Огнена светлина

29

В пет часа мама надниква в стаята ми.

— Какво искаш да приготвим за вечеря, Ясинда?

Тя се е сменила в работата с някой друг, за да може да прекара поне една петъчна вечер с нас. Бодва ме чувство на вина. Защото въпреки добрите й намерения ще остане сама днес.

Тамра също си има планове за вечерта, което не е изненадващо. Аз все още не съм им казала за срещата си с Уил. А точно в този момент, докато ме гледа през вратата, мама си мисли, че я очаква една хубава вечер с поне едно от момичетата й.

Тамра мери дрехи. Не е споделила нищо друго, освен че ще излиза с приятели. И аз не питам. Малко е вероятно да познавам тези приятели, дори и да ги назове по име. Но имайки предвид последните събития, съм почти сигурна, че не са мажоретки.

Забелязвам една хубава дантелена блуза на леглото й — очевидно отхвърлена като опция — и си мисля, че би била съвършена за срещата ми с Уил.

Въздъхвам и си признавам:

— Ъ-ъ… всъщност аз също ще излизам.

Тамра се обръща.

— Наистина ли? — пита мама, сетне скръства ръце и влиза в стаята. — С кого? — В гласа й се долавя нотка на надежда. Че нейната трудна дъщеря може би най-накрая излиза от тежък период, приспособява се към новата си среда, печели приятели.

— С Уил. — Избягвам думата среща. Не е нужно да я притеснявам.

— Уил? — обажда се Тамра. — Това не е ли малко… глупаво?

Майка ми сбърчва чело.

— Това е момчето, заради което онези момичета те нападнаха в тоалетната, нали? — Очевидно Тамра е разговаряла с мама по въпроса. — Момчето, което те кара да се…

„Преобразяваш“ е думата, която тя не доизрича. Сякаш е нещо мръсно, което не може дори да произнесе.

— Вече мога да се контролирам, когато съм с него — лъжа аз. И така е по-добре, отколкото да й кажа, че не е нужно.

Очите на майка ми добиват студен израз.

— Не искам да излизаш с него. — Казва го кратко и категорично.

— Да, аз също — добавя Тамра, сякаш ми е настойник.

— Ти нямаш думата по въпроса — сопвам й се аз.

Тамра ми е бясна и съм сигурна, че това е, защото я излъгах, когато ме попита за Уил. Може би тогава трябваше да й кажа истината, вместо да запазя тази моя малка, вълнуваща тайна.

— Той не ни е донесъл нищо друго, освен неприятности…

Забивам гневно пръст във въздуха.

— Той е единствената причина да искам да остана тук! Единствената причина все още да не съм избягала! Трябва да си благодарна, че го срещнах. — Това не е съвсем вярно. Мама и Тамра също имат своята роля, но съм твърде ядосана, за да го призная.

Мама трепва и примигва. Лицето й изведнъж пребледнява.

— Ясинда! — Тя изрича името ми някак приглушено. Сякаш съм казала нещо ужасно. Или съм направила нещо още по-лошо.

— Какво? Мислеше, че не ми е минавало през ума да избягам ли? — питам аз. — Чувствах се толкова нещастна, преди да срещна Уил! Не мисля, че мога да издържа и един ден тук без него!

Тамра изсумтява нещо възмутено и се обръща към шкафа.

Мама е притихнала. Изглежда бледа и уплашена. Виждам я как мисли трескаво, преценява. Взирам се в нея, опитвам се да й предам надеждата, която чувствам. Опитвам се да й внуша, че всичко ще бъде добре, всичко ще е наред, докато съм с Уил.

Тя поклаща тъжно глава, изпълнена със съжаление.

— Твърде опасно е за теб да бъдеш с него.

Само ако знаеше наистина колко е опасно!

— Хубаво — отсичам аз, вдигайки ръце. — Защо тогава не ме затвориш в клетка? Или ме спри от училище и наеми домашни учители. Не допускаш ли, че всяко момче, което харесвам… и от което съм привлечена, би имало същия ефект върху мен? — Не мисля, че това е така, но въпреки това го казвам. Уил е единственият, с когото се чувствам по този начин. У него има нещо. Нещо, което ни свързва дълбоко. Никое друго момче не ми въздейства като Уил.

