Огнена светлина

2

Когато бях на дванайсет, се състезавах с Касиан и го победих.

Беше по време на групово летене. През нощта, разбира се. Единственото време, в което ни е позволено да летим. Касиан беше надменен, перчеше се, но нямаше какво да направя. Някога с него бяхме приятели. Преди всеки от нас да се преобрази. Когато бяхме още деца. Не можех да го понасям, виждайки в какво се превръща. Държеше се така, сякаш беше Божи дар за прайда.

Преди да осъзная, ние вече летяхме през среднощното небе и окуражителните викове на баща ми все още ехтяха в ушите ми. Касиан тогава беше на четиринайсет — дракон-оникс. Целият в гладки черни мускули и изпъкнали сухожилия. Баща ми също беше оникс. И ониксите са не само са най-силните и най-големите сред драконите, но обикновено и най-бързите.

С изключение на тази нощ. Тази нощ аз победих Касиан, принца на нашия прайд, нашия бъдещ алфа водач, подготвян от раждането си да бъде най-добрият.

Не биваше да печеля състезанието, но го направих. В сянката на луната разкрих себе си като нещо повече от скъпоценната огнедишаща на прайда. Нещо повече от малкото момиченце, което Касиан возеше на пистата за картинг. След тази случка той се промени. Изведнъж спря да се стреми да бъде най-добрият и вместо това се опитваше да спечели най-доброто. А аз станах наградата.

Години наред съжалявах, че победих тогава, негодувайки срещу допълнителното внимание, което си навлякох по този начин. Щеше ми се да не летях толкова бързо. Едва сега, когато босите ми крака докосват грубата кора на дървото, докато се подготвям да излетя, съм благодарна, че го мога. Благодарна съм, че летя бързо като вятъра.

Лаз трепери зад мен, зъбите й тракат. Скимти като изплашено животно. Знам какво трябва да направя.

И просто… тръгвам. Спускам се от дървото и политам във въздуха, крилата ми са изпънати зад гърба ми, две огромни платна от огнено злато.

Крясъци изпълват ушите ми. Двигатели ускоряват оборотите си. Неясни викове, които се застъпват един с друг. Груби мъжки гласове. Аз се нося шеметно между дърветата, чувайки рева на джиповете, които прорязват гората. Усмихвам се, те изостават, а аз се откъсвам напред. Чувам смеха си.

Едното ми крило избухва в огън. Цялата съм разтърсена и тялото ми се накланя под невъзможен ъгъл.

Ударена съм.

Боря се с всички сили да се задържа с едно крило. Успявам да се оттласна само няколко пъти, преди да почна да губя височина. Светът се завърта около мен във вихрушка от зелени и кафяви багри. Рамото ми се удря в някакво дърво и се строполявам на земята — задъхана, натрошена купчина от плът и кости. Долавям в ноздрите си медното ухание на собствената си кръв.

Пръстите ми се забиват във влажната земя. Нейната наситена остра миризма подхранва кожата ми. Пръст изпълва лапите ми и се забива под дългите ми нокти. Главата ми се поклаща ту в едната, ту в другата посока, рамото ми пулсира. Пълзя, придръпвайки се с усилие напред първо едната ръка, после другата.

Звук изгаря гърлото ми — наполовина стон, наполовина рев. Не и аз. Не и аз, повтарям си наум.

Свивам колене и пробвам поразеното си крило, разпервайки го внимателно високо над себе си. Прехапвам устни, за да сподавя вика от агонизиращата болка, която пробягва по жилестите мембрани, проникващи дълбоко между лопатките ми. Борови иглички се забиват в дланите ми, когато се повдигам на тях в опит да се изправя.

Те се приближават, чувам гласовете им. Звукът от двигателите се усилва и затихва, докато джиповете се изкачват и спускат по хълмовете. В ума ми се мярва картината на камиона с мрежата.

Точно като татко. Същото сега се случва и с мен.

Изправена, прибирам крилата близо до тялото си и тичам като обезумяла между дърветата, докато звукът от двигателите става по-силен.

Поглеждам назад към мъгливата гора и дъхът ми спира при вида на мътната светлина на фарове. Толкова са близо. Чувам ударите на сърцето в ушите си. Поглеждам нагоре, търсейки къде да се скрия. След това чувам нещо друго — монотонната песен на течаща вода.

