Огнена светлина

4

Лазур ни чака в дома ни, крачейки напред-назад по верандата в дрипави джинси и потник, чийто син цвят изобщо не може да се сравнява с лъскавите сини кичури в тъмната й коса. Лицето й засиява, щом ни вижда.

Мама паркира и Лаз се затичва през вечно падащата мъгла, която покрива града ни благодарение на магията на Нидия. Тази мъгла е жизненоважна за оцеляването ни и именно тя не позволява да бъдем забелязани от случайно прелитащ над нас самолет.

В момента, в който слизам от колата, Лаз силно ме прегръща. Аз изстенвам и тя се отдръпва от мен загрижено.

— Какво има, ранена, ли си? Какво се случи?

— Нищо — казвам тихо и поглеждам към мама. Тя вече знае, че съм ранена и едва ли е нужно да й го напомням. — Добре ли си? — питам аз.

Тя кимва.

— Да, направих това, което ми каза. Стоях под водата, докато се уверих, че са си отишли и после полетях към вкъщи за помощ.

Не си спомням да съм й казвала да вика помощ. По-хубаво да не беше го правила, но не мога да я виня, че се е опитала да ме спаси.

— Хайде, момичета. — Мама ни прибира, но не гледа към нас, а хвърля поглед през рамо към една от съседките ни на отсрещната страна на улицата. Лелята на Касиан Джабел стои на верандата на дома си и ни наблюдава внимателно със скръстени ръце. Напоследък това се случва често и мама е убедена, че тя докладва всичко, което правим, на Северин. Кимвайки напрегнато, тя ни подканя да влезем. Мама и Джабел някога бяха много добри приятелки. Когато бях малка, преди татко да умре. Преди да се случат много други неща. Сега те почти не си говорят.

Когато влизаме, Тамра ни поглежда от дивана, където седи с кръстосани крака. Между тях държи купа корнфлейкс. По телевизията дават стара анимация. Не ми изглежда ужасно притеснена, както мама твърдеше.

Мама тръгва към телевизора и намалява звука.

— Наистина ли трябва да гърми толкова силно, Тамра?

Сестра ми свива рамене и започва да рови за дистанционното между възглавниците на дивана.

— След като не успях да заспя отново, реших да се опитам да заглуша алармата.

Усещам пристъп на гадене в стомаха си.

— Пуснали са алармата? — питам аз. Последният такъв случай беше, когато татко изчезна и изпратиха група да го търси.

— О, да — Лазур кимва и очите й се разширяват. — Северин направо беше побеснял.

Тамра намира дистанционното и усилва звука. Хвърляйки го обратно на дивана, тя поднася голяма, капеща лъжица към устата си.

— Толкова ли си учудена, че тръгнаха да те търсят. — Тя ме поглежда бързо. — Просто помисли малко.

Иска ми се да се защитя някак, но вместо това си поемам дълбоко въздух, за да се успокоя. И преди съм се опитвала да й го обясня, но Тамра не е в състояние да разбере. Драконовият инстинкт е непонятен за нея. И как би могло да бъде иначе?

Мама изключва телевизора. Без да забелязва натрупалото се напрежение, Лазур размахва ръце във въздуха.

— Е? Какво се случи? Как избяга? Господи, бяха навсякъде. Видя ли онези устройства, които изстрелват мрежи?

На мама като че ли й прилошава.

— Бях сигурна, че няма да успееш да им се измъкнеш. Тоест… знам, че си бърза… и че можеш да бълваш огън и всичко останало, но…

— Като че ли можем някога да забравим това — промърморва Тамра с уста пълна с корнфлейкс и завърта отегчено очи.

Тамра никога не се е преобразявала. Тази тенденция нараства и все повече тревожи старейшините, които се страхуват за оцеляването на вида ни. В общи линии моята сестра близначка, която е само с няколко минути по-малка от мен, е обикновено човешко същество. Това я убива. И мен също. Преди да се преобразя, бяхме близки, правихме всичко заедно. Сега не споделяме нищо друго, освен някоя случайна гримаса.

В този момент забелязвам майка ми да минава през всекидневната и да затваря дървените капаци на прозорците, при което стаята потъва в сумрак.

