвам в края на плота с двете си ръце. Бурните ветрове утихват. Той все още не знае за моите истински способности и предпочитам да не научи за тях по този начин.

Гърдите му се повдигат и спускат, докато си поема хрипливо дъх. Произнася името ми с такъв копнеж, че неволно затварям очи. Когато ги отварям отново, изглежда по-спокоен. Вече не изпитвам предишната нужда да побягна, когато протяга ръка към мен. Очите му обещават закрилата, за която жадувам. След като поема ръката ми, Уил ме повежда отново към всекидневната.

— Кажи ми сега — подканва ме той и блясъкът в очите му подсказва колко отчаяно копнее да научи истината. — Искам да знам всичко за теб.

Но той вече знае. Или поне най-голямата ми тайна. И макар да съзнавам, че заради доброто на прайда и вида ми не трябва да му казвам нищо, не мога повече. Не мога повече да мълча.

Не и когато съм с него. Не мога да оставя нищо скрито. Не и с момчето, което ме защити безброй пъти. В планината. В дома си. Дори онзи ден в училище. Ако искаше да ме нарани, щеше да го е сторил отдавна. Ако ми мислеше злото, нямаше да ме гледа по начина, както ме гледа сега. Не е възможно да се преструва. Не искам нищо повече да застава между нас. Време е за истината.

— Майка ми, Тамра… Те не са като мен. Не са… дракита.

Той ме поглежда объркано, докато взима и другата ми ръка в своята. Впускам се в обяснения за прайда — как живеем, как се преобразяваме. Как еволюцията ни е осигурила най-добрата защита — възможността да приемаме човешки облик.

— Разбираш ли, ние не можем да запазим човешкия си образ, ако сме уплашени или се чувстваме застрашени. Това е защитен механизъм на нашия вид… да се връщаме към истинската си същност, защото така сме по-силни и можем да използваме способностите си. Затова започнах да се преобразявам в тоалетната, когато Бруклин и групата й ни нападнаха.

Известно време мълчим, докато накрая Уил казва:

— Спомена за някакви способности. Каква е твоята?

Отмествам поглед.

— Ти може би вече си я виждал.

Ето, че стигаме до най-трудната част. А не би трябвало да е така. Той вече знае, че съм драки, но това не изчерпва нещата. Аз не съм просто драки. Аз съм драки, което е необикновено дори сред собствения си вид.

Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам.

— Аз съм огнедишаща.

Той изглежда объркан и в този момент ужасно ми се иска някак си да изгладя бръчката на челото му.

— Такова нещо не съществува. От много отдавна — казва Уил. — Няма никакви сведения за огнедишащи дракони.

— Изглежда, имам късмета да нося у себе си някакъв рецесивен ген.

Той не се усмихва. Протяга ръцете си, разтреперани, към мен, но този път не ме докосва. И след това на лицето му постепенно се изписва разбиране.

— Тогава на стълбите… кожата ти стана толкова гореща. Устните ти… сега преди малко…

Лицето ми гори, докато думите му отекват студено дълбоко в мен. Кимвам.

— Да, аз… някак си се затоплям, когато ме целуваш.

— Но… какво означава това? Че мога да се запаля, докато се целуваме? — Очите му се разширяват. — Затова ли ме избягваше? Затова ли избяга, когато те целунах онази нощ?

Въздържам се да отбележа, че заради това бягах всеки път, не само онази вечер.

Ръцете му докосват устните ми, сякаш спомняйки си топлината им отпреди малко. Засмивам се. С нотки на отчаяние. Възможно ли е да има нещо по-тъжно от това, което се случва в момента?

— Мога да нараня някого само ако издишам огън или пара — признавам аз. Или поне така си мисля.

Докато говоря, пръстите му се плъзват по ръката ми. Това, че все още иска да ме докосва, след онова, което му казах, ме изпълва с облекчение. Сетне обръща дланта ми и проследява фините линии, което лъкатушат по нея.

— И? — Той ме гледа изпод тежките си клепачи. — Какво още трябва да знам за теб?

— Кожата ми… — Замълчавам и преглъщам.