Проследявам звука. Докато тичам, лапите ми тупкат леко и тихо по горската земя. Спирам точно навреме, сграбчвайки ствола на едно дърво, за да не се катурна по стръмния склон, който зейва пред мен. Задъхана, се взирам надолу. Малък водопад пада в голямо езеро, обградено от всички страни с нащърбени скали.

Въздухът над мен се раздвижва. Козината ми настръхва, скалпът ми се опъва и аз се хвърлям на една страна. Усещам въздушната струя, когато мрежата пада близо до мен.

— Зареди друга!

Поглеждам през рамо — двама мъже в каросерията на камиона зареждат нова мрежа. Мотори отскачат от земята, усилвайки яростно оборотите си, докато се приближават към мен. Мотористите имат на главите си големи очила с металически цвят. Дори не приличат на хора. Те са чудовища. Виждам сурово стиснатите им челюсти. Бумтящи перки на хеликоптер завихрят въздуха над мен, развявайки косата ми.

Поемам си дълбоко въздух, обръщам се и скачам.

Въздухът свисти покрай мен. Странно е. Да се носиш надолу без никаква цел, без да можеш да се издигнеш и да полетиш. Но именно това правя, до момента, в който падам в езерото.

Толкова е студено, че извиквам. Поглъщам голямо количество вода с водорасли. Как го прави Лазур? Когато тя е във водата, всичко изглежда толкова… приятно. И няма нищо общо с тази жестока, ледена агония.

Изскачам на повърхността и започвам да плувам кучешката в бърз кръг. Оглеждам се, търся. Нещо. Каквото и да е. Тогава виждам пещера. Всъщност малка вдлъбнатина, точно в скалната стена, но достатъчно дълбока, за да се скрия в нея и да не ме видят. Освен ако не се гмурнат след мен.

Плувам към пещерата, набирам се и се вмъквам в нея. Мушвам се възможно най-навътре и се свивам на кълбо.

Мокра и трепереща, си поемам дъх и чакам. Не минава много време и груби гласове изпълват въздуха над мен.

— То скочи! — Затръшват се врати, побиват ме тръпки от звука и знам, че вече са слезли от джиповете. Треперя неудържимо в сенчестата пещера, пръстите ми са побелели от стискането на хлъзгавите ми колене.

— … гмурна се във водата!

— Може да е отлетяло вече — казва глас, който се издига над ръмженето на мотоциклетите.

— Не е възможно! Не може да лети. Улучих го в крилото. — Нотките на задоволството в гласа ме карат да потръпна и разтривам ожесточено ръцете си от студ. Скована съм от ужас.

— Не го виждам долу.

— Някой трябва да го последва.

— По дяволите! Там долу? Ужасно е студено — ти иди!

— А защо да не отидеш ти? Страх ли те е…

— Аз ще отида. — Потрепвам от този глас, дълбок, спокоен и мек като кадифе в сравнение с грубите гласове на останалите.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш, Уил?

Обгръщам силно раменете си в очакване на отговора му.

Иска ми се да съм визиокриптер, за да мога да стана невидима.

Тяло с неясни очертания описва дъга и се вклинява в езерото. Водата едва се разплисква при прецизното му гмуркане. Уил. Онзи с кадифения глас. Взирам се в блестящата повърхност, задържайки дъха си в очакване да се появи. Всеки момент главата му ще изплува над водата и ще се огледа наоколо. Ще види пещерата. Ще види и мен.

Навлажнявам устните си, усещам как кръвта ври във вените ми, димът се надига в дробовете ми. Ако се наложи, бих ли го направила. Мога ли да използвам умението си, за да се предпазя?

Една глава се появява на повърхността, разплисквайки водата с рязко движение. Косата му блести под тъмната каска, която я покрива. Млад е. Не много по-голям от мен.

— Добре ли си, Уил? — извиква някой.

— Да — провиква се той.

Сърцето ми се свива при внезапната близост на гласа. Притискам се възможно най-силно към неравната скала, без да обръщам внимание на силната болка в крилата си. Докато го наблюдавам, се моля да не ме види.

Той забелязва скалата и застава нащрек, погледът му е насочен право към моята посока.

— Там има пещера!

— Там ли е то?

Наричат ме то.

Навеждам се, кожата ми се сгърчва, треперя като скъсана струна от лък на цигулка. Крилата ми започват да вибрират от силното вълнение, което изпраща остра болка към наранената ми кожа и дълбоко в гърба ми. Потръпвам, опитвам се да се успокоя.

Той плува към мен.

