Огнена светлина

5

Дишам с усилие, докато майка ми говори с новата ни хазяйка. Макар климатикът да е включен на максимум, въздухът е сух, разреден и душен. Предполагам, че така се чувства човек с астма, вечно борейки се за въздух. Като че ли никога не можеш да изпълниш дробовете си докрай. Наблюдавам майка ми сърдито. От всички места на света, където можехме да отидем, тя избра пустиня. Убедена съм, че в нея има нещо садистично.

Следваме мисис Хенеси, която върви, клатушкайки се, към задната врата на къщата и миг по-късно отново се гмуркаме в сухата жега. Тя прониква през кожата ми, изсмуква влагата от тялото ми като вакуум и ме кара да се чувствам слаба. Само от два дни сме в Чапарал2, но пустинята вече взима своя дан. Нещо, което майка ми чудесно е знаела, че ще се случи.

— Басейн! — възкликва Тамра.

— Той не е за ваше ползване — уточнява мисис Хенеси.

Тамра се намръщва само за миг. Нищо не може да охлади оптимизма й. Нов град, нов свят. Нов живот, който е понятен и достъпен за нея.

Изоставам зад мама и Тамра. Всяка следваща крачка ми струва невъобразимо усилие.

Мисис Хенеси спира до овалния край на басейна и махва с ръка към оградата.

— Можете да влизате и излизате през задната порта.

Майка ми кимва, удряйки в крака си навития на руло вестник, в който бе видяла обявата за тази квартира.

Ключът подрънква в ръцете на мисис Хенеси. Тя отключва вратата на къщичката към басейна и подава ключовете на мама.

— Наемът за следващия месец се плаща на първо число. — Влажният и поглед се плъзва към мен и Тамра. — Обичам тишината — добавя тя.

Оставям мама да я увери, че ще бъдем тихи и влизам в къщата. Тамра тръгва след мен. Взирам се в неприветливата всекидневна, в която се усеща лека миризма на плесен и хлор. Сърцето ми се свива още по-силно, ако това изобщо е възможно.

— Не е зле — заявява Тамра.

Аз я поглеждам.

— Би казала това дори и за най-окаяната бърлога.

— Е, това е само временно — тя свива рамене. — Скоро ще си имаме собствена къща.

Само в мечтите й. Поклащам глава и надниквам в другите стаи, чудейки се как точно според нея щеше да стане това. Мама едвам събра пари, за да плати вечерята последната вечер.

Предната врата се затваря. Бръквам в джобовете си и си играя с малките топчета мъх на дъното им, докато се връщам във всекидневната. Мама слага ръце на кръста си и оглежда първо къщата, а после и нас с видимо удовлетворение. И аз съм единствената, на която това й се струва странно. Как е възможно да е толкова щастлива, при положение че аз… не съм?

— Е, момичета, добре дошли у дома.

Дом. Думата отеква глухо в ума ми.

Вечер е. Седя на ръба на басейна, натопила краката си в него. Дори и тя е топла. Накланям лице с надеждата да почувствам полъх. Липсват ми мъглата, планините, хладният, влажен въздух.

Вратата зад мен се отваря и затваря. Мама присяда до мен, взирайки се напред. Проследявам погледа и. Пред нас с единствено гърбът на къщата на мисис Хенеси.

— Може би ще я накараме да размисли за басейна, след като останем тук по-дълго — казва мама. — Би било приятно да поплуваме това лято.

Предполагам, това е нейният начин да ме разведри, но единствените думи, които отекват в ушите ми са: „след като останем тук по-дълго“

— Защо? — казвам аз рязко, разплисквайки водата по-енергично с крака. — Можеше да избереш хиляди други места. Защо точно това?

Можехме да отидем навсякъде другаде. В някое малко градче с хладни, мъгливи хълмове или планини. Но не, тя избра Чапарал — град по средата на пустинята, на сто и петдесет километра от Лас Вегас. Тук я няма хладната влага, която да подхранва тялото ми. Няма мъгли. Няма леснодостъпни възвишения или планини. Нито дори истинска, плодородна земя. Никакъв изход. И всичко това е просто непоносимо!