Той се навежда и притиска нежно устните си към китката ми.

— Какво за нея?

— Ти знаеш. Виждал си го — казвам хрипливо. — Тя се променя. Цветът й става…

— Като огън. — Той вдига очи от китката ми и произнася думата, която изрече толкова отдавна, там сред студените мъгли, на една издатина над шумящия водопад. — Красиво.

— Ти каза това и преди. В планината.

— Бях искрен. Както съм искрен и сега.

Усмихвам се леко.

— Значи не си ми ядосан?

— Щях да бъда, ако можех. — Той се намръщва. — Би трябвало да съм ти ядосан. — Примъква се още по-близо до мен и двамата потъваме дълбоко в уморените възглавници на дивана. — Но това е невъзможно.

— Кое? — Улавям яката на ризата му. Лицето му е толкова близо до моето, че виждам различните цветове в очите му.

Дълго време той не казва нищо. Взира се в мен по онзи начин, който ме кара да искам да се свия от смущение. За момент ирисите му като че ли искрят, а зениците му се свиват до точки. Сетне той промълвява:

— Ловец, влюбен в плячката си.

Гърдите ми се свиват. Поемам си въздух. Много красиво, мисля си аз, но съм твърде смутена, за да го изрека. Дори и след признанието, което чух току-що.

Той ме обича.

Изучавайки го, се замислям над това и се питам дали наистина е искрен. Но каква причина имам да се съмнявам? Защо иначе би бил с мен тук, в този момент? Защо иначе би обърнал гръб на семейството си и предишния си начин на живот.

Докато ме гледа по този отчаян, жаден начин, аз си спомням за онези мигове в колата му, когато се погрижи за порязаната ми длан и прокара ръка по бедрото ми. Спомням си как се преобръщаше стомахът ми.

Оглеждам се и виждам колко опасно и сериозно сами сме. Дори на стълбите не бяхме толкова сами. Или при първата ни среща в онази пещера. Облизвам устните си. Сега няма училищен звънец, който да ни раздели. И нещо още по-обезпокоително — сега няма тайни, които да стоят между нас. Никакви бариери. Нищо, което да ни спре.

Сдържам дъха си до момента, в който усещам първия досег на устните му, убедена, че никога преди не съм била толкова близко до нечия друга душа, толкова уязвима. Целуваме се, докато накрая и двамата оставаме без дъх, развълнувани и пламнали, притискайки се един към друг. Ръцете му галят голия ми гръб под тениската ми, проследявайки всяка извивка. Кожата ми гори, крилете ми трептят непосредствено под нея. Пия хладния въздух от устните му и го вдишвам в горещите си дробове.

Нямам нищо против, когато Уил спира и наблюдава как кожата ми променя цвета си или докосва лицето ми, докато то пулсира в по-тъмни и по-светли тонове. Той целува непостоянното ми лице. Страните ми, носа, слепоочията, изричайки името ми с въздишка, като благослов, между всяка от ласките си. Устните му се плъзват към шията ми и аз простенвам, извивам се, чужда за всичко около себе си, освен за него. Така… аз съм по-близо до небето, отколкото някога съм била.

За обяд правя тостове със сирене, един за мен и два за Уил. Нямаме никакъв чипс, но намирам буркан с кисели краставички в килера.

— Това е най-вкусното нещо, което някога съм ял. — Той прави пауза, докато пие, взирайки се в мен над чашата си със сок.

— Това е заради сиренето проволоне6 — казвам, преглъщайки последната хапка.

— Заслугата е по-скоро на главния готвач.

Усмихвам се и поглеждам настрани.

Слушаме музика. Разговаряме. Целуваме се, докато кожата ми започва да блещука в червено-златисти тонове, затопляйки се от огъня, който тлее дълбоко в мен. Той се спира и ме гледа. Навежда се към шията ми и вдишва уханието ми. Сякаш съм нещо, което може да опита на вкус. Плъзва ръцете си по моите, разпалвайки пламъка в мен още по-силно.

— Така ли става и с другите огнедишащи дракита, — пита той, намигвайки, докато държи ръката ми в широката си длан. — Или просто ръцете ми имат магическите способности?

