23

Веднага щом Уил паркира, Тамра ни оставя. Гледам я как върви бързо през паркинга. Махва с ръка на няколко души. Настига и тръгва рамо до рамо с едно момиче, чието име не знам. Започват да си говорят така, сякаш са се познавали цял живот.

Уил и аз седим мълчаливо. От мястото, където сме, в далечния край на паркинга наблюдаваме как колите прелитат покрай нас, търсейки по-добри места близо до входа.

Сещам се само за една-единствена причина да паркира толкова далече. И тя е никой да не ни види заедно.

Първият ми импулс е да се разсмея горчиво, но не го правя. Изглежда, че той не е толкова готов да се изправи пред света с мен, колкото си мисли. Притискам учебниците до гърдите си, потропвайки леко с крака по пода на колата.

— Може би е добре да тръгваме — казва той.

Кимвам. Той загася двигателя.

— Какво имаш първия час? — пита Уил.

— Защо?

Поглежда ме учудено.

— Ясинда — Казва той тихо, почти през смях. — И дума ли не чу от това, което ти казах? Да не мислеше, че се шегувам?

Може би. Да. Странно е как съмнението може да ти попречи да забележиш нещо, което е ясно като бял ден.

— Ще те изпратя до стаята ти — заявява той, сякаш е трябвало сама да се досетя за намеренията му.

Аз искам това, напомням си аз. Да си позволя да се сближа с него, за да разбера какво ни свързва… тази близост между нас. Да скъся дистанцията помежду ни и да стана негов довереник. Да науча всичко каквото мога за другите прайдове. Няколко добре подбрани въпроса ще бъдат достатъчни за целта. И след това, когато получа необходимите ми отговори, ще направя своя ход. Бягство.

Посървам при мисълта, че ще трябва да се разделя с него завинаги. Гледам с възхищение широката ръка на Уил, която стиска здраво волана. Запитвам се дали е възможно да обичаш ръцете на едно момче. Да изпитваш толкова дълбок копнеж само при вида им. Толкова силни и загорели от слънцето, с леко изпъкнали вени по опаката страна на китките, подобни на планински хребети.

— Е, какво ще кажеш?

Отново го поглеждам. За момент ми хрумва, че ме пита за плановете ми. Дали съм готова да го използвам? Усещам в устата си лош вкус. Поклащам глава, примигвам и се опитвам да мисля. Ако въпросът се свежда само до това какво ще получа, ако бъда с него, тогава всичко би било по-лесно. Но случаят не е такъв. Нещата не се изчерпват само с това, че той ми вдъхва живот. Е, до голяма степен и заради това, но има друго. Уил ме видя в моето въплъщение като дракон и сметна, че в мен има нещо красиво, нещо, което си струва да бъде спасено. Това завинаги ще остане в мен, запечатано дълбоко и неотменимо.

Затова се чувствам привлечена от него и винаги ще бъда.

Кожата изскърцва под него, когато се размърдвана седалката.

— Това, което изпитвам към теб, Ясинда… Знам, че и ти чувстваш същото.

Взира се в мен толкова настойчиво и жадно, че успявам само да кимна. Съгласявам се. Разбира се, че и аз чувствам същото.

— Така е — признавам.

Но не го разбирам. Не разбирам защо трябва да изпитва това към мен. Защо иска да бъде с мен толкова много? Какво мога да му дам? Защо ме спаси онзи ден в планините? И защо ме преследва сега? При положение че никое друго момиче преди мен не е успявало да привлече вниманието му?

— Добре — казва той. — Тогава какво ще кажеш да излезем заедно?

— Да излезем заедно? — повтарям аз, сякаш никога преди не съм чувала подобно нещо.

— Да. На среща. Съвсем официално. Ти и аз. Довечера. Нещо, което трябваше да направим много отдавна. — Усмивката му става по-широка, при което на бузите му се появяват дълбоки трапчинки. — Вечеря. Филм. Пуканки.

— Добре — се отронва неволно от устата ми.

За момент забравям. Забравям, че не съм обикновено момиче. И че той не е обикновено момче.

За пръв път разбирам Тамра. И копнежът да бъдеш нормален.

— Добре. — Приятно ми е да повторя думата. Да се преструвам, че това е нещо съвсем тривиално. Да се опивам от вида му, забравяйки, че има скрита причина, поради която трябва да изляза с него. Причина, която ще ни раздели завинаги.

Глупачка. Нима допускаш, че би могла да имаш някакво бъдеще с него? Мама е права. Време е да порасна.

Уил се усмихва. После бързо слиза от колата. За момент съм объркана. След това се появява до вратата ми, отваря я и ми помага да сляза.