— Лаз — промърморва мама, — време е да си кажете довиждане.

Приятелката ми примигва.

— Довиждане?

— Да, довиждане — повтаря майка ми с по-строг глас.

— О — Лаз се намръщва и поглежда към мен. — Искаш ли утре да ходим заедно на училище? — Очите й проблясват многозначително, което е намек, че така ще мога да й разкажа всичко. — Ще стана рано.

Живеем в двата противоположни края на града. Нашата общност изглежда като огромно колело с осем спици, като всяка спица служи като улица. Центърът, главината на колелото, е сърцето на града. Там се намират училището и сградата на събранието. Аз живея на Първа западна улица. А Лазур на Трета източна. Тоест на възможно най-голямо разстояние една от друга. Стена, обрасла с пълзящи растения, огражда селището от край до край, поради което не можем да се срещнем, заобикаляйки града отвън.

— Разбира се. Ако си готова да станеш рано и да дойдеш дотук.

Веднага щом Лазур си тръгва, майка ми заключва вратата. Никога преди не съм я виждала да прави това. Обръща се към нас и остава загледана в мен и Тамра. Единственият звук, който се чува, е потракването на лъжицата на Тамра в купата й. Мама се обръща и надниква през капаците на прозорците… Сякаш се тревожи, че Лазур е все още достатъчно близо, за да я чуе. Или някой друг.

Обръщайки се, тя съобщава:

— Пригответе си нещата. Тази вечер заминаваме.

Стомахът ми се свива по същия начин, както се случва, когато се спускам рязко надолу при полет.

— Какво?

Тамра скача толкова бързо от дивана, че купата й с корнфлейкс и мляко пада долу. Мама дори не възкликва, дори не поглежда бъркотията на пода и тогава разбирам, че всичко се е променило… Или съвсем скоро ще се промени. Тя говори сериозно.

— Наистина ли? — очите на Тамра греят трескаво. Изглежда жива за пръв път откакто… е добре, откакто за пръв път се преобразих и стана ясно, че това никога няма да се случи с нея. — Моля те кажи ми, че не се шегуваш.

— Не бих се шегувала за такова нещо. Започвайте да си приготвяте багажа. Вземете колкото можете повече дрехи и всичко друго, което сметнете за нужно. — Очите на мама се спират на мен. — Няма да се връщаме повече тук.

Аз не помръдвам. Не мога. Парещата болка в рамото ми някак се усилва, сякаш там е забит нож, който се завърта и прониква все по-дълбоко в плътта ми.

Тамра надава възторжен вик и се втурва към стаята си. Чувам как вратата на гардероба й се отваря и удря стената.

— Какво правиш? — питам мама.

— Нещо, което трябваше да направим много отдавна. След като баща ти умря. — Тя извръща поглед, стисва за момент очи и сетне отново ме поглежда. — Предполагам винаги съм таила надежда, че един ден той ще прекрачи прага на вратата и затова трябва да бъдем тук, за да го посрещнем. — Тя въздъхва. — Но той никога няма да се върне, Ясинда. И аз трябва да направя най-доброто за теб и Тамра.

— Имаш предвид за теб и Тамра.

За мама и Тамра да напуснат прайда не беше кой знае какво. Знам това. Мама умишлено уби дракона в себе си, остави го да се стопи в бездействие, щом стана ясно, че Тамра никога няма да се преобрази. Предполагам, че го направи, за да я накара да се чувства по-малко самотна. Акт на солидарност.

Аз съм единствената, която се чувства свързана с прайда. Тази, която ще страда, ако си тръгнем.

— Не виждаш ли колко по-лесно ще бъде, колко по-безопасно, ако се откажеш от твоята драконова природа?

Трепвам, сякаш са ми зашлевили плесница.

— Искаш да се отрека от дракона в себе си? Да стана като теб? — Спящ дракон, минаващ за човек. Поклащам глава. — Не ме е грижа къде ще ме отведеш, няма да направя това. Няма да забравя коя съм.

Тя слага ръка на рамото ми и леко ме стисва. За да ме окуражи, предполагам.

