Огнена светлина

14

На следващия ден по гърба ми се стича пот, докато пробягвам последния километър до къщата на Уил, звукът от обувките ми по асфалта е странно ободряващ.

Обещах на майка ми, че ще се върна за вечеря. Тя обича да се храним рано в съботните вечери. В дома ни и без това има достатъчно напрежение и не искам да я разстройвам.

Ако имам късмет, Уил използва кош за пране също като мен и Тамра. Представям си блузата му, хвърлена вътре на топка. Кръвта ми — лилава, с преливащи се тонове, блещукаща, дори когато е извън тялото ми. И надявам се, незабележима. Той по-лесно от всеки друг би разпознал лилавите оттенъци. Откритието, че съм драки, ще изложи на риск всички нас. Всеки един дракон, в това число и майка ми, и Тамра. И само защото са свързани с мен, те ще платят за това с живота си.

Забавям ход, докато наближавам къщата му, съзирайки керемидения покрив сред дърветата. Запомних ориентирите, които Катрин ми даде по телефона. Знаех си, че имам основание да я харесвам. Като изключим едно многозначително „хм“, тя не полюбопитства и не ме попита защо искам да знам къде живее Уил.

Портата е отворена и аз се затичвам по алеята, поколебавайки се за кратко пред широкия портал, когато забелязвам ленд ровъра, паркиран пред самостоятелен гараж. Спирам се за момент на място, обмисляйки следващия си ход.

В един перфектен свят къщата щеше да бъде оставена отключена или с отворен прозорец. Щях да се вмъкна вътре, да намеря блузата и да съм навън след по-малко от пет минути. Но моят свят никога не е бил перфектен.

Нямам избор. Нито време за губене. Просто трябва да го направя. Изругавам и продължавам.

Без да му мисля повече, стигам до прага и чукам на голямата двойна врата. Звукът отеква, сякаш идва от голяма пещера или пропаст, която се намира от другата страна. Докато чакам, ми хрумва, че е трябвало да облека нещо по-различно вместо шортите на райета и потника, с които съм в момента. Хванала съм си косата, която виси на гърба ми почти като конска опашка. Не съм в най-добрия си вид. Когато вратата започва да се отваря, отново ме обзема онова усещане и аз знам, че Уил е зад нея, още преди да го видя.

Той дори не прави опит да изглежда щастлив, че ме вижда. И почудата му не е толкова необяснима, като се има предвид как избягах вчера от колата му.

— Ясинда! Какво правиш тук?

Прибягвам до неговото обяснение от предишната вечер:

— Реших да видя къде живееш. Нали разбираш? Просто за всеки случай.

Той не се засмива, дори не се усмихва на шегата ми. Вместо това поглежда неспокойно през рамо. Мога да съм благодарна, че поне не би тревога, че на прага на къщата им стои дракон. Очевидно не беше разгледал блузата си отблизо.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Уил? Кой е тук? — Вратата се отваря по-широко. Мъж със същите светлокафяви очи като на Уил застава до него. Но приликата помежду им свършва с очите. Не толкова висок, колкото Уил, той е жилав и видимо прекарва доста време във фитнес салоните, тренирайки тялото си.

— О, здравей. — За разлика от Уил, мъжът се усмихва непринудено, но формално. Сякаш това е някаква отработена мимика, лишена от всякакъв смисъл.

— Татко, това е Ясинда. От училище.

— Ясинда — казва той сърдечно, протягайки ръка към мен. Аз я поемам. Здрависвам се със самия дявол, гледам го в очите, усещам допира му и осъзнавам, че той няма нищо общо с Уил. Този ловец никога не би оставил едно драки да избяга.

— Мистър Рътлидж — успявам да кажа с нормален глас. — Приятно ми е да се запознаем.

Ръката му обгръща изтръпналата ми длан.

— На мен също. Уил не води често приятелите си тук.

— Татко — казва Уил напрегнато.

Мистър Рътлидж пуска ръката ми и потупва Уил по гърба.

— Добре, няма да ви притеснявам повече. — Той отново извръща глава към мен, изражението му е някак алчно, докато ме оглежда с очевидно одобрение. — Ясинда, присъедини се към нас. Правим барбекю на задната тераса.