Мама поклаща глава.

— Ясинда…

— Трябва ли да излизам с момче, което ме отвращава, само за да съм в безопасност?

— Разбира се, че не — казва тя бързо. — Но може би не трябва да излизаш с никого, докато твоето драки не…

— Умре? — довършвам язвително. — Знам. — Махвам презрително с ръка. — Това е великото събитие, което очакваш. Денят, в който ще мога да бъда наречена човек.

И от това боли. Като рана, която отказва да зарасне и тупти отворена и кървяща. Боли ме, че не съм онова, което тя иска да бъда, и че за да получа одобрението й, трябва да съм нещо, което самата аз не искам…

В очите ми парят сълзи, докато си мисля колко нечестно е това. Поемам си дълбоко въздух.

— Някога хрумвало ли ти е, че то може и да не умре? Че моето драки не е просто част от мен, която може да бъде заличена? Че това съм аз. Завинаги. Цялата аз. Онази, която съм. — Поставям ръка на сърцето си. — Знам, че според теб то рано или късно ще изчезне, но аз съм огнедишаща, ако не си забравила. И това ме прави по-различна от всичко, което знаем за вида ни.

Тя поклаща глава. Изглежда уморена. Състарена и малко уплашена.

— Няма да излизаш с него.

Стисвам ръцете си силно до болка.

— Не можеш да направиш това…

— Кое. Да бъда твоя майка? — отсича тя и в кехлибарените й очи отново блестят пламъчета. — Аз винаги ще бъда такава, Ясинда. Просто свикни с това.

Знам, че е права, разбира се. Тя ме обича и винаги ще постъпва така, че да ме предпази от грозящите ме опасности. Дори и по този начин да ме кара да се чувствам нещастна. Майка ми винаги ще прави онова, което е нужно.

Скръствам ръце и свивам мрачно устни.

— Както и аз.

Две минути преди уговорената среща с Уил аз се измъквам през прозореца и го затварям тихо след себе си.

Майка ми е в кухнята, приготвя напитка и нещо за хапване за филма, който се съгласих да гледам с нея. Уханието на масло от пуканките изпълва въздуха, а отсеченото им френетично пукане заглушава изцяло шума, който вдигам.

Тамра излезе преди половин час, все така ядосана. Дори не ми каза довиждане.

Докато заобикалям бързо басейна, виждам мисис Хенеси да гледа през прозореца и синята светлина на телевизора й, която пулсира зад нея. Махвам й с ръка, надявайки се да не приличам твърде много на избягал затворник. Въздухът свисти през устните ми, докато тичам.

Уил е спрял до бордюра и в този момент слиза от ленд ровъра си. Чертите на лицето му се отпускат, когато ме вижда, и на устните му се появява лека усмивка.

— Хей, аз тъкмо идвах…

— Няма проблем. Да тръгваме. — Отварям вратата на пасажерското място, преди да протегне ръка към нея, и скачам вътре. Останала без дъх.

Той се качва отново в колата и ме поглежда учудено. Ръцете ми барабанят нетърпеливо по бедрата ми.

— Сигурна ли си, че си добре. Исках да се запозная с майка ти…

— Точно сега не е много добра идея. — Поглеждам към къщата. За щастие там няма и следа от мама. — Хайде просто да се махнем оттук.

Той кимва бавно и неуверено.

— Добре.

Виждам, че не е особено доволен. Той иска всичко между нас да си е както му е редът, което е и моето желание, но знам, че с майка ми нещата няма да се получат. Все още не.

— Липсваше ми — казвам аз, надявайки се по този начин да го разведря. — Беше дълъг ден.

Той се усмихва.

— И ти на мен. Можех спокойно да не ходя на училище. Но ти беше тази…

— Знам, знам. — Поклащам глава. — Просто не искам повече да отсъстваш заради мен.

— Е, няма да се налага. От понеделник си отново на училище.

Той запалва колата и аз въздъхвам от облекчение, когато потегляме. Най-накрая сме на нашата среща.