Поклащам глава.

— Не знам. Аз съм единствена в нашия прайд.

Погледът му среща моя.

— Сериозно?

Кимам.

— Затова напуснахме прайда. Майка ми твърди, че там вече не е безопасно за мен.

Пръстите му стискат по-силно ръката ми.

— Те са способни да те наранят?

Трепвам, спомняйки си как възнамеряваха да ме осакатят. Слагам ръката си върху неговата, за да го накарам да отслаби натиска си.

— Не. Не е каквото си мислиш. Те просто искат да контролират живота ми. — В ума ми се мярва Касиан и отново потръпвам. — Да ме притежават.

Веждите му се сключват.

— Какво имаш предвид?

— Твоята информация не беше съвсем невярна. Огнедишащите дракони са били смятани за изчезнали. И после съм се появила аз. Аз съм първата огнедишаща в моя прайд от поколения насам. — Свивам рамене в опит да не придавам особена тежест на думите си. — И те искат още. Искат и други огнедишащи дракони като мен. Съвсем просто, нали?

Умишлено премълчавам за планираното отрязване на крилата ми. Може би, защото не искам да си помисли, че сме някакви диви създания. Имайки предвид с какво се занимава семейството му, това не би трябвало да ме безпокои, но въпреки това се чувствам неловко. Срамувам се, че собственият ми вид е възнамерявал да ме осакати по толкова жесток начин.

Уил дълго се взира в мен, очите му са сурови, проницателни и замислени. И сетне той се досеща. Разбира как прайдът ми е смятал да се сдобие с още огнедишащи дракони като мен. Лешниковите му очи потъмняват до горскозелено. Той изругава:

— Прайдът ти очаква от теб да…

— Не целият прайд — казвам аз бързо. Не мога да си представя, че Нидия би искала това. И може би и точно затова ни остави да избягаме онази нощ. Лазур и другите ми приятели никога не биха подкрепили подобна жестокост към мен. — Водачът на нашия прайд избра сина си Касиан за мен… — Трепвам, когато виждам израза на лицето му и плъзвам пръстите си върху ръката му. — Всичко е наред. — Навеждам се и целувам ъгълчето на устните му. — Сега съм тук. С теб. Те няма да ме намерят. — Е, освен Касиан, разбира се, защото той вече знае къде съм. Но ще мисля за него по-късно.

Все още остават няколко седмици до завръщането му.

Той обръща ръката си, за да сплете пръстите си с моите.

— Обещай ми, че няма да си отидеш.

Сдържам дъха си и се взирам в очите му. Знам, че сега е моментът, в който трябва да направя своя избор. Не дали ще се върна в прайда. Това е вече решено. Никога не мога да се върна там. Но трябва да реша веднъж завинаги дали да остана тук в Чапарал и да забравя за намирането на друг прайд.

Уил би могъл да ми помогне да си тръгна. Вярвам, че би го сторил, ако го помоля, ако го убедя, че трябва да замина. Ако му обясня, че Касиан скоро ще се върне за мен. Достатъчно силно ме обича, за да го направи, колкото и да му се иска да остана.

Той стисва ръката ми.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — прошепвам аз. Въпреки че не трябва. Дори и една малка част от мен да не се чувства в безопасност тук, аз не бива да оставам.

Поне вече не се налага да замина, за да съхраня драконовата си природа. Докато съм с Уил, тя никога няма да умре. Заедно ние можем да запазим онова, което крия от света. Вярвам, че заедно можем да направим всичко. И майка ми, и Тамра ще получат живота, който желаят. Така всички ще бъдат щастливи.

Някъде в далечината чувам звук. Призивен писък на птица. Може би същата птица, или друга като нея, от нощта, когато валя. Онази птица, за която си помислих, че е твърде глупава, за да не се скрие някъде.

— Какво е това? — питам.

За момент Уил изглежда объркан, но след това и той чува звука.

— Пустинен пъдпъдък. Имат особен писък, нали? Появяват се в града, когато стане горещо. Търсят храна и вода. Или партньор.

Поради някаква причина отново потръпвам.