Тя въздъхва.

— Мислех, че така ще бъде по-лесно за теб.

Изсумтявам презрително.

— Няма нищо лесно в това.

— Искам да кажа, че тук по-лесно ще направиш избора си. — Тя се пресяга към мен и отмята кичур коса от рамото ми. — Нищо не убива дракона така, както една безплодна и суха пустиня. Знам това.

Стрелвам я с поглед.

— Какво имаш предвид?

Тя поема дълбоко въздух.

— Живях тук по време на пътешествието си.

Отдръпвам се и се вторачвам в нея. Много дракони правят пътешествия, за да опознаят в някаква степен външния свят. Те не траят дълго. Година, може би две. Но местата, където ходят, никога не са сухи и горещи. Никога не са в пустинята. Един дракон просто трябва да знае как да изглежда като човешко същество, за да оцелее. И понякога, много рядко, драконът може да предпочете да остане в света на хората.

— Мислих, че си била в Орегон. Заедно с Джабел, където двете сте живели заедно.

Мама кимва.

— В началото бях с Джабел, но няколко месеца по-късно реших… — Тук тя спира, за да си поеме дъх. — Реших, че не искам да се връщам в прайда.

Изправям се.

— Защо никога не си ми казвала за това?

Тя свива устни.

— Очевидно е, че съм се върнала. Но не исках всички да узнаят, че съм била подложена на натиск.

Тогава разбирам. Досещам се откъде е дошъл натискът.

— Татко — казвам аз.

Усмивката и се смекчава.

— Баща ти никога не е ходил на пътешествие, както знаеш? Не беше нужно. Той никога не е искал да бъде нещо друго, освен драки. — Устните й потреперват и тя погалва бузата ми. — Ти много приличаш на него. — Мама въздъхва и отпуска ръката си. — Тъй или иначе, той ме посещаваше всеки месец в Орегон… и всеки път се опитваше да ме убеди да се върна у дома. — Лицето й посърва. — Това направи нещата много трудни за мен. — Тя ме гледа право в очите. — Исках да се махна от прайда, Ясинда. Дори и тогава. Той никога не е бил за мен, но баща ти ме спираше. Затова избягах. Дойдох тук.

— Тук?

— Предполагах, че баща ти няма да ме открие на такова място.

Потърквам ръката си. Кожата ми вече е суха и бяла като тебешир.

— Почти веднага драконът в мен започна да отслабва. Всеки път, когато рискувах да летя, ставаше все по-трудно да се трансформирам. Планът ми работеше. Бях на път да се превърна в човек.

— Но ти се върна.

— Най-накрая осъзнах реалността. Исках да се откажа от прайда, но баща ти ми липсваше. Той не можеше да живее без дракона в себе си, а аз не можех да живея без него.

Взирам се в повърхността на водата, тиха и неподвижна, несмущавана дори и от най-лек полъх. Опитвам се да си представя какво е да обичаш някого толкова много. Толкова силно, че да се откажеш от всичко, което някога си искал за себе си. Мама бе сторила именно това.

Не можех ли аз да направя жертва за тези, които обичах? За мама и Тамра? Вече бях изгубила баща си. Наистина ли исках да изгубя и тях?

Точно тогава онзи ловец, Уил, изниква в съзнанието ми. Не знам защо. Може би защото ме пусна да си вървя. Дори не ме познаваше, а ме пусна… макар да бе обучен да прави точно обратното. Той се беше преборил с онова, което беше в кръвта му. Да ловува и да унищожава моя вид. Щом той можеше да изневери на своя свят, същото можех да направя и аз. Бях достатъчно силна за това.

Гласът на мама достига до мен.

— Знам, че сега ти е трудно да го приемеш. Затова избрах този град. Пустинята ще се погрижи за нещата вместо теб. Рано или късно.

Рано или късно. Трябваше единствено да почакам, докато драконът в мен умре. Щях ли да бъда доволна тогава? Щях ли да бъда благодарна на майка си един ден, както тя си мисли?