— Татко, не мисля…

— С удоволствие — лъжа аз. Да обядвам с бащата на Уил е почти толкова приятно, колкото и ходенето на зъболекар, но това е единственият начин да проникна в дома им. Правя го не само за себе си, а също и за Тамра, за мама, за прайда и за всички дракита по света… Ако блузата с кръвта ми остане в тази къща, това излага всички ни на риск.

Мистър Рътлидж ми махва с ръка да вляза. Минавам покрай Уил и прекрачвам прага на къщата, която се оказва необикновено студена.

— Обичаш ли гърди, Ясинда? Опушват се от сутринта. Трябва скоро да са готови.

Уил върви след мен, докато следваме баща му по широкия коридор. Стъпките ни отекват по керамичния под. Къщата е съвършена по един хладен начин. Безжизнени картини висят по стените, а на високия таван са окачени масивни бели вентилатори, които се въртят над главите ни, докато крачим един зад друг по коридора.

— Какво правиш тук? — прошепва дрезгаво Уил в ухото ми.

И този въпрос ме кара да осъзная къде съм попаднала. Аз съм в дома му, в бърлогата на врага. Тук ли водят пленените дракита? Преди да ги предадат на енкросите? Кожата ми потръпва, опасността е ужасно близо. Поемам си въздух и разтривам едната си ръка, обуздавайки въображението си.

— Толкова ли си разочарован да ме видиш? — питам аз, събирайки кураж. Баща му завива пред нас. — Вчера нямаше нищо против. — Почти се задавям при спомена. Миналата нощ за момент дори си помислих, че ще ме догони в къщата ми.

Той сграбчва ръката ми и ме спира. Тези негови променливи очи обхождат лицето ми въпросително. Усещам объркването му, неспособността му да ме разбере… И да си обясни защо съм тук.

— Исках просто да те видя, нищо друго… — Той замълчава смутено. — И не тук!

— Уил? Ясинда? Хайде!

Той трепва, когато чува гласа на баща си. Погледът му се стрелва над рамото ми.

— Можем да се виждаме някъде другаде. Казах ти как гледам на семейството си. Ти не трябва да си тук — казва той тихо.

— Е, тъй или иначе съм тук и няма да си тръгна. — Издърпвам ръката си и продължавам напред, извиквайки през рамо: — И тъкмо навреме, защото съм гладна.

— Ясинда — казва той умоляващо с нотки на отчаяние, които остават непонятни за мен. Сигурна съм, че непоколебимостта му да ме държи далече от дома и семейството си по някакъв начин е свързана с факта, че е ловец. Но какво общо има това с мен? Той не знае каква съм. Нито пък семейството му може да заподозре нещо само заради това, че е довел в дома си момиче.

Уил ме настига в кухнята, която е с блестящи повърхности и модерно обзавеждане. Чувствам тревогата му, когато минаваме през двукрилата стъклена врата и излизаме на терасата. Няколко лица се обръщат към нас. Никой не казва нищо.

Мистър Рътлидж махва с ръка към мен, докато отваря капака на барбекюто.

— Моля за малко внимание, това е…

— Ясинда — допълва Зендър, ставайки от стола си от ковано желязо със запотена бутилка сода в ръката. — Уил, не знаех, че ще водиш тук приятелка.

Ангъс дъвче чипс, взимайки си от голям пакет. Не си прави труда нито да стане, нито да каже нещо, просто ме наблюдава с враждебния си поглед.

— Пропуснал съм да го направя. — Уил ме съпровожда до една от градинските маси и ме представя на останалите: родителите на Зендър, няколко лели и чичовци и още братовчеди. Всичките несъмнено ловци. Освен тези под тринайсет години. Не мога да си представя наскоро проходилия малчуган със сока със сламка или ухиленото седемгодишно хлапе как ловуват. Или поне на този етап.