— Студено ли ти е? — той разтрива раменете ми.

Не ми е било студено, откакто се преместихме тук.

Това е нещо друго.

— Не, но въпреки това можеш да ме прегърнеш.

Този следобед Катрин наминава след училище.

— Липсвах ли ти? — пита тя с обичайната си шеговитост, хвърляйки раницата си на пода и тръшвайки се на леглото до мен, сякаш да се отбива у нас е нещо съвсем обичайно. — Чувствам се като бунтарка, дори само заради това, че те познавам. Всички постоянно ме разпитват дали наистина си запалила Бруклин.

Повдигам вежда.

— Да съм я запалила?

Катрин мушва една възглавница под главата си.

— Това, което се случи, бе доста преувеличено впоследствие. — Устните й трепват в лека усмивка. — Може би в някаква степен благодарение и на мен.

— Много мило. Благодаря ти.

— За нищо.

— Доколкото разбирам, с мен вече е свършено в училище. — И за пръв път този въпрос вече не ми е безразличен. Ако идеята е да остана и да уча тук, няма да е лошо да имам и неколцина приятели. Да не бъда аутсайдер. Особено като се има предвид, че това е важно и за успеха на Тамра в училище.

— Шегуваш ли се? Ти си герой! — Този път Катрин се усмихва широко. — Мисля, че имаш шанс да бъдеш кралица на бала идната есен.

Усмихвам се тихо и се замислям над думите й. Идната есен. Дали ще съм тук тогава? С Уил? Твърде е хубаво, за да е възможно.

— И така… — започва Катрин, играейки си със спиралата на една от тетрадките ми. — Рътлидас отсъстваше днес.

— Нима? — отвръщам аз, опитвайки се да звуча безгрижно.

— Да — казва тя провлечено, докато синьо-зелените и очи се взират многозначително в мен. — Но братовчедите му си бяха на училище, което означава, че не е бил с тях. Чудя се… — Тя накланя леко глава и дългите кичури на бретона й падат ниско над челото й — … къде ли може да е бил?

Свивам рамене и започвам да чопля олющения край на молива си.

— Знам какво мисли Зендър за това.

Погледът ми се плъзва отново към нея.

— Зендър разговаря с теб?

— Странно, нали? Може би дните ми на аутсайдер са вече към края си?

— И къде според него е бил Уил?

— С теб, разбира се.

— С мен? — Навлажнявам устните си. — Така ли каза?

— Ами, общо взето, да. И очакваше от мен да го потвърдя, когато ме притисна в един ъгъл в класната стая.

Преглъщам неспокойно. Очевидно няма изход. Зендър продължава да смята, че знам прекалено много и връзката ми с Уил няма да промени мнението му по този въпрос.

— Защо този тип те преследва? — пита Катрин.

— Не знам — отвръщам, свивайки рамене.

— Да, той определено ме плаши. Напомня ми за бившето гадже на майка ми, Чад. Лицето му има същия налудничав израз като него. Накрая трябваше да поискаме да му бъде издадена ограничителна заповед.

— Не мисля, че в случая ще се стигне до това.

Катрин поклаща глава и в очите й се чете мъдрост, която е придобила твърде рано за възрастта си.

— Човек никога не знае, Ясинда. Не знаеш нищо за никого. Това е самата истина.

— Да — промърморвам аз и в този момент ми се иска да мога да видя света и всичките му обитатели такива, каквито наистина са. Без лъжи, без преструвки, без маски. Но тогава животът ми няма да продължи особено дълго, ако трябва да се разделя със собствените си маски.

По-късно през нощта кожата ми е още топла и леко блести след деня, прекаран с Уил.

Съвсем сама съм. Катрин остана за вечеря, но си тръгна точно преди мама да потегли за работа, а Тамра отиде на сбирка на своята дискусионна група. Чета „Да убиеш присмехулник“ в леглото си. Харесва ми, но не съм отгръщала страницата от половин час. Не мога да се съсредоточа.

