Огнена светлина

8

Мисис Хенеси се взира в нас през щорите си. Трябва да ни е чакала да се приберем. Влизаме тихо през задната врата, внимавайки ключалката да не изщрака зад гърба ни.

И все пак, колкото и да сме тихи, тя е там, наблюдава ни от добре защитената си къща. Прави това често, откакто се нанесохме. Сякаш подозира, че е предоставила дома си на семейство престъпници.

Очевидно не само аз забелязвам това.

— Тя ни следи — просъсква Тамра. — Отново.

— Не гледай натам — нарежда мама. — И говори по-тихо.

Тамра си подчинява и прошепва:

— Не е ли малко страшничко да живеем в задния двор на някаква старица?

— Кварталът е чудесен.

— И това е единственото, което можем да си позволим — напомням на Тамра.

Вървим покрай басейна една след друга. Мама е пред нас, носейки малка торба с продукти, чиято тежест е прехвърлила частично върху хълбока си. Аз съм последна. Поглеждам надолу към небесносиния басейн, за да видя потрепващото си отражение. Миризмата на химикали дразни ноздрите ми.

И все пак водата изглежда толкова примамлива в тази суха изпепеляваща жега, от която жадните пори на кожата ми са се свили до болка. Нямаме дори вана.

Само душ. Може би по-късно ще мога да се промъкна да поплувам. Никога не съм била добра в спазваното на правила.

— Надявам се поне да не ни рови из нещата, докато ни няма — промърморва Тамра.

Какви неща? Истината е, че не можахме да вземем много в бързината. Дрехи и някои други лични пещи. Съмнявам се, че мисис Хенеси ще успее да намери скъпоценните ни камъни. Защото на мен това не ми се удаде. Макар да прерових всичко, когато мама излизаше да си търси работа. Жадувах да ги зърна поне за миг. Просто да ги докосна. Да почувствам живителния им допир до кожата си.

Мама отключва вратата. Тамра прекрачва прага след нея. Спирам и още веднъж поглеждам през рамо. Мисис Хенеси все още ни наблюдава. Когато среща погледа ми, щорите се затварят. Обръщам се и влизам в миришещата на плесен къща до басейна, чудейки се кога ли си ляга.

Водата сякаш ме зове. И засега тя е по-близо от небето.

Докато Тамра и аз мием съдовете, мама се преоблича за работа. От малката ни кухня се разнася приятната миризма на масло и сирене. Това е рецептата на мама за макарони с пет сирена и уникална комбинация от подправки, която ми е любима. Всъщност майка ми по принцип е превъзходен готвач. Тя все пак е дракон верда3. Или по-точно беше такава.

Драконите верда знаят абсолютно всичко за билките и най-вече как да бъдат използвани като храна и лекарство. Благодарение на тези си способности мама умее да придаде живот дори и на най-скучното ястие и може да прави лечебни лапи, които премахват пъпки за една нощ и извличат отровата от забрала рана.

Днешната вечеря беше за мен.

Тя се опитва да бъде добра, предполагам от съжаление. Аз бях тяхната тревога. Аз бях тази, която искаше да види щастлива. При Тамра това беше даденост — тя от години мечтаеше да напусне прайда.

Вечерята беше възхитителна. Също като у дома. Чувствам стомаха си приятно пълен след обилната вечеря.

Мама се появява от стаята си с черни панталони и лилав потник с пайети. Голите й рамене блестят като блед мрамор. Може би ще хване тен тук. Може би това ще се случи с всички ни. Намръщвам се.

— Момичета, сигурни ли сте, че ще се оправите? — Гледа към мен, когато задава въпроса си.

— Всичко ще бъде наред — отвръща Тамра жизнерадостно. — А сега върви и спечели онези бакшиши.

Усмивката на мама е неуверена.

— Ще опитам, но наистина мразя да ви оставям сами.

Знам, че е ужасно и егоистично от моя страна, но се радвам, че са я наели да работи вечер. На този етап ми е особено трудно да бъда покрай нея. Другото предимство е, че ще трябва да се тревожа само за Тамра, ако реша да се измъкна. Когато реша да се измъкна. След като открия най-безопасното място, където да се преобразя. То не би трябвало да е далече. Все пак щеше да се наложи да стигна дотам пеша.

Смях бълбука в гърдите ми като киселина. Защото никое място тук не може да е безопасно за преобразяване. Без мъгли и планини около мен никога не бих могла да имам добро прикритие.

— Не стойте много до късно — инструктира ни мама. — И си напишете домашните.

Днес е първият й работен ден в местното казино. Нощните смени се заплашат най-добре. Няма да я има от десет вечерта до пет сутринта. По този начин ще може да ни изпраща на училище, да поспива по няколко часа и след това да ни взима и да прекарва ранните часове на вечерта с нас. Планът беше добър, стига да може да издържа само с пет часа сън на ден.