Заедно вървим през паркинга. Един до друг. Направили сме само няколко крачки, когато хваща ръката ми. Докато приближаваме входа на сградата, виждам няколко души да се мотаят около пилона. Тамра с обичайната й компания. Бруклин най-отпред.

Опитвам се да освободя ръката си. Пръстите му стисват моите.

Поглеждам го, виждам решителността в очите му. Неговите кехлибарени очи, които проблясват ярко във вече горещата сутрин.

— Страхливка.

— О! — е единственото, което успявам да кажа. Гняв. Негодувание.

Спирам се. Обръщам се и заставам с лице към него. Усещам как нещо в мен се прекършва. Сега съм свободна и мога да правя каквото поискам.

Надигам се на пръсти, обгръщам с ръка врата му и придърпвам лицето му към моето. Целувам го. Точно там, пред училище. Дръзко. Глупаво. Предявявам правата си над него публично, като драки, стоящо пред прайда в обвързваща церемония.

Но след това забравям за публиката ни. Забравям всичко, освен сухата топлина на устните ни. Белите ми дробове се стягат, свиват се. Чувствам как кожата ми започва да блести с нарастващата топлина в дробовете ми. Гореща вълна се надига към гърдите ми.

Това не е най-умното нещо, което някога съм правила.

Отдръпвам се, преди да е станало твърде късно. Усещам парата в дъха си и стисвам устни. Ноздрите ми се разширяват, докато топлината излиза през тях. Докосвам с пръсти лицето си, за да се уверя, че всичко е наред.

— Здравей, Уил, Ясинда. — Зендър минава покрай нас, тясното му лице е подозрително благо, а тъмните му очи са тънки като цепки, празни и бездушни.

Тялото на Уил се напряга. Онзи мускул отново трепва на челюстта му.

Ангъс е по-неприкрит. Голяма едра маймуна, ходеща до брат си със зяпнала уста.

Уил ги наблюдава с тежък поглед, докато се отдалечават. Първият звънец бие.

— Ще закъснеем. — Поглеждам към входната врата, към която се насочва множеството. Стотици тела. Тамра ми кимва, преди да се присъедини към потока.

Само едно момиче остава на мястото си. Бруклин стои там, гланцираните й устни са силно свити и се е вторачила в мен. Отмествам поглед. Обратно към Уил. Той не я гледа. Очите му са приковани в моите. Сърцето ми се свива. Той кимва, сякаш отговаряйки си на някакъв ням въпрос, и отново улавя ръката ми.

И аз забравям за Бруклин.

* * *

Катрин ме настига в коридора преди седмия час.

— Къде е гаджето ти? — шегува се тя. Отново. Дразни ме през целия ден. Откакто Уил ме изпрати до масата ни за обяд, преди да отиде в час.

— Не знам.

Оглеждам претъпкания коридор. Досега Уил ме чакаше пред стаята ми всеки път щом звънецът биеше. Нямам представа как пристига толкова бързо, но не се оплаквам. Напредването през шумното множество в коридора е много по-лесно, когато е до мен. Предполагам, че обяснението е в начина, по който той въздейства на моето драки. Прави ме по-силна и всичко останало изглежда незначително.

— Бързо, да отидем до тоалетната преди часа. — Тръгвам след Катрин и се мушвам в тоалетната, която е най-близо до стаята ни.

Докато чакам, тя говори от кабинката:

— Тази вечер ще ходя на концерт с Бърнард, ако искаш да дойдеш…

— Имам други планове.

— Нека позная. Уил.

Едно момиче излиза от съседна кабинка и оставаме в тоалетната само двете. Първият звънец бие и виковете на учениците отвън постепенно стихват до тихо мърморене. Катрин излиза и тръгва към умивалника.

— По-добре да побързаме — казвам аз.

Тогава вратата на тоалетната се отваря и вече не сме сами.

Бруклин влиза с още четири момичета. Обичайната шайка. Никое от тях не се усмихва. Всички имат еднакви изражения на лицата си и неволно ми хрумва, че не мога да ги отлича едно от друго. Блестящи устни. Тъмносиви очни линии. Перфектно опънати коси.

Катрин спира водата. Изтръсква ръцете си и се обръща, преценявайки с поглед момичетата, които са блокирали вратата.

Въздъхвам, странно спокойна. Знам защо са тук… Знам, че това неизбежно щеше да се случи рано или късно. Съжалявам само, че и Катрин е въвлечена.

Вторият звънец бие.

Коридорът утихва и ние потъваме във внезапна гробна тишина с група момичета, решени да ме сложат на мястото ми.

Загрузка...