Драскането по прозореца ми започва почти неуловимо. Минава известно време, докато го забележа. Първоначално си мисля, че това е просто някакъв клон, разклатен от несъществуващ вятър…

По кожата ми пробягват хладни тръпки. Ставам и се взирам напрегнато в прозореца, който е между моето легло и това на Тамра. Под слабата светлина на лампата успявам да различа зад щорите нечий неясен силует. Моментално в ума ми изплува Зендър и ми хрумва, че той знае истината и е дошъл за мен. Не защото Уил му е казал, разбира се, а просто защото някак си се е досетил сам.

След това се замислям за прайда. За Касиан. И Северин.

Поемам си дълбоко въздух, разширявам дробовете си. Напомням си, че не съм жертва.

— Кой е там? — питам настойчиво.

Трополенето се усилва, сякаш някой се бори с мрежата на прозореца. Чувам пукване и след това рязък вибриращ звук. Мрежата е отворена.

— Кой е там? — повтарям. Дим изпълва устата ми, издувам бузи и от устата ми излиза тъмна струя въздух. Гърбът ми е изтръпнал. Крилата ми се раздвижват под кожата, като звяр, който се опитва да избяга.

Прозорецът се отваря. Щорите издрънчават шумно и през тях като че ли преминава вълна. По кожата ми също пробягват вълни. Цялата пламтя. Раздалечавам устните си, готова да избълвам огън.

Щорите се повдигат и под тях се появява главата на Уил. Светлите му очи се приковават върху мен.

— Хей — каза той тихо.

— Уил! — Втурвам се към него и задържам щорите, за да може да мине през прозореца. — Какво правиш? Щях да умра от страх.

— Видях сестра ти да тръгва, но реших, че не трябва да чукам на вратата. Майка ти тук ли е?

— На работа е.

Той се усмихва, влиза и ме обгръща леко с ръце.

— Значи си само моя.

Усмихвам се и го прегръщам в отговор. Приятно ми е да знам, че му липсвам, както и той на мен. Макар да се бяхме видели по-рано през деня, аз се чувствам по-силна, когато е до мен и светът тогава не е толкова страшен и съкрушителен.

Сядаме на пода, подпрени на леглото ми. Разговаряме с вплетени ръце. Той ми разказва още за семейството си. За братовчедите си. Дори и за чичовците си и други негови братовчеди. Но онзи, който ме тревожи, е Зендър.

— Той ме мрази в червата си — отбелязва Уил.

— Защо?

Известно време той мълчи, но аз чувствам напрежението му.

— Баща ми и чичовците ми… Те ме фаворизират.

— Защо?

Той въздъхва унило.

— Не искам да говоря за…

— Кажи ми — настоявам аз, решена да разбера причината за конфликта му със Зендър.

— Предполагам, защото съм по-добър в някои неща.

— Какви неща? — питам аз, макар вътрешният ми глас да ми нашепва да спра, да сложа край на тази серия от въпроси, чиито отговори всъщност не искам да знам.

— Аз съм по-добър ловец, Ясинда.

Ръката ми е все още в неговата. Поглеждам надолу към нея. Смаяна съм от това как се е сгушила доверчиво в неговата и усещам пристъп на гадене. Опитвам се да я освободя. Просто защото всичко това ми идва твърде много и не знам как бих могла да го понеса.

Той задържа ръката ми.

— Не искам да те лъжа, Ясинда. Аз съм най-добрият следотърсач в семейството ми. Сякаш съм някак свързан с твоя вид… не мога да го обясня. Това е едно чувство, което ме обзема винаги когато съм близо до…

Кимвам. Сега вече всичко добива смисъл. Начинът, по който реагира онзи ден в коридора — сякаш ме беше почувствал, още преди да ме е видял — потвърждаваше думите му.

— Всичко е наред — промърморвам аз, съзнавайки, че го казвам искрено. Ако това е една от причините да е привлечен към мен, не бих могла да му се сърдя. Не и когато самата аз се нуждая от него като от кислород, за да запазя моето драки живо. — Значи затова си толкова необходим на семейството си.

— Да — той кимва и кестенявата му коса с цвят на мед пада над челото му. — Но никога не съм смятал, че това е правилно. Никога не съм вярвал, че драконите… ъ-ъ, дракитата, са опасни същества, което трябва да бъдат избивани. Както баща ми би искал да мисля. Откакто те видях в планината, престанах да бъда техен следотърсач. Не мога. И няма да го правя.