— И не забравяйте, мисис Хенеси е в съседната къща.

— Като че ли бихме посмели да я притесним с нещо! — изпъшквам аз.

— Просто внимавайте. — Тя отмества многозначително погледа от мен към Тамра и се запитвам какво всъщност я притеснява. Че прайдът може неочаквано да се появи и да ни върне обратно? Или допускаше, че е възможно аз сама да се върна при тях?

— Знаеш ли — изтъква Тамра, — можеш просто да продадеш няколко рубина, някой изумруд или диамант. — Тя свива рамене. — Тогава няма да се налага да ни оставяш сами. Няма да е нужно да работиш толкова много. — Сестра ми оглежда малката всекидневна, облицована с дърво. — И ще можем да си наемем хубав апартамент.

Мама взима чантата си.

— Знаеш, че не можем да го направим.

Защото прайдът моментално ще разбере, ако някое от семейните бижута, наша собственост от поколения наред, се появи неочаквано на пазара. Те биха били нащрек това да се случи. Защото знаят, че това е начинът да оцелеем.

Ако я нямаше тази опасност, съм сигурна, че мама щеше да продаде всеки скъпоценен камък, който притежаваме. Бижутата ни нямат някаква сантиментална стойност за нея. Те са част от нашето драконово наследство, с което тя искаше да прекъсне всякакви връзки.

Скъпоценните камъни са изконно свързани с нас. Те донякъде са причината да бъдем преследвани. Пари. Алчност. В допълнение към цената на нашата кръв, кожа и кости — за които се твърди, че имат лечебни свойства за хората — ние сме преследвани и заради нашите съкровища.

Но за нас това не е въпрос на пари. А на живот и смърт.

Земята ни подхранва, но скъпоценните камъни ни дават нещо повече. Те са черешката на тортата, най-чистата енергия на света. Те ни подсилват. Също като нашите драконови предци, ние усещаме скъпоценните камъни под земята. Устроени сме да долавяме тяхната енергия. Когато останем и без земя, и без скъпоценните си камъни, ние почти гладуваме.

Тамра поставя ръце на кръста си.

— Хайде. Да продадем само един. Имам нужда от нови дрехи.

Мама поклаща глава.

— Получавам заплата в петък. Ще видим какво можем да заделим тогава.

— Какво толкова ще стане, ако продадем само един малък камък? — питам аз безгрижно, преструвайки се, че не съм наясно с потенциалната опасност. Да не говорим пък колко мъчно би ми било да се разделим дори само с един от семейните си камъни. Бих се чувствала така, все едно съм продала част от себе си. Но може би си струва. По този начин прайдът ще ни открие и ще ни върне. Защото, ако остана тук, с мен е свършено.

Майка ми отмества към мен искрящия си суров поглед. Тя вижда накъде бия, разбира играта ми.

— Това би било лоша идея, Ясинда.

Тя ме предупреждава. В заплашителния й тон се долавят безпрекословни нотки.

— Добре — отвръщам, поставям последната чиния на сушилнята за съдове и тръгвам през всекидневната към стаята, която деля с Тамра.

— Ясинда — извиква майка ми в момента, в който се хвърлям на леглото. Тя ме е последвала, спира се на прага на стаята, изразът на лицето й вече е по-мек. Не се сърди.

Удрям меката възглавница.

— Защо смяташ, че нещо тук може да ме направи щастлива?

— Знам, че е трудно.

Поклащам глава и се обръщам на другата страна. Дори не мога да я гледам. Тя разбира всичко. Минала е през това. И точно това ме вбесява най-много.

— Ти сама си решила да убиеш твоето драки. И сега решаваш вместо мен.

— И на мен не ми е лесно.

Поглеждам я през рамо.

— Ти си тази, която взе това решение.

Тя поклаща тъжно глава и за момент си помислям, че все пак бих могла да я убедя, че това е грешка. Може би ще осъзнае, че аз не принадлежа на това място и винаги ще бъде така.

— Знам, че решението беше мое. Не ти дадох избор — съгласява се тя. — Но исках да си в безопасност.

Отново падам духом. Пак старата тема за безопасността. Какви аргументи можех да имам срещу това?

— Оставането ни в прайда вече криеше опасности — продължава. — Аз съм твоя майка. Ще трябва да ми се довериш за това. Идването ни тук беше правилната стъпка. — Но в тона й има някаква особена нотка… нещо, което ме кара да мисля, че тя не ми казва всичко. А именно, че оставането ни в прайда е вещаело дори по-голяма опасност, отколкото подозирам.

Поглеждам настрани, взирам се в карираните пердета. Вдишвам миризмата на химикали в къщата, които изгарят ноздрите ми. В тази стая тя е по-силна. Дори надделява над миризмата на плесен.