Взирам се в тъмната нощ. Проблясващите светлини на колите от насрещното движение ме хипнотизират в тягостната тишина. Скоро вече не мисля за майка ми, а за другиго. За някой, който най-вероятно е наблизо. Надявам се, не твърде наблизо.

Казвам си, че той ще удържи на думата си. Ще стои настрана. Дори и да ме види с друго момче. Но не съм сто процента сигурна.

Поглеждам през рамо към колата, която ни следва. Не мога да видя лицето на шофьора и да кажа дали това е Касиан. След миг той се изтегля настрани и ни изпреварва. Въздъхвам.

— Защо имам чувството, че те отвличам? Трябва ли да се оглеждам за полицейски коли в огледалото за обратно виждане?

— Тръгнах с теб доброволно — казвам с пресилена усмивка. — Не мисля, че ще те арестуват.

— Страхотно. Не „мислиш“, значи. Това е окуражаващо. — Той се усмихва притеснено. — Но пък може да го направят. Все пак съм на осемнайсет…

— На осемнайсет си? Но ти си в десети клас.

За момент на лицето му се изписва смущение.

— Отсъствах доста от училище преди няколко години. Всъщност половината от седми и целия осми клас. Бях болен.

— Болен? — отеквам аз. Мисълта за неговата смъртност изведнъж се стоварва върху мен. Нейната сянка винаги щеше да е наблизо, издигайки се между нас като дим. Зендър беше споменал за това веднъж, но никога не бях допускала, че е било нещо толкова сериозно.

— Как…? Искам да кажа, от какво…

Той свива рамене, сякаш не става дума за нищо сериозно, но не ме поглежда.

— Левкемия. Но вече съм добре. Напълно излекуван.

— Много ли беше… зле?

— За около година. Прогнозите не бяха… — Той млъква изведнъж, сякаш е казал прекалено много и отново ме обзема онова чувство. Усещането, че има нещо, което премълчава. Виждам как един мускул на челюстта му започва да играе. — Виж, не се притеснявай за това. Нима в момента до теб не седи един съвършен мъжки екземпляр? — Намигва ми. — Не изглеждам ли здрав?

Така е. Неговата мъжественост е извън всякакво съмнение, но, от друга страна, не всичко е такова, каквото изглежда. Знам това по-добре от всеки друг.

— Изумително е на какво са способни лекарите в наши дни. — Той отново се взира напрегнато в пътя и сега вече съм убедена, че има нещо, което не ми казва. Може би нещо, което никога няма да сподели. Но защо би крил нещо от мен? След всичко, което знаем един за друг. Какъв би бил смисълът?

Кимвам. Чувствам лек хлад вътре в себе си. Не ми харесва мисълта, че може да има някаква тайна от мен. Но почти толкова не ми харесва и мисълта, че съм можела да го изгубя. Че е можело никога да не се срещнем. Което вероятно би ми струвало живота в онази пещера, когато бях хваната в капан от семейството му.

Не мога също да забравя, че той все още може да умре. И че той ще умре. Не сега, разбира се, но някой ден. Много преди мен.

Слепоочията ми мъчително туптят. Притискам ги с пръсти, за да успокоя болката.

Но това все пак е първата ни истинска среща. Не искам да проваля всичко и затова сменям темата:

— Е, къде отиваме?

— Обичаш ли гръцка храна? Мястото е малко далече, но си струва. Предлагат страхотен хумус. Първата ни среща трябва все пак да е специална. — Той се усмихва и ме поглежда бързо. — Нали?

Отвръщам на усмивката му, но устните ми са някак напрегнати и треперещи. Успявам да се овладея. Поне за кратко мога да се преструвам, че всичко е наред. Че Касиан не е някъде там… и че отвъд тази пустиня прайдът не очаква завръщането ми.

Нечии фарове се отразяват в огледалото за обратно виждане. Обръщам се на седалката и присвивам очи срещу светлината. Колата отзад е съвсем близо. Непосредствено зад нас. И не бърза да ни изпревари.