От носа ми излиза дим. Става против волята ми. Просто… така се получава. Обикновено имам повече контрол над това, но страхът ме лишава от този контрол. Драконовите ми инстинкти надделяват.

Сърцето се блъска в гърдите ми, докато се приближава. Знам точния момент, когато ме забелязва. Той замръзва на място, леко се навежда, устните му докосват повърхността на водата.

Ние се взираме един в друг.

Сега ще се случи. Ще извика останалите. Те ще се нахвърлят върху мен като изгладнели хищници. Спомняйки си за татко, се опитвам да не треперя. Сигурна съм, че преди смъртта си той не е треперил и не се е снишил. И освен това аз имам нещо, което баща ми не е притежавал. Имам огън.

Сетне той се насочва с плавни движения към мен. На челюстта му играе мускул и аз усещам някакво потръпване в стомаха си. Той не е суровият ловец, който си представях. Не изглежда зъл. Изглежда… любопитен.

Стоварва ръката си на ръба на скалата и се вмъква вътре. При мен. Дели ни по-малко от половин метър. Стегнати мускули извайват ръцете му, докато стои приведен. Пръстите му едва докосват дъното на пещерата. Оглеждаме се един друг. Две различни животни, които се изучават едно друго за пръв път.

Поемам си въздух, боря се да го докарам до тлеещите ми дробове. Започвам да горя отвътре.

Не за пръв път виждам хора. Случва ми се много често, когато пазарувам с мама и Тамра в града. През по-голямата част от времето аз самата изглеждам като човек, дори и в тайните предели на прайда. Въпреки това се взирам в него, сякаш никога преди не съм виждала момче. И предполагам, че това донякъде е така. Защото той изобщо не е обикновено момче. Той е ловец.

Черната му тениска е от еластичен плат, прилепнал към жилестото му тяло. В тъмнината на пещерата мократа му коса изглежда почти черна. Вероятно е по-светла, когато е суха. Кестенява, може би дори тъмноруса. Но очите му са това, което ме грабва. Дълбоко хлътнали под гъсти вежди, те се взират напрегнато в мен. Изучават ме от глава до пети. Представям си как изглеждам в тях. Крилете ми са прибрани зад гърба и само върховете им стърчат на раменете ми. Гъвкавите ми и здрави крайници блестят като огън дори в сумрака на пещерата. Лицето ми е тясно и с ясно изразени черти.

Носът ми е набразден. Веждите ми са силно извити, а драконовите ми очи са две черни вертикални резки там, където би трябвало да са зениците.

Той вдига ръка. Дори не трепвам, когато слага широката си, топла длан върху горната част на ръката ми. Опипва, разучава… Ръката му се плъзва надолу и съм сигурна, че сравнява моята драконова кожа с човешката. Дланта му се спира върху опакото на лапата ми, задържа се върху дългите, подобни на нокти пръсти. Допирът извиква у мен усещане за топлина, която бяга надолу по тялото ми.

Той също го чувства. Очите му се разширяват. Зелени, с кафяви и златни пръски. Цветовете, които обичам. Цветовете на земята. Погледът му се насочва към мокрите завъртулки на козината ми, която докосва скалата. Изведнъж ми се приисква той да може да види момичето вътре в дракона.

От устните му се изплъзва звук. Дума. Чувам я, но решавам, че не я е произнесъл той.

— Уил — извиква глас някъде отгоре.

И двамата трепваме, сетне лицето му се променя. Мекото, любопитно изражение изчезва, заменено от гняв. Заплаха! Това е начинът, по който неговият вид би трябвало да гледа моя. Ръката му се отдръпва от моята. Всяка близост е прекъсната. Потърквам мястото, където ме беше докоснал.

— Добре ли си там долу? Ако има нужда да дойда?

— Добре съм. — Дълбокият му тътнещ глас отскача от стените на малката хлътнатина.

— Намери ли го?

И аз отново вещая заплаха. Облаци дим излизат от носа ми. Тлеенето в гърдите ми се усилва.

Наблюдава ме напрегнато, очите му са сурови и безмилостни. В очакване съм всеки момент да ме издаде. Затова задържам погледа му, отказвам да извърна глава, решена това красиво момче добре да види съществото, което със следващите си думи ще осъди на смърт.

— Не.

Поемам въздух и димът стихва в дробовете ми. Взираме се един в друг продължително. Той е ловец. А аз — драки.

След това си тръгва.

И аз оставам сама.