— Ще видим. Може да промениш решението си след няколко месеца.

— Но защо? Защо трябва да си отидем?

— Знаеш защо.

Предполагам, че част от мен знае отговора, но отказва да го приеме. Изведнъж ми се приисква да повярвам, че всичко е наред с живота ми тук. Искам да забравя безпокойството, което самовластието на Северин събужда у мен. Искам да забравя арогантния поглед на Касиан. Да забравя колко самотна е сестра ми в тази общност, която се отнася с нея като с прокажена. Да забравя чувството за вина, което винаги ме измъчва заради това.

— Някой ден ще разбереш — продължава майка ми. — Някой ден ще ми благодариш, че съм те спасила от този живот.

— Спасила си ме от прайда? — питам аз. — Той е моят живот! Моето семейство. Един неподходящ алфа-водач не променя този факт. Северин няма да бъде вечно глава на общността.

— Ами Касиан? — устните й се свиват. — Готова ли си да приемеш него?

Отстъпвам назад, не харесвам емоционалните нотки в гласа й. С периферното си зрение, виждам Тамра, стояща скована на вратата на стаята си.

— С Касиан сме приятели — отвръщам аз. Което е вярно в известен смисъл. Или поне бяхме такива.

— Да, нали?

— Какво искаш да кажеш.

— Ти вече не си на осем години и той не е на десет. В някаква степен поне би трябвало да разбираш от какво те предпазвам. От кого те предпазвам. От момента, в който се преобрази, прайдът те набеляза като своя собственост. Толкова ли е странно, че искам да предпазя дъщеря си от тях? Баща ти се опита и беше в постоянен конфликт със Северин. Защо мислиш отлетя сам онази вечер? Той търсеше изход… — Тя замлъква, задавена.

Слушам втрещена.

Тя никога не говори за онази вечер. За татко. Страхувам се, че няма да каже нищо повече. Страхувам се и от онова, което може да каже.

Погледът й отново се спира на мен. Спокоен и решителен. И това ме плаши.

Усещам в мен да се надига познатата изгаряща топлина и гърлото ми се свива.

— Говориш за прайда като за нещо демонично…

Очите й проблясват и тя махва ожесточено с ръка.

— И те са точно такива! Кога ще го разбереш? При положение че искат да дам шестнайсетгодишната си дъщеря на техния принц, за да продължат скъпоценния си ген, за мен те са демони. Те искат да те използват като кобила за разплод, Ясинда! Те искат от теб още огнедишащи дракони за прайда. — Сега тя е съвсем близо. Крещи в лицето ми. Питам се дали Джабел или някой друг от съседите я чува. Питам се дали това изобщо още я интересува.

Тя отстъпва назад и си поема дълбоко въздух.

— Тръгваме довечера. Започни да си събираш нещата.

Втурвам се към стаята си и затръшвам вратата. Драматично, но от това като че ли ми олеква. Крача из стаята, дишайки дълбоко. От носа ми излизат малки гневни струйки пара. Прокарвам длан по топлата кожа на лицето и шията си.

Строполявам се назад на леглото, въздъхвам тежко и се взирам напред в нищото. Усещам само топлината, която клокочи вътре в мен. Постепенно огънят в гърдите ми утихва и очите ми започват да обхождат блестящите звезди, които висят от тавана на въженца. Татко ми помогна да ги окачим, след като боядисахме тавана в синьо. Тогава той ми каза, че така ще се чувствам сякаш спя на небето.

Горчиво ридание опарва гърлото ми. Никога повече няма да спя под това небе и ако зависи от майка ми, никога повече няма и да летя.

Часове по-късно, докато селището спи, ние се измъкваме през мъглите на Нидия. Същото онова нещо, което ни предпазва и крие от заплахите на външния свят, сега ни помага в бягството ни.

В момента, в който излизаме от нашата улица и завиваме по главната, мама изключва двигателя от скорост. Аз и Тамра бутаме отзад, докато тя управлява колата. Училището и събранието са притихнали и ни наблюдават с тъмните си прозорци, които приличат на очи. Гумите хрущят над ронливата настилка. Прасците ми горят от усилието.