Сърцето ми бие бързо и отеква в ушите ми. В ума ми неволно се появява Касиан. Или по-лошо — някой друг от прайда. Северин. Не мога да си представя, че Касиан би ни следял толкова открито. Той знае, че знам за него. Би могъл да ни дебне от сенките, да ни наблюдава, но не би се разкрил по този начин. Той обеща.

Сплитам пръсти в скута си и поглеждам към Уил. Той улавя едната ми ръка и стисва пръстите ми.

Странно е, че мога да се чувствам толкова сигурна с ловец на дракита. Но това е самата истина. И аз не мога да я отрека. Вече дори и не се опитвам. Нито мога да игнорирам надеждата и упованието, които ме изпълват и които ме карат да вярвам, че мога да остана тук. Завинаги. В тази пустиня.

Колата зад нас надува клаксон. Кожата ми рязко се свива и изпуква.

— Преследват ли ни? — питам аз с надеждата, че само си го внушавам заради скорошното посещение на Касиан.

Лицето на Уил е застинало в мрачна гримаса.

— Да.

— Кои са те? Какво искат?

— Зендър е.

В този момент сърцето ми се сковава в лед, въпреки огъня, който се надига в белите ми дробове.

— О! — Хрумва ми, че би било по-добре да е Касиан. От него поне знам какво мога да очаквам.

Той ме поглежда.

— Не е нужно да отбиваме. Той ще ни остави. Не искам повече да се срещаш с него. Твърде рисковано е.

— Не. — Поклащам глава. — Трябва да спрем. Защо да не го направим? Ако ме държиш далече от него, само ще стане още по-подозрителен…

— Това е нашата среща…

— Нека просто приключим с това. След това ще имаме цялата вечер пред нас. — Махвам нервно с ръка. — Дай му това, което иска…

Дрезгавият смях на Уил изпълва колата и аз заставам нащрек.

— Кое е толкова смешно?

— Ти въобще не разбираш, нали?

Взирам се в него, в силния му профил.

— Предполагам, че не. Защо не ми обясниш?

Уил кара, гледайки мрачно напред. Най-накрая изръмжава:

— Той иска теб.

Неволно трепвам.

— Мен? — Думите му се стоварват върху мен като плесница. — Защо?

— Ами, първо той смята, че криеш нещо. Все още подозира, че знаеш твърде много. Че съм ти казал всичко. И освен това между нас има едно вечно съперничество. — Дългите му пръсти стискат здраво волана. — Разликата между нас е само три месеца, както знаеш.

Всъщност не знаех това.

Уил продължава:

— Той е с един клас назад, защото твърде често ходи на лов. Винаги когато може. Толкова се е вманиачил, че ловува дори сам, без Ангъс.

Повдигам вежди, когато чувам това.

— Да, знам, че е налудничаво. Но той не може да намери покой още откакто… — Уил замълчава.

— Откакто?

— Откакто откриха таланта ми като следотърсач и станах особено важен за семейството си. По-важен от Зендър.

Сковавам се при напомнянето, че той е следотърсач, най-добрият в семейството им. Колко ли дракита са били убити или заловени заради него? Но в същото време намирам сили да му съчувствам. Защото знам какво е да бъдеш използван, да те ценят единствено заради това, което можеш да правиш… а не заради онова, което си, и което искаш да бъдеш.

— От самото ни раждане винаги са ни насъсквали срещу друг. От нашите бащи. Които на свой ред са били противопоставяни помежду им от техните бащи. — Той кимва. — Предполагам, че това е нещо естествено. За да ни направят по-силни. В миналото ловът на дракита е криел повече опасности, защото не сме разполагали със сегашното модерно оборудване. Много от онези, които са тръгвали на лов, никога не са се връщали.

Това го знам. Или поне знам, че дракитата никога не са били толкова уязвими, колкото са сега. Ловците са станали по-умни и по-смъртоносни противници. Благодарение на мрежите, изстрелвани от специални съоръжения, джиповете за всякакъв терен и съвременните устройства за комуникация, нашето обкръжаване и залавяне е много по-лесно отпреди. И всичко това се случва във време, когато дракитата са изгубили драконовите си способности, с които са се бранели поколения наред. Всички, с изключение на мен.