— Няма ли да закъснееш за работа?

Меката и въздишка полита във въздуха.

— Лека нощ, скъпа. Ще се видим сутринта.

После си тръгва.

Тя и Тамра си казват нещо. Твърде тихо, за да мога да ги чуя, което ми подсказва, че говорят за мен.

Чувам как външната врата се отваря и затваря, а аз оставам в моя затвор.

Не съм делила стая с Тамра, откакто бяхме седемгодишни. Не съм сигурна как ще изтърпя оптимизма и, докато самата аз страдам, но ще опитам. Нямаше никакъв смисъл да помрачавам щастието й.

— Какво ще облечеш утре? — Тя се взира в дрешника ни. Съсредоточено. В продължение на няколко секунди. Сякаш там магически се е появило нещо, което преди това го е нямало.

Мама ни отстъпи по-голямата стая с по-големия дрешник. Който не изглежда особено пълен и размерът му само подчертава оскъдността на нашия гардероб.

— Джинси — отвръщам аз, свивайки рамене.

— Днес беше с джинси.

— Това не ми пречи да нося джинси отново. Ще си сложа друга блуза.

Тя се тръшва на леглото си.

Аз сядам по турски на моето, мажейки краката си с лосион. Отново. Шишенцето ми вече наполовина е свършило, но кожата ми е все още суха и жадна, копнееща за още.

— Изглежда, не ти липсва нищо от дома ни? — питам аз, надявайки се да има поне една причина, която би я накарала да обмисли възможността да се върнем.

— Не.

— Дори и Касиан? — осмелявам се да попитам.

Настроението й моментално се променя. Лицето й е посърнало, когато подхвърля:

— Той не ми принадлежи, за да ми липсва, нали? — И старата рана отново е отворена.

— Това не ти пречеше да го желаеш през всичките тези години.

— Касиан не може да се откаже от драконовата си природа. Баща му никога не би го допуснал. Отдавна знам това.

Дали наистина го знаеше? Защо тогава усещах гняв? Болка? Защо погледът й го следваше неотлъчно през всичките тези години, щом е разбирала това?

— Вие двамата бяхте близки приятели — припомням и аз.

— И тримата бяхме приятели. И какво от това?

— Аз не бях толкова близка с него, колкото теб.

Тамра въздъхва.

— Това беше отдавна. Тогава бяхме деца, Ясинда. — Тя поклаща глава и ме поглежда. — Какво се опитваш да ми кажеш? Че между мен и Касиан може да има нещо? И че трябва да хукна подир него? О, сигурно ужасно много искаш да се върнем, за да ме мислиш за толкова глупава, че да се хвана на това!

Засрамвам се и усещам по шията ми да се издига топла вълна. Нима съм толкова прозрачна?

— Просто ми е трудно да повярвам, че напълно си го забравила.

Очите й блясват и гласът й започва да трепери от вълнение.

— Да не смяташ, че е по-добре да продължавам да се заблуждавам? Нямам никакъв шанс с него. Прайдът няма да го допусне. Касиан няма да го допусне. Затова искам да започна тук на чисто. — Очите й ме гледат студено. — Аз имам достойнство, Ясинда. Няма да позволя някакво глупаво увлечение да ми попречи най-накрая да имам свой живот, така че може ли да приключим с темата?

Пренебрегвам желанието й и решавам да я попитам нещо, за което до този момент не съм отваряла дума, за да не й вдъхна лъжлива надежда.

— Ами ако не си изчакала достатъчно дълго…

Очите й блясват гневно.

— Не подхващай това. Ако съм можела да се преобразя, досега щеше да се е случило.

Свивам рамене.

— Може би се развиваш по-бавно? Нидия се преобрази доста късно…

— Едно тринайсетгодишно момиче може би все още има шанс, но не и аз. А сега, моля те, нека да приключим с темата? Не искам повече да говоря за прайда!

— Добре, добре! — казвам аз, поглеждайки отново краката си, които пак са сухи.

Тръсвам ожесточено глава. Втривам с ръка лосиона дълбоко и енергично в кожата си. Лосион без ухание, защото миризмите от света на хората и без това постоянно ме задушават.

Вече се чувствам различно. Планът на мама работи. Драконът в мен крее. Умира в тази суха пустинята.

Освен когато съм с Уил.

Забавям движенията си, но продължавам да нанасям лосиона върху кожата си. В гърдите ми трепва надежда. Освен когато съм с Уил. Неговата близост даваше живителна сила на моето драки. Уил. Разбира се, че всичко това криеше рискове. Но в сегашната ситуация рискът е като въздух за мен. Нищо сигурно няма в живота ми, каквито и усилия да полага майка ми в тази посока.