Усмихвам се и се питам, дали това не е била причината да дойда тук. Заради Уил. Заради мен. И заради моя вид, навсякъде по света.

Най-накрая стигаме до въпроса, който се надявах да подминем. Това е една друга тема, за която не си позволявам да мисля надълго и нашироко, просто защото е твърде мъчителна за мен.

— А колко дълго живеете? — Той отпуска глава на ръба на леглото, наблюдавайки ме. — Вярно ли е… — Казва го толкова спокойно, толкова непринудено, толкова естествено. С него винаги е така. Сякаш не ме пита кога изтича срокът ми на годност. — … че можете да живеете вечно?

— Ние не сме безсмъртни — опитвам се да се засмея. Но не успявам. — Не живеем вечно.

За момент той мълчи. Продължава да ме гледа със същото спокойствие, което някак си не се връзва с пламъчетата, които играят в очите му. Защото той знае. Знае, че макар да не сме безсмъртни, нещата около нашата продължителност на живота бяха сложни.

— Колко дълго живеете?

Навлажнявам устните си.

— За всеки е различно, разбира се…

— Колко дълго?

— Нидия, най-възрастното драки в нашия прайд, е на триста осемдесет и седем години. — За кратко той изглежда поразен, но в следващия момент се овладява и възвръща предишното си самообладание. — Това е много време дори според нашите разбирания — добавям бързо. — Рядко достигаме такава възраст. Средната продължителност на живота ни е по-скоро двеста-триста години.

— Средно — отеква той.

Продължавам да говоря, сякаш мога да го накарам да спре да мисли за това… за пропастта, която думите ми отварят между нас. Не че до този момент си нямахме достатъчно неща, които да ни разделят.

— Ние вярваме, че Нидия е жива единствено благодарение на волята си. Тя е специална за нашия прайд. Ние се нуждаем от нея твърде много и затова тя се държи заради нас. — Усмихвам се, макар мълчанието му да ме измъчва.

— Значи ти няма да започнеш да изглеждаш стара… докога?

Свивам неловко рамене.

— Е, ние никога не изглеждаме… стари. Не и по начина, по който го разбират хората.

— На колко години изглежда тази Нидия?

Прехапвам устни и го лъжа:

— Може би на петдесет и пет. Или шейсет.

Но истината е друга. Тя изглежда по-скоро на четирийсет и няколко и всички други дракита, които съм виждала, са били по-младолики от нея. Ние просто не остаряваме както хората. Майка ми започна да остарява само защото от дълго време потиска своето драки.

— Значи когато стана шейсетгодишен старец с побеляла коса, ти ще изглеждаш…

— По-млада — казвам аз със свито до болка гърло. И не защото той ще изглежда по-стар или по-малко красив, а защото, ако съм с него, ще съм безсилна да направя каквото и да е било. Няма да ми остава нищо друго, освен да гледам как линее, отслабва и в крайна сметка умира.

— Може ли да говорим за нещо друго? — Дръпвам ръката си от неговата и прокарвам пръста през гъстата си коса, надявайки се да не забележи как избърсвам бързо очите си.

Точно в този момент чувам предната врата да се отваря и след това да се хлопва.

Скачаме трескаво на крака. Уил се измъква през прозореца, малко преди Тамра да влезе в стаята.

Седейки в леглото си, се опитвам да изглеждам съвсем непринудено и да не поглеждам към прозореца. Опитвам се да не мисля за последните ни думи, за израза на лицето му… и за студа, който скова сърцето ми, осъзнавайки, че той ще умре много преди мен.

Никога преди не си бях позволявала да размишлявам над това, никога преди не се бях тревожила за далечното бъдеще. Но знаейки това, което знам сега — че Уил ме обича, че никога няма да си тръгна оттук и че искам да сме завинаги заедно — вече не мога да спра ужаса, който забива зъбите си дълбоко в мен.

Завинаги, няма да продължи толкова дълго за него.