Сега Уил и хората му ни превъзхождат.

Неволно потръпвам. Ужасно е да гледам на нас двамата като на нещо отделно. Аз срещу него. Обзема ме студен ужас при мисълта, че винаги ще бъде така.

— Зендър ме ненавижда. — Той свива рамене, сякаш това е нещо нормално.

Умът ми отказва да разбере това. Въпреки всичко, което мама направи, въпреки напрегнатите ми отношения с Тамра, моето семейство никога не би ме наранило умишлено. Връзката помежду ни е прекалено дълбока.

Уил ме поглежда и постепенно отпуска натиска си върху педала на газта.

— Сигурна ли си, че искаш да отбия? Той ще те похити при първа възможност. Ако не за друго, за да ме провокира.

Скръствам ръце и вирвам брадичка.

— Той не може да ме открадне. Аз не съм някаква играчка, заради която две момчета да се карат. Отбий.

И въпреки това под лъжичката ми се вмъква едно тревожно усещане, което остава там като навита змия.

Защото страхът, който изпитвам, когато Зендър е наблизо, сега вече е оправдан. И се е превърнал в нещо повече от смътно чувство. Мъчителен ужас свива сърцето ми, докато намаляваме скоростта. Ако Зендър някога разбере истината за мен, ще направи всичко възможно, за да ме унищожи, не само заради това, което съм, но и за да нарани Уил. Този безспорен факт бавно и постепенно достига до ума ми и вледенява гърдите ми.

Спираме на паркинга на една закусвалня. Във въздуха се носи миризмата на мазен бекон. Паркираме по-назад, далеч от спрелите близо до входа коли.

Голям джип четири по четири спира до нас. Прозорците се смъкват и аз поглеждам към Уил. Зендър и Ангъс са на предните седалки и се усмихват изкуствено. Непринудено и приветливо, от което ме побиват тръпки.

— Хей, минахме покрай вас — извиква Зендър. — Баща ти каза, че си излязъл.

— Да — Уил стисва ръката ми. — Имам планове.

— Виждам това. — Зендър кимва, приковавайки поглед върху мен. — Тръгнали сме към Голямата скала. Искате ли да дойдете?

— Плановете ни са други.

Плътните устни на Зендър се извиват в усмивка.

— О, значи вече са те вързали, както виждам.

Наистина го ненавиждам.

— Млъквай — отвръща Уил и вече посяга към скоростния лост, когато забелязвам някакво движение зад гърба на братовчеда му. Една ръка се появява отзад и се подпира на облегалката на Зендър.

— Чакай, спри — просъсквам аз.

Главата на Тамра надниква от задната седалка.

— Тамра? — извиквам аз, в този момент почти от скута на Уил.

Тя ходи със Зендър! Значи това е момчето, за което говореше… Новото момче! Нищо чудно, че беше против да излизам с Уил тази вечер. Досещала се е, че има възможност да се засечем. Стомахът ми се свива, когато осъзнавам, че можех да спра това, ако не бях отстранена от училище. Ако се бях интересувала повече от нея. Ако бях проявявала повече загриженост към сестра си. Ако просто й бях казала истината, тя щеше да разбере опасността, на която се излага. Пръстите ми стисват ръката на Уил.

Тамра ми се усмихва и в очите й проблясват дяволити пламъчета. На всичко отгоре тя намира нещо забавно в това. Знае много добре, че няма да ми е приятно да я видя, че се мотае с тези момчета.

— Хей, Ясинда, значи все пак си намерила начин да се измъкнеш днес.

Поглеждам към Уил, надявайки се да разбере какво искам да му кажа: Не мога да оставя Тамра с тях.

— Сигурна ли си? — прошепва той, навеждайки се по-близо към мен.

Кимвам и изговарям думата само с устни:

— Да.

Той въздъхва с разбиране.

— Добре — извиква мрачно, обръщайки се отново към братовчедите си. — Ще дойдем с вас за малко.

Зендър се усмихва самодоволно и съм сигурна, че това не е случайно. Той знае много добре какво прави. Използва сестра ми като примамка. И по някаква причина иска аз и Уил да ги придружим до Голямата скала.