Тя стисва коляното ми.

— Да влезем вътре. Искам да обсъдим някои неща с теб и сестра ти, преди да ви запишем на училище.

В гърдите ми напира болка, но сдържам чувствата си, мислейки си за всичко онова, от което мама се беше отказала заради мен. За всичко, което бе изгубила. И за Тамра. Тя никога не бе имала нещо свое. Може би моментът най-накрая беше дошъл. И за двете.

— Ясинда Джоунс, излезте отпред и се представете.

Тези думи карат стомахът ми да се свие. Това е третият учебен час, което означава, че правя това за трети път този ден.

Измъквам се от чина си, настъпвайки нечии раници, и тръгвам към предната част на класната стая, за да застана до мисис Шулц. Трийсет чифта очи се взират в мен.

Мама ни записа миналия петък. Настоя, че вече е време. Записването в училище е първата крачка към приобщаването. Първата стъпка към нормалния живот. Тамра е развълнувана, готова е за това.

Цялата минала нощ лежах будна в леглото си, беше ми зле на стомаха, мислех си за днешния ден. Мислех си за прайда и за всичко, от което се отказвам. Какво от това, че летенето през деня беше забранено? Поне можех да летя. Правилата на прайда, срещу които се борех, изведнъж започнаха да бледнеят пред новата реалност. Дори не съм сигурна защо отхвърлях Касиан толкова упорито. Само заради Тамра? Или имаше и нещо друго, освен лоялността към сестра ми, което ме спираше да бъда с него?

Заобиколена съм от тълпа от тийнейджъри. Човешки същества. Стотици. Гласовете им звънтят, силно и непрестанно. Въздухът е изпълнен с дразнещата миризма на фалшиви парфюми. Истински ад за едно драки.

Знаех, че срещата с външния свят беше неизбежна. Знаех, че щях да живея сред хората. И вероятно щях да предприема мое собствено пътешествие. Но никой не правеше това през юношеските си години. А едва когато станеше зрял, силен и напълно развит дракон. И никой не ходеше в пустиня като тази. По съвсем обясними причини.

С усилие на волята се въздържам да почеша ръката си. Едва пролет е, но жегата и сухотата дразнят кожата ми. Под трептящата флуоресцентна светлина усещам в мен да се надига пристъп на гадене и отмала.

Покашлям се и заговарям с пресипнал глас.

— Здравейте, аз съм Ясинда Джоунс.

Момиче от предните чинове върти кичур от косата си.

— Да! Вече знаем това. — Тя се усмихва, устните й са противно гланцирани.

Мисис Шулц ме спасява.

— Откъде сте?

Майка ми ме беше подготвила за тези въпроси.

— От Колорадо.

Окуражителна усмивка.

— В кое училище учехте там?

Мама беше помислила и за това.

— Имах домашни учители. — Това беше най-лесното обяснение, за да бъдем записани. Не можехме да помолим прайда да изпрати училищните ми документи.

Няколко деца веднага се засмиват. Момичето, което си играе с кичур от косата си, завърта очи нагоре.

— Откачалка.

— Достатъчно, Бруклин. — Мисис Шулц отново ме поглежда, но вече не така мило, а доста по-отчуждено. Сякаш току-що бях признала, че чета книги от препоръчителния списък за първи клас. — Сигурна съм, че сте се сдобили с интересен опит.

Кимвам и се запътвам към чина си, но гласът й ме спира.

— И имате сестра близначка, нали?

Спирам се с надежда разпитът да приключи.

— Да.

Момче с лице на червени петна и малки очички като на невестулка промърморва:

— Двойно по-добре.

Неколцина от новите ми съученици прихват. Основно момчета.

Мисис Шулц не ги чува или се преструва. Все едно. Искам това да приключи, за да се върна на мястото си и да стана невидима.

— Благодаря, Ясинда. Вярвам, че ще свикнете бързо с новото си училище.

Да, със сигурност.

Връщам се на чина си. Мисис Шулц се впуска в дискусия за Антигона. Четох пиесата преди две години. В старогръцкия й вариант.