Те всички ме поздравяват, оглеждайки ме със същия хищен поглед, който видях в очите на бащата на Уил. Докато ядем, съм подложена на канонада от въпроси. Къде живея? Откъде идвам? С какво се занимават родителите ми? Имам ли брат или сестра? Спортувам ли? Сякаш съм на интервю. Господин Рътлидж изглежда най-заинтригуван от факта, че тичам… И че съм пробягала десетте километра до дома им.

— Тя е и доста бърза — добавя Уил почти неохотно, сякаш съзнавайки, че светският разговор е нещо задължително, въпреки нежеланието му да участва в него.

— Наистина ли? — казва мистър Рътлидж, повдигайки вежди. — Бягането на дълги разстояния изисква голяма издръжливост. Винаги съм се впечатлявал от хората, които притежават такива способности.

По време на разговора Зендър ме изучава през масата, мълчаливо и съсредоточено. Уил, който седи от едната ми страна, ми вдъхва известно спокойствие. Облекчение ми носи и машината, пръскаща миниатюрни хладни капчици вода, които подхранват кожата ми.

След като приключваме с обяда, лелите на Уил тръгват към кухнята за десерта. В този момент виждам своя шанс и скачам да помогна. В кухнята се измъквам с извинението, че трябва да използвам тоалетната.

Качвам се по стълбите, които гледат срещу входната врата. Маратонките ми тихо сноват по червената пътека. Отварям вратите една след друга и надниквам във всяка от стаите, докато най-накрая намирам тази на Уил.

Дори и да не бях усетила уханието му, с което беше пропита, пак щях да се досетя, че тази стая с дървена ламперия е неговата. На нея и липсва студената подреденост на останалите стаи. Леглото е оправено, но иначе всичко друго подсказва, че в тази стая живее някой. Нощната масичка е отрупана с книги и списания. Учебникът му по литература лежи отворен на бюрото, а до него е отворена тетрадка с наполовина написано есе. Там има и фотография в рамка на жена със златистокестенявата коса на Уил и аз знам, че това е майка му, защото виждам него в усмихнатото й лице.

Отмествам поглед, отварям килера и съзирам коша за пране под окачените над него дрехи. Започвам да ровя вътре и малко по-късно изваждам окървавената блуза с въздишка на облекчение. Стисвам я в треперещите си ръце и затварям вратата на килера. Вената на шията ми трескаво пулсира. Какво да правя с нея сега?

Докато оглеждам внимателно коридора, ми хрумва да скрия блузата някъде навън, може в храстите до улицата, откъдето по-късно мога да я взема, след като се измъкна оттук. Премислям бързо плана си, докато бързам надолу по коридора, доволна от себе си, но все още предпазлива. Откриването на блузата се оказа донякъде прекалено лесно.

Постепенно до слуха ми достига звук — глухи стъпки, които се изкачват по стълбите.

Обзема ме паника. Вмъквам се в най-близката стая и затварям вратата след себе си с тихо изщракване. Улавям резето на вратата и напрягам слух, за да чуя и най-лекия шум от другата страна. Сподавям пристъпа на френетичен ужас и на няколко пъти си поемам бързо въздух в опит да охладя белите си дробове. Да се преобразя точно в този момент би бил най-лошият сценарий.

Вторачила съм поглед във вратата, като че ли мога да видя през нея какво има от другата страна. Освобождавайки резето, отстъпвам крачка назад, после още една. Очите ми, без да мигат, са все така приковани във вратата, докато усуквам блузата в ръцете си. Сякаш бих могла някак да я убия, да спра съществуването и. Ако можех да се преобразя и да я изгоря, превръщайки я в пепел, без да задействам някоя противопожарна аларма, бих го сторила.

Минава известно време, без да влезе никой, и раменете ми малко по малко се отпускат. Вече дишайки по-леко, оглеждам стаята, в която се намирам.

И ужасът се стоварва върху мен с пълна сила. Не мога да помръдна. Очите ми се стрелкат в различни посоки е главозамайваща скорост.

Навсякъде около мен виждам… драконова кожа. Бюрото, абажурите на лампите, мебелите. Всички тези неща са тапицирани с плътта на моя вид. В гърлото ми се надига гняв.