Задържам дъха си и чакам, ослушвам се за сирената, докато се приближаваме към зеления сводест портал, през който се влиза в нашия град. Малката обрасла с бръшлян къщичка на Нидия се мержелее малко по-нататък, своеобразно караулно помещение, сгушено от едната страна на входа. Мъждива светлина струи от големия прозорец на всекидневната. Тя със сигурност ще ни забележи. Защото това й е работата — да не допуска някой да влезе или да излезе.

Всеки прайд има поне един шейдър — дракон, който забулва в мъгла цялото селище, както и ума на всеки човек, който влезе тук случайно. Мъглата на Нидия може да накара всекиго да забрави дори собственото си име. Талантът й е далеч по-важен от моя. Прайдът живее в страх, че един ден тя може да умре, след което селището ни вече те бъде открито за прелитащите над нас самолети и за всеки, който навлезе достатъчно дълбоко в планината.

От къщата не се чува нищо. Нито звук. Дори когато подметките на обувките ми се плъзват малко по-шумно по пясъчната настилка, което ми спечелва гневния поглед на Тамра.

Свивам рамене. Може би искам Нидия да ни хване. Щом сводестият портал остава зад гърба ни, мама запалва старото комби. Преди да се кача, за последно поглеждам назад. В меката светлина на стаята на Нидия се вижда нечия сянка.

Пулсът в гърлото ми препуска диво. Поемам си дълбоко въздух, убедена, че всеки момент тя ще задейства сирената.

Сянката се движи. Очите ме болят от силното взиране.

Изведнъж светлината изчезва от прозореца. Аз премигвам и тръсвам смутено глава.

— Не — прошепвам. Защо не ни спря?

— Ясинда, качвай се — просъсква Тамра, преди да влезе в колата.

Откъсвайки поглед от мястото, където бе стояла Нидия, се колебая дали да ги последвам. Бих могла да тропна с крак и да откажа да продължа. Те не могат да ме накарат насила. Дори не биха опитали.

Но в крайна сметка, просто не съм толкова егоистична. Или смела. Оставайки в неведение за истинската причина, аз се качвам в колата.

Малко по-късно лъкатушим надолу по склона на планината, към непознатото. Притискам длан към студеното стъкло на прозореца. Мисълта, че никога повече няма да видя Лазур, е непоносима. В гърлото ми се надига ридание. Дори не успях да се сбогувам с нея.

Мама е стиснала волана, взирайки се напрегнато през стъклото в тесния път. Тя кима с глава, сякаш всяко нейно движение още повече усилва увереността й, че постъпва правилно.

— Ново начало. Само ние, момичета — обявява тя с пресилено ведър глас. — Доста закъсняхме, нали?

— Да — съгласява се Тамра от задната седалка. Поглеждам я през рамо. Като близначки ние винаги сме имали силна връзка помежду си, усет за чувствата и мислите на другата. Но точно сега не мога да усетя нищо, освен собствения си страх.

Тамра се усмихва, взира се през прозореца, сякаш вижда нещо в черната нощ. Най-накрая желанието й се е сбъднало. Сега, където и да отидем, тя ще бъде нормалната. А аз ще съм онази, която ще се бори да се впише в свят, който не е направен за нея.

Аз принадлежа на прайда. Може би дори и на Касиан. Колкото и да е тежко на Тамра, може би така е правилно. Може би той е прав. Не знам. Знам само, че не мога да живея, без да летя. Без небето и влагата, без да вдишвам земята. Никога не бих се отказала доброволно от способността си да се преобразявам. Аз не съм като майка си.

Как мога да се впиша сред хора? Ще стана като Тамра — угаснал дракон. Дори по-лошо, защото ще си спомням какво е усещането да бъдеш дракон.

Веднъж гледах предаване за човек с ампутиран крайник, който изгубил крака си, но продължил да го усеща. Дори нощем се събуждал с желанието да се почеше, сякаш кракът му бил все още там, част от него. Лекарите наричат това фантомен крайник.

Аз ще съм като него. Дракон фантом, измъчван от спомена за това, което е бил някога.