Поглеждам към прозореца и гледката, която се открива към паркинга. Над проблясващите покриви на коли в далечината към небето се издигат планини и сякаш ме приканват.

Решавам, че все пак ще опитам да летя. Мама го е правила, когато е живяла тук. Не е невъзможно. Но на този етап ще бъде трудно да се измъкна. Мама следи всичко отблизо. Наумила си е да ни води и да ни взима от училище, сякаш сме седемгодишни. Не съм сигурна дали се притеснява, че прайдът ще ме проследи, или че ще избягам. Ще ми се да си мисля, че ми има достатъчно доверие, за да знае, че не бих го направила.

Да раздвижвам крилата си от време на време, няма да попречи на мама и Тамра да живеят живота, който толкова много желаят.

Настанявам се на мястото си, сгънатата карта на града в джоба ми е единствената ми надежда в този момент. Вече на няколко пъти я разглеждах внимателно, запаметявайки всеки парк в района. Това, че живея тук, не означава, че съм готова да изгубя способностите си. Мисълта, че отново ще летя, е единственото нещо, което ми дава сили да продължа. Рисковано или не, отново щях да усетя напора на вятъра.

Звънецът удря и аз съм на крака с всички останали.

Момчето с очи на невестулка се обръща към мен и се представя.

— Хей! — Той кимва бавно, преценявайки ме от глава до пети. — Аз съм Кен.

— Здравей — успявам да кажа лаконично, чудейки се дали неволно не съм го накарала да си мисли, че неговата забележка „двойно по-добре“ по някакъв начин ме е спечелила.

— Искаш ли да ти помогна да намериш стаята за следващия си час?

— Не. Няма нужда. Благодаря. — Минавам покрай него и бързам надолу към шкафчето си.

Тамра ме чака.

— Как е? — пита тя ведро.

— Добре.

Усмивката изчезва от устните й.

— Трябва да си отворена за това, Яс. Само ти можеш да решиш да бъдеш щастлива.

Набирам комбинацията от цифри на ключалката и опитвам отново.

— Достатъчно с психологията, моля.

Тя свива рамене и прокарва пръсти през копринено правата си коса. Отне й час в банята да постигне този ефект, който видя в едно списание и реши, че ще й отива. Моите червеникавозлатисти къдрици падат върху раменете ми в хаотичен безпорядък. Буйни и необуздани заради статичното напрежение. Също като останалата част от мен те копнеят за влажните мъгли.

Измервам я с очи, толкова е изящна в плътно прилепващия й червен потник, тъмни джинси и обувки до глезена, които си купи през уикенда от магазин за втора употреба. Няколко момчета минават покрай нас и се извръщат да я огледат. В този свят тя е като у дома си, не я гнети никакво безпокойство, вече дори не страда за Касиан. И съм щастлива за нея. Наистина. Само ако нейното щастие не беше моето страдание!

— Ще опитам — обещавам искрено, защото не искам моите проблеми да хвърлят сянка върху нея.

— О, почти забравих. — Тя бърка в чантата си. — Виж. Провеждат кастинг за мажоретки за следващата година.

Поглеждам надолу към оранжевия флаер в ръцете й и примигвам при вида на малките изрисувани помпони, салта и момичета с къси поли.

Тя размахва листчето.

— Трябва да опитаме заедно.

Най-накрая отварям шкафчето си и взимам учебниците, които са ми нужни за следващия час, оставяйки старите.

— Не. Ти опитай.

— Но ти си толкова… — Кехлибарените и очи ме оглеждат многозначително. — … атлетична. — Със същия успех можеше да каже и че съм „драки“.

Поклащам глава в отрицание и отварям уста, за да потвърдя нежеланието си, но после се спирам. Потрепервам. Косъмчетата на тила ми настръхват. Един учебник пада от ръцете ми, но не се навеждам да го дигна.

Тамра отпуска ръката си, която държи флаера.

— Какво? Какво има?

Взирам се над рамото й към многолюдния коридор. Първият звънец бие и движенията на всички стават забързани. Затръшват се шкафчета и подметки на обувки скърцат по керамичния под.