Коленете ми поддават и се олюлявам. Пресягам се към един стол, за да се подпра на него, и след това отдръпвам ръката си с болезнен стон. Изпускам блузата, взирайки се с ужас в блестящата черна тапицерия, която докоснах — кожа на оникс, шокираше позната с нейните преливащи се нюанси на лилавото. Баща ми изплува в ума ми. Възможно ли е…

Не! Обзема ме неистова ярост. Затискам устата си с две ръце, за да не изкрещя — забивайки пръсти в бузите си. Очите ми парят и осъзнавам, че хлипам. По ръцете ми капят сълзи.

Продължавам да се оглеждам, въртя се в малък кръг, сдържам риданието си при вида на възглавниците на канапето, които са в наситения бронзов цвят на земните дракони — втория най-често срещан тип в нашата раса, отличаващ се със способността си да открива скъпоценни камъни, хранителна растителност, подземни води… изобщо всичко, свързано със земята. Да видя останките им тук, в тази къща, в пустинята, толкова далече от земята, която са обичали, е опустошително.

Извръщам глава, твърде отвратена, за да гледам отблъскващото доказателство за престъплението над моя вид.

Погледът ми се спира на огромна карта на Северна Америка на стената. Черни, зелени и червени флагчета са пръснати по нея, групирани главно в планинските райони, предпочитаните обиталища на дракитата. Стомахът ми се свива, когато разбирам предназначението им. Свалям ръце от лицето си и пристъпвам напред, омагьосана от гледката на всички тези черни флагчета. Толкова са много. Потръпвам при мисълта за това какво обозначават те.

Само две червени флагчета стърчат на картата, но са по-големи от останалите. Изолирани са, около тях няма нито зелени, нито черни знаменца. Едно е в Канада. Другото — в щата Вашингтон. Зони на изтребление? Мъртви зони?

Очите ми трескаво обхождат картата, спирайки се на Каскадите4, малкия ъгъл, където съм прекарала целия си живот. И там виждам други две флагчета. Едно зелено. И едно черно. Стисвам ръцете си толкова силно, че след известно време преставам да усещам пръстите си.

Зеленото знаменце е поставено в района на моя дом, а черното знаменце, което е в непосредствена близост, хвърля сянката си върху него. Едно-единствено черно знаменце. Машинално се сещам за татко. Той е единственият дракон, който е умрял от неестествена смърт през последните две поколения. Взирам се в самотното флагче, докато очите ме заболяват. Осъзнаването на мрачната ужасяваща истина ме кара да потръпна. Това флагче означава убийство.

В ума ми се загнездва страшно подозрение, което се увива около мен като змия. Уил може да е бил част от групата, погубила баща ми.

Чапарал е само на няколкостотин километра южно от нашия прайд… Трябваше да се досетя за това по-рано. Или може би съм го знаела още от самото начало. И просто съм отказвала да го приема. И сега, докато се взирам в картата, вече не мога да си затворя очите за този факт. Те очевидно ловуват в района на нашия прайд. И аз през цялото време съм знаела това.

Очите ми започват да ме смъдят и премигвам бързо. Ужасно е да си мисля това. Подозрението, което ме измъчва, е като горчив хап, заседнал в гърлото ми.

Баща ми ме разбираше. Знаеше, че имам нужда да летя. Защото се чувстваше по същия начин. Той никога не бе очаквал от мен да потисна моята драконова природа. Затова не искам да мисля, че Уил е отговорен за смъртта на единствения член от семейството ми, който ме обичаше заради това, което съм.

Тръсвам силно глава. Може би той е бил твърде млад тогава, за да ловува. Сигурно е било така! Дълбоко в себе си вярвам в това. Той е различен. Той ме остави да избягам. Не е възможно да е убил баща ми.

Но семейството му бе вероятният извършител. И сега те са на долния етаж.

Навеждам се и грабвам блузата. Трябва да се махна оттук, да избягам от тази къща, преди да е станало твърде късно. Докато все още мога. Но не съм в състояние да откъсна очи от стената. Сякаш съм видяла някаква ужасяваща катастрофа, която напълно ме е втрещила.

Звукът от затваряща се врата зад мен ме изважда рязко от вцепенението ми.