Не помръдвам.

— Яс, какво става?

Поклащам глава, неспособна да отговоря, докато погледът ми обхожда всяко от лицата. И тогава го откривам. Виждам го. Онзи, когото търсех, преди още да съм осъзнала какво се случва, преди още да съм разбрала… Красивото момче.

Кожата ми се изопва.

— Ясинда, какво има? Ще закъснеем за час.

Не ме интересува. Не помръдвам от мястото си. Не е възможно той да е тук. Какво би правил тук?

Но все пак е той.

Уил.

Той се е подпрял на едно от шкафчетата, по-висок от всички около него. Къдрокосата Бруклин, чиято коса пада на вълни, си играе с ревера на ризата му, облегнала се е безсрамно на него и гланцираните й устни не спират да се движат. Той се усмихва, кима и я слуша, докато тя бръщолеви, но усещам, че всъщност не го е грижа какво му говори, че е някъде другаде… или би искал да бъде. Също като мен.

Не мога да отместя поглед.

Кестенявата му коса с цвят на мед пада небрежно над челото му и аз си я спомням мокра, тъмна и залепнала по лицето му. Спомням си как бяхме сами в пещерата, неговата ръка върху моята, искрата, която премина между нас, преди лицето му да стане така сковано и гневно. Преди да изчезне. Тамра въздъхва до мен и се извръща, проследявайки погледа ми.

— Ах — промърморва тя с разбиране. — Бива си го, но колко жалко! Изглежда, че си има приятелка. Ще трябва да хвърлиш око на някой друг. — Обръщайки се отново към мен, тя ахва. — Ясинда! Ти цялата гориш!

Сепвам се. Поглеждам надолу към ръцете си. Кожата ми променя нюанса си, блещукайки леко, сякаш съм поръсена със злато.

Драконът в мен се раздвижва, припламва, изгаряйки от желание да се разкрие.

— Господи, овладей се! — просъсква Тамра, навеждайки се към мен. — Не можеш да се преобразяваш всеки път, когато видиш някое привлекателно момче! Контролирай се, за бога!

Но аз не съм в състояние да го направя. Тамра никога не можа да разбере това. Когато емоциите вземат връх, драконът в мен излиза на повърхността. При уплаха, вълнение, възбуда… драконът изплува. Така сме устроени.

Поглеждам отново към Уил и усещам в мен да се надига сладостна вълна. А заедно с нея и страхът от въпроса каква е причината да е тук.

Сестра ми ме сграбчва за ръката и я стисва почти жестоко.

— Ясинда, спри! Веднага спри!

Уил вдига рязко глава като хищник, усетил плячката си и аз се запитвам дали ловците изобщо са хора. Дали и те не са чужди на този свят, също като драконите. Той оглежда коридора, а в това време аз се опитвам да се овладея. Преди да ме види. Преди да разбере.

Гърдите ми започват да тлеят, познатото усещане за надигащия се огън в мен съвпада с момента, когато светлокафявите му очи срещат моите.

Затръшването на шкафчето ме сепва и аз отклонявам погледа си от него. Към Тамра. Ръката й е върху вратата на шкафчето ми и върховете на пръстите й са бели там, където притискат метала.

Последният звънец бие.

Навеждайки се бързо, тя грабва учебниците ми от пода и ме дръпва към тоалетната. Поглеждам през рамо към последните групи ученици по коридора, над които се носят неестествени миризми. Парфюми, одеколони, лосиони, спрейове за коса, гелове… Те пречат на сетивата ми. Тук нищо не е естествено. Освен момчето, което се взира в мен. Той ме наблюдава. Пламтящият му поглед ме следва, дебне ме като хищника, който усещам у него. Той се отдръпва от шкафчетата със светкавично движение, подобно на котка.

Драконът в мен продължава да се движи, буден и жив под хищния поглед, който ме следи. Кожата ми потръпва, плътта на гърба ми се опъва и пари там, където крилата ми напират. Задържам ги с усилие. Скрити, но не и спящи.

Ръката на Тамра ме дърпа по-здраво, тегли ме. И аз го изгубвам от поглед. Той е погълнат от суматохата от хора подобни на стотици нощни пеперуди, които се блъскат и танцуват около случайна светлина, запречвайки коридора.

Но все още го усещам. Копнея за него. Знам, че е там, дори когато вече не го виждам.

Ноздрите ми горят от острата миризма на дезинфектант. Инстинктивно драконът в мен се отдръпва и се притаява заради този неестествен мирис. Притискам ръка към устата и носа си. Припламващият огън в дробовете ми угасва. Смъденето в гърба ми изчезва.

Погледът на Тамра се плъзва към мен и тя въздъхва, очевидно доволна да види, че отново съм дошла на себе си. Отново съм онази, която тя одобрява, и която иска да вижда. Особено тук, в новия свят, който се надява да бъде неин.

— Най-накрая спря да сияеш. Слава богу! Какво, опитваш се да провалиш всичко ли?

Взирам се към вратата на тоалетната. Сякаш очаквам всеки момент Уил да се появи там.

— Дали той забеляза?

— Не мисля — тя свива рамене. — Тъй или иначе нямаше да е наясно какво точно е видял.

Съгласявам се с нея. Дори ловците не знаят, че дракитата се преобразяват в човешка форма. Това е най-грижливо пазената ни тайна. Най-голямата ни защита. И аз все пак не бях разперила крилете си в коридора. Или поне не съвсем.

Обгръщам раменете си с ръце, докато възбуждащото бучене заглъхва дълбоко в мен. Осъзнавам, че това е шансът ми. Мога да й кажа за Уил… Да й призная на какъв риск бях изложена онзи ден в пещерата… Да й призная на какъв риск бях изложена и сега. Мога да й кажа всичко, докато стоя в тази отвратителна тоалетна. Тамра присвива очи към мен.

— Ще се оправиш ли? Да се обадя ли на мама?

Замислям се над предложението й. Питам се също как би реагирала майка ми, ако й разкажа всичко. Какво би направила? И изведнъж се досещам. Ще ни спре от училище. Но няма да ни върне в прайда. О, не. Просто ще ни отведе в някой друг град. Някое друго училище в пустинята. След седмица отново трябваше да преживея злочестия първи ден в ново училище, измъчвана от същата жега и климат, на някое друго място, но вече без красивото и вълнуващо момче наоколо. Момче, което само с появата си беше съживило моето драки — тази част от мен, която непрестанно гаснеше, откакто напуснахме планините. Как можех да си тръгна оттук? Как можех да се разделя с него?

Тамра тръсва дългата си буйна коса, докато ме оглежда.

— Мисля, че всичко е наред. — Тя размахва пръст пред лицето ми. — Но стой настрана от него. Ясинда. Дори не го поглеждай. Поне докато не започнеш да се контролираш. Мама каза, че не отнема много време, докато…

Трябва да е видяла нещо в изражението ми, защото извръща поглед.

— Съжалявам — промърморва. Казва го, защото ми е сестра и ме обича. А не защото наистина съжалява. Иска моето драки да умре точно толкова силно, колкото и майка ми. Иска да съм нормална. Като нея. За да можем да водим нормален живот и да правим заедно нормални неща — като например да бъдем мажоретки.

Стомахът ми се свива. Взимам учебниците си от нея.

— Закъсняваме.

— Ще ни извинят. Нови сме.

Аз, кимвам, оправяйки подгънатото крайче на учебника си по геометрия.

— Ще се видим на обяд.

Тамра пристъпва към огледалото, за да провери косата си.

— Запомни какво ти казах.

Спирам се, взирайки се в красивото й отражение. Трудно ми е да повярвам, че съм близначка на толкова изящно създание.

Тя намества един съвършен кичур от златисточервената си коса върху рамото. Краят му е навит леко навътре.

— Стой далече от това момче.

— Да — съгласявам се аз, но дори докато вървя по пустия коридор, се спирам, оглеждам се наляво и надясно и търся с очи. Изпълнена с надежда. И опасения.

Но той не е там.